Карл Май
В долината на смъртта (7)

7. СИНЬОРИТА МИРАНДА

Прескът, главното селище на Явапай каунти в североамериканския щат Аризона, по времето на нашия разказ бе все още седалище на териториално задвижване. В близост бяха открити богати находище на злато и сребро и това откритие бе причина, както обикновено се случва, за стичането на какъв ли не пропаднал народ.

Градът е разположен близо до Хасаямпа Ривър, която се влива в Рио Хила.

Проследи ли човек шосето, водещо на северозапад от града, ще стигне до няколко златотърсачески колиби в гората. Тя се разпростира нагоре по планината, навлиза в клисурите. А пътят продължава от долина в долина, за да свърши накрая до площадката пред една доста голяма постройка, която, ако се съди по масивната й външност, по-рано вероятно е служила като твърдина срещу индианците.

Сега подобните на амбразури прозоречни отверстия бяха разширени и снабдени със стъкла. Входът представляваше една широка и висока порта. Дива лоза и хмел се протягаха чак горе до покрива, а пред еркерните стаи се извисяваше огромен дъб, който сякаш се стремеше да обгърне с могъщите си клони цялата къща.

При този мрачен фронтален изглед човек би помислил, че помещенията ще са тъмни, ала по гледащата към двора стена бяха избити врати и прозорци и подзидана веранда, които позволяваха свободен достъп на светлината.

На верандата седеше млада дама, на около двадесет и четири години. Беше модерно облечена, изцяло в бяло, като че се намираше в някой голям град, а не в това затънтено кътче на Аризона. И беше красива, много красива, но с един вид предизвикателна красота. Лицето й беше фино очертано, ала при по-близко вглеждане чертите й се покваряваха от един груб, почти нахален израз, залегнал в очите и силно извитите надолу ъгълчета на устните. Това бе сеньорита Миранда, „повелителката“ на къщата. В ръцете си държеше бродерия, но не вършеше нищо — очите й бяха полузатворени, изглежда мечтаеше.

Една млада негърка излезе и спря в очакване.

— Какво искаш? — попита я тя с рязък глас.

— Мисус бъдат добра с Мили — отвърна черната страхливо. — Мили строшавали са чиния. Тук бъдат парчетата.

Държала досега ръцете зад гърба, тя извади на показ трите парчета, на които се бе разчупила чинията. Лицето на Миранда почервеня.

— Каква работа имаше с чинията?

— Мили слагат вътре хляб за мисус, тогава падат чиния от ръка.

— Не можеше ли да внимаваш, тъпо създание? Къде ти са очите и умът? Я дай парчетата!

Черната ги подаде колебливо на Миранда.

— О, мисус, не бият беден Мили!

— Да не те бия ли? Не виждаш ли, че това е една от най-хубавите ми чинии? Ето ти останките!

Миранда замахна и ги запрати в лицето на негърката.

Мили нададе крясък и посегна с ръце към окото си. Един отломък бе порязал бузата й, а върхът на друг бе проникнал в окото.

— О-ох, ох, окото ми! — заскимтя тя. — Мили няма повече виждат! Мили сега сляп! Мисус не били добър с клета Мили!

— Какво-о? Не съм била добра? И ти се осмеляваш да ми кажеш това, презряна крастава жабо? Ето ти още нещо!

И рязко удари клетницата в лицето с обръча на обкования със сребърна ламарина гергеф. Негърката отново изпищя от болка.

В този момент отзад се отвори една врата и на балкона излезе един млад негър. Виждайки Мили да плаче, той бързо приближи.

— Какво стават с добър Мили? — попита.

— Мисус хвърлят на мен чиния в очи и удрят гергеф по лице! Мили вече не виждат!

— Мили показват!

Той дръпна ръцете й от лицето и разгледа нараняването. После се обърна към Миранда.

— Мисус не трябвало удрят… Мили може би сляп на едно око! Кога Мили счупват чиния, тогава заплатят, ама не пак бият и хвърлят!

Това дойде твърде много на благородната Миранда. Тя посегна към звънеца, който стоеше на малката масичка, и невъздържано го раздрънка няколко пъти.

— Сеньор Зенърт! — извика същевременно с пронизителен глас, преминал накрая в кресчендо.

Долу се показаха няколко покорни духа, но при вида на вбесената господарка се дръпнаха обратно. Повиканият се качи от стаята си на балкона.

— Какво има, Миранда?

— Моля те да ме защитиш от тези бестии! Това женище ми изпотроши цялата посуда. Ако продължава така, скоро ще лочим от чехъла и ще плюскаме със събувалката за ботуши! А когато я наказах, дойде тоя черен нахалник, застави ме да му давам обяснения и даже се осмели да ме заплашва!

— Какво? Заплашвал те е?

— Не, Зевс не заплашвал, само помолил — обясни черният.

— Лъжец! — изкряска господарката. — Не заплашваше ли да си отмъстиш, ако накажа още веднъж това женище?

— Не, не казал отмъстят!

Който погледнеше негъра в лице, щеше да съумее да прецени кой казва истината. Зенърт обаче не си даде тоя труд.

— Заплашвал? — извика той. — Само това липсваше! Сега ще ти покажа, черно говедо, как се отговаря на подобна закана!

При тези думи Зенърт замахна два пъти с юмрук към лицето на негъра, който падна на земята и от устата и носа му рукна кръв. Негърката се хвърли върху него, ала той я избута, изправи се и си тръгна, без дума да каже. Мили го последва.

Долу в стаята на прислугата Зевс сви пестници.

— Сега вече граница преминават! Сега повече не търпят такъв отнасяне! Сега отмъстят! Господар още са при мисус вън?

— Да — изхлипа момичето.

— Сега аз отиват и вземат пари, много пари.

— Исусе! Не крадат, Зевс!

— Не, не крадат, а само върнат на беден мъж, на кого принадлежат. Мисус няма върнат в неин стая! Зевс не бъдат спипан.

Всяка отделна стая бе свързана с верандата посредством врата, но и цялата редица от стаи се съединяваха помежду си. Ето как на Зевс се удаде да отиде до обитаваната от Миранда стая, без да бъде забелязан от господарите, които все още се намираха на балкона.

