Боян Болгар
Звездата на бан Батил (10)

10
НЕ Е ЛЕСЕН ЛОВЪТ НА ГЛИГАНИ

Ето какво беше довело хубавата Лолита Морено в тая дъбрава, доста отдалечена от Калацерка. Лолита придружаваше Амадей Савойски в походите му. Пееше плавни провансалски песни, проточени като долините на Камарг, танцуваше като каталонка, смееше се гласовито и непринудено като неаполитанка.

Впрочем тя имаше смесена кръв, чарът й навярно идеше оттам. Баща й беше цирков акробат, роден в покрайнините на Неапол, майка й беше певица, може би тайна дъщеря на благородна дама от Барцелона, но дете, оставено в ръцете на бедни каталонски селяни. Те я бяха отгледали как да е между половин дузина свои деца и никак не им домъчня, когато четиринайсетгодишна тя тръгна подир пътуващи циркови артисти.

Лолита се роди в циркова каруца, израсна между цирковите хора, бедни, но прями, от тях се изучи да пее, да танцува, да се смее, те й дадоха тоя чуден вкус към странствуването, своето свободолюбие, непокорството си пред разните условности, жаждата й за бягство от натрапчивите и досадни бюргери.

Амадей я хареса, когато циркът, в който по милост държаха майка й, мина през град Шамбери. Баща й беше вече починал, той падна от един летящ трапец и счупи гръбнака си.

Шамбери беше главен град на савойския граф. Майката на Лолита прие с благодарност кесията със златни екю, която Амадей й предложи. Какво по-хубаво? Старата певица не вършеше вече нищо свястно в цирка, метеше пистата, хранеше конете и разчиташе на дъщеря си; но с една кесия със златни екю можеше да си купи къщичка в Камарг и да отглежда кокошки и гъски, което и направи. Все пак не пропусна да намекне на графа, че Лолита е внучка на благородници, затова е така даровита и своеволна.

Лолита прие да придружава Амадей, граф Савойски, при походите му. Защото не? Весело й беше: е, не така разнообразно, както странствуванията с цирка, то се знае. Тя пееше, танцуваше, смееше се, лудееше, но тези рицари, маркизи и контове, сподвижници на Амадей, понякога й досаждаха. Бяха едни и същи, важни, надменни, нямаха почти нищо от очите на цирковите посетители — ония жадни, любопитни, непридирчиви, неподправени очи на селяните и занаятчиите от малките площади в градчетата, където цирковата палатка се разгъваше. И какво оживление предизвикваше разгънатият цирков купол! И после потеглящите каруци към други непознати градове!

Липсваше й всичко това и се случваше Лолита да се държи дръзко, непристойно не само с приближените на Амадей, но и със самия него. А той беше един такъв, префинен, вежлив!

И когато тя го заплашваше, че ще си върви — стигат й благородни обноски, иска й се да подиша малко човешка пот, да й замирише на запарено, — той я оставяше да извърши някоя щуротия и да се укроти.

Такава щуротия Лолита извърши онзи ден. В двора на Добротица се говореше, че Карвунските гори, твърде богати с дъб, са свърталище на най-едрите глигани, които могат да се видят навред по земята.

— Искам да ми убиеш глиган — хвърли Лолита на Амадей пред десетина благородници, събрани да се веселят. — Искам да имам най-големите глиги не само в Савоя, но в цял свят. А ти седиш тук и носиш копринени ризи с дантелени ръкави.

Амадей се усмихна снизходително. Това още повече раздразни Лолита.

— Ще танцувам и пея за онзи от вас, който ми донесе най-големите глиги от Карвунските гори.

Тогава се изстъпи маркиз Риналдо ди Конеляно. В подпланината на своето имение там, във Венето, той беше убивал глиган. Гордееше се с това, а и беше малко влюбен в игривата непокорна Лолита, пък и му се нравеше да покаже превъзходство пред всички тия благородници, които тук, в Калацерка, не вършат нищо друго, освен добре да се гощават с тлъсти овци, печени на шиш, и червени вина, отлежали в пещерите на скалистия нос, изпружен в морето.

— Аз ще ти убия най-големия глиган, Лолита. Ще танцуваш ли за мене?

Амадей посмръщи вежди, но не остави другите да забележат, че му е неприятно.

— Ще танцувам! Не, ще дойда с тебе, за да видя как ще ми убиеш най-големия глиган.

