Метаданни
Данни
- Серия
- Хари Бош (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lost Light, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлия Чернева, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 69гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- hammster(2007)
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ?
Издание:
МАЙКЪЛ КОНЪЛИ
ЗАКОНЪТ НА БОШ
Американска, първо издание, 2003
Превод Юлия Чернева, 2003
Редактор Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица „Megachrom“ — Петър Христов, 2003
Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД
Линче Шопова
Формат 84/108/32
ИК „БАРД“ ООД — София 1124, жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II. тел. 943 76 59. http://www.bard.bg
ISBN 954-585-459-6
LOST LIGHT
Michael Connelly
LITTLE, BROWN AND COMPANY
© 2003 by Hieronymus, Inc.
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
15
Детективите в полицията на Лос Анджелис наричат щата Айдахо „Синия рай“, защото е крайната цел на мнозина от тях — работят по двайсет и пет години и после напускат. Чувал съм, че там имало цели квартали, населени с бивши ченгета от Лос Анджелис. Посредниците при продажбите на недвижими имоти от „Кьор д’Ален“ и „Сандпойнт“ пускат обяви в бюлетина на полицейския профсъюз. Във всеки брой.
Разбира се, някои ченгета предават значките си и отиват в Невада, за да се пекат на слънце в пустинята, и си намират почасова работа в казината. Други изчезват в Северна Калифорния — в затънтените гори на Хумболд Каунти има повече бивши ченгета от производители на марихуана, само че производителите не знаят това. Трети се отправят към Мексико. Там още има места, където с пенсия от полицията можеш да си позволиш ранчо с климатична инсталация и изглед към океана.
Но някои остават. Прекарали са съзнателния си живот в усилия да внесат разум и ред в обществото и просто не могат да си тръгнат. Така ти се отразява работата. Ограбва те от възможността да се радваш на постигнатото. Няма награда за свършеното.
Един от малцината ми познати, които се бяха отказали от значката, но не и от града, беше Бърнет Бигър. Бе служил в полицията на Лос Анджелис двайсет и пет години — втората половина от тях в Южното районно управление, отдел „Убийства“, после бе напуснал и бе започнал дребен бизнес заедно със сина си, близо до летището. „Професионална охрана Бигър и Бигър“ се намираше на Сепулведа, близо до Ла Тихера. Сградата беше безлична, а кабинетите — непретенциозни. Бизнесът на Бигър бе ориентиран предимно към осигуряване на охранителни системи и патрули на складовете около Летището. Последния път, когато разговарях с него — вероятно преди две години, той ми каза, че имал четириисет служители и бизнесът му вървял добре.
Но с половин уста призна, че му липсвала истинската работа, както се изрази. Жизненоважната работа, която променя нещата. Да охранява склад, пълен с джинси, произведени в Тайван, можеше и да е доходно. Но изобщо не можеше да се сравни с вълнението да проснеш убиец на пода и да му сложиш белезниците. Нямаше нищо общо. И на Бигър му липсваше точно това. Ето защо реших, че мога да се обърна към него за помощ за онова, което исках да направя за Лотън Крос.
В офиса имаше малка чакалня с машина за кафе, но аз не възнамерявах да стоя дълго. Бърнет Бигър дойде и ме покани в кабинета си. Беше едър и плещест и трябваше да го следвам по коридора, вместо да вървя до него, защото той го заемаше почти целия. Главата му беше обръсната — нов облик за него, доколкото ми беше известно.
— Виждам, че си сменил прическата.
Той прокара длан по лъскавия си череп.
— Наложи се, Хари. Сега това е на мода. Пък и побелявам.
— Всички побеляваме.
Бигър ме заведе в кабинета си. Помещението не беше малко, но не беше и голямо. Имаше основните неща, дървена ламперия, похвали и препоръки в рамки, изрезки от вестници и снимки от дните му в полицията. Вероятно изглеждаха много внушителни на клиентите.
Бигър се настани зад отрупаното с книжа бюро и ми посочи стола срещу него. Докато сядах, забелязах на стената зад гърба му лозунг в рамка. „Бигър и Бигър стават все по-добри и по-добри“.
Бърнет се наведе напред и сложи ръце на бюрото.
— Е, Хари, не очаквах да те видя пак. Странно е, че те гледам на този стол.
— И за мен е странно, че те виждам. И аз не предполагах, че пак ще се срещнем.