Там имаше едно малко дамско писалище и в него бяха парите, които имаше предвид. Зевс знаеше точно в кое чекмедже. Но за свое разочарование той видя, че ключът е изваден.

— Зевс трябва чакат, докато ключ пак тук! — прошепна. Поиска да се оттегли тихо, но няколко думи, проникнали през водещата към балкона врата, го накараха да наостри слух.

— Той трябваше да умре!

„Кой? — помисли негърът. — Трябва чуят!“ Той приближи, промъквайки се като котка, додето застана зад вратата.

Зенърт и Миранда се намираха на разстояние едва метър от него, така че можеше да долавя всяка дума.

— Наистина жалко все пак за него — отговори Миранда на думите на Зенърт. — Младият Уилкинс беше много симпатичен мъж.

— Симпатичен! — избълва оня презрително. — За теб това ли е най-важното при един мъж?

— Естествено! Че какво иначе?

— Значи богатството за теб не е от голямо значение?

— Напротив, макар, признавам, за мен един беден, но привлекателен мъж е по-приемлив, отколкото някой богат, ама пък грозен. Ето защо съжалявам, че трябваше да умре.

— Той навремето сигурно е бил много нежен с теб?

— За съжаление не, въпреки че положих големи усилия! Но той беше студен като лед. Чини ми се, че сърцето му беше вече заето. Да забравим това! Всичко е минало и той е мъртъв… вече от година. Жалко. Аз… слушай!

Пътната камбанка енергично издрънка. За негъра сега бе крайно време да изчезне и той бързо се върна при Мили.

— У теб парите?

— Не. Ключ липсват.

— Слава на Исусе! Ти сега не крадец.

— Не, ама мастър и мисус са убийци станал.

— Ох, какво говорят!

— Да. Са убили мастър Артър, кой давал такъв добър бакшиш на Зевс.

— Ти сънуват.

— Ох, Зевс не сънуват, Зевс чуват! Зевс сигур и още повече чуят. Зевс не остават при господари, кои убийци са. Зевс пак подслушват.

Откъм двора долетя конски тропот. Идваха двама ездачи — Лефлър от Уилкинсфийлд и Бил Нютън, някогашният дервиш.

Зенърт-Уолкър нададе вик на изненада.

— Вие, мастар Лефлър? — провикна се той от чардака.

— Чудесно, че сте вече тук!

Конете бяха много изнемощели, а и на двамата ездачи си личеше напрежението. Те наредиха да се даде на животните вода и фураж и се качиха по стълбището на балкона. Зенърт подаде ръка на Лефлър.

— Пет! — предупреди Лефлър. — Тихо! Да отидем веднага в някоя стая, където никой няма да може да ни чуе.

— О, работата, заради която ви помолих да биете толкоз дълъг път, е важна наистина, но не и толкова спешна!

— Има и други неща, които е наложително да обсъдим. Та една стая, моля, мастър Зенърт!

— Елате тогава!

 

Той отведе гостите в своята стая. Миранда ги последва. Двамата пътници се смъкнаха изнурено на столовете.

— Нещо неприятно да ви се е случило последните дни? — поинтересува се Лефлър.

— Не.

— В такъв случай те още не са дошли, а ние все пак сме пристигнали навреме да ви предупредим.

— Предупредите? Звучи доста обезпокоително!

— И си е така! Идваме направо от Синята вода.

— Тъй, тъй! Там горе значи сте се срещнал с Бил Нютън!

— Да. Той беше затворен и на мен ми провървя да го откача от куката.

— Затворен? Damn! Че как пък се случи това, Бил? Нютън сви рамене.

— За тая работа беше виновен оня проклет Кървав Джак. Ударът напълно пропадна.

— Да не си мръднал?

— Типовете бяха заловени до един. Сега сигурно никой вече не е жив. Марикопите са им светили маслото.

— Та нали са наши съюзници!

— Днес вече не. Те сключиха мир с апачите.

— Невероятно!

— Идва и по-лошо. Очертава се да бъдеш сгащен тук.

— От кого?

— От Уилкинс.

— Кой Уилкинс имаш предвид?

— Е-е, оня от Уилкинсфийлд.

— ’s death! Нима този човек пак изникна?

— Действително. Той е бащата на известната Гълъбица на вековната гора.

— Право ли чувам? Дявол да го вземе! И той се кани да ме пипне?

— Да, с Винету, вожда на апачите, и Олд Файерхенд. По-нататък Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър…

Зенърт скочи и зашари из помещението. Лицето му беше мъртвешки бледо. Миранда също изглеждаше уплашена.

— Всички те идват, всички! — рече Нютън донейде злорадо. — Ролан вероятно също ще пристигне.

— Да не си превъртял?

— Не, но мисля, че Ролан е достатъчно щур. Преследвачите са по петите му и се очаква, че в глупостта си той ще ги насочи насам.

— Ще намери добър прием, ако дойде! — процеди Зенърт-Уолкър. — Кой би го помислил? Работата ни беше като в кърпа вързана и из един път всичко взе, че рухна! Та не може ли човек да чуе някоя подробност?

Лефлър, когото приказливият Роте доверчиво бе поставил в течение на всичко, се зае е изложението. Към края Зенърт все още крачеше замислено напред-назад из стаята. Внезапно спря.

— Ударът трябва да бъде отбит.

— Бих желал да знам как!

— Като предоставя временно моето убежище на противника и нахлуя в неговото. По този начин аз ще се превърна в нападател.

— Идеята не е лоша. Значи възнамеряваш да тръгнеш към бърлогата на противника? Към Синята вода?

— И през ум не ми минава! Не каза ли, че Елми Уилкинс е на път за Грейнит стейшън?

— Да.

— Е, ние също ще яздим натам.

— Zounds! — провикна се въодушевено Лефлър. — Искаш да пипнеш девойчето?

— Да.

— Какво ще правиш с нея?

— Още не знам, ще видим по-късно. Имам чувството, че ще станем господари на положението, ако имаме в ръцете си момичето.

— Това е сигурно! Ама си припомни все пак, мастър Уолкър, че някога аз поисках ръката на Елми. Тя обаче ме отблъсна. Сега най-поел е ми се отдава благоприятна възможност да си отмъстя.

