Карл Май
В долината на смъртта (9)

9. С „ПРОДАВАЧА НА ДУШИ“

Уилкинс беше видял от балкона платноходката до речния бряг, така че нямаше как да я пропусне, макар тъмнината вече да се спускаше.

Възможността, която му се предлагаше — още днес да стигне долу до Колорадо, бе твърде изгодна, за да я пропусне. Той започва да се приготвя с дъщеря си за път. Не бяха се обременили с безполезен багаж и когато часът изтече, стояха в готовност за потегляне. Един слуга отнесе вещите им до брега.

Сеньорита Миранда, мнимата мисис Хоук, ги посрещна и им подаде ръка.

— Сърдечно добре дошли! Да се надяваме, че ще направим едно чудесно пътуване. Елате в каютата!

— Къде са всъщност хората от екипажа?

— Горе при носа. Ние нямаме нищо общо с тях. Е, след като сте вече тук, веднага ще се отблъснем от сушата.

— А капитанът?

— Такъв няма. При една такава лодка е достатъчен само кормчия. Той е отпред при хората си. Влизайте!

Пространството под палубата бе предназначено за стоки и разделено на няколко изолирани малки помещения. Горната палуба имаше покрив и леки стени, оформящи две отделения: предното за екипажа, а следващото за притежателя на плавателния съд или гостите му. Зад него следваше открита площ, от която една стълба водеше към трюма. В самия край на лодката се намираше рулят.

Каютата в действителност беше едно доста приятно обзаведено помещение. По средата се източваше тясна маса, а край дългите стени бяха поставени удобни тръстикови столове. Над масата висеше горяща лампа.

Едва се бяха настанили и наместили багажа и прозвуча високият заповеден глас на кормчията.

— Прибирай веригата! Отблъсквай!

Лодката се раздвижи и скоро се понесе по течението. Рио Хила е коварна дева и Уилкинс не бе в състояние да се отърве от едно неприятно, тревожно чувство.

И Елми изглежда изпитваше нещо подобно, защото се сгуши към баща си, и той усети треперенето на тялото й.

— Страхуваш ли се, дете?

— Аз… не знам точно. Може би е от злокобния мрак, тегнещ над водата.

— Мислите ли, че бих се поверила на тази лодка, ако не знаех със сигурност, че е безопасна? — успокои ги мисис Хоук.

— Ако беше по широката Мисисипи — каза Уилкинс, — където опасните брегове се разстъпват широко, бих се съгласил. Сега, когато заплавахме, ме спохождат съмнения. Ще изляза да се поогледам.

— Само бихте се пречкал по пътя на моряците. А знаете, че те са груб народ.

— Ще го имам предвид.

С тези думи той прекрачи прага.

В първия миг не може да различи нищо, освен бледия светлик на звездите. Но когато очите му привикнаха с мрака, видя пред себе си да се издига голямото ветрило — заплашително и тежко. Вятърът го беше издул и гонеше лодката по вълните на талвега. Тя се плъзгаше безшумно напред. Само откъм носа се долавяше леко ромолене.

Кормчията стоеше мълчаливо на руля. Малко напред се движеха няколко тъмни фигури.

Уилкинс тръгна нататък между каютата и релинга.

Когато остави мачтата зад себе си и достигна предната палуба, той се натъкна на моряците и се учуди, че бяха толкова много. Една толкова многобройна команда не му се струваше необходима за този съд. Един от хората стоеше встрани до бруствера и гледаше водата. Беше Уолкър.

— Добра вечер! — поздрави го Уилкинс.

Уолкър докосна периферията на шапката си, без да отговори.

— Вие към екипажа ли се числите?

— Естествено.

— Той от колко души се състои?

— Избройте ги! Ей ги къде са!

— Толкова много?

Уолкър сви мълчаливо рамене.

— И всички са необходими?

— Вие май нищо не разбирате от нашия занаят, сър. Сигурно сте северняк?

— Действително.

— Помислих си го. Вашите реки са кротки. Нашата Рио Хила обаче е люта обесница. За да бъде обуздана, често са необходими много ръце. Аз съм пътувал по Мисисипи и Арканзас и там на хората наистина е по-леко.

— По Арканзас? Докъде сте стигал?