— Дошъл си да търсиш работа? Миналата година чух, че си напуснал. Ти си последният човек, за когото мислех, че ще напусне полицията.
— Никой не остава до края, Бърнет. Благодаря за предложението, но вече имам работа. Искам малко помощ.
Бигър се усмихна и кожата около очите му се опъна. Беше заинтригуван. Знаеше, че никога няма да стана охранител на корпоративни или индустриални предприятия.
— Не съм те чувал да искаш помощ за нещо. Какво ти трябва?
— Електронно наблюдение. Камера, която никой в стаята да не може да забележи.
— Колко голяма е стаята?
— С размерите на спалня. Може би пет на пет метра.
— Не се занимавай с тези неща, Хари. Започнеш ли да шпионираш по този начин, ще се пристрастиш. Ела да работиш за мен. Ще ти намеря някаква…
— Не, не е такова нещо, а страничен аспект на убийство, което разследвам. Човекът е в инвалидна количка. По цял ден седи и гледа телевизия. Искам да се уверя, че с него се държат добре. Със съпругата му става нещо. Или поне аз мисля така.
— Имаш предвид насилие?
— Може би. Не знам какво точно. Но има нещо.
— Човекът знае ли за намеренията ти?
— Не.
— Но ти имаш достъп до стаята?
— Да. Ще можеш ли да ми помогнеш?
— Имаме камери. Но трябва да разбереш, че повечето неща имат индустриално приложение. Обемиста техника. Струва ми се, че ти трябва малка камера като за наблюдение на бебета.
— Не искам да бие на очи. Човекът е бивше ченге.
Бигър кимна и стана.
— Ела в стаята с техниката и виж какво имаме. Андре е там. Ще те ориентира.
Поведе ме към задната част на сградата и влязохме в стаята с техниката — помещение с размерите на двоен гараж, пълно с тезгяхи, лавици и всякакви електронни уреди. Пред екрана на малък телевизор се бяха събрали трима мъже. Познах единия, най-едрия — Андре, сина на Бърнет. Виждах го за пръв път, но се досетих, че е той, по размерите а приликата с баща му. И по обръснатата глава.
Бърнет ме представи и Андре обясни, че гледат запис на кражба с взлом в склад на клиент. Баща му каза какво търся и синът ме заведе до друг тезгях и ми показа камери, които могат да се скрият във ваза, лампа, рамка на картина и часовник. Спомних си как Лотън Крос се бе оплакал, че не вижда колко е часът на телевизионния екран, и избрах последната.
— Тази ще свърши работа. Как се работи с нея?
— Това е часовник за класна стая. Искаш да го сложиш на стената на спалня? Ще изпъква като цици на…
— Андре — сгълча го баща му.
— Стаята не се използва като спалня — казах аз. — Той гледа телевизия там. Каза ми, че не вижда колко е часът на екрана. Затова няма да му се стори странно, когато занеса голям часовник.
Андре кимна.
— Добре. Искаш ли звук? Цвят?
— Звук, да. Цвят би било добре, но не е необходимо.
— Хубаво. Искаш ли да предава, или всичко да е вътре?
Погледнах го тъпо и му стана ясно, че не разбирам.
— Правя го по два начина. Единият е камерата да предава образ и звук към приемник, който ги записва на видео. Ще трябва да намериш сигурно място за приемника в радиус от трийсетина метра. В микробус пред къщата ли ще бъдеш?
— Нямам такива планове.
— Добре. Вторият вариант е дигитална камера с вграден чип, на който да записваме директно всичко.
— Няма да стане. Смятам да я проверявам на няколко дни.
Замислих се как ще съумея да скрия приемника в къщата. Може би в гаража. Можеше да се престоря, че отивам в гаража да изхвърля нещо, и да скрия приемника на място, където Дани Крос няма да го види.
— Може да намалим скоростта на записване, ако е необходимо.
— Как?
— По няколко начина. Първо, може да включим камерата часовник, който да я изключва, да речем, от полунощ до осем сутринта. Или да забавим записаните кадри за секунда. Но образът ще подскача.
— А звукът? И той ли ще подскача?
— Не, звукът е отделно. Ще имаш пълен запис на звука.
Кимнах, но не бях сигурен дали искам да пропусна части от визуалния запис.
— Може да сложим сензор за движение. Този човек в инвалидната количка движи ли се много?