— Значи искаш да дойдеш с мен?

— При всички случаи!

— Това ми е приятно. Колкото повече сили се съберат за едно такова начинание, толкова по-сигурно то ще успее. Само че се опасявам, че все пак ще стоиш настрана от този план.

— Защо?

— Аз те повиках насам, за да ти съобщя нещо, което сигурно много няма да ти се хареса.

— Навярно по отношение Уилкинс от Уилкинсфийлд?

— Да.

— Е, нека чуем!

Уолкър бе пристъпил до прозореца, защото беше доловил тропот от копита на кон.

— Алфонсо, един от моите слуги, се връща. При това води човека, за когото току-що говорихме — Ролан.

Звънецът издрънка, после чуха портата да се отваря и пак затваря.

— Мастър Лефлър, виждал ли си някога сеньор Ролан? — попита Зенърт-Уолкър.

— Никога!

— Тогава ще има да се чудиш. Внимавай!

След минута-две двамата новодошли влязоха. Стана, както Уолкър бе казал. Лефлър подскоци ужасен и разпери отбранително ръце.

— Heavens! Мъртвите ли възкръсват? Артър Уилкинс, ти ли си това, ти?

— Нямам честта! — изхили се Ролан, като се поклони подигравателно.

— Не? Все пак би трябвало още да ме познаваш!

— Сеньорът ми е напълно непознат!

— В такъв случай тук има някаква небивала по рода си прилика.

— Тази прилика — ухили се Уолкър — те подпомогна да се сдобиеш толкова евтино с Уилкинсфийлд.

— Как тъй?

— За това по-късно! Сега да обърнем внимание на мастър Ролан!

Неговата физиономия се промени, а гласът му прозвуча твърдо като на началник, показващ вратата на подчинения си.

— Я ми кажи, мастър Ролан, що за глупости вършиш? Чувам, че си се бил запътил с марикопите към Синята вода.

— Да. Грешка ли беше?

— Съвсем определено.

— Същата грешка си допуснал и ти, като си пратил нагоре Кървавия Джак и хората му. Значи сме квит и ти в нищо не можеш да ме упрекнеш.

— Твоето начинание не сполучи.

— Твоето също. Ние отново сме квит. Никой от нас двамата няма право да поучава другия.

— Мислиш ли? Тук много се заблуждаваш, драги ми приятелю! Аз съм този, комуто дължиш всичко.

— Съвършено вярно. А в замяна на това пък ти ми дължиш всичко! Ние сме квит! Но комай нещо си в лошо настроение. При това положение аз си тръгвам. Не съм свикнал да се отнасят с мен отвисоко! Гуд бай, мешърс!

Ролан изигра ролята си така добре, че Уолкър се видя принуден да промени тона. Той го улови за ръката.

— Глупости! Да хукнеш ли се каниш? И това липсваше! Ти така изневиделица ми се стовари, че не е за чудене, дето из един път си загубих доброто настроение. Седни и нека поговорим!

— Добре де, от мен да мине. Може ли всъщност човек да си поотпусне устата?

— Защо не?

— Имам предвид дали всички присъстващи бива да чуят за нашата работа?

— Всички — отговори Уолкър, като хвърли многозначителен поглед към Бил Нютън. Не искаше да го оскърби, изключвайки го от всеобщото доверие.

Ролан разбра знака.

— Най-напред ще те помоля да разпратиш няколко съгледвачи, та незабавно да ни известят за приближаването на враговете.

— Те още днес ли ще дойдат?

— Смятам, че са ми досами петите. Вярно, направих откачения опит да ги заблудя, като яздех по окръжност, но не смея да се надявам, че по тоя начин ще подведа Винету или Огнената ръка. Те могат всеки миг да са тук.

— Бил Нютън, какво ще речеш? Съгласен ли си да се заемеш с разузнавателната обиколка? Ти и Алфонсо?

— Да, мастър!

— В такъв случай трябва да те помоля веднага да потеглите. Животът ни зависи от вашата бързина и благонадеждност!

— Ще направим каквото трябва!

Всяка умора бе забравена. Няколко мига по-късно го видяха да препуска с Алфонсо.

— Разкараха се — рече Зенърт-Уолкър облекчено, — сега можем необезпокоявано да говорим за всичко. Сеньорита Миранда е моя довереница. Тя може да чуе всичко… И тъй, мастър Ролан, първо твоето бягство и преследване, моля, после работата на Уилкинсфийлд!

Ролан разказа за похода нагоре в планините и неудачата на плана.

— Damn! — завърши той. — За всичко е виновен само тоя Олд Файерхенд! Какво има да се бърка тоя тип в работите на другите?

— Със също така малко право, както го правим ти и аз — захили се Уолкър. — Впрочем на твое място нямаше да напусна толкова бързо Синята вода.

— Охо! Аз усетих накъде духа вятърът. Почти със сигурност се очакваше, че ще се нахвърлят върху кожата ми. Затова се изметох оттам. Не ми се вярваше наистина, че ще се завтекат толкова бързо подир мен. Но още на следното утро забелязах, че съм преследван и разгърнах всичките си сили да опиша една широка дъга, за да заблудя преследвачите.

— В тая работа, според мен, не си се покрил с много слава. Най-голямата грешка обаче извърши, като дойде при нас. По тоя начин и на нас окачи преследвачите на шията. Можеше да поемеш всяка друга посока, само не тази към нас!

— Колко умно говориш, сър! Първо, тези кучета никога не губят дадена следа и второ, сега бездруго знаят кой съм, а от марикопите ще научат къде живея. Необходимо е значи само да яздят към Долината на смъртта и там да ме дочакат.

— Какво биха могли да ти сторят? Нищо!

— Припомни си, че Уилкинс е с тях!

— Pshaw! Да не би да се страхуваш от него?

— Естествено! Ти май всичко си забравил, а, мастър Уолкър?

— О, паметта си ми е добра, пък и не знам какво бих могъл да забравя по отношение на тоя Уилкинс! Но вестта, която ми прати преди известно време, бе толкова странна, че аз незабавно уведомих мастър Лефлър да дойде час по-скоро при мен. Ще имаш ли сега добрината да кажеш какво означаваше това твое писмо? Беше много мистериозно съчинено.