— Горе-долу до Индианската територия.

— В такъв случай вероятно познавате Ван Бурен?

— Много добре!

— Това ме радва, защото съм живял там. Бях плантатор.

— Какво говорите! Там преживях няколко малки приключения. Така например един от нашите хора се измъкна. На негово място наехме друг, който плава с нас до Ню Орлиънс. Едва когато ни бе напуснал там, чухме, бе бил опасен момък. Измамил бил някакъв плантатор на име Уилкинс.

— Как се казваше мъжът?

— Уолкър.

— Възможно ли е? Аз съм самият Уилкинс, мастър!

— Zounds! Така се срещат хората по света. Нищо ли не сте чул повече за тоя Уолкър?

— Дълго време не. Но сега се надявам да мога да си кажа няколко приказки с него.

— Наистина ли?

— Да, той се намира наблизо.

— Тогава дръжте здраво!

— Ще го сторя.

— Но внимавайте! Доколкото го познавам, лесно може да стане той вас да спипа, вместо вие него!

— Надали!

— Бих се обзаложил.

— Приемам облога.

— В такъв случай го губите, защото той вече ви има!

Уилкинс добре беше забелязал, че се бяха приближили още двама моряци и стояха непосредствено зад него, ала не си бе помислил нищо лошо. Сега Уолкър посегна с две ръце към шията му, а мнимите матроси му пресоваха ръцете към тялото.

За миг той окаменя от страх, но сетне започна да се брани с всички сили. Единият му стискаше здраво гърлото и беше близко до задушаване. Смъртен страх утрои неговите сили и му се удаде да освободи за секунда гърлото си.

— Предателство! Пом… — изкряска.

Но едва бе отворил уста и му тикнаха един парцал зад зъбите. По същото време около тялото и ръцете му бяха омотани няколко въжета, а на устата и носа бе стегната кърпа, така че дори хрипове не можеха де се чуят.

— Достатъчно му е — каза Уолкър. — Отнесете го под палубата! Аз междувременно ще отида при мис.

Елми беше доловила в каютата вика на баща си.

— Какво беше това? — попита изплашена.

— Кормчията даде някаква команда — отвърна мисис Хоук.

— Не, беше гласът на баща ми. Прозвуча, като че се намира в опасност!

— Опасност? Тук? Та нали и ние щяхме да усетим, ако имаше опасност за лодката!

— Не, това беше гласът на татко. Звучеше като в беда. Може би се е спречкал с някой от матросите…

С тези думи тя скочи, ала Миранда й препречи изхода.

— Останете! В противен случай ще ви затворят!

— Затворят! Но, мисис Хоук, какво става всъщност тук? — изкрещя Елми. Опита да мине край Миранда, ала испанката стоеше като закована на мястото си.

— Ако не си седнете спокойно, ще ви се случи нещо, което няма да ви е приятно!

— Помощ! На помощ! — извика Елми. Уолкър влезе и избута Миранда настрани.

— Кой вика тук за помощ? Какво се е случило?

— Аз!… Къде е баща ми?

— В трюма.

— Какво му се е случило?

— Нищо, нищичко.

— Не ви вярвам! Заведете ме при татко! Искам да отида при него!

— Не ви разбирам. Та вие вдигате дандания, която може да се чуе далеч по брега. Бихте могла да ни навлечете по тоя начин големи неприятности. Успокойте се!

— Заведете ме при татко или доведете него тук!

— Е, щом на друго не кандисвате, елате!

През това време Уилкинс бе свален долу. Уолкър съпроводи сега и Елми нататък, отвори една зарезена врата, когато слязоха по стъпалата, и я пропусна да мине в едно тъмно помещение.

— Той къде е? — попита Елми подозрително.

— Там вътре. Само влезте!

Той блъсна Елми напред, зарези бързо след нея, качи се горе и затвори и люка. Отдолу достигна до него само един приглушен крясък.

На палубата при него дойде Хофтър и го дръпна настрани.

— Нещо не проумявам. Нали говорехте за любовна връзка между мис и моя приятел Ролан?

— Така е.

— Ами вие се отнасяте с мис и баща й по начин, сякаш са престъпници!

— Това влиза в нашия план.

