Робърт Шекли
Абсолютна защита

Робърт Шекли
Дух V

— Сега той чете нашата табелка — каза Грегър, притиснал лице о шпионката на вратата.

— Дай да погледна — помоли го Арнолд.

Грегър го отблъсна.

— Кани се да почука. Не, размисли. Отива си.

Арнолд се върна до масата и нареди поредния пасианс. Преди три месеца те сключиха договор и взеха под наем кантората. През цялото това време никой не потърси услугите на ААА (най-добрата служба за пречистване на планети), а това доста потискаше основателите на фирмата — двама млади хора с велики идеи и цял куп неплатено обзавеждане.

— Той се връща — извика Грегър. — Създай делова атмосфера.

Арнолд събра картите и ги вмъкна в чекмеджето на масата. Той едва успя да оправи работното си сако и на вратата се почука.

Посетителят, дребно плешиво човече с уморено лице, критично огледа съдружниците.

— Вие ли се занимавате с пречистване на планети?

— Точно така, сър — каза Грегър, като премести купчина книжа и стисна ръката на непознатия. — Ричард Грегър, ако разрешите. А това е моят съдружник доктор Френк Арнолд.

Арнолд отнесено кимна, продължавайки да работи с прашните епруветки.

— Ако обичате, седнете, мистър…

— Фернграум.

— Мистър Фернграум. Мисля, че ще се справим с всяка работа по пречистване на планети, която бихте ни предложили — сърдечно каза Грегър. — Всичко, което заповядате, за да направим планетата годна за живот.

Фернграум се огледа.

— Искам да бъда честен с вас — проговори той накрая. — Моята планета е много загадъчна.

Грегър уверено кимна.

— Загадките са точно по нашата част.

— Аз съм свободен търговски посредник, занимавам се с препродажба на недвижими имоти — каза Фернграум. — Знаете как се прави това — купуваш планета, продаваш планета. Всички трябва да живеят. Наистина имам работа само с второразрядни светове, купувачите сами си ги очистват, но преди няколко месеца имах щастието да купя наистина ценна планета.

Фернграум унило потри чело.

— Това е прекрасно място — без въодушевление продължи той. — Водопади, дъги и всичко каквото трябва. И никаква фауна.

— Звучи привлекателно — каза Грегър. — А микроорганизми?

— Нито един опасен.

— Тогава за какво става въпрос?

Фернграум като че ли се смути.

— Може и да сте чували за нея. В Държавния каталог тя върви под номер РЖС-V, но всички я наричат Привидение V.

Грегър вдигна вежди. „Привидение“ — това е странно наименование на планета, но не най-удивителното.

— Нещо не си спомням за такава — каза той.

— Дадох за Привидението десет пъти повече от обичайната цена… и сега съм натясно. — Фернграум, седнал на края на стола, изглеждаше много нещастен. — Като че ли там живеят призраци — каза той.

Историята на Привидение V, разказана от Фернграум, имаше съвсем обикновено начало, но всичко следващо беше трагично. Първо, както е прието, той проверил планетата с радар, а после я дал под аренда на фермерския профсъюз от Дижон V. Оттам пратили ръководна група от осем души. Едва стигнали на мястото, и започнали да пристигат странни радиограми за демони, дракони, вампири и всякакви там враждебни фантастични същества.

Спасителният кораб, който скоро пристигнал, намерил само трупове. Фернграум бил глобен за недобросъвестно прочистване на планетата, фермерите се отказали от арендата, но успял да я пробута на слънцепоклонниците от Опал II. Те били по-внимателни от фермерите. За първо опознаване изпратили трима. Те разположили лагер, разопаковали снаряжението и обявили това място за рай. Съобщили с радиограма на останалите веднага да долетят. После се раздал вопъл и радиото замлъкнало.

Патрулният кораб пристигнал на Привидение, погребал телата и след пет минути отлетял.

— Това беше краят — съобщи Фернграум. — Сега никой не лети натам за никакви пари. И дори аз не зная какво е станало! Ето такава работа искам да ви предложа.

Грегър и Арнолд се извиниха и влязоха в другата стая.

— Имаме работа! — възторжено завика Арнолд.

— Да — потвърди Грегър, — но каква…

— Но нали искахме по-трудна работа — отбеляза Арнолд. — Ако имаме късмет, ние ще бъдем обезпечени хора.

— Според мен ти пропусна да отбележиш, че аз ще се спусна на тази проклета планета, а някой в това време ще си седи вкъщи.

— Такава беше уговорката. Ти ще набавяш сведенията, а аз ще ги анализирам. Помниш ли?

Грегър помнеше.

— И все пак това не ми харесва — промърмори той.

— Ти да не би да вярваш в привидения? Тогава се захвани с нещо друго. В нашата работа хората със слаби нерви губят.

Грегър вдигна рамене. Те се върнаха при Фернграум и след половин час сделката беше сключена.

Докато изпращаше клиента, Грегър попита:

— Интересно, сър, как се натъкнахте на нас?

— Всички други отказваха. Желая ви сполука!

 

 

След три дни Грегър летеше към Привидение V на борда на рахитичен транспортен кораб. Принудителното си свободно време той прекарваше в четене на рапортите за двете предишни кацания, но ползата от тях беше малка.

За всеки случай Грегър провери оръжието. Той взе от всички видове по толкова, че да може да започне малка война и да я спечели.

Капитанът спря кораба на няколко километра от планетата и категорично отказа да каца там. Грегър хвърли с парашут снаряжението, благодари на капитана и сам се спусна. Като стъпи на планетата, той погледна нагоре. Транспортният кораб се втурна в Космоса с такава скорост, сякаш го гонеха дяволи.

Грегър остана сам.

Той провери снаряжението и с насочен бластер тръгна да разглежда лагера на слънцепоклонниците в подножието на планината. Внимателно влезе в една от къщите. Дрехите бяха грижливо окачени в гардеробите, картините висяха по стените, на един прозорец имаше и перде. В единия ъгъл на стаята имаше отворен сандък, пълен с играчки — те са се готвели да посрещат основната група, с децата. Воден пистолет, вълче и кутия с някаква игра се търкаляха на пода.

Вечерта Грегър пренесе снаряжението си в къщата и се приготви да прекара нощта там. Нагласи защитната система, включи радара, за да следи близките околности, и отвори арсенала. Вечерта бавно премина в нощ. Нежен ветрец бягаше по езерото и меко разлюляваше високата трева. Всичко изглеждаше удивително мирно. Може би, помисли си Грегър, първите заселници са били истерични и изпадайки в паника, са се избили един друг.

Той още веднъж провери защитната система, съблече се, хвърли дрехите си на стола и се мушна под завивките. Звездна светлина заливаше стаята. Бластерът лежеше под възглавницата. С този свят всичко беше наред.

Вече задрямал, Грегър изведнъж разбра, че не е сам в стаята. Защитната система не се беше включила, радарът, както преди, мирно си жужеше, но всеки нерв му подаваше сигнал за тревога. Грегър измъкна бластера и се огледа.