— Можеше да попадне в неподходящи ръце и ето защо не биваше да бъда по-ясен. Мастър Лефлър сигурно знае по какъв начин се е сдобил с плантацията в Уилкинсфийлд.

— Да. Чрез редовна покупка.

— Ама чрез каква покупка! — извика разгорещено Ролан. — Та нали е платил едва половината от стойността и би трябвало следователно да се досети, че с тая работа случаят е по-особен. — И с един многозначителен поглед към удивено заслушания Лефлър продължи: — Знае ли той как си встъпил във владение на плантацията?

— Не. Аз естествено съм се пазил да го навирам под носа на хората. Но сега може би трябва да узнае.

— Да, това дори е крайно необходимо.

— Само че на мен пък ми е безкрайно неприятно — възрази Уолкър. — Освен това не виждам причина да говоря по тоя въпрос. Нещата по онова време бяха уредени между двама ни, мастър Ролан, и аз не знам защо да не си останат помежду нас.

— А какво ще стане, ако оня Артър Уилкинс вземе, че се появи сега в Уилкинсфийлд?

— Нещо да не ти се е разхлопала дъската? — извика Уолкър уплашен.

— Също и главният надзорник Адлер?

— Та това въобще не е възможно! Двамата все пак са мъртви.

— Мъртъвците сегиз-тогиз възкръсват. Какво сега, ако те са още живи?

Уолкър сви диво юмруци и застана, слисан до немай-къде, пред Ролан. Лефлър също почувства някаква тегота, макар още далеч да си нямаше понятие какво бе станало и какво тепърва имаше да става.

— За мен наистина е напълно безразлично — каза той — дали тези двама мъже са още живи или не, защото…

— По-полека, по-полека! — прекъсна словото му Уолкър. — Ти още не знаеш всичко! Ако Артър Уилкинс действително е все още жив, тогава би трябвало да му отстъпиш пак Уилкинсфийлд!

— Как тъй? Та нали съм го платил!

— Ама не на него, а на мен!

— Това какво променя?

— Само една малка подробност, сър: той изобщо не ми е продавал плантацията!

— Не разправяй тъпи вицове!

— За мен това е горчива истина! Когато срещнах тоя Уилкинс в Санта Фе, бях удивен от смайващата му прилика с моя мил приятел Ролан. Сприятелих се с него и малко по малко узнах цялото му житие-битие. Той даже ми показа документите си. От цялата работа можеше да излезе един много добър улов. Прилъгах го в Долината на смъртта, където Ролан от дълго време бе започнал да експлоатира наново една стара живачна мина и изложих на последния плана си. Този се съгласи. Прати един куршум в главата на Уилкинс, отстрани трупа и обсеби документите му. Двамата препуснахме към Санта Фе, където Ролан изигра ролята на Уилкинс — приликата му с него правеше това възможно. Той ми продаде Уилкинсфийлд и претенциите относно дълга на чичото. Аз потеглих за Уилкинсфийлд и продадох правата си на теб. Ето как стигна до притежание на плантацията, мастър Лефлър! — завърши той със злорадо хилене.

Миранда, която слушаше мълчаливо отстрани, също се усмихна. Лефлър пък направи физиономия сякаш се пробуждаше от някой сън.

— Да вярвам ли наистина? — попита като занесен.

— Ще те помоля!

— Вие двамата сте убили Артър Уилкинс?

— Щом така го наричаш, да — изхили се Уолкър.

— И сте ме измамили?

— Това също. Но не се коси, човече! Доколкото те познавам, съвестта ти не е толкова деликатна, че да изпаднеш в гърч или чак пък в безсъзнание.

— Значи аз съм ви всъщност… съучастник?

— До тоя момент още не, но скоро ще станеш!

— За тая работа имам дяволски малко желание!

— В такъв случай губиш Уилкинсфийлд.

— С което бих бил осъден на разорение! Трябва да знаеш — е, няма да се представям в добра светлина, — че живях малко безгрижно. По-раншната ми плантация отиде по дяволите. Сега притежавам само Уилкинсфийлд.

— Значи ще се окажеш просяк, ако дойде ден да се докаже, че покупката няма законна сила.

— Проклятие!

— И после искам да ти кажа още нещо, мастър Лефлър. Или участваш с нас, или ще трябва да си поговорим с по-остър тон!

— Как така?

— Е, можеш да де досетиш, че няма да търпим човек, който знае нещата, а не е съучастник!

Лефлър хлътна на стола си. Колкото и безсъвестен човек да беше иначе, пред тази бездна от престъпления той се ужаси.

— Е-е, какво става? — ухили се Уолкър ехидно. — Надявам се, няма да идеш да се удавиш в реката, заради душевните си терзания! Засега работата не е в опасност. Само се гърми надалеч. Не знам какво цели всъщност Ролан с празните си брътвежи! Артър Уилкинс е мъртъв, Адлер — също. Тоя Адлер, трябва да знаеш, дошъл в Запада да търси Артър. Открил следата му и ето как стигнал до Долината на смъртта. Само че там попаднал в ръцете на Ролан, който много-много не му се церемонил.

— Не му се церемонил?

— Да.

— Убил… го?

— Какви ги дрънкаш все такива големи приказки за убийства? Той просто го е отстранил, защото беше наш враг. Това е всичко. Една битка и нищо повече. И по-умният печели. Баста!

Съмненията, изпитвани преди малко от Лефлър, очевидно не лежаха на дълбока основа. Ужасът му отлетя.

— Е, щом като Артър Уилкинс е мъртъв — произнесе той, — то вече няма от какво да се страхувам!

— Повече отколкото си мислиш — намеси се Ролан. — Защото нещата стоят, както казах преди малко: Уилкинс и Адлер са още живи!

— Още живи! — подскочи уплашено Лефлър.

— Значи не си ги пречукал? — извика Уолкър.

— Не.

— Hell and damnation!^[1] Да не си побъркан?

— Побъркан сигурно не. Имах две много важни причини да запазя живота на двамата.

 

Уолкър беше пребледнял от възбуда. Той сграбчи ръцете на Ролан.

— Проклет глупак! Би трябвало да ти забия ножа в гърлото! Знаеш ли, че не само мен и този мастър, ами и себе си подхвърляш на най-голяма опасност?