— Как тъй? Лодката си за някоя подлост аз не давам. Ясно ли ви е?

— Разбира се, че ми е ясно — ухили се безобидно Уолкър. После тупна успокоително Хофтър по рамото. — Само не се косете! С тези хора трябва да действаме вече малко по-неделикатно. Това е необходимо, ако Ролан иска да стигне до притежание на своята годеница. С други думи Ролан трябва да изиграе ролята на спасител и сетне от чиста благодарност дъртият ще му даде момичето за жена. Сега просветна ли ви?

— Много странна работа. Какво би трябвало да си помисли всъщност мастър Уилкинс? Да не би, че е попаднал в ръцете на някоя разбойническа шайка?

— Приблизително така.

— ’s death! Значи и аз принадлежа към тази банда? Ама това е опасно за мен!

— Не виждам никаква опасност за нас, толкова по-малко — за вас.

— Охо! Та вие превръщате лодката ми в пиратски кораб!

— Кой знае, че лодката е ваша?

— В тази местност — всеки.

— Но не и двамата пленници.

— Тук, струва ми се, много грешите. В странноприемницата Уилкинс сигурно е казал, че ще пътува с моя кораб. Освен това хопът, който донесе багажа, много добре познава моя съд.

— Е, има едно просто средство да се очистите от всяко подозрение. Казваме чисто и просто, че сме надвили и пленили и вас.

— Кой ще ти го повярва! Да не би да ви е по силите да ме вземете в плен заедно с петимата ми моряци?

— Е, мислите каквото си щете! Но ние също толкова малко като вас желаем да ни сметнат за разбойници! За момента — да, понеже разиграваме едно малко театро, ала има ли мастър Ролан съгласието за женитба в джоба си, ще обясним цялата шега. Давам ви дума, че сетне даже всички вкупом ще бъдем поканени на сватбата!

— Нещо не се чувствам добре при тая история, сър!

— Изобщо не вдявам каква причина имате. Та нали сте вторият, който благодарение на този номер ще се сдобие с невеста.

— Миранда? — Угриженото лице на Хофтър тутакси се проясни. — Щом излизате с подобно основание, то на драго сърце се оставям да бъда уговорен!

— Най-сетне ви дойде акълът! Миранда е в каютата и ви чака. Нека тя ви прогони бръмбарите от главата.

Успокоен донейде, Хофтър последва съвета.

— За Бога, къде съм? — възкликна Елми уплашено, когато Уолкър зарези след нея вратата и се намери в тъмното като рог помещение. — Татко!

Никакъв отговор.

— Мили татко!

Сега долови странно пъхтене и същевременно подрънка верига.

— Татко, тук ли си?

Веригата издрънча по-силно. Елми се наведе и заопипва пода. Едва когато бе направила няколко крачки напред, напипа някаква фигура, прикована към стената.

— Господи, те са му запушили устата! Той се задушава!

С треперещи ръце развърза кърпата и отстрани парцала от устата.

— Слава на Бога — въздъхна той. — Скоро щях да се задуша!

— Ти си, татко! О, Боже!

— Тихо, детето ми! Не се вайкай, това нищо няма да помогне! Сега трябва да обмислим нещата. Аз смятам, че сме попаднали в ръцете на Уолкър. Как е станало наистина, не знам.

— В такъв случай тази мисис Хоук не ни е била съюзница?

— Определено.

— И притежателят на лодката ли е съучастник?

— Може би. Но възможно е да са подвели и него. Не бива да съдим прибързано. Ти не си ли вързана?

— Не.

Елми разказа шепнешком как е била доведена долу.

— Трябва да имаме търпение — утеши бащата. — Мисля, че няма да ни оставят дълго да чакаме. Тогава ще узнаем какви са им намеренията спрямо нас.

— Според мен са хвърлили око само на парите ни.

— Моите вече ги задигнаха.

— При това положение може би на разсъмване ще ни стоварят на сушата. Не мислиш ли и ти така?

— Възможно е.

Уилкинс го каза единствено за да не обременява повече сърцето на Елми. Че те не бяха турили око само на парите му, това той знаеше добре. Ако наистина се намираше във властта на Уолкър, то щяха да му определят същата съдба, сполетяла племенника му и Мартин Адлер — съдба, която щеше да е толкоз по-ужасна, понеже при всички случаи щеше да постигне и неговата дъщеря.