Още едно дръзко предизвикателство за Амадей. Как трябваше да отвърне той? Да скочи и да предизвика Риналдо на двубой? Смешно! Ще се унижи ли зарад едно нищожно цирково момиче? Да заповяда на стражата да натупа безочливката с десетина добри пръчки? Още по-смешно, а и съвсем недостойно!

— Добре — каза, — хайде, вървете! Моят приятел Конеляно е добър стрелец. Вярвам, че ще си похапнем глигански бут.

— Обещавам — отвърна Риналдо набързо, възхитен, че така лесно постигна нещо, за което доста отдавна е копнял.

Глигановата гора, наречена от местните хора „Тлъстата“, тая на едрите диви свини, тежки колкото шестмесечно теле, се простираше доста навътре в сушата. Нужен бил близо ден при обикновен конски ход. Трябвало дори да се преспи в „Кривата странноприемница“, назована така, защото била при кривината на пътя, който водел към Девня, градът на шестте водни очи, мелничарско средище, прочуто още от римско време.

Амадей великодушно предложи на Риналдо да му даде отряд конни стрелци за охрана. Всъщност предложението, направено с вежлива усмивка, съвсем не беше великодушно. Графът целеше Лолита да не остане продължително насаме с Риналдо.

Тъкмо такова беше желанието на Риналдо.

— Струва ми се, че няма нужда, ваше превъзходителство — усмихна се на свой ред Риналдо. — Намираме се на приятелска земя. Деспот Добротица прогласи доста ясно, че сте му скъп гост и че всеки, който би дръзнал да се отнесе непристойно към някой от вашите хора, или пък да употреби насилие, ще бъде наказан с отсичане на ухо, ръка или дори със смърт. Тук цари покой, който, бих казал, е почти дразнещ за изпитани сабляри и стрелци, каквито сме.

И други от присъствуващите благородници подхванаха тая мисъл. Наистина тези хора, за който войната беше занаят и забавление, едва ли не призвание, се отегчаваха в мирна обстановка.

Амадей се съгласи, макар и против волята си. „Най-сетне — каза си, — Лолита не ми е никаква. Дал съм за нея само пунгия екю. Та аз сам не знам с колко екю разполага ковчежникът ми…“

Така една сутрин Лолита и Риналдо ди Конеляно поеха по прашните пътища на Карвунската земя. Риналдо — за отдавна желаното хубаво приключенийце, което възнамеряваше да изживее със своенравната Лолита, тя — за да подразни своя граф, да му покаже, че не е само предмет, част от обозните принадлежности при военните му походи. Гъделичкаше я, разбира се, и да се позабавлява с ухажването на младия маркиз и не по-малко да изпълни гърдите си с вол-ност, неизвестност, дори тревожност.

Вървяха дълго по указаната посока, отминаха три села. И в селата, пък и по пътя, хората ги поздравяваха почтително, долавяха, че са от тия чужди добри гости, за които господарят настойчиво беше разгласил.

На три пъти срещнаха и савойски патрули. Земята на деспот Добротица опираше в царската земя на Иван-Александър, между двете земи нямаше гранична межда и Амадей беше бдителен, не разчиташе само на Добротица, искаше да е напълно уверен, че българският цар не извършва ходове на прочистване, след като така коварно негови емисари разбойници парализираха главното савойско оръжие, огнестрелното.

Лолита и Риналдо се добраха до Кривата странноприемница доста уморени. Стопанинът, Марко се казваше, жена му Деспина и трите им деца, все момиченца — най-голямото десетгодишно — ги посрещнаха с дълбоки поклони. Понякога тук се вестяваха и знатни пътници, но рядко, макар че странноприемницата се намираше на доста важен път, през който минаваха кервани, натоварени с чували жито, мехове с лой, вързопи с овча кожа, гърнета с гъша мас, топове с шаячно сукно и конопено платно.

— Ще ни приготвиш най-хубава вечеря! — Заповяда Риналдо с малкото гръцки думи, които знаеше, но повече с ръкомахане.

— Да, ваше благородие.

И гостилничарят знаеше не повече гръцки. Но двайсетината думи, означаващи ядене, спане, обор, коне, той знаеше. Те му стигаха.

— И ще ни постелеш чист одър за нощуване.

— Да, ваше благородие.

— Покажи ни, къде да се умием.