— Моля те да си снемеш ръцете от мен! — отвърна невъзмутимо Ролан. — Не съм ти някой глупав юноша, с когото можеш да правиш каквото ти скимне! Обикновено знам какво върша.

— Когато си оставил живота на ония двамата, не си знаел какво вършиш.

— Много добре даже! Повтарям, имах си своите основания!

— Е, ами че я имай тогава добрината да ги споделиш с нас, мой най-добри мастър Ролан! — избухна ядно Уолкър.

Ролан се усмихна подигравателно.

— Знаете — започна той с хладен делови тон, — че в една живачна мина условията не са здравословни. Живачните изпарения разяждат вътрешните органи на човека и ето защо е много трудно да се намерят работници. А сдобиеш ли се с такива, трябва да им плащаш умопомрачителни надници…

— Тая работа не ме интересува, пък и не й е тук мястото!

— Тъкмо тук си й е мястото. Та не намирах значи работници. Тогава ти ми доведе тоя Артър Уилкинс. Трябваше да му видя сметката. Само че аз не бях толкова глупав, че да го застрелям, ами го тикнах в живачната мина, където бе заставен да работи.

 

— Всички дяволи! А ако из един път вземе, че ти се измъкне?

— Pshaw! Той е затворен и не може да излезе. Работи за мен и ако мързелува, ще получи тояги и ще бъде лишен от храна.

— А Адлер?

— Наслаждава се на съвсем същото щастие.

— Ролан, ти наистина си един сатана! Аз премахвам хората, които ми се пречкат на пътя, ала не ги оставям да мрат от такава бавна, ужасна и мъченическа смърт!

— Всеки прави каквото му отърва. А на мен ми отърва тъкмо това. Аз имам и други такива работници, които никога вече няма да видят дневна светлина. Но надеждата за бягство и свобода горе-долу им съхранява силите.

Сатанинска усмивка придружи изявлението на Ролан. Миранда му кимна.

— Мастър, вие сте оправен тип! — каза с пламнали очи. — Човек трябва да е или много добър, или много лош. Посредствености аз не желая. Признавам, че ми допадате.

— Твърде голяма чест!… Аз имах и втора причина, сеньорита. Когато споделя с вас и нея, ще видите, че съм не само много прям, но и също така неустрашим. Мошениците никога не бива да се доверяват напълно един другиму. Това е една добра максима. Аз също не се доверих изцяло на достопочтения мастър Уолкър. При положение, че не пречуках Уилкинс и Адлер, щях да имам в ръцете си две добри оръжия срещу него. Ето защо ги оставих живи.

Миранда преплете окичените с пръстени пръсти и звънко се изкиска.

— Проклет тип! — кресна Уолкър.

— Pshaw! Бях предпазлив! Това е всичко!

— Един жалък негодяй, ето какъв си!

— Но моля те! — обади се Миранда все още засмяна. — Аз намирам, че Ролан в действителност е направо съвършен тип!

— Глупости! Една случайност може да освободи ония двамата, а нас да прати в кухнята на дявола! — продължи да беснее Уолкър.

— Това е невъзможно! — възрази Ролан.

— Ти всъщност разговарящ ли понякога с тях?

— По тоя въпрос засега още не ми се иска да говоря. Това си е моя работа. Ще ви напомня впрочем, че преследвачите всеки миг могат да довтасат. Нямаме време за изблици на чувства!

— За жалост! Ако не беше така, другояче щях да разговарям с теб. А какво ще стане, ако преследвачите ти отидат до Долината на смъртта, а?

— Дори съм убеден, че апачите и марикопите ще се оправят нататък! И това е причината да дойда при теб.

— Аха, ето каква била работата! Ти вършиш дивотии, пък после ние трябва да те мъкнем от кашата!…

Отново се чу тропот от копита. Бил Нютън и Алфонсо се върнаха и известиха, че са съгледали шестима ездачи, които до един час щели да бъдат тук.

— Какво ще правим? — попита Ролан.

— Не ни остава нищо друго, освен временно да отстъпим фронта — посъветва Уолкър.

— Глупости! Ние трябва веднага да ги обезвредим!

— Така можеш да говориш само ти! Ще ти кажа, аз не съм лош уестман, но не се считам способен с нито един от тях да се меря. Не, ама само едно средство — да се махнем от пътя им. Да ме заловят, аз в никой случай няма да позволя!

 

— Със същото намерение съм и аз — отбеляза Нютън. — Разбира се, сигурно ще ти е жал, че трябва да напуснеш това красиво стопанство.

— Pshaw! Та аз не се отказвам от него! Колкото и дълго да продължи, то Олд Файерхенд и всички останали в крайна сметка ще си тръгнат. После какво друго може да ми се случи? Където няма ищец, там няма и съдия. Впрочем изобщо не съжалявам, че трябва да изчезна за известно време оттук. И така, и така се канехме да отидем до Грейнит стейшън, за да приберем момичето и да се отправим после към Долината на смъртта.

— Но те ще ни преследват.

— При всички случаи! Но мен няма да спипат, а и вас естествено също не.

— О, тези хора умеят да намират следи! — подхвърли Лефлър.

— Водата следи не задържа.

— Водата?

— Така, както стоят сега нещата, аз се отказвам от ездата. Би било твърде опасно. Тия типове ще открият дирята ни и после вече няма да се отклонят от нея. Не, ще яздим само до Прескът и ще настаним там конете в някой обор. После ще се спуснем по реката. Моята дълга лодка е по-бърза и от най-бързия кон.

— Behold! Имаш лодка?

— Разбира се! Ще пътуваме по Хасаямпа и сетне надолу по Хила до района на Била Бенд. Оттам ще се възползваме от дилижанса до Грейнит стейшън.

— Ами ако ония се научат?

— Кой ще им го каже? Впрочем не биха могли и понятие да си имат, че сме потеглили за Грейнит стейшън. А и понастоящем в Прескът има само една-единствена лодка. По вода няма как да ни преследват.

— А аз? — попита Миранда. — С мен какво ще стане?

— Идваш с нас!

— Не мога ли да остана? Та те нищо не могат да ми сторят!

— Но могат да те принудят да ме издадеш.

