Боян Болгар
Звездата на бан Батил (24)

24
ЗАВИНАГИ ЛИ ЩЕ СЕ РАЗДЕЛЯТ НЯКОГАШНИТЕ ПРИЯТЕЛИ

Божин поздрави леко карвунските стражи, които стояха при сводестата порта под кулата до вдигнатия на вериги мост, и погледна Батил с чувство на удовлетворение.

— В крепостта имам достъп, когато си поискам.

Батил не отвърна. Оглеждаше съоръженията.

Минаха към сводестия пролаз под втората стена. Там освен карвунските пазачи имаше и савойски. Божин кимна и на тях. Савойците отвърнаха с приветствен знак.

Противно съвпадение. За началник на своята стража Амадей беше назначил маркиз Риналдо ди Конеляно след неговата несполука там в глиганската гора. Графът наказваше самонадеяността на Риналдо — „доста празната ви самонадеяност, признайте, маркизе!“ — злепоставяше го и едновременно отдалечаваше домогванията му до Лолита. Не щеш ли, тъкмо през тоя час Конеляно правеше обиколната си проверка. Движеше са бавно между стражите, оглеждаше шлемове, сквамати, ризници, мечове, арбалети. Всичко трябваше да блести, да говори на карвунците за превъзходство.

Маркизът веднага позна войводата. Как не? Такъв двубой — безмилостен и срамен — води с него! Ако не беше тоя варварин, нямаше Риналдовата чест да бъде покътната! Какво дири тук омразната личност, водена от маестрото?

И войводата позна маркиза. „Лошо — каза си, — доста лошо!“ Трепна, но превъзмогна смущението си и двамата с Божин отминаха.

„Пък може би — мислеше си Батил, докато крачеха към малкия дворец на Иванко, — може би маркизът не ме е разпознал. Има вероятност, макар и слаба.“ Защото и маркизът като самия Батил не даде вид, че го е открил.

Стигнаха до Иванковия дворец. Преди да влязат, Батил бързо се обърна, видя един от савойците, полуподал се иззад пролаза. Савоецът тутакси се дръпна.

„Аха! — каза си витошанецът. — Предпазливост, бдителност! … Тук ще се разиграе нещо.“

Иванко прие съучениците си с момчешка радост.

— Батилко! Откога не сме скитосвали тримата? — Прегърнаха се с истинска топлота. — Мен ме въвличат в държавнически дела, а не ми се ще.

Батил помисли за Параскева, послушница не по свой избор. В паметта му блеснаха тъмните й очи, гледжосани от сълзи.

— Нужно и справедливо е да поемеш жезъла — каза.

— Водовъртеж, приятелю. На, Божин намери приятно решение. Хем твори за поколенията, хем си е волна птичка. Свързва трайното с приятното, нещо много трудно за мене.

— Отивам при негово сиятелство да продължа работата по портрета — каза със задоволство Божин и излезе.

— А ти, приятелю? — приближи се Иванко до Батил, хвана го за раменете.

Войводата го погледна със синия си поглед, друг път ведър като небето, сега пронизващ като стомана. Не отговори направо, а попита:

— Какво значи това, хм, „негово сиятелство“? Нашият свободолюбив Божин май се е променил. Какво са тези, как ги каза той, реверанси?

Иванко се засмя.

— Поумняваме, Батилко. Реверансите означават не само доста пунгии със сребърници, а и добри връзки със Савоя, че и с другата Италия, гостувания по замъци, нови портрети на сиятелства и кой знае още какво.

Батил поклати глава.

— И у нас има черкви и манастири за изографисване. Има и ктитори. Нашият цар е щедър към тия, които въздигат народа и вярата.

Позамълча.

— И кажи ми, Иванко, приятелю, как може в собствения ти дом друг да господарува? По пътя имах разправия със савойски обходници-съгледвачи. А тук, в самата престолна твърдина, за да вляза при тебе, трябва да искам разрешение от чужденци.

Лицето на Иванко потъмня. Той беше по-нисък и Батил го гледаше като че снизходително.