В ъгъла на стаята стоеше човек.

Да мисли кой е той и как е попаднал в стаята, нямаше кога. Грегър се прецели и каза решително:

— Горе ръцете!

Фигурата не помръдна.

Пръстът на Грегър решително се залепи на спусъка и изведнъж… Тогава той позна човека и се успокои: това беше неговата собствена дреха, сгъната на стола, а сега преобразена от звездната светлина и въображението. Той се усмихна и наведе бластера. Купчината дрехи започна леко да шава. Все още усмихвайки се, Грегър почувствува мравки да полазват по гърба му. Дрехите се вдигнаха, изпънаха се и приели човешки облик, се придвижиха към него. Вцепенен Грегър ги следеше. Когато стигнаха до средата на стаята и празните ръкави се протегнаха към него, той започна да стреля по тях. Стреляше, стреляше, а горящите парчета от дрехите, сякаш изпълнени с живот, се залепваха за лицето му, коланът се опитваше да омотае краката му. И това продължи чак докато дрехите не се превърнаха в пепел.

Когато всичко свърши, Грегър запали лампите, които можа, свари си кафе и наля в чашката обилна доза коняк. Като се успокои малко, той се свърза по радиото с Арнолд.

— Страшно интересно! — възкликна Арнолд, след като го изслуша. — Вещите оживяват — ама че е хубаво!

— Така си и мислех, че това ще те развесели — отвърна Грегър. След коняка той се чувстваше по-уверен и вече не така мрачно възприемаше неотдавнашните събития.

— А още нещо случи ли се?

— Засега не.

— Бъди по-внимателен. Имам мнение по този въпрос, но все пак трябва да се проверят някои неща. Впрочем тук се появиха побъркани букмейкъри, те приемат залагания. Против теб. Пет на един. Аз също заложих нещичко.

— За или против? — развълнуван попита Грегър.

— Разбира се, че „за“! — с негодувание отвърна Арнолд. — Аз, ща не ща, също съм заинтересованата страна.

Грегър изключи предавателя и си свари още кафе: тази нощ той нямаше намерение да си ляга. Но умората си каза думата и на разсъмване Грегър потъна в тежък сън. Събуди се около пладне, намери си някакви дрехи и пак се зае да изследва лагера. Едва вечерта той намери на стената на една от къщите надраскана думата „тгасклит“ и веднага я предаде на Арнолд. После претърси своята къща, запали навсякъде светлините, провери защитната система и презареди бластера. Наблюдаваше залеза с тъга, без да губи обаче надежда да доживее до разсъмване. После седна в креслото и се замисли.

Животински свят нямаше на планетата — нито бродещи растения, нито разумни камъни, нито супермозъци. В духове и демони той не вярваше: свръхестественото, ако само се вгледаш по-добре, веднага придобива реални черти. Тогава може би някой е пожелал да купи планетата, но не му стигали пари да плати на Фернграум и сега този някой се крие тук, плаши и дори убива заселниците, заставяйки Фернграум да намали цената. И с дрехите нещата се изясняват — да речем, статичното електричество, използвано правилно, би могло…

Нещо стоеше пред него. Защитната система отново не беше задействала.

Грегър бавно вдигна глава. Триметровата фигура напомняше човек с крокодилска глава. Твар в малиновочервен цвят с широки виолетови ивици по дължината на тялото. В лапата си държеше голям кафяв буркан.

— Здрасти — каза чудовището.

— Здрасти — отвърна Грегър и преглътна. — Как се казваш?

— Аз съм виолетово раираният Хващач — спокойно отвърна звярът. — Хващам разни неща.

— Колко интересно.

Грегър тихичко посегна за бластера, който лежеше на масата.

— Аз хващам нещо, което се нарича Ричард Грегър — поясни Хващача с добродушен глас. — И го изяждам в шоколадов сос.

Хващача вдигна кафявия буркан, за да може Грегър по-добре да прочете етикета: „Шоколад Смиг — идеална подправка за Грегър, Арнолд и Флин.“ Пръстите на Грегър напипаха дръжката на бластера.

— Значи се каниш да ме изядеш?

— И още как! — отвърна Хващача.

Огненият водопад, отразил се от гърдите на Хващача, опърли веждите на Грегър.

— Това няма да ме повреди — обясни Хващача. — Нямам намерение сега да те ям, а утре на първи март. Дойдох да те моля за услуга.

— Каква?

— Ако това не те затрудни, изяж моля ти се една ябълка. От нея месото придобива превъзходен вкус.

И като изложи молбата си, раираното чудовище изчезна. С треперещи ръце Грегър настрои предавателя и се свърза с Арнолд.

— Да, да — замислено каза Арнолд. — Значи виолетово раирания Хващач. Тогава работата е ясна, това решава всичко.

— Какво ти е ясно?

— Прави каквото ти казвам. Аз обаче трябва напълно да се убедя.

Следвайки указанията на Арнолд, Грегър намери химически реактиви, отмери от тях и ги размеси. Сложи сместа на плочата на котлона да се грее.

— Сега — каза той по радиото — ми обясни, какво става тук.

— Намерих в речника думата „тгасклит“. Тя е опалианска и значи „многозъб дух“. Слънцепоклонниците бяха от Опал. И какъв е изводът?

— Убил ги е многозъбият дух — каза Грегър с отвращение. — Сигурно се е промъкнал в техния кораб.

— Не се тревожи — рече Арнолд. — Привидения няма. Оживелите дрехи нищо ли не ти напомнят?

Грегър се замисли.

— Като малък аз никога не оставях дрехите си на стола, защото в тъмнината ми напомняха на нещо между човек и дракон. Сигурно мнозина са изпитвали подобно нещо, но това не обяснява…

— Обяснява! Сега ти си спомни за виолетово раирания Хващач, нали?

— Защо трябва да си го спомням?

— Защото ти го измисли! Бяхме на осем или девет години, ти, аз и Джими Флин. Ние измислихме най-страшното чудовище, което можахме. И то имаше само едно желание — да ни изяде с шоколадов сос. И не всеки ден, а само веднъж в месеца, на първо число, когато в училище ни раздаваха бележниците. Хващача можеше да бъде победен с магическа дума.

Грегър си спомни и се учуди как е могъл да забрави. Колко пъти е скачал през нощта от страх, че ей сега ще се появи Хващача…

— Сместа ври ли? — прекъсна мислите му Арнолд. — Какъв цвят има?

— Нещо между зелено и синьо, по-скоро синьо.

— Всичко съвпада. Можеш да я излееш. Аз ще направя още няколко опита, но мисля, че можем да се поздравим с победата.

— Обясни ми поне нещо! — помоли му се Грегър.

— Добре. На планетата няма животински видове, няма нищо враждебно. Халюцинация — ето го единствения отговор и аз търсех какво би могло да я предизвика. Сред земните наркотици има десетки газове халюциногени и всички те са в списъка на вредните вещества. Нашият случай, изглежда, съответства на номер 42 — тежък прозрачен газ без мирис и цвят. Стимулира въображението, действа над подсъзнанието, освобождава таящите се в него страхове и детски ужаси, които човек отдавна е подавил в себе си. Газът ги съживява, разбираш ли сега?

