Карл Май
В долината на смъртта (6)

6. БИТКАТА ЗА СТАРАТА МИСИЯ

При вида на пленниците в мисията се надигна шумна гълчава, а двамата ловци пожънаха обилни хвалебствия. Сред пристигналите вече апачи-чирикахуаси се намираше и вождът Лата налгут, Силната ръка, висок и плещест воин. Той приближи и поздрави траперите с достойнство.

Бе свикан военен съвет. Олд Файерхенд предложи преди да предприемат нещо, да изчакат завръщането на Винету. Уилкинс одобри, а и вождът на чирикахуасите бе съгласен.

— Слушал ли сте за някакъв бял, мастър Уилкинс, наричан от индианците Сонатака, сиреч Сребърния мъж? — попита Олд Файерхенд.

— Слушал съм за него, но в лице още не съм го виждал. В тези рядко населени местности бързо се разчува, когато някъде се засели бял.

— Що за човек е той?

— Притежател е на живачна мина в…

— …аха, затова прозвището Сребърния мъж. Знаете ли истинското му име?

— Казва се Ролан.

— Французин, както изглежда.

— Възможно. Не зная точно. Живее в една долина отвъд Колорадо, получила от индианците наименованието „Долината на смъртта“. Но не се има предвид известната с мрачната си слава Долина на смъртта, наричана от американците Дет вели, а една друга, разположена много по на юг и значително по-малка. Той извозва на повърхността големи количества живак, без някой да знае как. Суеверните жители в съседство казват, че бил сключил съюз с Дявола, и злите духове му вадели метала от земята… Защо питате за него?

— Защото е един мерзавец. Той участва в похода на марикопите, да, изглежда той е този, който е насъскал червенокожите срещу нас.

— Не се ли заблуждавате?

— Не. Сам и аз лично го видяхме, при условие, че вашият Ролан и нашият Сонатака са едно и също лице.

— Нека се пази от мен предателят! Само да ми се мерне пред мушката, като нищо ще му тегля куршума!

Най-належащите приготовления за посрещането на марикопите се състояха в пренасянето на горивни материали на равния покрив на мисионерската постройка, които при приближаване на враговете щяха да бъдат запалени. В наличност имаше достатъчно петрол и смола за огън, с който да се освети цялата долина на езерото.

Когато мракът се спусна, бяха пристигнали вече около сто и петдесет добре въоръжени индианци, които чакаха с копнеж нападението. Винету още не беше се върнал. Уилкинс изрази загриженост за него, ала Олд Файерхенд го успокои.

— Не е нужно, сър! Доколкото познавам Винету, той няма да дойде, преди да може да ни извести, че враговете са тук. Аз ни най-малко не се боя за него.

Вече наближаваше полунощ. Отвън цареше гъст мрак. Постройката лежеше спокойна и тъмна. Нито един от външните прозорци не беше осветен. В един момент на вратата тихо се почука и старата индианка отвори шибъра.

— Кой е?

— Винету.

Когато го пропусна, той мина мълчаливо край нея. Коня си изглежда бе скрил на някое сигурно място, за да може по-добре да наблюдава.

В двора гореше нисък огън, чиито отблясъци живописно осветяваха фигурите на червените воини. Винету пристъпи към Силната ръка и поговори късо време с него. После вождът извика няколко заповеди на хората си и те веднага изчезнаха да се разпределят горе на платформата и в помещенията, чиито прозорци гледаха навън. С влизането си в стаята, където се бяха събрали белите, Винету каза само:

— Марикопите са тук.

 

— Най-сетне! — обади се Сам. — Сега театрото може да започне. Веднага ли ще нападнат?

— Идваха непосредствено след мен. Ще обкръжат къщата. Моите бели братя погрижиха ли се да бъде запален осветителен огън?

— Да.

Всеки се отправи към поста си. Сам си бе избрал портата; смяташе, че там най-напред ще се стигне до стрелба.

Отвън не се долавяше и най-лек шум. Сам стоеше до прозорчето-шпионка, ала не бе в състояние да различи нещо. Въпреки това знаеше, че нападателите са отдалечени само на няколко крачки — подсказваше му го онова неопределено, шесто чувство. Наостри слух, когато чу стъпките на кон, който бавно приближи и спря пред вратата. Почука се. Сам изчака известно време, за да си помисли онзи отвън, че хората вече са потънали в сън. Едва след повторното хлопане изтика шибъра.

— Кой е там?

— Един пратеник до Гълъбицата на вековната гора.

— От кого?

— От Силната ръка.

— Къде всъщност се намира вождът, който те праща?

— На лов за бизони по бреговете на Хила.

После Сам долови тихо пълзене. Знаеше, че сега до портата стоят неколцина врагове. Планът им бе, отвори ли се, веднага да нахлуят с този, който се представяше за пратеник. Сам говореше толкова високо, че хората горе на покрива можеха да го чуят.

— На лов бил, а? — изсмя се той с глас. — Моят червен брат се лъже. Силната ръка се намира тук, в тази къща.

— Уф! — прозвуча вън с тон на уплаха.

— Да, червени мошенико! Който поиска да изиграе някого, трябва да е и по-умен от него. Вие марикопите обаче сте най-гламавите типове, ако не се лъжа. Аз бях днес във вашия лагер, отвлякох посред вас синовете на Желязната стрела и ги домъкнах тук като пленници. А на теб искам да дам благословията си за лъжите, които ни сервира.

При тези думи той пъхна цевта на пушкалото си през прозорчето и веднага проехтя изстрел. При блясъка се видя как индианецът се свлича от коня.

Яростен вой отговори на изстрела, после настъпи тишина. В следния миг горе върху платформата на къщата лумна огромен петролен пламък и освети цялата околност като ден. Обсадените видяха, че марикопите бяха обкръжили сградата от всички страни.

Отгоре се разнесе звучен глас:

— Винету, вождът на апачите, е тук, за да посрещне Желязната стрела. Нека моите червени братя се изтеглят по селата си, преди да са ги погълнали куршумите ни!

Отвърна му рев от подигравателен смях. Но мощният глас на апача надвика данданията.

— Нека марикопите отворят ушите си! Не е хубаво червените войни да се унищожават помежду си! В тази къща лежат двамата сина на Желязната ръка. Те ще могат да се върнат свободно, ако марикопите обещаят никога вече да не изравят бойната секира срещу Палома Накана! Аз казах. Хау!

— Жалък лъжец! — изкряска дрезгавият глас на Желязната стрела. — Ето ти го!

 

Проблесна изстрел. Но в същия миг Винету лежеше на покрива и куршумът просвири над него.

После веднага се изправи пак и вдигна ръка.