— Но какво ще правим без пари?

— Ще намерим добри хора, мое дете. Сега смятам… тихо, някой идва!

Отвън резето бе избутано. Уолкър влезе с една свещ и дръпна вратата след себе си.

До стената лежаха няколко бали и пълни чували и Елми се отпусна изнурено на един от вързопите. Уолкър остави свещта на пода и огледа баща и дъщеря с подигравателна физиономия.

— Познавате ли ме?

Никой не отговори.

— Ако не говорите, ще ви принудя. Виждаш ли този нож, мастър Уилкинс? Той ще ти отвори устата. И тъй, познаваш ли ме?

— Не.

Въпреки това сега Уилкинс имаше представа кой стои пред него.

— В такъв случай нека ти се представя. Казвам се Уолкър и се надявам, че и ти се радваш на тази среща.

— Извънредно много.

— Чудесно! Мога да ти кажа — за твое очарование — че доста време ще останем заедно.

— Направо съм въодушевен.

— Нали? Да-а, добрите приятели трябва да се радват, когато могат да си принадлежат за по-дълго. Нашето приятелство впрочем хич не е така скорошно. Можеш ли да си спомниш, мастър, кога го сключихме?

— Много добре!

— Беше в онзи ден, когато трябваше да бъда опушен при оня черен кръчмар в Уилкинсфийлд. Тогава се промъкнах рано-рано през градината ти. Мис май току-що бе станала и беше на верандата. Аз стоях под едно дърво и я наблюдавах. Тя ми направи такова дълбоко впечатление, че реших да я взема за своя жена.

— Изверг! — изригна Уилкинс вбесен. Елми се обърна настрани.

— Понеже по онова време отпътуването ми стана толкова набързо, не се стигна за съжаление до любовно обяснение, годеж и женитба. Но аз никога не се отказвам от плановете си. Тъй като днес Небето отново ни събра, първата ми работа е да помоля за ръката на дъщеря ти, мастър.

Уилкинс пропусна тази арогантност.

— Отговори, де! — настоя Уолкър.

— По-добре да я дам на Дявола!

— Много ласкателно. Излиза, че от мен имаш повече страх, отколкото от Дявола. Ето защо се надявам, че толкова по-скоро ще си уредя с теб работата. Та така, не искаш да ми я дадеш, а?

— Жалък негодяй!

— А ако си позволя да я взема без бащината благословия?

— По-добре да умре.

— О-о, така лесно не се умира! На теб като че хич не ти се хваща вяра какви добри намерения имам. Нека ти обясня. Имаше навремето един, който също страшно желаеше да я има: мастър Лефлър. Ти го отблъсна. Ами ако вземе днес, че поиска ръката й? Какво ще му отвърнеш тогава, а?

Уилкинс сви презрително устни.

— Е-е, мълчанието много няма да ти помогне. Аз оттогава наистина не съм го срещал, но ми се струва, че ако му…

— Не си давай труда — пресече го Уилкинс.

— Той е тук при теб.

— Egad! Откъде го знаеш?

— От мисис Хоук.

— Behold! Да, такива са женорята. Никога не могат да си сдържат човката. Тя ми похаби сега една голяма радост. Тъкмо се канех да ти представя нашия Лефлър и също приятеля Бил Нютън. Особено Лефлър ще има да се радва. Той е вярна душа и не е забравил мис Елми. Вярно, тогава той беше отпратен, ала сега ще повтори ухажването си. Покажи му пак спокойно пътя и това ще ми даде възможност да ти докажа, че съм твой приятел. Ако Елми обещае да стане моя жена, ще я закрилям от Лефлър. Какво ще кажеш за тая работа, мастър?

Предложението за женитба и мерзкият начин, по който беше поднесено, бяха така чудовищни, че Уилкинс дума не можа да обели.

— Като твой зет, мастър Уилкинс — продължи със захаросан глас Уолкър, — аз ще се погрижа и за фамилията ти. Има някои нещица, които биха могли да се изяснят. Нали не си забравил племенника си?

— Артър? Какво знаеш за него?

— О, доста много!