— Значи всъщност тук нищо няма? — попита Грегър.

— Нищо физическо. Но халюцинациите са доста реални за онзи, който ги вижда.

Грегър извади бутилката с коняк, вече изпразнена до половината. Нищо не пречеше да отпразнува новината.

— Да се неутрализира номер 42 никак не е трудно. Ние ще пречистим планетата и парите са наши!

Някаква мисъл обаче не даваше мира на Грегър.

— Слушай — каза той, — ако това е просто халюцинация, тогава от какво са загинали преселниците?

Арнолд мълча минута.

— Е, може би от страх са полудели и са се избили един друг — каза накрая той.

— И никой не е оцелял?

— Напълно възможно. Останалите живи са могли да умрат от раните си. Престани да се тревожиш, това не те заплашва. Ще наема кораб и ще дойда. Сам ще направя окончателните опити. До скоро виждане.

Грегър си позволи да допие бутилката. Това му се струваше справедливо. Той ще получи пари и ще си наеме човек, който вместо него ще слиза на планетите, а той ще си седи вкъщи и ще му дава инструкции по радиото.

На следващия ден Грегър се събуди късно. Кораба с Арнолд още го нямаше. Не пристигна и вечерта. Грегър седеше на прага и гледаше свежия залез. Когато се смрачи, той влезе вътре и си приготви вечеря.

Проблемът със заселниците малко го безпокоеше, но той реши да не си блъска главата над него. Разбира се, Арнолд е прав, тук има някакво логично обяснение. Грегър свърши с вечерята и се изтегна на кревата, но едва затвори очи, и чу някакво смутено прокашляне.

— Здрасти — каза виолетово раираният Хващач.

Халюцинацията се беше върнала, за да го изяде.

— Здрасти, старче — без сянка от страх каза Грегър.

— Яде ли ябълка?

— Много се извинявам, забравих.

— О! — Хващача се опита да скрие разочарованието си. — Няма значение, аз все пак донесох шоколадовия сос.

Грегър се усмихна и каза:

— Можеш да си отидеш, игра на детското ми въображение. Не можеш да ми навредиш.

— И нямам такова намерение. Просто искам да те изям — отвърна Хващача.

Той се приближи. Грегър спусна краката си на пода и все още се усмихваше, макар че сега предпочиташе халюцинацията да изглежда по-малко реална. Хващача се наведе и го ухапа по ръката. Грегър се дръпна. На ръката му се виждаха следи от зъби, избиха капчици кръв. В паметта на Грегър изплува споменът за един хипнотичен сеанс, на който той сякаш бе присъствал. Хипнотизаторът каза на едно момче, че ще допре до ръката му запалена цигара, а пък го докосна с молив, но след секунда на ръката се появи следа от изгаряне. Момчето беше повярвало, че са го изгорили. Ако подсъзнанието ти вярва, че си мъртъв, значи си мъртъв. Ако то заповядва да се появи следа от ухапване, тя се появява. Грегър не повярва на Хващача, но на подсъзнанието си той вярваше.

Втурна се към вратата. Хващача му препречи пътя, сграбчи го с лапите си и се наведе, като се опитваше да стигне врата му със зъбите си.

Магическата дума! Каква беше?

— Алфойсто! — закрещя Грегър.

— Не е тази. Моля те, не се извивай — помоли го Хващача.

— Регнастико?!

— Пак не е тази. Стига си шавал!

— Вууртрелхстило!

Хващача извика от болка и пусна Грегър. После се издигна към тавана и изчезна.

Изтощеният Грегър се тръшна в креслото. Той беше на крачка от смъртта. Навярно няма по-глупава смърт от тази да бъдеш разкъсан от собственото си подсъзнание, да бъдеш убит от своето въображение. Но се отърва благополучно. Само защо Арнолд закъсняваше…

Чу тихо кискане. То идваше от тъмнината, зад открехнатата врата на гардероба. Пак се раздвижиха детските му страхове, той пак беше на девет години и това беше неговият призрак, ужасното същество, което се крие в коридорите и под креватите, за да го нападне в тъмнината.

— Загаси светлината — каза Призрака.

— Да имаш да вземаш — отсече Грегър и измъкна бластера. Той разбираше, че е в безопасност, докато е на светло.

— Добре ще бъде да изгасиш лампите.

— Няма!

— Много добре. Иган, Миган, Диган!

Три малки същества се втурнаха в стаята. Скочиха до най-близката лампа и започнаха лакомо да я ядат. Всеки път, когато стигаха до лампите, Грегър откриваше огън, но той не ги засягаше. Само стъклата от счупените лампи се сипеха и звънтяха.

Тогава Грегър осъзна какво е направил. Съществата не можеха да поглъщат светлината. Въображението не може да направи нищо с мъртвата материя. А той простреля всички лампи! Подсъзнанието му пак го беше излъгало.

Призракът излезе от гардероба. Скачайки от сянка в сянка, той се приближаваше към Грегър. Думата, магическата дума… Грегър с ужас си спомни, че срещу Призрака няма магическа дума. Той залитна и се спъна в кутията. Ръката му докосна нещо студено. Това беше водният пистолет. Грегър го разтърси. Призрака боязливо погледна оръжието и отстъпи. Грегър се затича до крана, напълни пистолета и насочи смъртоносната струя към Призрака.

Оня изкрещя и изчезна.

Грегър се усмихна скромно и мушна пистолета в пояса си. И този път избра точното средство, единственото оръжие…

Арнолд пристигна на разсъмване. Без да губи време, той пристъпи към опитите. Към обед той твърдо установи, че в атмосферата действително има газ номер 42. За тази планета всичко беше ясно.

 

 

Едва навлезли в Космоса, Грегър започна да разказва.

— Не ще и дума — не ти беше леко — тактично отбеляза Арнолд.

Когато бяха на значително разстояние от Привидение V, Грегър си позволи усмивка с оттенък на скромен героизъм.

— Можеше да бъде и по-лошо — каза той.

— Какво имаш предвид?

— Представи си на моето място Джими Флин. Той беше майстор да си измисля чудовища! Помниш ли Ръмжилото?

— Това, което помня, са нощните ми кошмари. Щом някой споменеше за Ръмжилото, и те пристигаха.

Арнолд, за да не си губи времето напразно, започна да нахвърля бъдещата си статия „Инстинктът за смъртта на Привидение V: стимулация на подсъзнанието, халюцинация, създаване на физически феномени“. Грегър през това време си легна с намерението най-после да си почине истински. Тъкмо бе задрямал, когато в каютата се втурна Арнолд с побеляло от ужас лице.

— В командната кабина има някой — прошепна Арнолд. — Не затворих въздушните шлюзове, когато кацнах на Привидение. Ние все още дишаме неговия въздух.

В отвора на вратата се появи грамадно същество със сива кожа на червени точки. То имаше страшно количество ръце, крака, пипала, лапи, зъби и в добавка две крилца на гърба. Съществото бавно се приближаваше, като ръмжеше и стенеше.