— Винету е приятел на всички червени братя, краставите койоти обаче унищожава! Лати-иски!^[1]

В същия миг отгоре и от всички прозоречни отверстия затрещяха изстрели, а куршумите не пропускаха целта, тъй като пламъците осветяваха ярко нападателите. Марикопите надигнаха надалеч разнасяш се яростен вой и се втурнаха да избягат извън обсега на стрелбата.

Този прием попари желанието им да щурмуват мисията. Пламъците върху къщата бяха поддържани до сутринта. Когато денят просветля, можеха да се изброят и мъртвите. Бяха над четиридесет.

Марикопите лагеруваха извън обсега на куршумите, недалеч от езерния бряг. Те се държаха напълно спокойно, от което можеше да се приеме, че са взели някакво решение.

Олд Файерхенд седеше на плоския покрив и наблюдаваше враговете през далекогледа си. Уилкинс се качи горе и поиска за малко тръбата. Започна да оглежда внимателно лагера на враговете. Внезапно нададе тих възглас.

— Какво има? — попита Олд Файерхенд.

— Един невероятен сюрприз! Артър е сред тях!

— Артър? Това не беше ли името на вашия изчезнал племенник?

— Да.

— Той да е тук?

— Виждам го ясно да седи до вожда.

— Извинете, сър. Човекът, когото имате предвид, е онзи негодяй Сонатака, за когото ви разказах.

— Не мога да повярвам. Това трябва да е Артър!

— Не се ли заблуждавате?

— Положително не. Категорично е той!

— Помислете, този човек не е пленник на марикопите! Той е свободен господар на действията си. Ако беше онзи, за когото го смятате, отдавна щеше да се е върнал по родните места.

— Би следвало да се очаква, но знае ли се какво му пречи? В тази страна се случват необясними неща. Артър е продал плантацията — независимо по каква причина — и сега не смее да се върне, срамува се да ми се мерне пред очите.

— Не мога да възприема мисълта, че притежателят на живачната мина в Долината на смъртта ви е роднина. Може би много скоро ще получим обяснението. Вижте… там идва един от червенокожите!

Действително, един марикопа приближаваше към къщата. В ръката си носеше ощавена в бяло кожа и я размахваше в знак, че идва с мирни намерения.

— Парламентьор! — каза Уилкинс. — Веднага ще разберем какво иска.

Винету, който също лежеше на платформата, се надигна.

— Пратеник на Желязната стрела. Нека белият ми брат Олд Файерхенд слезе при него! Той ще стори и каже онова, което е най-добре.

Огнената ръка тръгна. Уилкинс поклати учудено глава.

— Всъщност е моя работа да посрещна парламентьора.

— Да, но моят брат не знае какво иска пратеникът. И ако той желае бърз отговор, брат ми трябва веднага да реши и лесно би могъл да сгреши.

Олд Файерхенд нареди да отворят входната порта и излезе навън, тъй като марикопът даде със знак да се разбере, че не смее да дойде по-близо.

— Изпраща ме Желязната стрела. Червените мъже искат да приберат своите убити. Белите войни ще им разрешат.

— Не, няма да разрешим. Скалповете на марикопите принадлежат на апачите.

— Как стана, че тук има толкова много войни на чирикахуа?

— Тук са, за да ви посрещнат.

— Никой не знаеше, че идваме.

— Всички го знаехме. Аз самият бях сред вашия бивак, чух какво си Говори Желязната стрела със Сребърния мъж и после плених двамата му сина.

— Те са препуснали с конете си.

— Аз ги стегнах в ремъци и ги завързах върху конете им. Марикопите са деца, които си играят с ниш-юкнован. Те дори по време на боен поход не поставят стража при животните си.

— Ще убие ли белият ми брат синовете на вожда?

— Да.

Червенокожият се изплаши.

— Защо? Никой храбрец не убива някого, когото не е победил в битка.

— Аз ги плених и техният живот ми принадлежи. Мога да правя с тях каквото ми е угодно. Ако имаш още нещо да ми съобщиш, направи го накратко!

— Вождът на марикопите иска един разговор с Винету, главатарят на апачите.

— Къде да се състои?

— Тук, където сега стоим.

— Добре. Той ще го има този разговор. Може да вземе със себе си Сонатака и още един.

— Вождът на апачите също ли ще доведе хора със себе си?

— Да, двама. Доложи каквото ти казах!

Олд Файерхенд се обърна и закрачи към къщата. Когато съобщи резултата от разговора, Уилкинс попита:

— Значи те ще бъдат трима? А от наша страна кои ще отидат?

— Вие, апачът и аз. Ще ви помоля да предоставите думата на мен. Вашата задача е да огледате внимателно този Ролан и възможно по-незабелязано да ми дадете да разбера дали сте разпознал в негово лице племенника си. Другото оставете на мен!

Мина може би повече от час, преди да видят да идва Желязната стрела с двамата си придружители. Индианецът съвсем не е онзи дивак, за какъвто обикновено го смятат. Той е преди всичко добър оратор и не пропуска да отмине някой благоприятен случай, без да е държал реч. Една такава възможност се предлагаше сега и вождът бе сторил всичко, за да подхване нещата церемониално.

Желязната стрела приближаваше в респектираща според индианските схващания процесия. Беше облякъл най-разкошната си бойна премяна. От изкусно сплетения му кичур се спускаха и повяваха двадесет и четири пера от боен орел. Като наметка носеше кожа на ягуар, украсена с безчет бизонски опашки и кожи от гърмящи змии. Въоръжен бе с всичко възможно и на човек оставаше да се чуди как мъкне всичко това: пушки, ножове, томахоци, колчани, лъкове, торбички с куршуми. През гърдите му висяха няколко усукани наедно ласа. Най-важната част обаче носеше отпред неговият придружител — същият индианец, с когото Олд Файерхенд бе говорил преди малко. Тя представляваше дълго копие, на чието острие висяха три амулетни торбички. Освен това оръжието беше снабдено с няколко напречни летви. По тях и по ствола бяха провесени около трийсет скалпа от бели и индианци. Тъй като и целият му тоалет бе натруфен със скалпови коси на убити врагове, човек можеше да съди за броя на хората, паднали от ръката на Желязната стрела.

Ролан вървеше от страната му, но половин крачка зад него.

Със стигането на определеното място, марикопът забучи копието в земята, свали наметката на вожда и я просна на земята. Желязната стрела се намести върху нея с осъзнато достойнство. Сега седнаха и другите двама, но отново малко зад него, както изискваше йерархическият порядък.

Едва след дълго време портата на мисионерската постройка се отвори и Уилкинс, Олд Файерхенд и Винету се запътиха към тях.

Апачът рязко се открояваше по своята външност от неприятелския главатар. Той не носеше нито едно перо, а като оръжие само ножа в пояса. Уилкинс нямаше по себе си нищо друго, освен един револвер, Олд Файерхенд — също. Те насядаха мълчаливо срещу другите.