— Ето тук, ваше благородие. Имам добър кладенец.

— А къде се въдят дивите свини?

Това Марко не разбра, макар че се напрягаше съсредоточено. Риналдо се видя принуден да дообясни въпроса си с грухтене, навеждане на глава и щръкнали като глиги показалци.

— Е, ваше благородие — заклати се гостилничарят от крак на крак, — диви прасета наоколо колкото щеш, навлизат дори в градината ми, ровят и ядат морковите ми, много им са вкусни.

Това, то се знае, Риналдо също не разбра, но и Марко си послужи с подходящи движения, които дадоха що-годе представа как глиганите изравят морковите; така че домакини и гости бяха наясно за какво ставаше дума.

Лолита и Риналдо се умиха, похапнаха сухо сирене и прясна погача, конете им си починаха, назобиха се. И ето ги, готови за опасен, но увличащ лов. Маркизът провери струната и езичето на арбалета си, преброи още веднъж двайсетте стрели в кожения си колчан, помогна на Лолита да възседне коня, сам се метна сръчно на своя кон. Марко, Деспина и трите момиченца, изправени в двора на странноприемницата, сочеха всички едновременно къде се намират глиганите и двамата ездачи навлязоха в гората спокойно, почти тържествено.

Колко бяха проникнали в дъбака? Може би шест-седем сажена и наистина недалеч при ръба на малка горска поляна забелязаха стадо диви свини. Тъмно-сребристите им гърбове лъщяха, осветени от полегатите лъчи на залязващото слънце. Навели зурли, жиротните ровеха из гнилата шума и лакомо хрупаха омекналите, отдавна паднали лански желъди.

Встрани от стадото едър мъжкар с тежка глава и дебели дълги глиги не хрупаше така лакомо, често надигаше глава, помръдваше влажни ноздри, душеше, за да предварди племето си от вълча глутница.

— Виждаш ли го този там? — промълви Риналдо. — Харесва ли ти?

— Да, него искам — размърда се някак диво Лолита на седлото. У нея се бореха първични сили и затова понякога ставаше рязка като зверче.

Поприближиха се. Свинското стадо не обърна внимание на двамата конници. Сменните коне от Марковата странноприемница често се мяркаха наоколо, а и чардите на близките села пасяха из крайселския рехав лес. Дивите свини приемаха без страх съжителството с коне и говеда.

Когато двамата дойдоха на изстрел разстояние, Риналдо свали преметнатия през рамо арбалет, положи стрела в улея, опъна струната, постави пръст на спусъка, стисна приклада, прицели се. Това извърши спокойно, несмущавано.

Стрелата изсвистя. Но дали разстоянието беше недобре премерено, или ръката на стрелеца трепна, стрелата не се заби дълбоко във врата на глигана, а заседна плитко между ребрата му.

Животното се стресна, подскочи, озърна се и мигом се впусна срещу приближаващия се Риналдов кон. За щастие конят на Лолита беше десетина лакти помазал. Устремната сила на такъв разярен звяр е навярно по-голяма от силата, с която градобоен катапулт хвърля балвани срещу крепост.

Риналдо не успя да отклони коня си. Глиганът така стремително се блъсна в предните крака на коня, че ги счупи и животното рухна.

Риналдо падна, но незабавно отскочи. В тия мигове цялото стадо беше вече нащрек и се спусна подир водача със страхотно квичене. На Риналдо не му останаха повече от десетина секунди да се добере до най-близкото дърво и да увисне на долния му клон.

Повалил единия кон, заслепен от ярост, глиганът се впусна срещу другия кон. Лолита не съумя нищо да направи. Тя не беше лоша ездачка. Походите на Амадей я бяха поизучили. Ала сега миговете бяха кратки. Добре, че сам конят отскочи, уплашен от ужасно раз-квичалите се прасета, и хукна през гората.

Цялото стадо се устреми подир него. Конят вече подбираше пътя си. А и ездачката едва се крепеше. Когато животното профуча край едни шубраки, изпъкнал напречен клон блъсна в рамото ездачката, тя изпусна поводите, повалена върху гърба на коня.

Добре, че ботушите й имаха шпори. Краката й някак се заплетоха в стремената. Това я спаси, макар че конят, раздразнен от мятащата се на гърба му жена, влуден от гонещото го стадо, препускаше, без да знае накъде.