Те веднага познаха Ръмжилото. Грегър се втурна и хлопна вратата пред него.

— Тук сме в безопасност — въздъхна той. — Вратата се затваря херметически. Само че как ще управляваме кораба?

— Ще се доверим на робота-пилот — каза Арнолд. — Или пък ще измислим как да изпъдим Ръмжилото.

Тогава те забелязаха, че зад плътно прилепналата врата се промъква дим.

— Какво е това? — закрещя почти истерично Арнолд.

— Това е Ръмжилото. Нищо не му струва да се промъква където си иска.

— Не си спомням добре той дали ядеше хора? — попита Арнолд.

— Май че не, само ги осакатяваше.

Димът, проникнал през вратата, започна да придобива формата на Ръмжилото. Арнолд и Грегър отстъпиха в другия отсек. След няколко секунди иззад вратата се появи същият този сив дим.

— Това е смешно! — възкликна Арнолд, хапейки устни. — Преследва ни въображението… Водният пистолет у тебе ли е? Дай ми го!

Ръмжилото, надавайки радостни стонове, се втурна към тях. Арнолд го отби със струя вода. Ръмжилото не се трогна.

— Спомних си — каза Грегър. — Не може да се спре с вода.

Те пак отстъпиха и хлопнаха зад себе си вратата. Зад този отсек имаше само преддверие, а зад него — нищо друго освен космически вакуум.

Ръмжилото пак се залови да се промъква през вратата.

— Как, как да го унищожим? — тревожеше се Арнолд. — Не може да няма начин. С магическа дума или с дървен меч?

Грегър поклати глава.

— Ръмжилото не се поддава нито на дървен меч, нито на воден пистолет, нито дори на книжна бомбичка. То е абсолютно неуязвимо.

— Проклет да е Флин и неговото въображение! Защо го спомена?

Ръмжилото се нахвърли върху тях. Грегър и Арнолд влязоха в преддверието и захлопнаха зад себе си и последната врата.

— Мисли, Грегър — молеше се Арнолд. — Нито едно дете не измисля чудовища, от които да не може да се защити. Мисли!

— Невъзможно е да се убие Ръмжилото — повтори Грегър. Той трескаво прехвърляше в паметта си своите нощни ужаси. Какво е правил тогава, като малък, за да унищожи враждебната сила…

И когато беше почти късно, той си спомни.

 

 

Управляван от автопилота, корабът се носеше към Земята. Ръмжилото безчинстваше на борда. То бродеше из пустите коридори и каюти, промъкваше се през стоманените прегради, стенеше и се оплакваше, че не може да стигне до своите жертви.

Корабът стигна Слънчевата система и влезе в орбита около Луната. Внимателно, готов всеки миг да изтича обратно, Грегър погледна навън. Нито зловещо тътрузене, нито оплаквания и стонове, нито сив дим, промъкващ се през вратата.

— Всичко е наред — съобщи той на Арнолд. — Ръмжилото си е отишло.

Те се измъкнаха от кревата.

— Нали ти казвах, че няма никаква полза от водния пистолет — каза Грегър.

Арнолд се усмихна и мушна пистолета в джоба си.

— Аз свикнах с него. Ако някога се оженя и ми се роди син, първият ми подарък ще бъде този пистолет.

— Не, аз имам по-хубав подарък — каза Грегър и нежно поглади с ръка одеялото. — Абсолютна защита от нощни кошмари — да се завиеш презглава с одеялото.

— А сега чете нашата табелка — рече Грегър, залепил лице до „шпионката“ на вратата.

— Дай да погледна — помоли Арнолд.

Грегър го отблъсна:

— Ей сега ще почука. Не, отказа се. Отива си.

Арнолд се върна до бюрото и започна да подрежда картите за пасианс. Грегър продължаваше да наблюдава навън.

Бяха монтирали „шпионката“ просто от скука — три месеца, след като бяха основали фирмата си и бяха наели тази канцелария. През това време работата на ААА (Агенцията за Абсолютна Адаптация) хич я нямаше — въпреки че в телефонния указател беше на първо място. Адаптацията на планетите беше стара-стара специалност и цялата дейност в тази област беше монополизирана от две големи фирми. За неголямата нова фирма, основана от двамина младоци с великолепни идеи и много незаплатени сметки, това положение не беше особено обнадеждаващо.

— Връща се! — викна Грегър. — Бързо, прави се на сериозен тип, затънал в работа!

Арнолд избута картите в чекмеджето, нахлузи престилката и припряно започна да я закопчава. На вратата се почука.

Посетителят беше нисък, плешив мъж е уморено лице и неуверен поглед.

— Вие ли адаптирате планети?

— Да, господине, заповядайте — отвърна Грегър и преди да стисне десницата на мъжа, отмести настрана купчината хартии на бюрото. — Казвам се Ричард Грегър. А това е моят съдружник, доктор Франк Арнолд.

Франк, който изглеждаше много ефектно с бялата престилка и черната рогова рамка на очилата си, само кимна достойно и продължи да наблюдава съсредоточено редицата епруветки със стари проби.

— Заповядайте, седнете, господин…

— Фернграум.

— Заповядайте, господин Фернграум. Мисля, че бихме се справили с всяка задача, която ни възложите — поде разговора Грегър. — Контрол на флората и фауната, почистване на атмосферата и водните ресурси, стерилизиране на почвата, проби за стабилност, контрол на вулканите и земетресенията — с една дума, всичко необходимо за заселване на една планета.

Лицето на Фернграум запази мрачното си изражение.

— Господа, ще бъда искрен с вас. Имам проблеми с планетата си.

— Нашата работа е да разрешаваме проблемите — самоуверена заяви Грегър.

— Работя като посредник в търговията с недвижими имоти — започна Фернграум — Познавате тази работа — купуваш планети, после ги продаваш… Нали трябва да си изкарваш някак си хляба! Обикновено работя с девствени планети и оставям на купувачите да си ги адаптират. Но преди няколко месеца попаднах на много изгоден случай, измъкнах разкошна планета изпод носа на голямата конкуренция! — Фернграум мрачно разтърка чело и продължи без ентусиазъм: — Средната температура на нея е 22 градуса. Теренът е планински, но с плодородна почва. Водопади, дъги и тем подобни. И никаква фауна.

— Звучи чудесно — отбеляза Грегър. — А микроорганизми?

— Нищо, което би могло да представлява опасност.

— Тогава за какво става дума?

Фернграум изглеждаше все така притеснен:

— Сигурно сте чували за тази планета… Регистрационен номер — 5. Обаче всички я наричат „Дух V“.

Грегър вдигна вежди. „Дух“ е странно име за планета, но му се беше случвало да чува и по-странни. В обсега на космическите полети се намираха хиляда слънца с планети, заселени с хора или подходящи за заселване. А в цивилизованите страни се срещаха много хора, които искаха да основат на тях колонии. Религиозни секти, политически малцинства, философски школи или просто пионери, желаещи да започнат всичко отначало.

