Майкъл Конъли
Законът на Бош (1)

1

Последното, което очаквах, беше, че Александър Тейлър ще ми отвори лично. Това противоречеше на всичко, което знаех за Холивуд. Смятах, че човек с неговия рекорд в касовите приходи, равняващи се на един милиард долара, не отваря лично вратата си на никого, а има униформен пазач на пълно работно време. И че този портиер ще ме пусне едва след като внимателно провери документите ми за самоличност и определения ми за среща час. После ще ме предаде на иконома, който безшумно ще ме придружи по останалия път до вътрешността на къщата.

Но в жилището на Бел Еър Крест Роуд нямаше такова нещо. Портата към алеята за коли беше отворена и след като паркирах пред къщата и потропах, самият шампион по касови приходи ми отвори и ме покани да вляза в дом с размери, копирани от международния терминал на летището на Лос Анджелис.

Тейлър беше едър мъж — над метър и осемдесет — и тежеше сто и трийсет килограма. Косата му беше кестенява и къдрава, а очите — сини. Козята брадичка му придаваше вид на художник, макар че изкуството нямаше почти нищо общо с областта, в която той така усилено се трудеше.

Беше със светлосин анцуг, който вероятно струваше повече от всичко по мен. На врата му бе увита бяла хавлия. Лицето му беше зачервено, а дишането — учестено. Бях прекъснал нещо и Тейлър изглеждаше малко ядосан.

Бях се издокарал в най-хубавия си костюм — пепелявосив, еднореден. Бях платил за него хиляда и двеста долара преди три години. Не го бях обличал повече от девет месеца и сутринта, след като го извадих от дрешника, се наложи да му изчеткам раменете. Бях гладко избръснат и имах цел — първата, откакто костюмът бе сложен на закачалката.

— Влезте — рече Тейлър. — Днес всички са в почивка, а аз правя гимнастика. Добре, че салонът е под коридора, инак нямаше да ви чуя. Къщата е голяма.

— Значи имам късмет.

Той тръгна навътре. Не се ръкува с мен и си спомних, че бе направил същото първия път, когато го видях — преди, четири години. Сега закрачи напред и ме остави да затворя входната врата.

— Имате ли нещо против, ако се упражнявам на велоергометъра, докато разговаряме?

— Не.

Тръгнахме по мраморен коридор. Тейлър вървеше три крачки пред мен, сякаш бях придружаващо лице. Вероятно така му беше най-удобно и това ме устройваше, защото имах време да огледам обстановката.

През редицата прозорци вляво се виждаше зелена морава с размерите на футболно игрище, а зад нея нещо като къща за гости или къщичка край езерце, или и двете. Пред нея се различаваше количка за голф, а по скосената трева имаше следи, водещи към главната сграда. Виждал съм много неща в Лос Анджелис, от най-бедните гета до вили на планински върхове. Но за пръв път в очертанията на града виждах толкова голям участък, че да е необходимо да се използва количка за голф, за да стигнеш от единия до другия край.

На стената вдясно бяха окачени в рамки плакати на много от филмите, продуцирани от Александър Тейлър. Гледал съм някои от тях, когато стигнат до телевизията, и съм виждал реклами на останалите. Повечето са екшъни, които идеално се вместват в рамките на трийсетсекундна реклама, без да изпитващ належаща потребност да гледаш целия филм. Нито един не може да бъде смятан за изкуство в никой смисъл на думата. В Холивуд обаче са много по-важни от изкуството. Доходни са. И това е от първостепенно значение.

Тейлър зави надясно и влезе в гимнастическия салон. Помещението внесе нов смисъл в представите ми за личен фитнес. Покрай стените бяха наредени всякакви тренажори и комбинирани уреди. В средата имаше боксов ринг. Тейлър пъргаво се качи на велоергометъра, натисна няколко копчета на дигиталното контролно табло пред себе си и започна да върти педалите.

Високо на отсрещната стена бяха монтирани три телевизионни екрана, настроени на конкурентни денонощни новинарски канали и бизнес репортажи. Тейлър взе дистанционно управление и намали звука. Още една проява на учтивост, която не очаквах. Когато се обадих на секретарката му, за да си определя среща с него, тя говореше, сякаш щях да съм голям късметлия, ако успея да задам няколко въпроса, докато великият мъж бъбри по клетъчния си телефон.