Така седяха шестимата като истукани може би в продължение на четвърт час, без дума да кажат.

За вожда на марикопите това в крайна сметка продължи твърде дълго. Той се надигна, изброи делата на племето си и осведоми най-подробно за своите собствени геройства. Това високопарно словоизлияние трая над половин час.

Сега трябваше да говори вождът на апачите. Той се изправи, сложи ръка на дръжката на ножа си и каза просто:

— Аз съм Винету. Хората ме познават. Ако ли пък не, ще ме опознаят. Аз говоря чрез дела. Нека белият ми брат води словото вместо мен.

Той посочи Олд Файерхенд и седна отново.

Марикопът оправи презрителен поглед към трапера.

— Аз съм вожд. Трябва ли да говоря с мъж, който стои под мене?

— Откъде знаеш, че стоя под тебе? — попита ловецът спокойно. — Олд Файерхенд е много по-голям вожд от теб.

— Уф, уф! Инсхава нонтон^[2]! — извика Желязната стрела, забравяйки невъзмутимостта си.

— Инсхава нонтон! — даде да се чуе и придружителят му. Докато тримата си заразменяха забележки с приковани към него очи, Олд Файерхенд се обърна към Уилкинс:

— Е, той ли е?

Уилкинс се наклони към него.

— Приликата действително е изумителна, ала той не е моят племенник. Сега, когато седя толкова близо до него, го осъзнавам.

Тази малка обмяна на мисли не направи впечатление на марикопите. Те все още зяпаха като омагьосани ловеца, докато той най-сетне наруши тишината:

— Сега ще говори ли с мен Желязната стрела?

— Щом ти си Белия вожд, аз ще отговарям на въпросите ти.

— Кажи ми тогава дали бледоликият, който седи там до теб, ти е приятел!

— Той е мой приятел и брат.

Олд Файерхенд се обърна сега неочаквано към белия, и то на английски:

— Ролан ли се казвате?

— Да.

— И сте французин?

— По рождение — да, но съм отрасъл в Америка.

— От колко време живеете в Запада на Щатите?

— Защо питате?

Ролан беше станал неспокоен. Погледът на Олд Файерхенд бе толкова пронизващ, че французинът почувства приближаваща опасност.

— Защото си имам причина. Та откога се намирате в Запада?

— От дълги години.

— Известен ли ви е мъж на име Уолкър?

Ролан пребледня.

— Не — отговори.

— Но този сър ви е познат?

Олд Файерхенд посочи Уилкинс.

— Предполагам, че е бащата на Гълъбицата на вековната гора.

— Съвсем правилно. Знаете ли името му?

— Не.

 

— Той се казва Уилкинс и е дошъл от Уилкинсфийлд.

Ролан преглътна, насилвайки се да каже някоя дума.

— Не го познавам? — избълва най-сетне.

— Е, нека ви насоча тогава на следата. Все още ли имате в притежание документите на Артър Уилкинс?

Сега бледнината на Ролан прие отсянка на мъртвец. Той се прокашля и положи най-големи усилия да си възвърне спокойствието.

— Не ви разбирам. Наистина не зная кого и какво имате предвид.

— Сигурно няма да ме разберете и ако ви попитам накъде се е изгубил главният надзорник на Уилкинсфийлд Мартин Адлер?

— Нито дума!

— Е, може би ще дойде време, когато ще ми се удаде да освежа паметта ви. Сега-засега имаме да разговаряме за нещо друго.

Той се обърна отново към марикопа.

— Та защо е дошъл Желязната стрела на този разговор?

— Той изисква труповете на загиналите!

— Той ще ги има, сред като храбрите апачи са им взели скалповете.

— Белия вожд не говори като посредник на мира. Не знае ли той, че един червен мъж, на когото липсва скалповият кичур, не може да стигне до Вечните ловни полета? Ако вие скалпирате нашите мъртъвци, за наказание ние ще вземем вашите скалпове.

— Можете да опитате. В случай че нямаш какво повече да ни казваш, не е нужно да се престараваш. Ние свършихме.

— Още не. Имам още нещо. Ти си отвлякъл моите синове и си казал на пратеника ми, че щели да умрат. Вярно ли е?

— Да.

— Какво са ти сторили, че искаш да ги убиеш?

— Какво са ти сторили обитателите на тази къща, че искаше да ги нападнеш?

— Те са мои врагове, защото са приятели на апачите.

— И аз съм длъжен да гледам на твоите синове като на врагове, които трябва да унищожа.

— Стоварваш си голяма вина. Ние ще избием най-малко толкова апачи, колкото вие убихте от нашите. Досега те са четири пъти по десет.

— Апачите са храбри, те умеят да се бранят.

Единственото слабо място на Желязната стрела беше неговата бащина любов. И намирайки Олд Файерхенд неумолим, той се улови за последното средство, което му беше останало.

— Ще ти дам откуп. Ти ще получиш конете на всички войни, които паднаха през тази нощ.

— Аз не съм джамбазин. Има само една-единствена цена, срещу която бих ти върнал синовете.

— Назови я!

— Даваш ми в замяна една друга личност.

— Кого имаш предвид?

— Този бял мъж тук, който се нарича Ролан.

Французинът скочи уплашен, ала марикопът го успокои веднага.

— Не се страхувай! Ти стоиш под моя закрила. Аз не мога да те жертвам.

— Значи не? — попита Олд Файерхенд.

— Не. По-добре да убиеш синовете ми. Хората не бива да говорят за Желязната стрела, че е принесъл в жертва приятеля си, за да спаси своите деца.

— Но този, когото наричаш свой приятел, е мошеник.

— Охо! — извика Ролан и посегна към пояса си. Марикопът му хвърли предупредителен поглед.

— Според вашите закони той може би е постъпил несправедливо, но според нашите аз съм негов закрилник и трябва да сдържа думата си.

— В такъв случай синовете ти ще умрат.

Горда усмивка плъзна по лицето на марикопа.

— Толкова бързо това няма да стане. Ти много добре ще размислиш, преди да ги убиеш. Аз ще ти го докажа.

— Любопитен съм да чуя доказателството ти.

— Аз няма да говоря с думи, а с дела.

— Pshaw! Караш ни да се смеем.

— Ние дойдохме като приятели при вас.

— Олд Файерхенд не е момче. Когато беше вчера при вас в голямолистната гора, той стоеше на дървото, под което ти говореше със Сребърния мъж. Така узнах всичко, което ти не би ми казал.

— Уф! Уф!

— Ето защо взех в плен Двата пръста. Ако ни бяхте пратили някой вестител, за да ни уведомите честно за нападението, нямаше да падне никой от вашите и сега щяхме да седим заедно, пушейки лулата на мира.

— Върнете ли ни Двата пръста, войните на марикопите ще се оттеглят и никога вече няма да обезпокоят Гълъбицата на вековната гора!

