Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Бош (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lost Light, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 69гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster(2007)
Сканиране, разпознаване и корекция
?

Издание:

МАЙКЪЛ КОНЪЛИ

ЗАКОНЪТ НА БОШ

Американска, първо издание, 2003

Превод Юлия Чернева, 2003

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“ — Петър Христов, 2003

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД

Линче Шопова

Формат 84/108/32

ИК „БАРД“ ООД — София 1124, жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II. тел. 943 76 59. http://www.bard.bg

ISBN 954-585-459-6

 

LOST LIGHT

Michael Connelly

LITTLE, BROWN AND COMPANY

© 2003 by Hieronymus, Inc.

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

16

На връщане към Удландс Хилс се отбих вкъщи и взех кутията с инструменти от килера, после минах през магазина за алкохол. Не се обадих на Лотън Крос. Шансът да си е у дома беше сто процента.

Даниела Крос отвори вратата чак след като потропах три пъти. Като ме видя, напрегнатото й лице се намръщи още повече.

— Той спи — каза тя. — Още се съвзема от вчера.

— Тогава го събуди, Дани. Трябва да говоря с него.

— Не може да нахлуваш тук, когато поискаш. Вече не си ченге. Нямаш право.

— А ти имаш ли право да решаваш с кого да се вижда Лотън?

Това сякаш малко охлади гнева й. Даниела погледна кутията с инструменти и после кутията под мишницата ми.

— Нося му подарък. Виж какво, Дани, трябва да говоря с Лотън. Ще дойдат да го видят едни други хора. Искам да го подготвя.

Без да каже нито дума, Дани се отдръпна и отвори широко вратата. После вдигна ръка и ми направи знак да вляза. Прекрачих прага и тръгнах към стаята на Лотън.

Той спеше в инвалидната си количка. Устата му беше отворена и на лицето му имаше капка от течност, която приличаше на лекарство. Не исках да го гледам. Лотън ми напомняше за онова, което можеше да ми се случи. Сложих инструментите и часовника на леглото и затворих вратата, като я треснах силно с надеждата да събудя Лотън. Мисълта да го докосна, за да го събудя, не ме привличаше.

Обърнах се към него и забелязах, че клепачите му потрепват и се отварят наполовина.

— Здрасти, Лотън. Аз съм, Хари Бош.

Видях зелената светлинка на монитора на бюрото и отидох зад инвалидната количка, за да го изключа.

— Хари? — попита той. — Къде си?

Застанах пред него със застинала усмивка.

— Ето ме. Разсъни ли се?

— Да…

— Добре. Трябва да ти кажа нещо. И съм ти донесъл подарък.

Приближих се до леглото и бръкнах в кутията с часовника.

— Уиски?

В гласа му се долови възбуда. Отново съжалих за избора си на думи и му показах часовника.

— Донесох ти този стенен часовник. Сега ще можеш да виждаш колко е часът.

Той изпъшка.

— Тя ще го махне!

— Ще й кажа да не го маха. Не се безпокой.

Отворих кутията с инструментите и извадих чук и гвоздей. Огледах стената вляво от телевизора и избрах място в средата. Отдолу имаше електрически контакт. Вдигнах високо гвоздея и го забих в стената. Докато окачвах часовника, вратата се отвори и Дани надникна в стаята.

— Какво правиш? Той не иска часовник тук.

Нагласих часовника, отпуснах ръце и я погледнах.

— На мен пък ми каза, че иска.

И двамата погледнахме Лотън, за да реши спора. Очите му се стрелкаха ту към съпругата му, ту към мен.

— Ами да опитаме — каза той. — Ще знам колко е часът и кога започват любимите ми предавания.

— Добре — отсечено рече тя. — Както кажеш.

После излезе и затвори вратата. Наведох се и включих кабела на часовника в контакта. После протегнах ръка, сверих го и включих камерата. Накрая прибрах чука в кутията с инструментите и щракнах ключалката.

— Хари?

— Какво? — попитах, макар да знаех какъв ще е въпросът.

— Донесе ли ми от онова?

— Малко.

Пак отворих кутията с инструментите и извадих плоската, която бях напълнил в магазина за алкохол.

— Дани каза, че си бил махмурлия. Сигурен ли си, че искаш?