— Нямате ли партньор? — попита той. — Мислех, че работите по двойки.

— Обичам да работя сам.

Не добавих нищо повече. Стоях мълчаливо, докато той ритмично увеличаваше скоростта на велоергометъра. Тейлър наближаваше петдесетте, но изглеждаше много по-млад. Може би обграждането със спортни пособия и уреди за здраве и подмладяване правеше този фокус. А може би се дължеше на пластични операции и липосукция.

— Ще ви дам пет километра — каза той, свали хавлията от врата си и я уви около дръжките на велоергометъра. — Двайсетина минути.

— Чудесно.

Понечих да извадя тетрадката от вътрешния джоб на сакото си и телената спирала се закачи за подплатата. Почувствах се като пълен глупак, докато се опитвах да я измъкна, но най-после успях. Чух, че подплатата се скъса, и се усмихнах, за да прикрия неудобството си. Тейлър се престори, че не забеляза това, и отмести поглед встрани и сетне нагоре, към един от телевизионните екрани.

Мисля, че най-много ми липсват дребните неща от предишния ми живот. Повече от двайсет години във вътрешния си джоб носех малко тефтерче с подвързия. Тетрадките с телена спирала не бяха позволени. Някой досетлив адвокат можеше да претендира, че от тях са откъснати страници, чието съдържание би оправдало престъпника. Подвързаните тефтерчета не създаваха този проблем и бяха по-удобни за носене.

— Радвам се, че ми се обадихте — каза Тейлър. — Още се притеснявам за случилото се с Анджела. Тя беше добро момиче. Всъщност си мислех, че вече сте се отказали.

Кимнах. Внимателно подбирах думите си, когато разговарях със секретарката му по телефона. Не я излъгах, но я подведох и я накарах да предполага разни неща. Налагаше се. Ако й бях казал, че съм бивше ченге и работя на свободна практика по стар случай, нямаше и да припаря до шампиона по касови приходи.

— Мисля, че може да има някакво недоразумение. Не знам какво ви е казала секретарката ви, но вече не съм ченге.

Той забави за миг темпото, но после бързо го възстанови. Лицето му беше тъмночервено и се потеше обилно. Тейлър протегна ръка към подставката за чаша от едната страна на дигиталното контролно табло и извади малки очила с формата на полумесец и тънка карта с емблемата на продуцентската си компания отгоре и няколко написани на ръка бележки отдолу. После си сложи очилата, присви очи и прочете написаното.

— Тук пише друго — каза той. — Детектив Хари Бош от полицията на Лос Анджелис. Десет нула-нула. Одри го е написала. Тя е при мен от осемнайсет години, откакто започнах с видеобоклуци във Вали. Много е съвестна. И обикновено изключително точна.

— Ами, така беше, но отдавна. От близо година напуснах. Може да не съм бил много ясен по телефона. На ваше място не бих обвинил Одри.

— Няма да го направя.

Той ме погледна, като наведе брадичка, за да вижда над очилата.

— Е, какво мога да направя за вас, детектив, или по-скоро господин Бош? Остават ми три километра и приключваме.

Вдясно от Тейлър имаше уред за коремни преси. Седнах на седалката, извадих писалката от джоба на ризата си и се приготвих да записвам.

— Не знам дали ме помните, но ние сме разговаряли, господин Тейлър. Преди четири години, когато трупът на Анджела Бентън бе намерен във вестибюла на жилищната сграда, където е живеела. Случаят ми бе възложен. С вас разговаряхме в кабинета ви в „Айдолон“. В киностудия „Арчуей“. Бях с партньорката си Кизмин Райдър.

— Спомням си. Чернокожата. Каза, че познавала Анджела от фитнес центъра. Тогава ми вдъхнахте увереност. Но после изчезнахте. И повече не се…

— Отстраниха ни от случая. Работехме в холивудското районно управление. След обира и престрелката няколко дни по-късно разследването ни бе взето. Пое го отдел „Обири и убийства“.

От велоергометъра се чу приглушен камбанен звън. Вероятно това означаваше, че Тейлър е навъртял километър и половина.