— Не си спомням да съм чувал нещо за нея — каза Грегър.

— Трябваше да послушам жена си — Фернграум се розмърда неспокойно. — Но не, прищяло му се да става голям търговец! Заплатих за Дух V десет пъти повече, отколкото давам обикновено и сега — хак ми е!

— Но в какво се състоят проблемите ви? — повтори въпроса си Грегър.

— Всичко подсказва, че там има духове — отвърна отчаяно Фернграум.

Фернграум изследвал планетата с радари и след това я дал под наем на една фермерска кооперация от Дижон VI. Тяхната осемчленна разузнавателна група кацнала на планетата. Още същия ден започнали да пристигат рапорти за демони, духове, вампири, динозаври и други чудовища. Когато кацнала спасителната експедиция, всички били мъртви. Заключението от аутопсията гласяло, че раните по телата им могат да бъдат причинени от всичко — дори от демони, духове, вампири или динозаври, ако такива съществуват. Фернграум бил принуден да заплати голяма глоба за това, че не е подготвил планетата както трябва, фермерите се оттеглили от сделката. Но той успял да я даде под наем на група почитатели на слънцето от Опал II. Почитателите на слънцето проявили висша предпазливост. Изпратили на планетата необходимите съоръжения и само трима свои хора, които да се запознаят с обстановката. Те изградили лагер, разопаковали вещите си и съобщили, че планетата е истински рай. След като предали, че цялата група може вече да пристигне, се чул вик. После тишина. Патрулният кораб отлетял на Дух V, погребал телата и напуснал планетата в срок от пет минути.

— И това беше краят — рече Фернграум. — Сега никой не я иска. И на нищожна цена дори! Екипажите на корабите отказват да кацат на нея. А аз и досега не зная какво всъщност се е случило. — Той въздъхна и погледна умолително Грегър. — Ако нямате нищо против, заемете се с тази загадка…

Грегър и Арнолд се извиниха и излязоха в антрето.

— Ура, имаме работа! — възкликна радостно Арнолд.

— Даааа… Затова пък каква работа!

— Ами нали и без това искахме нещо трудно! Ако успеем сега, ще се прославим и успехът ни е вързан в кърпа… Да не говорим за печалбата!

— Май забравяш — подчерта Грегър, — че именно аз трябва да отлетя на тази планета! А ти ще си седиш тук и само ще правиш изводи въз основа на изпратените от мен данни.

— Какво пък, такава ни беше уговорката: аз да завеждам научния отдел, а ти да правиш експертизите. Забрави ли?

Грегър не беше забравил. Откакто се помнеше, все той се набъркваше в някакви бъркотии, докато в същото време Арнолд си седеше кротко настрана и сетне му обясняваше защо е станало така.

— Не ми харесва тази история.

— Да не би да вярваш в духове?

— Разбира се, че не.

— Идеално, с всяка друга страхотия ще се справим. Само смелите побеждават!

Грегър само вдигна рамене. Върнаха се при Фернграум.

За половин час уточниха условията — висок процент от бъдещите печалби, ако успеят, и покриване на разходите, ако не успеят.

Грегър изпрати Фернграум до вратата и го попита:

— Впрочем, как стигнахте до нас?

— Никой не пожела да се заеме с тази работа — обясни Фернграум, видимо доволен от себе си. — Желая ви успех!

 

 

След три дни Грегър беше вече на път за Дух V на борда на космическия лайнер. По време на пътуването проучи подробно рапортите от двата опита за колонизация и прочете цяла серия научни разработки относно свръхестествените явления.

Но нито едните, нито другите обясняваха нещо. На Дух V не бяха намерени никакви следи от съществуването на животни. И никъде в Галактиката не бяха открити доказателства за съществуването на свръхестествени същества. Грегър дълго мисли над тези факти. Провери оръжието си, тъй като лайнерът наближаваше Дух V. Оръжието, което носеше, щеше да му стигне да проведе и спечели една малка война. Стига да се намери нещо, по което да може да се стреля…

Капитанът доближи кораба на няколко хиляди стъпки от дружелюбната, зелена повърхност на планетата. Грегър хвърли нещата си с парашут към мястото на предишните лагери, стисна ръката на капитана и сам скочи с парашут. Приземи се успешно и погледна нагоре. Лайнерът се носеше стремително в обратна посока, сякаш го гонеха побеснели вещици.

Беше сам на Дух V.

Грегър провери дали апаратурата е в изправност и предаде на Арнолд, че е пристигнал благополучно. После с лъчемета в ръка прегледа основно лагера на почитателите на слънцето. Бяха си избрали място в подножието на планината, край езерцето с кристално чиста вода. Бараките бяха в идеално състояние. Не ги бяха повредили нито ветрове, нито бури. Дух V имаше великолепен климат. Стояха си тъжни и изоставени.

Грегър проучи педя по педя една от тях. В гардеробчетата бяха подредени старателно сгънати дрехи, по стените висяха картини, а на един прозорец имаше дори перде. А в ъгъла на стаята — отворен кашон с детски играчки. На пода бяха разхвърляни воден пистолет, пумпал и няколко топки.

Смрачаваше се, затова Грегър внесе вещите си в бараката и се приготви да дочака утрото. Свърза алармената система и я настрои така, че да реагира дори на хлебарка. За контрол на най-близката околност включи радар. Разопакова арсенала си, като разположи голямокалибрените автомати наблизо, да са му подръка. Ръчния лъчемет пъхна под колана си. След което, доволен от направеното, изяде лека вечеря.

Зад прозорците вечерта бавно премина в нощ. Тъмнина скри красивата околност. Лекият ветрец къдреше водата в езерото и тихичко шумолеше във високата трева. Беше спокойно. Грегър реши, че колонистите като нищо са били истерици. Вероятно ги е обхванала паника и са се избили един друг.

Той провери още веднъж алармената система, хвърли дрехите си на стола и се отпусна на леглото. В стаята беше светло от блясъка на звездите, по-силен от лунната светлина на Земята. Лъчеметът беше под възглавницата му. Всичко беше наред.

Заспиваше вече, когато усети, че не е сам в стаята. Невъзможно. Алармената система не реагираше. Радарът продължаваше да мърка кротко. В същото време всеки нерв в тялото на Грегър виеше тревожно. Той извади лъчемета и се огледа. В ъгъла на стаята стоеше мъж. Нямаше време да го разпитва как е влязъл. Грегър насочи лъчемета и нареди: „Добре, а сега горе ръцете!“

Фигурата не помръдна. Пръстът на Грегър се напрегна на спусъка, но тутакси се отпусна. Позна мъжа в ъгъла. Това бяха собствените му дрехи, поставени на стола, на които светлината на звездите и неговото въображение бяха придали човешки вид. Той се усмихна и свали ръката си с лъчемета.