Миранда се колебаеше. Едно бягство с изоставяне на всичко, което й бе мило и драго, не й се струваше особено примамливо.

— Ще тръгнеш с нас! — разпореди Уолкър. — Алфонсо ще остане тук, за да посрещне компанията и по време на отсъствието ми да поддържа къщата в ред. А сега да действаме, ако искаме да изпреварим обесниците!

Не след дълго Зенърт-Уолкър напусна със съучастниците си къщата в съпровод с Миранда и пое по посока Прескът. Те не се придържаха към шосето, където биха налетели в ръцете на преследвачите, а странично в гората. Със стигането си пренесоха е най-голяма бързина необходимите провизии в лодката и се отблъснаха от брега.

Подраниха с четвърт час.

Винету и Олд Файерхенд бяха потеглили с Детелиновия лист и Херман от Тътлиш-то към форт Грант. Там засякоха дирята на Ролан и бързо я последваха. Но преднината на Ролан бе толкова голяма, че на преследвачите не се удаде да го настигнат. Те хранеха наистина предположението, че той ще се насочи към Уолкър-Хопкинс, но това в крайна сметка си бе само едно предположение. Ако бяха сигурни в нещата, щяха да хванат напреки през планините към Прескът, точно както Лефлър и Нютън бяха изпреварили Ролан по този път.

Когато после заключиха от дирята, че преследваният действително възнамерява да отиде към Прескът, вече не се задържаха с разчитането на следи, а яздеха право нататък. И без това много добре знаеха целта, към която Ролан се стремеше — жилището на Уолкър.

Но те идваха твърде късно.

Винету яздеше начело, сериозен и мълчалив, както обикновено. После следваше Олд Файерхенд, до страната му Сам Хокинс, а зад тях двамата дългучи, които водеха оживен разговор с Херман фон Адлерхорст. Темата се въртеше около идните събития.

— Вече се радвам на физиономията, която ще направи тоя Зенърт ли, Уолкър ли, Хопкинс ли, при нашата поява! — рече Херман.

Уил Паркър повдигна рамене.

— Кой знае? Смятам, че ние носа даже няма да мернем на Уолкър, камо ли цялата физиономия!

— Как тъй?

— Защото той изобщо няма да е там.

— Мислите, че Ролан е пристигнал преди нас и е предупредил Уолкър?

— Yes. За съжаление ние не напредвахме така бързо, както желаехме. Убеден съм, че двете птици са отлетели. Не мислиш ли и ти така, старий Дик?

— Май имаш право, Уил.

— Но защо трябва да бягат от нас? — настоя Херман. — Та нали е необходимо само да се заключат и проврат цевите на пушките си през прозорците, за да се намерят в безопасност.

— Тъй ли мислите? — засмя се Уил. — Позволете да бъда на друго мнение, мастър! За Сам Хокинс и нас двамата няма да говоря, макар че притежаваме име и имаме да си разменим някоя думица с тоя Уолкър, но смятате ли, че Винету и Олд Файерхенд ще се уплашат от няколко пушечни цеви? Не, не, вие зле ги познавате! Повярвайте ми, Уолкър не може да направи нищо по-добро, освен да си плюе на петите! Впрочем скоро ще знаем къде сме, защото, както личи, вече сме при целта.

При един завой на пътя между дърветата се мярнаха масивните зидове на една постройка. Портата за коли бе отворена, така че можеше да се погледне в двора. Не се виждаше никакъв човек. Всичко това създаваше безобидно, мирно впечатление, но тъкмо то събуди подозрението на мъжете.

Олд Файерхенд даде знак на двамата дългучи да останат при портата, за да прикриват едно евентуално отстъпление. Придружен от Винету, Сам Хокинс и Херман той премина бавно през входа. В един ъгъл на двора видя някакъв мъж, зает със стъкмяване юздите на един кон.

Мъжът от ъгъла насочи вниманието си към тях и приближи. Беше Алфонсо, който бе получил указания от Уолкър как да се държи при нежеланата визита.

— Какво желаят мешърс? — попита той и повдигна вежливо шапка.

— Тук ли живее мастър Зенърт? — осведоми се Олд Файерхенд.

— Да.

— Вкъщи ли си е?

— Не. Днес по обяд тръгна на кон, но преди мръкване ще се върне. За какво ви е?

— Бихме искали да поговорим с него.

— В момента това за съжаление не е възможно.

— Други гости имали ли сте?

— Не.

— Не? Нещо трябва да се заблуждавате. Мъжът вероятно се е появил, тъкмо когато сте отсъствал.

— Не се заблуждавам, защото целия ден не съм излизал от дома, така че щях да знам, ако беше пристигнал някой гост.

— Хм! — усмихна се ловецът. — Не е трудно да си помисля, че сте получил точни инструкции от мастър Зенърт.

— Какви инструкции?

— Е-е, как да ни посрещнете.

— Не ви разбирам. Мастър Зенърт комай си нямаше представа за вашето идване.

— Това аз знам по-добре.

— Откъде ще е знаел за вас?

— Тъкмо от визитата, за която споменах преди малко.

— И кога е била направена тая визита?

— Преди приблизително два часа.

— Е, в такъв случай е ясно, че вие се лъжете. Мастър Зенърт, както вече ви казах, замина на кон по обяд, сиреч преди около пет часа, така че няма как да е посрещнал гост преди два часа.

— На мен тия не ги разправяйте! Предполагам, че мастър Зенърт ви е назовал имената ни, следователно знаете с кого си имате работа.

— Мастър, уверявам ви, нямам си и понятие…

— Достатъчно! Вие сте слуга на господаря си и трябва да му се подчинявате, тъй че не ви се сърдя кой знае колко за лъжите. Но ние непременно трябва да говорим с мастър Зенърт.

— Не мога да ви дам друга информация. Може би мешърс ще пожелаят да го изчакат?

За човека естествено бе важно да задържи колкото може по-дълго преследвачите, та да подсигури на господаря си възможно най-голяма преднина.

— Това ще ни забави прекалено много — възрази ловецът, който много добре разгада намеренията на Алфонсо.

— О и бездруго ви е невъзможно да се върнете нощем през гората в града!

— Още по-малко имаме право да бъдем тук в тежест. Освен това въобще не се страхуваме от гората през нощта.