— За дете ли считаш Олд Файерхенд? Не си ти този, който ще поставя условия, а ние. Аз вече ти казах нашите.

— Тогава ще освободим пленниците със сила.

— Как се каниш да я подхванеш тая работа?

— Марикопите ще щурмуват къщата.

— Погледни към прозорците и огледай покрива! Не виждаш ли толкова цеви на пушки, колкото са войните ти? Сега ние приключихме, пък и ти не искаш да говориш с думи, а с дела. Любопитни сме да се запознаем с тях.

Олд Файерхенд се изправи и тръгна бавно и с достойнство обратно към къщата. Винету и Уилкинс го последваха незабавно, без дума да кажат и без нито един-единствен път да погледнат назад към марикопите, които едва ли бяха очаквали едно такова бързо прекъсване на преговорите.

— Мастър Огнена ръка — поде Уилкинс при портата, — учудих се на въпросите, които поставихте на Ролан. Искахте, изглежда, да го свържете с моя племенник. Как стигнахте до това хрумване?

— Имате право, това е хрумване, което ми дойде като осенение. Видяхте ли как се уплаши Ролан при споменаване на името ви и още повече при името на вашия племенник?

— Действително.

— Ето как стигнах до тази мисъл: Уолкър, който бил купил плантацията от племенника ви, знаеше за планираното нападение на марикопите. Откъде е имал сведението? Или от самите марикопи, или от Ролан. Те следователно се познават. Когато узнах после от вас за поразителната прилика на Сребърния мъж с вашия племенник, имах втора брънка от веригата на моите догадки. Какво ако Ролан е отстранил племенника ви и е обсебил документите? Въз основа на голямата прилика с него не би му представлявало трудност да се представи като Артър Уилкинс.

— Egad! Искате да кажете, че Ролан е застанал на мястото на Артър и е продал сетне плантацията на Уолкър?

— Точно това искам да кажа.

— Но, мастър, това е едно много дръзко предположение!

— Тук сте прав. А и преди малко аз не възнамерявах нищо повече, освен да разръчкам храсталака, за да видя ще изскочи ли заек. И резултатът всъщност бе задоволителен. Още когато споменах Уолкър, той трепна, вашето име пък му отне цялата боя. Повярвайте ми, мастър Уилкинс, нишките, които водят до вашия племенник, до една се съединяват при Ролан! Това е твърдото ми убеждение.

— Дай Боже да сте прав. В такъв случай трябва да се постараем да го спипаме.

— Ще го сторим.

— Ама вождът не иска да ни го предаде.

— Тогава ще подхванем нещата от другия край. Ролан непременно трябва да бъде наш.

— Какво ли ще предприеме най-напред вождът?

— Мисля, че няма да чакаме дълго продължението на враждебните действия.

Този път обаче Олд Файерхенд щеше да сгреши. Предиобедът мина, без бивакуващите по брега на Тътлиш-то червенокожи да се раздвижат. Явно си бяха поставили за цел да поддържат обсада и не възнамеряваха да предприемат нищо ново преди падането на нощта. Следобедът също мина до половината. Тогава Олд Файерхенд, който от време на време наблюдаваше червенокожите през далекогледа си, забеляза някакво неспокойствие сред редиците им. Видя няколко индианци да търчат възбудено насам-натам, а после неколцина марикопи препуснаха надолу по клисурата, от която бяха приближили.

Какво се бе случило?…

Беше минал може би час от това необяснимо събитие, когато един червенокож тръгна към мисията. Носеше бяла кожа в ръка, значи отново някакъв парламентьор. Този път стигна до портата на къщата.

Отвориха му. Под свода на портата стоеше Сам Хокинс, който от полунощ бе напускал поста си само за броени мигове.

— Какво иска червенокожият? — изръмжа той на индианеца.

— Води ме при Инсхава нонтон!

— Какво искаш от него?

— Това Острата брадва ще каже само на мъжа, когото вие наричате Олд Файерхенд. Изпратен съм при него, не при теб.

— Щом като не щеш да говориш, обирай си крушите! Твоят вожд впрочем изрично е уверил, че не възнамерява повече да ни говори с приказки. Хайде да те няма, инак ще ти раздвижа краката, ако не се лъжа!

Веждите на червенокожия се извиха мрачно. Виждаше се, че му коства голямо усилие да остане спокоен. Но вождът му го бе пратил и той трябваше да доведе мисията си докрай.

— Всички бледолики ли са любопитни като теб?

— Любопитни? Egad, момче, не ставай нахален!

— Ще ме заведе ли бледоликият при Инсхава нонтон, или не?

— Не.

Очите на червенокожия просветнаха гневно.

— Добре! Острата брадва ще си отиде. Но нека бледоликият се пази да му се весне някога пред очите. Той ще му вземе скалпа.

По брадатото лице на трапера трепна нещо като горчива усмивка.

— Good luck! Скалпа ми ли искаш да имаш, червенокож? Ето ти го! Вземи!

Същевременно смъкна с лявата ръка безформената си шапка, а с дясната — перуката от главата. После я поднесе с подканващ жест под носа на червенокожия.

Сега със самообладанието на Острата брадва бе свършено. Очите му се разтвориха широко, а погледът му блуждаеше ужасен от перуката към лишения от кожа, кървавочервен череп на трапера и обратно пак към „скалпа“. През живота си той още не беше виждал перука и вероятно гледаше на цялото това събитие като на някаква необяснима „медицина“^[3]. Един бял трапер, който се самоскалпира и иска да му подари собствения си скалп… това бе медицина, даже най-великата медицина, която би могъл да си представи…

— Е-е, искаше скалпа ми. Че вземи го най-сетне, де! — подкани Сам Хокинс, тъй като марикопът все още не можеше да се освободи от своето вцепенение.

— Уф!

Само тази думица се изтръгна от него. После стори скок през отворената порта, който би направил чест на всяка пантера, и се втурна с дълги подскоци към лагера на своите. Не страховитият вид на кървавочервения череп, а необяснимостта на цялото събитие прогони страха от този „шаман“ в краката му.

Зад беглеца прозвуча високото хихикане на Сам Хокинс, към което се присъединиха и другите, които бързо бяха схванали нещата, макар повечето от тях изобщо да не знаеха приключението, което бе коствало на трапера кожата от главата.

— Well! — обясни Сам, забелязвайки удивените погледи на лесничея Роте и сина му. — Носех си аз честно моята коса от дете и никой изопачител на правото не дръзваше да ми я оспори, докато един ден не ме наваляха една ли, две ли дузини поуни и ми изтръгнаха от главата косата заедно с кожата. Беше дяволски смущаващо чувство, но аз успешно го превъзмогнах, хи-хи-хи-хи! Отидох после до Текама и си купих нов скалп, ако не се лъжа. Наричаха го перука и ми костваше три дебели връзки боброви кожи. Струва ми се, че за тая работа някои червенокожи също трябваше да си предадат кожите, хи-хи-хи-хи!