— Pshaw! Лъжа! Нищо не знаеш! — каза Уилкинс, за да накара с възражението си Уолкър да говори. — Какво ли би могъл да знаеш за един мъртвец?

— Мислиш, че е мъртъв? А ако ти кажа, че е жив?

— Ако беше сред живите, то и Адлер щеше да е още жив.

— Че той си е жив.

— Лъжа! През цялото това време все щях да получа някоя вест от двамата!

— Колко умно! Ами ако не са имали възможност да пратят?

— Кой ще им попречи?

— Този, при когото са… Zounds, отивам твърде далеч! Издадох почти всичко. Да, милостиво сърце имам аз. Та ти казвам още веднъж, дадеш ли ми Елми, ще възкреся двамата мъртъвци.

— Мен не можеш измами. Стане ли Елми твоя жена, хич вече няма да ти пука за тях двамата.

Тези думи трябваше да накарат Уолкър да повярва, че може би все пак съществува шанс да спечели Елми. И Уолкър действително попадна в капана.

— Бих сдържал думата си в името на Бога и всички дяволи! В това отношение можеш да разчиташ на мен!

— Каква гаранция можеш да ми дадеш?

— Моята дума!

— Думата ти? Думата на един лъжец, шарлатанин и убиец? Ха!

— Внимавай с езика, мастър! Че ти пък каква гаранция всъщност искаш?

— Нещо, дето може да се види и пипне.

— Добре и на това ще се съглася. Ще ми дадеш ли Елми за жена, ако ти доведа племенника и бившия надзорник живи?

— Въпросът е безпредметен. Двамата отдавна вече се намират под земята.

Уолкър подсвирна раздразнено през зъби.

— Е, да, под земята се намират, но не са мъртви!

Уилкинс трепна. Под земята и не са мъртви? Заключението беше много просто: Търсените трябва да бяха държани затворени нейде под земята.

— Сам си противоречиш! — изсмя се Уилкинс презрително. — Пощади ме, моля те, от детинщините си!

— Pshaw! Щом като не разбираш, това може да ми е само приятно. Вече казах повече, отколкото имам право да поема отговорността, затова ще режа изкъсо. Обмисли предложението ми! Дадеш ли ми Елми, аз спасявам двамата мъже и… хм-м, възможно е после и да си идеш пак на плантацията. Ясно?

— Глупости!

— Мисли каквото си искаш, предоставям ти избор. Помъдрувай върху нещата, но решавай бързо!

— Тук няма нищо за мъдруване.

До този момент Елми си бе мълчала, но сега сметна, че не може повече да слуша упоритата, без изгледи за успех борба на баща си с прикрития, безсъвестен противник. Лефлър или Уолкър! Уолкър или Лефлър! Какво значение имаше това за нея? Тя се отвращаваше както от единия така и от другия.

Призова целия си кураж и пристъпи към Уолкър.

— Татко има право — каза, постаравайки се да придаде твърдост на гласа си. — Тук няма нищо за размисляне.

— Трябва ли това да означава, че приемате ухажването ми, мис Елми? — ухили се Уолкър и от нотките в гласа му пролича, че и самият той не вярва в един такъв бърз обрат в своя полза.

По чертите на Елми се изписа погнуса. Тя отбягна ръката, която Уолкър протегна към нея.

— Не ме докосвайте! Вие сте чудовище!

— Охо, гълъбчето ми!

Тя заотстъпва крачка по крачка назад. Уолкър следваше отстъплението й бавно, дебнещо, готов за скок като някоя котка.

Елми опря гръб в корабната стена. И пред нея отново се намери ръката на Уолкър. Смъртен страх парализира беззащитната девойка.

— Помощ! — изкрещя. — Помощ!

Внезапно старият Уилкинс се люшна прав от своя ъгъл.

По бордовата стена имаше забити куки, към които обикновено превързваха корабния товар, за да не се измества при люлеенето на плавателния съд. За една такава кука бе вързана с въже веригата, с която Уилкинс бе окован.

Страхът за Елми доведе бащата до състояние на безумна възбуда. Докато очите му бяха приковани към Уолкър, който се канеше да овладее със сила момичето, мускулите работеха кажи-речи автоматично, без да обръща внимание, че охлузва кожата си до кръв.