— Спомням си ги онези типове — подигравателно каза той. — Куку и Пипе. Не предизвикаха никакви симпатии у мен. Единият се интересуваше повече от длъжността на технически консултант във филмите ми, отколкото от възложения му случай. Какво стана с тях?

— Единият е мъртъв, а другият напусна полицията.

Дорси и Крос. Познавах ги. Като оставим настрана описанието на Тейлър, те бяха способни детективи. Не отиваш в отдел „Обири и убийства“, без да си положил усилия. Не казах на Тейлър, че Джак Дорси и Лотън Крос бяха станали известни в детективските среди като партньори, които имат изключително лош късмет. Докато работеха по едно разследване, възложено им няколко месеца след случая Анджела Бентън, те се бяха отбили в някакъв бар в Холивуд, за да обядват. Седели си в сепарето, хапвали сандвичи с шунка и пиели бира, когато в заведението нахлул въоръжен крадец. Предполагаше се, че Дорси, който седял с лице към вратата, се опитал да излезе от сепарето, но се забавил. Стрелецът го покосил, преди да успее да дръпне предпазителя на пистолета си, и Дорси се строполил на пода. Единият куршум, изстрелян по Крос, охлузил черепа му, а вторият го улучил във врата и заседнал в гръбначния му стълб. Барманът бил екзекутиран последен от упор.

— И какво стана с разследването? — риторично попита Тейлър. В гласа му не прозвуча състрадание към простреляните ченгета. — Нищо. Обзалагам се, че събира прах като този евтин костюм, който сте извадили от дрешника, преди да дойдете при мен.

Приех обидата, защото се налагаше. Само кимнах, сякаш бях съгласен с него. Не знаех дали гневът му е насочен срещу неразкритото убийство на Анджела Бентън, или към случилото се по-късно — обира, следващото убийство и спирането на снимките на филма му.

— Момчетата работиха непрекъснато през следващата половин година — казах аз. — После им възложиха и други случаи. Постоянно се появяват нови случаи, господин Тейлър. Не е като във филмите ви. Макар да ми се иска да е така.

— Да, винаги има други случаи. Това е най-лесният изход, нали? Виновна е прекалената заетост. А през това време момичето си остава убито и парите ги няма. Жалко. Обаче хоп — следващият случай. Давай напред.

Изчаках, за да видя дали е приключил с кратката си реч, но той продължи.

— Сега обаче, четири години по-късно, вие се появявате отново. Каква е историята ви, Бош? Прилъгали сте семейството й да ви наеме?

— Не. Семейството й е в Охайо. Не съм им се обаждал.

— Тогава какво?

— Убийството е неразкрито, господин Тейлър. А аз държа на този случай. Мисля, че разследването не е било извършено с необходимата… всеотдайност.

— Това ли е всичко?

Кимнах. Тейлър направи същото, сетне каза:

— Петдесет хиляди.

— Моля?

— Ще ви платя петдесет хиляди долара, ако разкриете случая. Няма да има филм, ако не го разнищите.

— Господин Тейлър, останали сте с погрешно убеждение.

Не искам парите ви и това не е филм. В момента ми е необходима само помощта ви.

— Изслушайте ме. Имам нюх към хубавите истории. Детектив, обсебен от неразкрито убийство. Темата е универсална, изпитана и достоверна. Петдесет хиляди като начало и може да говорим за още накрая.

Взех тетрадката и писалката си и станах. Разговорът не водеше доникъде или поне не в посоката, в която исках.

— Благодаря, че ми отделихте време, господин Тейлър. Ако не мога да намеря изхода, ще свиркам.

Тръгнах към вратата и от велоергометъра отново се чу камбанен звън.

— На финалната права сме, Бош. Върнете се и ми задайте въпросите си. Ще си задържа петдесетте хиляди, щом не ги искате.

Обърнах се към него, но не седнах. Пак отворих тетрадката.

— Да започнем с парите — казах. — Кой от компанията ви, знаеше за тях? Имам предвид кой знаеше подробностите? Кога ще пристигнат на снимачната площадка и как ще бъдат доставени? Всеки и всичко, което си спомняте. Започвам почти от нулата.