Олд Файерхенд беше забелязал от покрива идването на червенокожия и веднага бе тръгнал надолу да го попита за искането му. Но пристигна твърде късно и сега нареди да му разкажат произшествието.

— Не биваше да отпращаш червенокожия.

— Защо не? Ако иска нещо от нас, пак ще се върне или вместо него ще дойде някой друг. Но ако се е канел да предявява някакви претенции, то бездруго е по-добре, че го пропъдих, ако не се лъжа.

Оказа се, че е прав. След половин час видяха да приближава друг марикопа. Този спря на почтително разстояние от мисионерската постройка и уведоми със знак, че има да предаде някаква вест.

— Какво ще речеш, мастър Огнена ръка? Аз ли да изляза пак при него? — попита Сам предприемчиво.

— Остави това! — засмя се ловецът. — Опасявам се, че с твоята гола гледка ще обърне в бяг тоя добър човечец, който очевидно си има нещо на сърцето. Неговият предшественик сигурно е разказал преживелицата си и можеш да бъдеш уверен, че от днес всички марикопи ще изпитват пъклена почит пред теб!

— И аз бих желал това да ги посъветвам, ако не се лъжа!… Значи ти самият ще отидеш?

— Да. Отвори вратата!

Резултатът от разговора с марикопа бе следният: Парламентьорът беше донесъл вестта, че неговият вожд Желязната стрела е готов да се съгласи с искането на Олд Файерхенд и моли за втора среща. Ловецът даде съгласието си, но поиска обсъждането да се състои в сградата на мисията. Гарантираше на вожда свободно връщане при хората му, ала не можа да получи информация на въпроса кое бе променило настроението на онзи. Червенокожият отвърна, че няма право да говори за това — Желязната стрела му бил забранил.

Още след късо време видяха вожда, придружаван само от един червенокож, пред портата на мисията. Този път той се бе отказал от външния си блясък и беше оставил контешкия си боен тоалет. Сам Хокинс го посрещна и го поведе заедно с придружителя му към една стая на партера. По път минаха край групата на белите, сред която се намираше и Херман фон Адлерхорст. Едва го мернал с поглед, марикопският вожд спря пред него. Но само за миг. После поклати глава, сякаш бе много учуден от нещо и последва водача по-нататък из коридорите.

В тези мирни преговори участваха не само Винету и Олд Файерхенд, но и Силната ръка и Уилкинс. Желязната стрела се държеше съвсем различно от първия път. Той изглежда вече не считаше като изискване към ранга си първо дълго да мълчи, а веднага се обърна към Олд Файерхенд.

— Нека Инсхава нонтон ми каже, все още ли е същото условието за предаването на моите синове?

— Такова е. Предадеш ли ни Сребърния мъж, получаваш Двата пръста!

— Инсхава нонтон ще има своята воля. Желязната стрела е готов да приеме условието.

— Тогава иди да доведеш Сонатака!

Вождът не се помръдна от мястото си и отвърна, без да промени физиономия:

— Днес още не мога да доведе Сонатака.

— Защо?

— Защото преди няколко часа той избяга.

Тази новина стресна Олд Файерхенд, макар той да го издаде само с едно трепване в очите. Винету също остана неподвижен, ала Силната ръка не съумя да се сдържи.

— Желязната стрела да се подиграва ли иска с нас? — извика той. — Или ни смята за деца, които още не са се научили да разбират смисъла на думите? Ние трябва да ти върнем синовете, а ти за нас нямаш нищо повече от едно обещание, което не можеш да изпълниш?

— Вождът на марикопите ще го изпълни, защото той ще преследва Сребърния мъж, докато го настигне и после ще го върне обратно при Синята вода. Едва тогава ще иска той синовете си от войните на апачите. Дотогава нека останат заложници.

— Защо избяга всъщност Сонатака? — поиска да знае Олд Файерхенд.

Вождът сви рамене.

— Сребърния мъж е като росата. Когато слънцето на мира изгрее, той изчезва. Смяташе, че бойният ни поход се е провалил заради пленяването на Двата пръста и мислеше, че ще му отмъстим, понеже той беше неговият вдъхновител. Напусна ни тайно с коня си.

— Затова значи неспокойствието в лагера на марикопите! И Сонатака сега вече не стои под закрилата ти?

— Не. Той беше мой другар, но вече никога няма да бъде.

— Хм-м!

Олд Файерхенд оглежда известно време вожда замислено. После хвърли въпросителен поглед към Винету, на което апачът отвърна с кимване на глава.

Винету се изправи и излезе от стаята. Когато се върна, при него бяха… Двата пръста. Те вече не бяха вързани и в тяхно притежание се намираха всичките им оръжия.

— Вождът на марикопите няма да чака толкова дълго освобождението на своите синове — каза Винету. — Ние вярваме на неговата дума и ще му помогнем да залови Сребърния мъж.

Желязната стрела беше разтърсен от думите на Винету и неочакваната поява на синовете си. Вярно, беше твърде много индианец, за да бъде увлечен в гласен израз. Оставайки привидно равнодушен, той даде знак на двамата младежи да седнат зад него. Но в очите му проблесна нещо, което не съумя съвсем да прикрие, а гласът му потрепери, когато попита:

— Освобождавате Пръстите?

— Те могат да отидат, където поискат.

Желязната стрела дълго време гледа мълчаливо пред себе си. Никой не смути мислите му. Накрая вдигна очи и погледът му се плъзна от Винету към Олд Файерхенд и обратно към апача.

— Вярно е, което хората разказват за Винету и Инсхава нонтон — каза той дрезгаво. — Желязната стрела много би желал да стане приятел с тях.

— Какво ти пречи?

Вождът погледна мрачно Силната ръка.

— Куршумите на чирикахуа-апачите убиха през последната нощ мои войни, а Винету и всички други им помагаха. Те са техни приятели и по тая причина не могат да бъдат мои. Желязната стрела ще изпуши с тях калюмета само ако му предадат толкова войни, колкото избиха от неговите.

— Това естествено няма да сторим — усмихна се Олд Файерхенд. — Но за твоите червени войни ще ти предам неколцина бледолики.

Марикопът се вторачи в говорещия. Предложението беше така необичайно, че за втори път го лиши от присъствие на духа. Подобно нещо никога не се бе случвало в неговия изпълнен с битки живот. Освен това за индианеца един бял имаше стойността на повече от десет червенокожи.

— Моето ухо е остро — отвърна той по тая причина след късо мълчание, — но мисля, че то сега чу погрешно.

— Правилно си чул. Ние имаме долу в подземието няколко бели пленника. Тях възнамерявам да ти дам наместо апачите, които искаш.