— Не се и съмнявам. Вие не ми приличате на страхливци. Но въпреки всичко повтарям поканата си. Имаме достатъчно стаи за гости.

Олд Файерхенд нямаше никакво намерение да си тръгне с неизпълнена задача. Той беше убеден наистина, че Уолкър и Ролан са потърсили далечината, но крайната цел на тяхното бягство можеше да се разбере единствено тук в къщата. Един бърз поглед, метнат към Винету, на който вождът отвърна с леко кимване, му подсказа, че неговият червен приятел е на същото мнение.

— За нас действително ще е по-удобно, ако бихме могли да дочакаме мастър Зенърт в къщата.

— Тогава ме последвайте! Ще ви покажа стаите.

— А животните ни?

— Ще ги отведем в конюшнята. Аз ще се погрижа да бъдат добре нахранени и напоени.

— Нямате ли някакъв корал край къщата?

— Разбира се, тук вляво.

— В такъв случай е по-добре да настаним животните си там. Те са свикнали на простор.

Олд Файерхенд преследваше определена цел. Дик и Уил бяха повикани, а Алфонсо махна прътите от входа на ограждението. Олд Файерхенд хвърли вътре един изучаващ поглед и се обърна отново към Алфонсо.

— Благодарим ви, но в никой случай на желаем да ви обременяваме повече с нашите животни. Те не търпят чужди хора в своя близост. Сам Хокинс ще се погрижи лично за фуража им.

Сам стрелна с лукав поглед говорещия. Той много добре разбра защо трябва да остане. Олд Файерхенд хранеше подозрение, че може да им бъде изигран някой номер с конете, и искаше да вземе предпазни мерки.

Алфонсо закрачи пред мъжете с израз на голямо задоволство към вътрешността на къщата. Той отведе гостите в лявото крило и им посочи две съседни помещения-чисти, но скромно мебелирани. Една маса, стол, един матрак за легло и конски чул за завивка, стомна с вода и леген за миене — това бе всичко, но то бе достатъчно за онези райони.

— Сега господата могат малко да се почистят от прахта. Аз ще ги уведомя, когато мастър Зенърт се върне.

След което той се отдалечи, радостен, че е задържал опасните преследвачи.

Дик Стоун се огледа, поклащайки глава.

— Като гледам наоколо, не ще и съмнение, че сме били очаквани.

— Имаш право — рече Уил. — Хората са се подготвили за посещението ни.

— Да. Вижда се, че всичко тук се намира в пълен порядък. Даже и прясна вода са напълнили.

— Heavens! Може дори да са отишли да съберат апапите си и да се нахвърлят върху нас.

— Не е изключено.

— Тогава бихме попаднали в клопка.

— Възможно. Защо впрочем освен мъжа, който ни посрещна, никой друг не се мярка? Не е допустимо все пак, че той е единственият слуга в тази голяма къща. За мен това е подозрително.

Дик имаше право, останалата прислуга, която се състоеше от няколко негъра и негърки, беше получила строга заповед да не се показва пред пришълците. Причината за тази предпазна мярка бе достатъчно прозрачна: Уолкър се опасяваше, че негрите биха могли нещо да издадат.

Докато Дик и Уил се впускаха в разни предположения, а Олд Файерхенд и Винету се съветваха как да разберат това, което така упорито се укриваше от тях, Сам Хокинс не беше останал бездеен. Той напразно се бе огледал навсякъде за фураж за животните. Сега закрачи през двора към обора — една подобна на навес постройка до дясното странично крило. В мига, в който влезе, срещуположната врата се отвори и в конюшнята влезе някакъв човек, сложил предупредително пръст на устните.

Сам придърпа предпазливо вратата след себе си.

— Какво искаш, тъмнокожи джентълмене?

— Как се казват маса?

— Сам Хокинс, ако не се лъжа.

— О-о! А-а! Това са добре, много добре!

— Защо?

— Първо още кажат, дали тук също маса Огнена ръка и маса Винету!

— Да, добра ми рунеста главо!

— Ох, ако знаят дали маса не ме издадат.

— Аз никога не издавам някой почтен тип!

— Ох, Зевс са почтен, много почтен тип!

— Значи се казваш Зевс. Както изглежда, искаш да ми направиш някакво съобщение. Ама дали чини нещо, а? Вие чернилките всичко огелпвате.

— Ох, съобщение на Зевс са много ценен и не огелпен. Зевс са подслушвали, защото маса Зенърт били беден Зевс, а мисус Миранда — беден, добър Мили.

— Коя е Мили?

— Мили са много добър, красив годеница на Зевс.

— Тъй, тъй! Е, какво си чул?

— Първо идват маса Лефлър и…

— Кой?

Траперът зяпна от смайване.

— Маса Лефлър.

— Знаеш ли откъде е този мъж?

— Зевс знаят. Маса Лефлър са от Уилкинсфийлд.

— Значи наистина! Хич да не повярваш, ако не се лъжа… Е, ще има да се радваш, обеснико, дето ми се пречкаш на пътя!… Карай нататък, любезни Зевс!

— Маса Лефлър идват с маса Бил Нютън от…

— Какво-о-о? Да не бълнуваш?

— Зевс не бълнуват. Зевс познават Бил Нютън. Бил вече друг път тук. Може идват от местност, къде Синя вода.

— Човече, момко, черньо, златен дангалако, вярно е! Само че ние го заловихме тоя Бил Нютън край Синята вода.

— Заловен? Много добре! Ама станали са пак свободен. Лефлър отиват и развързват маса Нютън.

— Egad! Та тая работа, дето мия разправяш, е направо изключителна. Знаеш ли и още нещо?

— Зевс знаят още повече, много голям повече новост.

— Ами продължавай тогава да разказваш!

— После идват маса Ролан!

— Значи все пак!

— Маса Ролан са на бягство пред много велики прочути мъже. После голям съвещание какво правят. Маса Зенърт предлагат към Грейнит стейшън отиват и бял момиче пленяват.

— Zounds! Как е възможно? Откъде знаят мошениците, че мис Уилкинс пребивава в Грейнит стейшън?

— Маса Лефлър чули от глупав мъж, кой пазели пленен маса Нютън.