— Разбира се, че искам. Дай ми глътка, Хари, моля ти се…

Изпълних желанието му и се почувствах някак виновен, че съм дал на този сломен човек единствената радост, която, изглежда, е останала в живота му.

— Слушай, Лотън, дойдох да те предупредя. Мисля, че бръкнах в гнездото на осите.

— Какво стана?

— Опитах се да намеря агентката, която се е обадила на Джак Дорси за проблема със серийния номер на банкнотата.

— Аха. Намери ли я?

— Не. Името й е Марта Геслер. Говори ли ти нещо?

Погледът му се плъзна по тавана, сякаш спомените му бяха там.

— Не. Трябва ли?

— Не знам. Изчезнала е безследно скоро след деня, в който се е обадила на Джак.

— По дяволите!

— Разбрах го, когато се обадих, за да я потърся.

— Ще дойдат ли да говорят с мен?

— Не знам. Но точно затова искам да те предупредя. Мисля, че може да дойдат. Свързват случая с тероризма. С разследването се занимава специален екип, създаден след 11 септември. И чух, че имали навика първо да стрелят и после да ти четат правата.

— Не искам да идват тук, Хари. В какво ме забърка?

— Съжалявам, Лотън. Ако дойдат, остави ги да задават въпросите си и отговаряй, доколкото можеш. Питай ги за имената им и кажи на Дани да ми се обади, след като си тръгнат.

— Ще се опитам. Но не искам да ми досаждат.

— Знам, Лотън.

Приближих се до инвалидната му количка и му показах бутилката.

— Искаш ли още?

— И още как.

Излях голяма глътка в устата му и после малко вода. Очите му леко се изцъклиха.

— Добре ли си?

— Да.

— Искам да ти задам няколко въпроса. Хрумнаха ми, след като разговарях с хората от ФБР.

— Какви въпроси?

— За обаждането до Джак. ФБР казаха, че няма запис Геслер да се е обаждала за списъка със серийните номера на банкнотите.

— Може да не е била тя. Джак не ми каза име. И дори да ми е казал, не си го спомням. Забравил съм го.

— Убеден съм, че е била тя. Всичко друго, което ми каза, съвпада. Тя е имала такава програма в преносимия си компютър, който обаче е изчезнал заедно с нея.

— Виж ти. Вероятно обаждането й е записано някъде. И записът е изчезнал заедно с нея.

— И аз така мисля. А спомняш ли си по кое време се обади?

— Нямам представа, Хари. Беше просто едно от многото обаждания. Сигурен съм, че Джак го е отбелязал в дневника.

Имаше предвид регистъра, където се записва всичко в хронологична последователност. Или поне трябва да е така.

— Да, знам. Но нямам достъп до него. Забрави ли, че вече съм външен човек?

— О, да бе.

— Каза ми, че тя се обадила десетина месеца след началото на разследването. Вече сте работели по други случаи, но Дясак продължил да се занимава с убийството на Анджела Вентън. Тя бе убита на 16 май 1999 година. Марта Геслер е изчезнала на 19 март следващата година, десет месеца по-късно.

— Тогава съм си спомнил точно. Какво друго искаш?

— Само… — Не довърших мисълта си. Опитвах се да реша какво да попитам и как да се изразя. Нещо в хронологията не беше наред.

— Само какво?

— Знам ли. Щом Джак е говорил наскоро с агентката, би трябвало да спомене нещо, когато е изчезнала. Това беше голяма новина. Всеки ден пишеха във вестниците и говореха по телевизията за инцидента. Възможно ли е да се е обадила по-рано, в началото на разследването? Така Джак би могъл да забрави за обаждането й, когато е било съобщено за изчезването й.

Крос мълча известно време — обмисляше предположението ми. Аз пък размишлявах и върху други версии, но не стигах доникъде.

— Дай ми още малко питие, Хари.

Той всмукна голяма глътка и се закашля. Когато заговори отново, гласът му беше още по-дрезгав.

— Не. Мисля, че беше десет месеца по-късно.

— Затвори очи за секунда, Лотън.

— Какви ги говориш?

— Затвори очи и се съсредоточи върху спомена. Фокусирай се върху онова, което е останало в паметта ти.

— Да ме хипнотизираш ли се опитваш, Хари?

— Опитвам се да те накарам да се съсредоточиш и да ти помогна да си спомниш какво е казал Джак.

— Няма да стане.