— Колко са?

Ловецът спомена броя.

— И ти ще ми дадеш всички тях да мога да ги скалпирам? — извика онзи слисан.

— Не. Това няма да направиш. Ще ги отведеш с теб при вигвамите на твоето племе, за да ти прислужват и изпълняват заповедите ти. Ако не ти се подчиняват или извършат някое престъпление, можеш да постъпиш с тях, както ти е угодно.

— Не са ли ти приятели?

— Не. Те са разбойници и убийци. Ако не бяха те, настоящият ти боен поход нямаше да бъде така злополучен.

— Ще ми обясниш ли?

— Те са причината да узнаем за твоето пристигане. Един от техните съюзници им пратил вестта, че ще идваш при Синята вода. Ние го научихме от тях.

Очите на марикопа запламтяха гневно.

— И ти ще ми дадеш тези мъже?

— Всичките. Само един ще задържа за себе си.

— Те ще станат мои слуги, да, мои слуги и на тях няма да им липсва нищо, нищичко.

Което естествено означаваше, че те ще бъдат негови роби и че ще им липсва всичко.

— Аз съм готов — продължи той, — да изпуша с вас лулата на мира.

Малко по-късно тримата вождове седяха с Уилкинс, Детелиновия лист и Олд Файерхенд около нещо като мангал и обсъждаха основните бази на един траен мир между войните на апачите и тези на марикопите. Този мир бе сключен след една дълга реч на Желязната стрела и скрепен с дима на калюмета.

В хода на преговорите бе отново споменато името Ролан. Олд Файерхенд попита марикопа как се е случило, че този мъж е станал негов приятел.

— Той е единственият бледолик в наша близост. Марикопите купуват пушки, барут, куршуми, ножове и всичко останало от него в Долината на смъртта. Оттам го познаваме и потеглихме заедно с него. Ти да му отмъстиш за нещо ли искаш?

— Да.

— Тогава внимавай! Той е умен, хитър и жесток. Познавах няколко мъже, които също така имаха да си уреждат сметки с него. Те го навестиха наистина, но никога вече не си тръгнаха оттам.

— Ти чу ли имената им?

— Чух ги. Но за червеният мъж името на един бледолик е като пясък в окото, то причинява болка на ухото му. Видях двама. Първо дойде един, който беше млад. Когато един ден остарееше, той щеше да има лицето на твоя приятел, комуто принадлежи тази къща.

При тези думи Уилкинс, който седеше редом с Олд Файерхенд, пребледня като мъртвец. Ловецът за малко да подскочи, ала се усети навреме, че той нито като Олд Файерхенд, нито като Инсхава нонтон има право да показва вълнението си.

— А втория също ли видя?

— На няколко пъти. Знам и той на кого прилича.

— На кого?

— На младия бледолик, покрай когото вождът на марикопите мина преди малко.

Това бе наистина странно. Под „младия бледолик“ можеше да се има предвид единствено Херман, при чийто вид Желязната стрела за миг се бе стъписал. Дали и в този случай не водеше приликата към първата следа?

— Къде срещна двамата мъже?

— Сребърния мъж ги доведе като свои гости в лагера на марикопите.

— Кога?

— Една зима и едно лято лежат от времето, когато моите очи видяха първия.

— А втория?

— Няколко месеца по-късно.

Времето можеше приблизително да се определи. От приключението в плантацията бе минало малко повече от година. Ако предположенията на Олд Файерхенд се потвърдиха и Ролан наистина се бе представил за Артър Уилкинс, то със сигурност бе извършена измама. Защото документите, които Уолкър бе представил, до един носеха тогавашна дата.

От вожда нямаше какво повече да се извлече. Но и това бе достатъчно — както за Уилкинс, така и за Олд Файерхенд, който бе твърдо решил да доведе работата на своя довереник докрай.

Друга последица от мирните преговори бе, че Силната ръка трябваше да се откаже от скалповете на падналите марикопи. Вождът в началото не проявяваше наистина склонност да се съгласи с това условие, ала Винету успя да промени убеждението му. Апачите не можеха да се оплачат и от най-малка загуба, а от друга страна съюзът с марикопите им носеше големи предимства. Така че волю-неволю Силната ръка трябваше да отстъпи.

После едно отделение от червени и бели мъже тръгна да отнесе вестта за помирението на лагеруващите край езерото марикопи. Тя бе приета от тях с видимо облекчение и край огъня на мира последва тържествено угощение, което продължи цялата нощ.

Междувременно в мисията се проведоха важни съвещания. Сега, когато Уилкинс знаеше накъде води следата на двамата изчезнали — племенникът му Артър и Мартин Адлер, вече не го свърташе при Синята вода. Той също искаше да тръгне след Ролан. Планът на Олд Файерхенд бе непоклатим, а Детелиновият лист заяви, че иска да се присъедини дори само защото се надява да се срещне по този начин с Уолкър, убиеца на Леля Дрол.

Така мина нощта под какви ли не оживени разговори. На утрото марикопите получиха обещаните им бушхедърси.

Дори тези загрубели, подли убийци се изплашиха не на шега, когато научиха съдбата си. Те се впуснаха в най-яростни и вулгарни ругатни, които завършиха накрая с жалък хленч, ала нищо не им помогна. Марикопите потеглиха в предиобеда с тях. Оттогава никой вече не се чу нещо за бандата на Кървавия Джак…

По пладне се върнаха марикопите, изпратени след избягалия Ролан. Те съобщиха, че са проследили дирята на Сребърния мъж до форт Гранд.

Сега вече нямаше удържане и дори Елми не пожела да остане тук, след като се касаеше за откриването на Адлер. Ето защо бе решено момичето да бъде отведено до Деминг, откъдето щеше да замине с дилижанса до Грейнит стейшън и да чака там под закрилата на баща си другите.

От пленниците беше останал само един — Нютън-Флоран, някогашният дервиш, когото Олд Файерхенд бе поискал да запази за себе си. Той щеше да бъде пазен от лесничея Роте, който оставаше при Синята вода да изчака завръщането на Уилкинс. Пък и лесничеят нямаше да бъде сам. Известен брой чирикахуа-апачи щяха да му помагат в пазенето на мисионерската постройка. Освен това сега нямаше причина да се опасяват от някакво обезпокояващо събитие.

Потеглиха още в ранно утро. Сетне Тътлиш-то, по чийто бряг в последно време бе станало толкова оживено, отново лежеше тихо и самотно.

Но още в следобеда неговият покой бе смутен.

От северния проход на долината бавно приближаваха в тръс трима ездачи. Единият беше онзи Лефлър, който преди малко повече от година беше изместил стария Уилкинс от плантацията му край Ван Бурен. Другите двама — негови водачи, бяха по-зле облечени и с по-лоши коне от него. Единият от тях посочи Тътлиш-то.