Купчината дрехи се размърда. Грегър усети лек полъх отвън на лицето си. Продължаваше да се усмихва. Тогава купчината дрехи стана, изправи се и недвусмислено започна да върви към него. Той застина неподвижно в леглото. Лежеше и гледаше как безтелесните дрехи, приели човешки вид, започнаха да приближават към него. Когато застанаха почти в средата на стаята и празните ръкави се протегнаха напред, започна да стреля. И стреля дълго, понеже парцалите летяха към него, сякаш оживели. Горещите парчета плат се лепяха по лицето му, а коланът се опитваше да се увие около краката му. Атаката спря едва когато всичко стана на пепел.

Грегър запали всички лампи. Запари си кафе и изля в него почти цяла бутилка бренди. Едва се удържа да не направи на пестил алармената система. Свърза се със съдружника си. „А, много интересно…“ — заяви Арнолд, когато Грегър му разправи преживелиците си. „Анимация! Наистина, много интересно…“ „Знаех си, че разказът ми ще те развесели“ — с горчивина се сопна Грегър. След солидната доза бренди се чувствуваше самотен и експлоатиран.

— Станало ли е още нещо?

— Засега не!

— Значи, внимавай. Имам известна хипотеза. Но трябва да поработя върху нея. Апропо, един шантав тип се хваща на бас, пет срещу едно, че няма да успееш.

— Наистина ли?

— Да. Хванах се на бас с него.

— На мен ли заложи?

— Иска ли питане? Нали сме съдружници!

Прекъснаха връзката и Грегър си запари още една каничка кафе. Нямаше намерение да спи тази нощ. Драго му беше, че Арнолд е заложил на него. Макар че, от друга страна, Арнолд никога не е бил силен в залаганията.

 

 

Събуди се към обяд, намери някакви дрехи и се залови да претърсва отново лагера на почитателите на слънцето. Едва привечер намери нещо. На стената на бараката някой прибързано беше надраскал думата „Тгасклит“. „Тгасклит“. Нищо не му говореше, но веднага се обади на Арнолд и му съобщи какво е открил.

После прегледа всяко ъгълче на своята барака, запали лампите и провери алармената система. Зареди лъчемета. Като че ли всичко беше нормално. Той гледаше с жал към залязващото слънце, хранейки надежда, че ще доживее до изгрева. Разположи се на удобния стол и се помъчи да измисли нещо мъдро.

Тук нямаше нито животни, нито движещи се растения, да не говорим за живи скали или за мозъци, укрити в недрата на планетата. Дух V нямаше дори луна, на която някой би могъл да се укрие. Не можеше да повярва също, че демоните или духовете съществуват. Знаеше, че във всички случаи така наречените свръхестествени явления са преставали да бъдат анормални, когато са били изследвани както трябва. Духовете никога не стояха мирно, когато някой Тома неверни искаше да ги изследва — изчезваха. Изчезваха винаги, когато в замъка се появяваше учен с камери и магнитофони. Сякаш точно тогава си вземаха отпуск!

Имаше още една възможност. Да допуснем, че някой е искал да притежава тази планета, но не за предложената от Фернграум цена. Дали този някой не би могъл да се скрие тук, за да плаши колонистите и дори да ги убива, та да смъкне по този начин цената? Това предположение звучеше логично. То обясняваше и поведението на дрехите миналата нощ. Статическото електричество, използувано подходящо…

Пред Грегър стоеше нещо. Както и преди, алармената сигнализация не беше реагирала. Той бавно-бавно вдигна глава. Нещото беше високо около десет стъпки и приличаше на човек, с изключение на крокодилската глава. Беше яркочервено, с вертикални пурпурни ивици. В едната си лапа, завършваща с остри нокти, държеше голяма, кафява консервена кутия.

— Здрасти — рече нещото.

— Здрасти — отвърна Грегър със задавен глас. Лъчеметът беше на три метра от него, на масата. Чудеше се дали нещото ще го нападне, ако посегне към оръжието.

— Как се казваш? — попита той спокойно.

— Аз съм Червено-Пурпурният Излапвач… — отговори то. — Хващам и излапвам.

— Много интересно — Грегър полека-лека се приближаваше към лъчемета си.

— Хващам и изяждам неща, наричащи се Ричард Грегър — обясни благодушно и откровено Излапвачът. — И обикновено ги ям, полети с шоколадов крем.

То показа кутията и Грегър прочете етикета: „Шоколадов крем — чудесен за поливане на Грегъровци, Арнолдовци и Флиновци“.

Грегър усети лъчемета в ръката си:

— Наистина ли имаш намерение да ме изядеш?

— О, да — потвърди Излапвачът.

Лъчеметът вече лежеше удобно в ръката на Грегър. Той освободи предпазителя и стреля.

Огненият поток се стече по Излапвача и обгори пода, стените и веждите на Грегър. Излапвачът обясни:

— Това не може да ме нарани. Аз съм прекалено висок!

Лъчеметът падна на пода. Излапвачът се наведе над Грегър.

— Няма да те изям сега.

— Няма ли? — едва излезе от гърлото му.

— Не. Мога да те изям едва утре, на първи юни. Такива са условията. Дойдох да те помоля за една услуга.

— Каква?

Излапвачът се усмихна чаровно:

— Ще бъдеш ли така мил да изядеш няколко ябълки? Те са толкова ароматни!

И като изрече тези думи, чудовището изчезна. С треперещи ръце Грегър включи предавателя и разказа всичко на Арнолд.

— Хм — каза Арнолд. — Значи, Червено-Пурпурният Излапвач? Това потвърждава моите предположения.

— Какви предположения? За какво говориш?

— Най-напред направи това, което ще ти кажа. Трябва да бъда напълно сигурен.

Съгласно инструкциите на Арнолд Грегър разопакова апаратурата за химически изследвания. Подреди на масата различни епруветки, реторти и химикали. Смесва, разбърква, разтърсва, прибавя и отнема и най-накрая нагря получената смес.

— Готово е — докладва, връщайки се до предавателя. — Обясни ми най-сетне какво става.

— Слушай. Потърсих в речника думата „Тгасклит“. Тя е на опалиански. Означава „дух с много зъби“. Почитателите на слънцето са били от Опал. Сега разбираш ли нещо?

— Убил ги е техен, роден дух — заядливо промърмори Грегър. — Сигурно се е скрил в кораба им. Може би някакво проклятие…

— Успокой се, духовете нямат нищо общо с тази история. Разтворът започна ли да кипи?

— Не.

— Кажи ми, като закипи. А сега да се върнем към случката с твоите оживели дрехи. Нищо ли не ти напомня тя?

Грееър се замисли:

— Е, когато бях дете… Не, глупости, какво общо има…

— Кажи де — настояваше Арнолд.

— Когато бях малък, никога не оставях дрехите си на стола. В тъмното те винаги ми приличаха на човек или на змей… Или на нещо подобно… Мисля, че не само с мен са ставали такива неща. Но те не обясняват…

— Обясняват и още как! Сега припомни ли си Червено-Пурпурният Излапвач?

— Не. Защо?