— Не. Парализиран е. През повечето време седи и гледа телевизия.
— Тогава в стаята има движение само когато влезе гледачът, а ти искаш да наблюдаваш точно него. Така ли е?
— Да.
— В такъв случай няма проблем. Ще сложим сензор за движение и на чипа ще се запишат два дни.
— Чудесно.
Кимнах и погледнах Бърнет. Бях смаян от сина му. Андре приличаше на борец, но бе намерил призванието си в живота, работейки с електрически вериги и микропроцесорни чипове. Видях гордостта в очите на баща му.
— Дай ми петнайсет минути да монтирам всичко, после ще ти покажа как да инсталираш камерата и да изключваш чипа с информацията.
— Звучи чудесно.
Седнах с Бърнет в кабинета му и поговорихме за полицията и за няколко от случаите, по които бяхме работили заедно. Единият беше за наемен убиец, който бе застрелял подадената му мишена в южен Лос Анджелис и после работодателя си в Холивуд, когато поръчителят не бе платил втората половина от договорената сума. Екипът ми, Бигър и партньорът му Майлс Манли работихме по случая цял месец. Направихме пробив, когато Биг и Манли откриха в квартала на мишената свидетел, който си спомни, че е видял бял мъж в Деня на убийството, и описа колата му — черен корвет с червена кожена тапицерия. Автомобилът съвпадаше с превозното средство, използвано от съседа на втората жертва. След дълъг разпит, проведен от Бигър и мен, той направи самопризнания.
— Винаги е нещо дребно — каза Бърнет и се облегна на стола. — Това ми харесваше най-много. Никога не знаеш откъде ще се появи пробивът.
— Знам какво имаш предвид.
— Липсва ли ти?
— Да. Но ще си го възвърна. Вече започвам.
— Имаш предвид усещането, а не работата.
— Да. А ти? Липсва ли ти?
— Сега печеля повече пари, отколкото са ми необходими. Да, тръпката ми липсва. Не я изпитвам, докато наемам охрана и поставям камери за наблюдение. Внимавай какво правиш, Хари. Може да станеш преуспяващ бизнесмен като мен и после да се излежаваш, да си спомняш миналите дни и да си мислиш, че са били по-хубави, отколкото са в действителност.
— Ще внимавам, Биг.
Той кимна, доволен, че ми е дал съвет.
— Не е необходимо да ми казваш, ако не искаш, Хари, но предполагам, че човекът в инвалидната количка е Лотън Крос, нали?
Поколебах се, но после реших, че няма значение.
— Да, той е. Работя върху нещо друго и пътищата ни се кръстосаха. Отидох да го видя и Крос ми каза някои неща. Просто искам да се уверя, че всичко с него е наред.
— Желая ти успех. Спомням си съпругата му. Виждал съм я няколко пъти. Мила жена.
Кимнах. Знаех какво има предвид Бърнет. Надяваше се, че Крос не е тероризирай от съпругата си.
— Хората се променят — отбелязах. — Ще разбера какво става.
След няколко минути влезе Андре и ми преподаде урок по електронно наблюдение. Камерата беше монтирана в часовника и готова за запис. Трябваше само да го сложа на стената и да го включа. Докато нагласявах часа, щях да активирам наблюдението, натискайки циферблата. За да извадя чипа с информацията, трябваше да махна задния капак на часовника, но не се притеснявах от това — предполагах, че един цикъл на наблюдение ще е достатъчен, за да разбера онова, което ме интересуваше.
Андре сложи часовника в кутия с подплата, после ми стисна ръката и излезе от кабинета. Погледнах Бърнет. Време беше да тръгвам.
— Той ти е повече от помощник.
— Андре е душата на това място.
Бигър посочи към стената, отрупана с похвали и препоръки, поставени в рамки.
— Довеждам клиентите тук, смайвам ги, подписваме договор и Андре го изпълнява. Разбира какво е необходимо и го прави.
Кимнах и станах.
— Искаш ли пари за това нещо? — попитах го и вдигнах кутията с часовника.
— Не и ако ми го върнеш. — Бърнет се усмихна, после лицето му стана сериозно. — Това е най-малкото, което мога да направя за Лотън Крос.
— Разбирам. — Усещането ми беше познато.
Стиснахме си ръцете и си тръгнах, стиснал часовника подмишница. Дано да ми покажеше, че светът не е толкова лош, колкото мислех.