— Това е Синята вода, сър, край която трябва да минем, както вече споменах. Пътуването ви спешно ли е?

— Защо питате?

— Защото ми се струва, че скоро ще завали, а при това положение бих предпочел да прекарам нощта в някоя стая, отколкото под открито небе.

— Тук някъде има ли обитаемо място?

— Естествено — старата славна мисия край Синята вода.

— Монаси? Тая работа хич не ми е по вкуса.

— Някога тук е имало монаси, но те вече отдавна са се присъединили към другите благочестиви отци. Онова, което ще намерите тук, изобщо няма вида на монах, нито даже на монахиня.

— Да не би пък някоя млада мис?

— Точно това. И то каква!

— Коя пък е и как се казва?

— На единия въпрос мога да отговоря, но на другия — не. Всички я наричат Гълъбицата на вековната гора и живее с баща си под закрилата на абатите и старата постройка.

— Богата ли е?

— Може да се предполага. Тук нейде край езерото лежало зарито съкровище.

— Далеч ли е още до мисията?

— Съвсем не. Завиваме зад тези скали и ето че сме пред нея! Ако пожелаете да се вслушате в един добър съвет, тази нощ ще останем в мисията.

— Ще ни приемат ли?

— Защо не? В такава местност човек се радва да види някой бял.

— Е, нека опитаме.

В близост до езерото като че нямаше жива душа, а и на мисионерската порта трябваше да почукат повторно, преди прозорчето-шпионка да се отвори.

— Кои сте? — попита най-сетне старата индианка.

— Пътници. Идваме от Ислата и яздим надолу към Прескът.

— И какво искате?

— Молим за подслон за през нощта.

— Спрете под дърветата!

— Днес ще вали.

— Ще питам.

Старата затвори отверстието.

— Bounce! — ухили се янкито. — Това ли ви беше вашата Гълъбица на вековната гора?

— Не се подигравайте! Колкото е грозна тая дъртофелница, толкова е красива Гълъбицата.

— Стига само да е и по-гостоприемна!

— Нямайте грижа! Със сигурност ще бъдем приети.

Още след късо време старата отвори портата.

— Яздете навътре към двора!

Пътниците последваха подканата. В двора един индианец стоеше до коня си. Той се престори, че ни най-малко не се интересуваше от тях, но тайно внимателно ги оглеждаше. Когато влязоха, от входа на стълбището към тях пристъпи един мъж. Беше лесничеят Роте. Той поздрави на лош английски.

— Искате да пренощувате тук, мешърс? Well! Не бих желал да отпратя някой джентълмен от този праг, без да има нужда. Казах: джентълмен. С вас как стоят нещата?

Лефлър се изхили.

— Скандализирате се от нашия вид? Мастър, моля да размислите, че една езда през пущинака…

— No, no — отби лесничеят. — Трябва само да ида на сигурно. Аз не съм господарят тук.

— Ами?

— Домоуправител на почетна служба! Заселището принадлежи на мистър Уилкинс.

— Уилкинс?

— Да не би да ви е познато името?

— Хм-м! Чувал съм за някакво си Уилкинсфийлд… в Аризона — опипа предпазливо почвата янкито.

Иначе беше готов за бягство.

По понятни причини се боеше от една среща с Уилкинс, макар от друга страна вече от дълго време напразно да го диреше.

— Съвпада, така е! — извика междувременно доверчивият лесничей Роте. — Точно оттам произхожда нашият мистър Уилкинс!

На устните на Лефлър замря проклятие. Неговата възбуда се предаде на коня му и той започна да танцува. Умът му трескаво търсеше някакъв претекст за пристъпване към незабавно отстъпление.

— На такъв господар — изтръгна се накрая задавено от него — не бих желал да досаждам.

Една усмивка от страна на Роте сложи на първо време край на неговите грижи.

— Вие сте джентълмен с чувство за такт и мярка! Кой говори за такова нещо? Мастър Уилкинс въобще не си у дома. Не бихте могъл значи да го обезпокоите. От негово име ви казвам добре дошъл, на вас и вашите придружители. Слезте и елате горе при нас! Вашите слуги могат да се обърнат там към индианеца! Той ще се погрижи за тях.

Лефлър се бе изплашил страшно много в началото. Сега обаче се радваше, че ще отседне тъкмо тук. Беше открил местонахождението на човека, когото отдавна търсеше и твърдо реши да извлече изгода от това откритие. Важно бе само да не издава името си и да установи дали няма някой тук, който знае връзката му с Уилкинс.

Той се погрижи да даде наставления на водачите. Същевременно им смигна многозначително.

— Ще ми се да бъда предпазлив и да не дам да се разбере кой съм. Много не му хващам вяра на това поселище. Дръжте си устата!

Сетне последва лесничея до една стая, където фрау Роте седеше със своя син и сестра си.

— Водя ви един гост — каза лесничеят.

— Литън! — представи се янкито. — фил Литън!

— Аз се казвам Роте. Бях лесничей в Германия. Това са жена ми и синът, там балдъзата! Другите обитатели на къщата излетяха. Жалко! Иначе щяхте да заварите отбран кръг, сиреч освен домакина и дъщеря му също още прочутия Детелинов лист — траперите Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър, както и неколцина други.

Страх пробяга по крайниците на Лефлър. „Каква среща би била! — помисли си. — Тъкмо Сам Хокинс!“ Стараейки се да прикрие смущението си, той прояви лицемерен интерес към една такава важна новост.

— Слушал съм за тези мъже — изрече със затруднение.

— Жалко! Наистина жалко!

После го изби вътрешна радост, че явно няма защо да се опасява от разкритие. И тутакси се възвърна цялата му дееспособност. Искаше му се да разбере с каква цел тези негови добре познати са се отдалечили от мисията.

— И накъде заминаха всички тези хора? — прибави равнодушно.

— Няма как да ви го кажа без някои допълнителни подробности — обясни Роте. — Тук ние преживяхме необикновени неща. Докато жените приготвят яденото, ще ви разкажа, доколкото самият съм в течение на работата.

Ето как Лефлър научи от лесничея всичко, което искаше да знае и получи една доста вярна представа за неотдавнашните събития. В заключение Роте не забрави да упомене и понататъшните намерения на своите приятели.

— Младата дама заминава под бащината си закрила с дилижанса за Грейнит стейшън — продължи да дрънка той. — Там ще чакат, докато останалите мъже се присъединят към тях. А те са подирите на онзи мосю Ролан. Всичко това подочух случайно. Но едно е сигурно, че търсят един млад Уилкинс и друг някой си Адлер.

Яденето бе сервирано и разговорът между Роте и Лефлър прекъсна. Докато си похапваше с апетит, гостът забеляза, че жената напълни отделно една малка купа и я отнесе навън.