— Защото точно ти го измисли! Не помниш ли? Бяхме на по осем-девет години. Ти, аз и Джими Флин. Измисляхме си най-страшното чудовище. Това беше нашето собствено чудовище и то искаше да изяде или теб, или мен, или Джими — полети с шоколадов крем. Но само на първо число от месеца. За да се спасиш от него, трябваше да изговориш една вълшебна дума.

Сега Грегър си спомни и нещо повече — учудваше се как е могъл изобщо да забрави. Що нощи беше преседял без сън, очаквайки Излапвача!

— Разтворът кипи ли вече? — пак попита Арнолд.

— Да.

— Какъв цвят има?

— Синкаво-зеленикав. Но повече бие на синьо…

— Правилно. Вече можеш да го излееш. Трябва да направя още няколко проби, но смятам, че ще разрешим загадката.

— Ще я разрешим ли? Ще бъдеш ли така добър да ми обясниш?

— Естествено. На планетата няма животни. Духове няма или поне няма такива, които биха могли да убият цял отряд въоръжени мъже. Единственото разрешение можеха да бъдат халюцинациите, затова потърсих нещо, което би можело да ги предизвика. Открих множество причини. Освен срещаните на Земята наркотици, има петнайсетина газа, предизвикващи халюцинации, описани в „Каталога на чуждите редки елементи“. Те могат да предизвикват депресии, да възбуждат, да те карат да се чувствуваш глист, орел или гений. Този, който имам предвид, се определя като Лонгстийд 42. Той е тежък, безцветен газ, без мирис, не поврежда никакви тъкани. Само възбужда въображенивто.

— Ти твърдиш, че всички тези неща само ми се привиждат? Но разбери…

— Работата не е толкова проста — прекъсна го Арнолд. — Лонгстийд 42 действува непосредствено на подсъзнанието. Освобождава най-силните страхове и потиснати кошмари от детството, запазени в подсъзнанието. Съживява ги. И именно това си видял ти.

— Следователно, тук в действителност нищо не е имало?

— Нищо, което да притежава реална, физическа форма. Но тези халюцинации са действителни за всеки, от когото произхождат.

Грегър посегна към следващата бутилка бренди. Трябваше да се полее грандиозното откритие.

Арнолд продължаваше с уверен глас:

— Лесно ще се справим с Дух V. Лонгстийд 42 може да се елиминира без особени трудности. И тогава ще бъдем богати, съдружнико!

Грегър искаше да вдигне тост, когато в главата му проблясна тревожна мисъл:

— Ако са само халюцинации, какво е станало със заселниците?

Този път Арнолд помълча, преди да отговори.

— Лонгстийд 42 предизвиква понякога инстинкт за смърт. Заселниците вероятно са се побъркали, избили са се един друг.

— И нито един не е останал жив?

— Разбира се. Последните са се самоубили, или са умрели от получените рани. Не мисли изобщо за това. Веднага се качвам на кораба. Ще дойда да направя онези изследвания. След ден-два ще те прибера оттам.

С тези думи завършиха разговора. Тази вечер Грегър си позволи да изпие останалото бренди. Сметна, че му се полага. Загадката на Дух V беше разрешена и не след дълго те щяха да бъдат богати. Тогава той ще може да си позволи лукса да наеме човек за кацане на странните планети, а той самият ще си седи в къщи и ще дава инструкции по радиото.

 

 

Следващия ден се събуди с махмурлък. Корабът на Арнолд още го нямаше. Опакова вещите си и започна да чака. Свечери се, а корабът никакъв го нямаше. Седна на прага на бараката и се загледа в залязващото слънце. После влезе вътре и си приготви вечеря.

Съдбата на колонистите още го безпокоеше, но си налагаше да не мисли за тях. Вероятно имаше някакво логично обяснение. След вечерята полегна на леглото. Само затвори очи и чу нечие плахо кашляне.

— Здрасти — каза Червено-Пурпурният Излапвач.

Роденото от въображението му чудовище се беше върнало, за да го изяде.

— Здрасти, приятел — отвърна Грегър без сянка страх или тревога.

— Изяде ли ябълките?

— Много се извинявам. Забравих.

— Е, жалко — Излапвача се стараеше да скрие разочарованието си. — Донесох шоколадовия крем — и показа кутията.

Грегър се усмихна:

— Можеш да изчезнеш. Зная, че си само творение на моето въображение. Не можеш да ми сториш зло.

— Аз няма да ти сторя зло. Аз само имам намерение да те изям.

Той се приближи до Грееър, който стоеше и се усмихваше, въпреки че би предпочел Излапвача да не изглежда толкова реален и материален. Излапвачът се наведе и се опита да ухапе Грегър по ръката.

Грегър рязко се дръпна и погледна ръката си. Виждаше се кръв. От раните течеше кръв — истинска, негова кръв.

Телата на заселниците бяха разкъсани, изпохапани и нарязани.

В този миг Грваър си спомни един хипнотичен сеанс, който някога беше наблюдавал. Хипнотизаторът каза на медиума си, че допира до ръката му запалена цигара. Докосна я с химикалка. Само след няколко секунди на ръката на медиума се появи червенина и мехурче — той беше повярвал в изгарянето.

Следователно, ако подсъзнателно човек не вярва, че е жив, той наистина умира! Той не вярваше в Излапвача. Но подсъзнанието му вярваше.

Грегър се втурна към вратата. Но Излапвача му препречи пътя. Грабна го с лапите си и доближи зелената си муцуна до врата му.

Вълшебната дума! Каква беше тя?

Грегър викна:

— Алфоисто?

— Не, не е тази дума — обясни Излапвача. — Моля те, не се дърпай!

— Регнастцкио!

— Не. И престани да се въртиш, тогава всичко ще свърши преди…

— Урспелхарпило!

Излапвача изкрещя от болка и го пусна. Издигна се към тавана и изчезна.

Грегър се строполи на стола. Беше останал без сили. Краят беше толкова близко. Прекалено близко. Идиотско беше де умреш по този начин — разкъсан на парчета от своето собствено, въпиющо смърт въображение. Цял късмет, че си спомни онази думичка. Само дано Арнолд побърза…

Чу тихо кикотене. Разнесе се в тъмното, зад вратата. Беше си спомнил детските години. Пак беше на девет години. Пак се беше върнал Мракозвяр — неговият Мракозвяр, едно чудато, кльощаво, будещо ужас творение, което се криеше зад вратата, спеше под леглото и нападаше само в тъмното.

— Угаси лампата — рече Мракозвяр.

— Хич и не мисля — отвърна Грегър, грабвайки лъчемета. В осветената стая беше в безопасност.

— Съветвам те да я угасиш!

— Не!

— Добре тогава. Еган, Меган, Деган!

Три дребни същества се втурнаха в стаята, хвърлиха се към електрическата крушка и започнаха да я хрускат с апетит. В стаята притъмня. Грегър стреляше всеки път, когато някое от тях се приближаваше до лампите. Стъклото се разпръсна на парченца, но гъвкавите същества успяха да отскочат. И тогава Грегър си даде сметка какво беше направил. Онези същества не можеха да изядат лампите. Въображението не действува на мъртвите предмети. На него само му се струваше, че в стаята става по-тъмно. И… строши всички електрически крушки! Въображението му му изигра жестока шега.