— От теб зависи, Лотън. Отпусни се. Опитай се да забравиш всичко друго. Мисли само какво е казал Джак за обаждането.

Очите му се раздвижиха под тънките, полупрозрачни клепачи, но след няколко мига се забавиха и спряха. Наблюдавах лицето му и чаках. От години не бях пробвал методите си на хипноза, за да събуждам спомени за визуални описания на събития и заподозрени. Исках Крос да си спомни времето и мястото на разговора си с Дорси и възможно повече подробности от него.

— Представи си, че съзнанието ти е черна дъска, Лотън, и ти я изтриваш. Виждаш ли я?

— Да.

— Добре. Приближи се до дъската и напиши името на Джак най-отгоре, за да има място отдолу.

— Това е глупаво, Хари. Аз…

— Направи ми това удоволствие, Лотън. Напиши името на Джак най-отгоре на дъската.

— Добре.

— Хубаво. А сега погледни дъската и под името на Джак напиши думите „телефонно обаждане“.

— Готово.

— Добре. Вгледай се в тези три думи и се съсредоточи върху тях: Джак. Телефонно обаждане.

Последва тишина, нарушавана само от едва доловимото тиктакане на новия часовник.

— Лотън, сега искам да се съсредоточиш върху черното пространство около думите. Около буквите. Гледай между буквите.

Зачаках, наблюдавайки клепачите му. Видях, че движенията на очите започнаха отново.

— Джак ти говори, Лотън. Казва ти за агентката. Казва, че тя има нова информация за обира на снимачната площадка.

Дълго чаках. Питах се дали да не спомена името на Геслер, после реших, че е по-добре да не го правя.

— Какво ти казва той, Лотън?

— Нещо не е наред със серийния номер. Съвпада с друг.

— Тя вече обадила ли му се е?

— Обадила му се е.

— А ти къде си, когато ти казва това?

— Двамата сме в колата. Отиваме в съда.

— На процес ли?

— Да.

— Кого съдят?

— Едно мексиканско хлапе. Бандитче, убило един корейски бижутер в Западния район. Алехандро Пениенда. Ще четат присъдата.

— Пениенда ли е обвиняемият?

— Да.

— И агентката се обажда на Джак преди да влезете в съда за да чуете присъдата?

— Да.

— Добре, Лотън.

Разбрах онова, което исках. Опитах се да измисля какво; друго да го питам.

— Джак каза ли името на агентката, Лотън?

— Не, не го каза.

— А каза ли, че ще провери информацията, която му е съобщила?

— Каза, че това са глупости и не означават нищо.

— Ти повярва ли му?

— Да.

— Хубаво, Лотън. След малко ще ти кажа да отвориш очи. После искам да се чувстваш така, сякаш току-що си се събудил, но да си спомняш какво сме говорили.

— Добре.

— Искам също да се почувстваш по-добре. Да не се притесняваш за… нещата в живота си. Да бъдеш щастлив, доколкото е възможно.

— Да.

— А сега отвори очи.

Клепачите му потрепнаха веднъж и очите му се отвориха. Погледът му обходи тавана, после се спря върху мен. Очите му изглеждаха по-ясни отпреди.

— Хари…

— Как се чувстваш, Лотън?

— Добре.

— Спомняш ли си какво говорихме?

— Да, за малкия мексиканец. Пениенда. Той не прие сделката, която му предложи прокуратурата. Рискува и получи доживотна присъда без право на обжалване.

— Човек се учи, докато е жив.

От гърлото му се изтръгна нещо като клокочещ смях.

— Добре го каза… Докато отивахме в съда, Джак ми каза за обаждането от Уестуд.

— Спомняш ли си кога произнесоха присъдата срещу Пениенда?

— В края на февруари. Това беше последният ми процес. Месец по-късно ме простреляха в онзи шибан бар и станах история. Наблюдавах лицето на Пениенда, докато слушаше присъдата, и знаех какво вижда — решетки до живот. Е, получи каквото му се полагаше.

Той се засмя пак и видях как светлината в очите му угасна.

— Какво има, Лотън?

— Той е в затвора и играе хандбал или си предлага задника да го чукат, а аз съм тук. Всъщност и аз получих доживотна присъда без право на обжалване.

Крос се вторачи в мен. Кимнах, защото това беше единственото, което можах да измисля да направя.

— Не е честно, Хари. Животът е несправедлив.