— Luck-a-day! Тоя лесничей Роте, който явно не е напъвал мъдростта с лъжица, се е раздрънкал. И на всичкото отгоре дръзна да се хили на моя Чи-коне! Бре, там трябва хубави неща да са се забъркали, ако не се лъжа!

— После са маса Зенърт потеглил с трима маса и мисус Миранда.

— Коя е Миранда? Жена му?

— No. Не жена, само икономка.

— Забележително! Каква работа ще има тая кикимора при проклетия обесник?

— Зевс не знаят.

— А сега идва наред най-главното. По кой път поеха? Сигурно не си могъл да подслушаш?

— Зевс са подслушали — кимна черният с широко ухилване, показвайки красивите си зъби. — Яздят до Прескът и оттам с лодка на маса Зенърт плават по река Хила.

— Heavens! Това наричам аз добра информация, ако не се лъжа! Зевс, аз съм опознал вече много чернилки, ама никой още не ме е накарал да го уважавам толкова много, както ти.

Пролича му на негъра колко поласкан се почувства от думите на този мъж, за когото знаеше, че е прославен ловец.

— О-о…а-а…о-о…Yes. Зевс са изключително много голям умен глава.

— Egad! Какви очи ще облещят другите, като научат всичко това!… Знаеш ли още нещо, Зевс?

— No. Зевс сега са като изпразнен буре. В него вече нищо.

— Я кажи, не си ли чувал за някой си Артър Уилкинс? Не си ли го виждал някога с твоя господар?

Негърът кажи-речи подскочи във въздуха.

— Зевс виждал, даже с него говорил! Маса Артър са били изискан, благороден джентълмен.

— Къде е той сега?

— Маса Артър са мъртъв…убит…не…не убит… той още живеят… трябва в мина много работят!

И сега Сам извлече от черния Зевс всичко, което знаеше за тая работа: че Уилкър и Миранда са вярвали в убийството на младия Уилкинс, как пък Ролан им съобщил, че наместо да го очисти, го е принудил да му работи в мината в Долината на смъртта, както после и Мартин Адлер.

След като увери негъра в своето непоклатимо, високо уважение и го увери тържествено, че няма да го издаде, Сам се върна при спътниците си.

Всички изслушаха доклада на трапера с най-голямо напрежение. Чуха, че Нютън-Флоран, по-раншният дервиш, е избягал с помощта на Лефлър и научиха какво възнамеряват престъпниците, а именно да отидат до Грейнит стейшън и да похитят Емили Уилкинс. Най-съпричастен бе Херман от новината, че брат му Мартин не е мъртъв и се намира във властта на Ролан. Той хвърли един поглед към Олд Файерхенд, от който говореше горещото желание да препуснат веднага след изплъзналите се престъпници.

Мъжете се намираха едва от половин час в къщата, а вече бяха постигнали по толкова лесен, без каквито и да е усилия начин целта си — знаеха накъде са се насочили безделниците. Ако тръгнеха веднага на път, може би все още съществуваше възможността да настигнат бегълците, преди лодката да е започнала своето плаване. Освен това се предполагаше, че присъствието на Миранда и приготовленията на лодката за път ще ги забавят с отпътуването.

И тъй, потеглиха веднага. Когато изведоха конете от корала и от входния тунел сетне на открито, Алфонсо дотича удивен.

— Накъде, мешърс!

— Малко ще се поразходим — отговори Олд Файерхенд.

— Ама не виждате ли, че започна да се стъмня?

— Тъкмо затова искаме да се възползваме от малкото оставащи минути.

— А ако мастър Зенърт междувременно се върне?

— Тогава ще трябва да ни почака, както ние за съжаление го чакахме напразно.

Алфонсо с мъка съумя да прикрие досадата си. Той си каза, че разходката на кон в този вечерен час е само претекст за неговите гости да си отидат завинаги. Дали пък не бяха открили следата на бегълците?

— Накъде ще яздите?

— Натам, където вероятно ще намерим мастър Зенърт. Благодарим за гостоприемството и останете със здраве!

Олд Файерхенд смушка коня си и препусна след Винету. Спътниците му го последваха.

Само след късо време нощта се спусна. Нейна бе вината ездата да не протича така бързо, както им се искаше. Освен това пътят бе лош и когато къщите на Прескът изплуваха от мрака, вече наближаваше полунощ. Минаха по главната улица и после се насочиха към Хасаямпа. Скочиха от конете, ала не откриха никаква лодка.

В разположената край реката вента^[2] още светеше. Врата беше отворена и те влязоха. Един-единствен клиент седеше сънлив пред полуизпита чаша ракия. Задрямалият съдържател се събуди от шума на чужденците и вежливо се изправи.

— Вие ли сте съдържателят? — попита Олд Файерхенд.

— Аз съм, сър — кимна мъжът, капнал за сън.

— Имахте ли и други късни гости?

— Имаше тук неколцина.

— Колко бяха?

— Пет души — двама непознати и трима тукашни. Съдържателят се прозяваше и даваше информация открито, без да му мисли.

— Кои бяха тукашните?

— Сеньорита Миранда, сеньор Нютън и сеньор Зенърт.

— Те къде са сега?

— Отпътуваха с лодката на сеньор Зенърт.

— Кога?

— Преди има-няма половин час, сеньор.

— Намира ли се и някаква друга лодка?

— За съжаление не. Лодката на сеньор Зенърт е единствената в селището.

— Това е лошо. Но сега ние знаем достатъчно. Благодаря ви. А това е за вашата любезност.

Той тикна една златна монета в ръката на съдържателя.

— Сага какво? — попита Сам Хокинс, когато напуснаха вентата. — Уолкър ще е на мястото преди нас. Трябва да уведомим Уилкинс.

— Че как пък?

— С телеграма, ако не се лъжа.

— Забравяш, че оттук няма връзка дотам.

— Ще трябва да яздим до следващата спирка на дилижанса и оттам да телеграфираме до Грейнит стейшън, за да предупредим приятелите.

— За коя спирка става дума?

— Хила Бенд. За два дни се стига, ако човек има свестен кон между кълките си.

— Това добре, но лодката е по-бърза от нашите животни. За момента обаче друг изход не знам!…