Сега Мракозвяр влезе. Прескачайки от сянка в сянка, той се приближаваше до Грегър. Лъчеметът беше безполезен. Грегър трескаво се мъчеше да си спомни с каква вълшебна думичка се прогонваше това чудовище. С ужас си припомни, че на него не действуваха никакви думи. Затова започна да отстъпва, докато опря гръб на някакъв голям сандък. Мракозвяр се наведе над него. Грегър падна на пода и затвори очи. Ръката му докосна нещо студено. Лежеше до кашона с играчките за децата на заселниците. Ръката му се опираше до водния пистолет. Грабна го и бързо го протегна пред себе си. Мракозвяр заотстъпва боязливо. Грегър изтича до чешмата и напълни пистолета. Насочи към чудовището смъртоносната струя вода.

Мракозвяр нададе вой и изчезна.

Греаър се усмихна и пъхна празния пистолет под колана си. Водният пистолет беше сигурно оръжие против измисленото чудовище.

 

 

Арнолд се приземи призори. Без да губи време, той започна изследванията. Свърши около пладне, установявайки категорично, че става дума за Лонгстийд 42. Набързо си прибраха багажа и стартираха.

Ковато бяха вече в открития Космос, Грегър разказа на съдружника си събитията от последната нощ.

— Не ти е било лесно — призна Арнолд.

Сега, тук, далече от Дух V, Грегър можеше да си позволи да заеме позата на скромен герой.

— Можеше да бъде и по-зле…

— Как така по-зле?

— Ами, ако Джими Флин беше с нас. Какви чудовища само измисляше той! Помниш ли неговия Страхомор?

— Помня, как да не помня що нощи, изпълнени с кошмари, съм преживял заради него!

Корабът се носеше към Земята. Арнолд написа няколко изречения за статията си „Инстинктът за смърт на планетата Дух V. Изследвания на подсъзнанието, истерията и груповите халюцинации, предизвикващи физически симптоми“. После отиде в командната кабина да включи автопилота.

Грегър си беше легнал, твърдо решил да компенсира непреспаните нощи на Дух V. Току-що беше заспал, когато в стаята му нахлу Арнолд с побеляло от страх лице.

— Струва ми се, че в командната кабина има някой — заяви.

Грегър седна на леглото.

— Невъзможно е, толкова далече сме от…

От командната кабина долетя тихо мъркане.

— Господи! — изохка Арнолд. Помълча замислено. — Ясно. При старта забравих да прекъсна прилива на въздух. Все още дишаме въздуха на Дух V!

На вратата се изправи огромно сиво чудовище. Кожата му беше покрита с червени жилки. Имаше невероятно много ръце, крака, пипала, нокти и зъби и допълнително — две малки криле. Вървеше бавно към тях, мъркайки и тракайки със зъби.

Веднага го познаха — беше Страхомор.

Грегър се хвърли към вратата и я затвори под носа му.

— Тук би трябвало да сме в безопасност. Вратата е херметична. Само че как ще управляваме кораба?

— Няма да го управляваме. Ще се наложи да окажем доверие на автопилота, освен ако не измислим начин да се отървем от този звяр.

Неочаквано забелязаха, че през херметично затворената врата започна да се промъква дим.

— Какво е това? — попита с треперещ глас Арнолд.

Грегър сви вежди:

— Ние забравихме, че Страхомор може да влезе в която и да е стая. Няма начин да го спреш.

— Нищичко не си спомням. Той яде ли хора?

— Не. Доколкото си спомням, разкъсва ги на парчета.

Димът започна да придобива формата на Страхомор. Хората избягаха в съседното помещение, грижливо затваряйки вратата зад себе си. За няколко секунди димът отново се промъкна при тях.

— Идиотска работа — захапа устни Арнолд, — да ни преследва измислено чудовище! Чакай! Водният пистолет още ли е в тебе?

— Да, но…

— Дай ми го!

Арнолд изтича до резервоара с вода и напълни пистолета. Страхомор пак се материализира. Тръгна към тях. Зъбите му тракаха. Арнолд изстреля струя вода от пистолета. Страхомор се приблшкаваше.

— Да, вече съм сигурен — рече Грегър, — че с водния пистолет не можем да унищожим Страхомор.

Избягаха в следващото помещение и затръшнаха вратата. По-нататък оставаше само складът за гориво и убийственият вакуум на Космоса.

— Не можеш ли да направиш нещо с въздуха? — предложи Грегър.

— С въздуха ли?… Въздухът вече се изразходва, обаче Лонгстийд 42 престава да действува чак след двайсет часа.

— Няма ли противоотрова?

— Не.

Страхомор се появи още веднъж. Звуците, които издаваше, свидетелствуваха, че не е в най-добро настроение.

— Какво ли може да го унищожи? — трескаво повтаряше Арнолд. — Трябва да има начин! Вълшебни думички? А може би — дървен меч?

Грегър поклати глава.

— Вече прехвърлих през ума си всичко…

— Какво ще го унищожи?

— Няма да го унищожи нито воден пистолет, нито тапищник, нито меч, нито стрела, нито томахавка, нито едно детско оръжие. Страхомор е неунищожим.

— Ама и тоя Флин с идиотското му въображение! Какъв дявол ни накара да говорим за него? Тогава как ще се отървем от чудовището?

— Казах ти. Няма начин. Може да си отиде само по собствено желание.

Страхомор отново беше придобил нормалните си размери. Арнолд и Грегър се скриха в тесния склад и затвориха плътно последната врата.

— Грегър, помисли — молеше Арнолд. — Нито едно дете не измисля страхотии, от които не би могло някак си да се защищава. Мисли!

— Страхомор не може да бъде убит — повтори Грегър.

Димът пак започна да се трансформира във фигурата на кошмарното чудовище. Грегър си спомни всички нощни кошмари, които някога беше преживял. Като дете сигурно е правел нещо, за да се защищава от непознатата сила.

И изведнъж — в последния миг — му хрумна.

 

 

Управляваният от автопилота кораб се носеше към Земята. Страхомор го беше завладял изцяло. Страхомор скиташе из пустите коридори, преминаваше през стоманените стени на кабините и складовете, стенейки, тракайки със зъби и хвърляйки светкавици, защото не можеше да открие никаква жертва.

Корабът навлезе в Слънчевата система и автоматично влезе в лунна орбита. Грегър предпазливо подаде глава, готов да се скрие бързо, ако има нужда. Не се чуваше нищо страшно — нито вой, нито тракане на зъби. Нямаше я и враждебната мъгла, проникваща през стени и врати.

— Всичко е наред! — викна той на Арнолд. — Страхомор е изчезнал!

Сигурно защитени от кошмарите на нощта — завити от глава до пети в одеяла — сега вече можеха да излязат.

— Казвах ти, че пистолетът-пръскалка няма да помогне — рече Грегър и нежно погали одеялото. — Най-сигурното средство е да се пъхнеш под одеялото!