— Сигурно за придружителите ми? — попита той лесничея.

— Не — отвърна оня този път колебливо.

— Значи имате и други гости?

Сега Роте все пак даде открит отговор.

— Ще проявя доверие към вас, като ви кажа истината. Храната е предназначена за един затворник.

Лефлър наостри слух.

— Имате затворник в къщата? Вероятно някой индианец?

— Не, бял. Обесникът искаше да проникне тук с взлом и бе заловен заедно с другите.

— Не казахте ли, че всички злодеи били предадени на марикопите?

— Наистина, само този не. Към него Олд Файерхенд изглежда има някакви особени намерения, понеже бил пратеник на някой си Уолкър.

Лефлър посегна неволно към вътрешния си джоб. В него се намираше едно писмо от Уолкър, което гласеше следното:

„Незабавно тръгнете и елате при мен! Имам да ви съобщя нещо важно. Сега се казвам Зенърт и живея край Прескът, Аризона, в планините Приета. Всеки ще ви насочи към мен.“ Залъците присядаха на гърлото на госта, така силно го бе овладяла възбудата. Ама че съвпадение! Какви новини! Какво ли означаваше пак тая работа с Уолкър? И кой можеше да е пратеникът, когото бяха заловили?

На Лефлър костваше немалко усилие да си наложи спокойствие. Овладявайки се мъчително, той опита да подкачи с тон на чисто любопитство:

— Уолкър? Кой е Уолкър?

Роте все още не забелязваше нищо и разказа каквото знаеше за Уолкър. Лефлър веднага си изясни картинката и също така бързо реши да освободи пратеника и да се съюзи с него. А Роте с готовност му услужи, като, разпален от разговора, му посочи ключовете от подземието, които висяха на един пирон до шкафа и съвсем точно му описа помещението, в което бе тикнат затворникът.

Лефлър се нуждаеше само още да разбере дали ще има възможност да осъществи своя номер. За целта се показа угрижен за сигурността на къщата. Лесничеят го успокои и сподели, че нощем в двора стоят на стража двама индианци.

— Не в къщата? — попита още Лефлър.

— Тук не е нужно. Но вън, срещу вратата, стоят на пост още трима индсмани. Пък в къщата нали съм самият аз… и синът ми — довърши той с крепка увереност.

Янкито можеше да бъде доволен от чутото. Не след дълго той се оправда с умората си и помоли да му бъде посочена стаята.

— Да ви посоча стаята? — засмя се лесничеят. — Говорите, сякаш се намирате в някоя странноприемница! Бих могъл да ви дам само някоя празна стая. Ето защо е най-добре да си останете тук. Можете да спите на софата. Това е една рядка наслада в Дивия запад.

— О, не бих искал да ви прогоня!

— Кой говори за такова нещо? Ние не спим тук, а в две помещения в самия край на коридора.

Лесничейската фамилия се сбогува. Лефлър остана сам. Той знаеше, че никой няма да го обезпокои в реализирането на неговия номер. Нещата не биха могли по-добре да си паснат. Лесничеят като че си бе поставил единствената цел да го облекчи във всичко.

Когато наближи полунощ и вън се развилия дъждовната буря, той взе ключовете от стената и се спусна крадешком в подземието. От индианците в двора нямаше защо да се страхува, а и иначе не срещна препятствие. Намери правилно вратата, зад която бе тикнат затворникът и безшумно я отвори.

— Кой сте вие? — попита Нютън-Флоран, когато Лефлър пристъпи към него без каквото и да е встъпление и му отвори оковите.

— Излезте първо и мълчете! Тръгвайте с мен нагоре към стаята ми! Ще бъдете свободен.

Стигнаха в помещението без инциденти.

— Уолкър ли ви праща? — попита Нютън.

— О, не! Спасявам ви по собствен почин.

— Та аз не ви познавам!

— И аз вас! Но най-живо ви влизам в положението. Преди доста време се запознах с Уолкър, когото споменахте, сключих една сделка с него и сега възнамерявам да го навестя. Отседнах случайно тук и чух, че са ви затворили, понеже сте бил пратеник на Уолкър. Ето защо реших да ви спася.

— Вие действително ме спасявате от едно съвсем безнадеждно положение. Вечно ще ви бъда признателен. Макар вие, както изглежда, да сте в добро материално положение, пък аз съм беден, мога да ви уверя, че моята помощ не е за пренебрегване.

— Не се и съмнявам и ще я приема.

— При всички случаи Уолкър трябва да бъде предупреден за Олд Файерхенд. И аз ще тръгна да я свърша тая работа.

— По-полека само! Как всъщност се каните да стигнете до Прескът?

— Всички дяволи! Аз нямам кон!

— И аз не мога да ви набавя някакъв, поне тук не. Оттук ние ще яздим през Силвър сити към Сан Карлос и Феникс…

— Поврага! И искате да отидете в Прескът?

— Разбира се. Имам двама водачи.

— Миличките типове! Те ви мамят, за да пътувате поне три дена повече. Или пък наистина не познават планините? Кога заминавате?

— Малко след разсъмване.

— А аз естествено трябва по-рано да си дигна чукалата. Преди късния следобед никой няма да забележи изчезването ми. Та тръгвам аз значи по посока Силвър сити и вие по-късно ме последвате. След два часа стигате до едно свличане на почвения слой, което си заслужава да се види. Слизате да го разгледате и водачите ви правят същото. Аз съм скрит наблизо, възползвам се от подходящия миг и офейквам с двата коня на водачите. Вие естествено се мятате веднага на вашата кранта — привидно за да ме преследвате. После тези славни момци ще има да си чакат, докато ние яздим с всичките му удобства към Прескът при Уолкър. Харесва ли ви този план?

— Отличен е. Но как смятате да се измъкнете оттук?

— През портата във всеки случай не.

— Тя е заключена, а в двора стоят на стража двама индианци.

— Значи ще трябва да се спусна през прозореца.

— Добре. Ще ви дам ласото си. Но вън внимавайте, че да не вземат да ви спипат! Срещу портата стои индиански пост.

— Портата е зад ъгъла! А веднъж намеря ли се вън, няма да е лесно някой да ме пипне! Я вържете ласото за крака на масата, та да не се напрягате ненужно… Тъй. А сега отворете прозореца!

Бил Нютън се спусна. Лефлър изтегли ласото и затвори прозореца.

На утрото напусна рано гостоприемната колония. При портата стисна дружески ръката на Роте с няколко благодарствени думи и лесничеят се върна в къщата, без да подозира нищо лошо…

Може би два часа по-късно се случиха две неща: лесничеят слезе в подземието да нагледа затворника, но той беше изчезнал; при свлачището пък двамата водачи на Лефлър напразно стояха и чакаха янкито да им върне конете.