И дали въжето имаше някое изгнило място, или душевното вълнение удвои утрои силите на разтревожения, отчаян баща, но то се скъса. Уилкинс се почувства из един път с освободени ръце и отделен от стената.

С един-единствен тласък той се изстреля към Уолкър.

Оня страшно се изплаши. Беше така сигурен в нещата си, че ще може да постъпи с беззащитната жертва, както му е угодно, а сега видя изведнъж пред себе си един побеснял противник.

— Проклятие! — изруга, скочи, без много да му мисли, към вратата и се измуши навън.

Но Уилкинс изобщо не направи опит да се спусне след своя мъчител. Той мислеше единствено за своето дете, което за момента бе предпазено от най-лошото.

— Спокойно, Елми, спокойно! — заутешава треперещата си дъщеря, самият останал без дъх. — Все още не сме напълно във властта на тези мерзавци.

След като Уилкинс и Елми бяха отведени под палубата, нехранимайковците се споразумяха да дадат някакво обяснение на екипажа на лодката за необикновените събития, тъй като мъжете лесно можеха да стигнат до мисълта, че пленниците са невинни, и да се заемат с тях.

Миранда също бе повикана от каютата с Хофтър, за да вземе участие в това обсъждане. И наистина, без особени мъчнотии им се удаде да победят първо колебанията на Хофтър, а сетне да настроят и почти всички хора от корабния екипаж срещу пленниците.

Само един от мъжете не се бе оставил да бъде убеден. Но той запази своите мисли за себе си.

„Тази красива мис! Та наистина ли беше една такава проклета фуста, както я изкара мастър Уолкър? — помисли той. — Не вярвам в това. Едно лошо девойче не може да има толкова мило личице и толкова добри очи.“ По-късно видя Уолкър да слиза при пленниците. Какво се канеше да прави там долу? На грубоватия и праволинеен боцман не бяха харесали физиономиите на Уолкър и другарите му. В него се бе загнездило едно неразривно недоверие, което растеше от минута на минута, колкото повече размишляваше върху хода на събитията. Накратко казано, той реши сам да се убеди. Ето защо се промъкна до люка, спусна се по стълбите и се заслуша. До него достигаше всяка отделна дума, разменяна в помещението. Когато после Уолкър избяга от Уилкинс и зарези вратата, морякът не съумя да се оттегли достатъчно бързо и двамата се сблъскаха на стълбите.

— Кой е тук? — попита Уолкър вбесен.

— Боцман Форнър.

— Какво дириш тук долу?

— Че аз тепърва се канех да слизам.

— Не лъжи! Ти си подслушвал!

— ’s death! Кой се осмелява току-тъй да ме нарича лъжец? Кой, по дяволите, си ти?

— Пасажер.

— В такъв случай по-скоро аз трябва да те питам какво търсиш тук долу. Ясно ли ти е? Аз съм човек от лодката и имам задължението да хвърлям по едно око на водата в трюма. Хайде, дим да те няма нагоре!

— Човече, да не вземе да ти скимне да отидеш при пленниците!

— Кой го е грижа за пленниците ти! Впрочем ти хич нищо не можеш да ми забраняваш. Мастър Хофтър все още си е собственик на кораба и аз съм подчинен на него. По твоята свирка никой не е задължен да играе.

С тези думи Форнър влезе в трюма да се огледа за проникналата вода. А когато се върна, Уолкър все още стоеше на стълбата да го наблюдава!

— Какво пък се мотаеш още тъдява! — озъби му се боцманът. — На пасажерите мястото им е в каютата, а не по кьошетата, където се пречкат някому по пътя!

— Промени си езика, момче, че да не накарам господаря ти да те натири! — кипна Уолкър.

За моряка нещата отидоха вече твърде далеч.

— Я се разкарай по дяволите! Да не мислиш, че боцман Форнър ще се уплаши от първия срещнат палячо? Търчи при когото си щеш, иначе скоро-скоро можеш да бъдеш сбъркан с някой окраставял плъх!

Форнър чисто и просто избута Уолкър настрани и се качи на палубата. Но неприятната разправия все още продължаваше да му действа. Той пъхна ново парче тютюн между зъбите си, изплю се над релинга и се замисли.