— Някога с тебе учехме в килифаревската школа и се радвахме на науката. Мятахме се на конете, озовавахме се в Търновград и се веселяхме. Дойде време за мене да узная кому служи науката. За теб не е ли дошло това време?

— И кому служи науката, Иванко?

— Баща ми се ожени за византийска княгиня. Византийците му помогнаха, помогна им и той. Сега е ред аз да се оженя за византийска княгиня.

— А послушница Параскева? — хвърли изведнъж Батил.

Иванко едва ли не подскочи. Опули се срещу витошанеца.

— Откъде знаеш?

— Бях в обителта под Бялата чука. Савойци ме гонеха. Ако не бяха майка Теодосия и послушница Параскева, орли щяха да разнасят месата ми по скалите.

— Не мога, приятелю, не мога! — едва ли не проплака Иванко. — Държавата ме е хванала. Ето и а какво служи науката: на политиката. А ти за какво собствено си тръгнал по нашите краища?

— За да ми кажеш направо какво гласи баща ти, та е дал такова гостоприемство на Амадей, когото изгонихме от Несебър.

Батил изговори това на един дъх, без да мигне, като пронизваше Иванко с поглед.

— Разбирам добре — поклати глава Иванко. — Пратеник си.

— Наречи ме пратеник, наречи ме родолюбец, все едно.

— Тогава ще ти кажа откровено в името на старото ни приятелство: баща ми рано или късно ще се отдели от Иван-Александър. Морето пред нас е по-голямо от сушата зад нас. То ни свързва не само с византийци, а ето и със савойци, пък и с други.

— Съюз ли ще правите с тях?

— Моята женитба, която не ми е по сърце, ще бъде ключът, за да се отключи раклата.

— Иванко — каза Батил строго и някак тържествено, — може би няма да се видим скоро. Ти на една страна, аз на друга. Не забравяй плачещите очи на послушница Параскева, които видях.

Устните на Иванко се свиха болезнено.

— И не забравяй също, че не всички на карвунска земя мислят като деспот Добротица. Мнозина чакат от тебе правилната насока на бъдещето. Сбогом, приятелю!

Батил мислеше, че сега вече е длъжен да бърза към Търновград. Царят трябва незабавно да извика Добротица или да прати отговорно посланичество при него и да го предупреди, че двойнствените ходове са коварни, че който сяда между два стола, пада.

— Сбогом, Батиле! Не смесвай приятелството ни с държавните повели.

— За мене повелите на приятелството и повелите на държавата не вървят в различни посоки. Сбогом!

И войводата несдържано изхвърча навън.

Не е трябвало, съвсем не е трябвало! Как така предвидливият, досетливият, съобразителният витотошанец не помисли за коварните очи на савойския страж, който по заповед на маркиз Конеляно го проследи при кого влезе?

Може би Батил е очаквал по-друг отлик от Иванко, може би е било много болезнено това раздиране на надеждите.

Войводата отвори стремително външната врата, но там го чакаха четирима едри савойци.

— Негово сиятелство графът желае да говори със сеньора — изстъпи се един от тях и произнесе това на развален гръцки, смесен с български.

— Нямам желание да говоря с вашия граф и няма и какво да чуя от него — махна Батил и разбрал какво го чака, понечи да се върне в Иванковия дом.

Но савойците се втурнаха, сграбиха го, един от тях пъхна кърпа в устата му, когато Батил се опита да извика, повлякоха го и само след няколко крачки го натикаха в двореца, обитаван от Амадей. Върху малкото пространство на скалния нос, където се издигаше твърдината, постройките бяха по необходимост една до друга. Някои стъпваха на самия скален ръб като двореца на Балик, предоставен на Амадей.

А тук, в деспотовата крепост, обитавана от малцина знатни, човек почти не се мяркаше навън. Каменните сгради с дебели стени и вътрешен двор бяха прохладни лете, а зиме добре завардваха от вятъра и обитателите им предпочитаха да си бъдат у дома и да си гостуват взаимно при обилни трапези.

Никой не забеляза как четиримата снажни савойци изблъскаха Батил в Амадеевия дворец.