— Проклета история! — изръмжа. — Мастър Хофтър се е наврял в някаква работа, при която много лесно може да бъде оплакнат през борда. No, Джон Форнър тук няма да участва. Само че какво да правя? Кормчията и момчета са единни — платно при тях не можеш рифова. Най-добре значи да се разкарам. Но как? Тръгна ли си разгневен, ще си помислят, че ще изпея нещата и ще променят плана си. Те нищо не бива да заподозрат… Аха, ще взема малко да се удавя! Всичките ми вещи са у мен. Типът, когото срещнах на стълбата, ще се разциври от мен пред мастър Хофтър и оня ще ме потърси да ме скастри. Трябва да ме намери на кърмата. Аз ще се защитя с няколко празни приказки, правя няколко припрени движения и… цамбур във водата. Удавям се и на заранта съм в Юма, където ще видя какво ще правя. All right!^[1]

Форнър не беше наистина вече обикновен моряк, но си оставаше все пак един беден дявол. Дрехите, които носеше по тялото си, малко пари, една наполовина пълна торбичка с тютюн, един нож и лула — това бе цялото му имущество.

Той се изкачи бавно на кърмата, където кормчията стоеше при румпела на корабното кормило. Тъй като „Продавача на души“ беше с тясна конструкция, горе нямаше кой знае колко място. Най-много трима души да можеха да се застоят там. Той подхвана едносричен разговор с кормчията, заслушан внимателно напред. Предположенията му не бяха го измамили, защото скоро беше извикано името му. Но той се престори, че не е чул нищо.

— Боцман Форнър! — Прозвуча още веднъж гласът на Хофтър.

— Тук, на задната палуба! — извика той обратно. Хофтър веднага се качи горе.

— И каква разправия пък си имал с мастър Уолкър?

— Уолкър? Не го познавам.

— Имам предвид господина, с когото си се отнесъл така грубо долу в трюма!

— Аз с него? Наопаки!

— Той казва, че си бил подслушвал!

— Това ми заяви и на мен. Ама къде пък ще съм подслушвал? Сетих се по едно време, че от последното плаване не сме изгребвали водата от трюма и реших да хвърля едно око. Тъкмо слизах по стълбите и ето че оня изскочи от помещението, блъсна се в мен и се развика, че съм бил подслушвал! Ще те помоля, мастър, да си представиш пространството там долу! Тук е стълбата…

Форнър показа над себе си.

— Тук се изсипва от помещението тоя господинчо, сякаш нечестивият е по петите му…

Посочи пред себе си, за да онагледи по-добре положението.

— …а тук слизам аз по стъблата, така… не, още две крачки назад.

При тези думи Форнър направи заднишком една, втора крачка.

— Стой, маат^[2]! Та ти падаш през борда!

Но вече беше твърде късно.

— Heavens! Помощ, помощ!

Кърмата беше оградена само с ниски перила, предназначени повече да предпазят някой товар от плъзване, отколкото човек. Боцманът беше отстъпил твърде далеч и се срина възнак в тъмните талази.

— Човек зад борда!

Командата се зае мигновено с ветрилото, за да легне плавателният съд в дрейф, и спусна спасителната лодка. Корабните фенери бяха запалени. Другарите ум крещяха отново и отново в нощта. Но напусто — никакъв вик не се донесе обратно… падналият зад борда човек бе потънал изглежда във водните бездни.

— Бедният Форнър! — изрече съжалително Хофтър. — Удавил се е. Всичко се случи твърде бързо. Беше възбуден… после сгромолясването в студената вода… не ще и съмнение, сполетял го е удар…

Междувременно Джон Форнър се изкачи отсреща на брега, отърси се и изръмжа доволен от себе си:

— Търсете си! Ако по-късно намеря за добре, ще се появя от само себе си. Сега нека малко се поизцедя, а после ще поема тичешком към Юма, при което ще съкратя големия завой на Рио Хила. Може би ще стигна, преди „Продавача на души“ да е отминал.

Но тук нямаше никоя проправена пътека, Форнър трябваше да си пробива път през непроходими храсталаци. Стана така, че при настъпване на утрото, той беше все още далеч от своята крайна цел.