Карл Май
В долината на смъртта (4)

4. ОЩЕ ЕДИН СЪЮЗНИК — ВИНЕТУ

Безшумно се промъкнаха горе в стаята на Нютън. Срещуположната врата бе предвидливо отворена още отсега, после зачакаха.

След късо време Винету надигна глава.

— Пет! — прозвуча тихо отвън.

Олд Файерхенд надникна. Долу стоеше някакъв мъж.

— Всичко ли е наред?

— Всичко.

Второ „пет“ назад и една върволица от безшумни сенки залъкатуши насам.

— Спусни ласото! — заповяда Кървавия Джак.

Олд Файерхенд спусна своето, изтегли три други и ги върза за една кука в зида. Четирите ремъка бяха достатъчно здрави за катеренето.

Пръв пристигна Кървавия Джак и се метна ловко на перваза на прозореца.

Той изшетпя доволен:

— Това е първата крачка към златото и отмъщението!

С тези думи скочи в черната като катран стая. Още преди нищо неподозиращият Джак да се е обърнал, Олд Файерхенд сключи ръце около гърлото му, така че смъртно уплашеният разбойник разтвори наистина широко уста, ала не съумя никакъв звук да издаде. Един парцал зад зъбите, по един ремък около ръцете и краката — всичко това за тези четирима мъже бе работа за няколко мига. Джак вече лежеше вързан в другата стая, преди да се е покатерил вторият. По същия начин бяха посрещнати всички, освен последния. Никой не бе взел пушката със себе си. Сега последният подвикна отдолу с приглушен глас:

— Първо пушките!… Ще ги вържа с ласото наедно.

Оръжията бяха изтеглени, сетне ги последва и този мъж, комуто провървя като на останалите.

Пъргавия елен донесе една свещ, за да могат да огледат пленниците.

Кървавия Джак държеше очите си отворени и разглеждаше с ярост четиримата мъже.

— Аз съм Олд Файерхенд — каза ловецът спокойно, — а тук стоят Винету и Сам Хокинс. С вас ще се отнесем точно така, както вие се канехте да се отнесете с обитателите на този дом. Съдбата ви е решена. Ние няма да ви убием, наистина, но ще ви дадем в ръцете на приближаващите марикопи.

Кървавия Джак трепна. Затвори очи — не искаше повече нищо да вижда.

Олд Файерхенд предостави пленниците на надзора на другите трима и се отдалечи. Когато се върна при компанията, беше малко след единайсет и половина — само половин час значи им бе необходим, за да заловят с изненада престъпниците.

Разпитван през това време за преживелиците си в Турция, Нютън бе разказвал каквото му бе дошло на ума и каквото бе намерил за добре. Тъкмо разправяше за разните необикновени запознанства, които бил направил, когато Олд Файерхенд се върна.

— Мастър Нютън — прекъсна го на думата ловецът, — запознавал ли сте се там и с чужденци?

— С мнозина.

— Може би с един сър Дейвид Линдсей?

— Линд…сей! — заекна онзи. — Не.

— С един Норман ефенди и един Валерт ефенди?

— Също не.

— Познат ли ви е някой си там Ибрахим бей?

— Чувал съм името му.

Бледнината на лицето му се промени в палеща червенина.

— Или някакви си Закума и Чита?

— Назовавате само имена, сър — каза той със спазматичен опит да се овладее, — който не познавам.

— О, искам само да ви кажа, че от дервиша до прерийния ловец е налице гигантски скок, какъвто навярно никога в живота не е бил извършван!

— Дер…виш?

— Хайде стига вече, приятелче! Ти също така добре като мен знаеш, че си се числил към Виещите дервиши. Знам всичките ти дела и само не мога да проумея как си се измъкнал от Тунис, където си бил обвинен в опит за убийство на Мохамед ес Садок!

Нютън видя сега спасението си единствено в наглостта.

— ’s death! — изрева той. — Това е вече прекалено! Бил съм дервиш и убиец? Мастър Уинтер, ако още веднъж ми го кажеш, ще си имаш работа с мен!

— О-о, аз вече си имам работа с теб и бързо-бързо ще приключа! Мастър Уилкинс, имайте добрината да доведете другия ваш гост! Знаете кого.

Херман естествено се бе държал в готовност и веднага бе на мястото. Очите на някогашният камердинер и дервиш се спряха на него вторачени и уголемени. Той разпери ръце пред себе си.

— Diable!^[1] Валерт ефенди!

Херман не трепна с мигла. Измери го с един безкрайно презрителен поглед.

— Мерзавец!

Това бе всичко, което каза. После седна при другите.

— Е-е — ухили се Олд Файерхенд, — какво ще кажеш сега? Все още ли ще отричаш? Но нека премълчим турските ти приключения и поговорим по-напред за тукашните ти.

— Ето че любопитството ми се възбужда! — надсмя се Нютън. — Не зная за какви приключения би могло да става дума!

Един копнеещ поглед потърси стария дървен часовник.

— Нима? Е, та нали едно много вълнуващо трябва да преживеем точно в дванайсет часа! Остават само още десет минути. Значи е настанало време да отидеш в стаята си и да пуснеш Кървавия Джак и хората му да се качат.

— Лъжа! — изкряска оня. Той видя да се руши надеждата му в Джак и неговите другари. Не ще и съмнение, че всичко бе издадено. Неговото единствено избавление се криеше в бягството, за което в краен случай щеше да си пробие път с ножа.

Олд Файерхенд понечи да му застана на пътя, ала забеляза, че вратата бе леко открехната и през процепа проблясваше едно око. Нютън-Флоран не можеше да избяга.

— Той нарече това лъжа! — обади се Уил Паркър. — Мастър Файерхенд, докажи му, че е вярно!

— Преди малко не се ли показа през прозореца да обсъдиш с Кървавия Джак целия план? Аз седях съвсем наблизо и чух…

Беше прекъснат. Нютън до момента не знаеше, че този, когото той познаваше под името Уинтер, носи на Запада прозвището Олд Файерхенд. За този мъж той бе чувал вече твърде много, за да не се страхува сега от най-лошото. Ето защо направи внезапен страничен скок да се добере до изхода, ала тутакси отскочи обратно.

Винету бе влязъл бързо и държеше срещу него проблясващото острие на ножа си, без дума да каже. А Олд Файерхенд улови с такава сила китката на Нютън, че спя нададе болезнен крясък и изтърва извадения нож.

— Негоднико, нима още ще отричаш? — обърна се грубо той към него.

— Аз съм невинен!

Той разчиташе, че след като не е при прозореца, то и съучастниците му няма да се качат, а оттам и никой нищо не би могъл да докаже срещу него.

— Е, нека осветим по-отблизо твоята невинност. Мастър Стоун, я имай добрината да му увиеш така ласото около тялото, че да не може да си помръдне ръцете!

— С удоволствие, сър!

Нютън повдигна напразен протест срещу тези обноски.

— Сега го вземете с вас и последвайте Винету! — обърна се Олд Файерхенд към другите. — Той ще ви заведе там, където доказателството за вината е ясно като бял ден.

— Винету! — възкликна удивено Уилкинс.

— Винету! — прозвуча почтително от устата на немските заселници.

— Да, мешърс, вие имате голямото щастие да се запознаете с най-прочутия вожд на Запада.

Има хора, които още в първия миг на срещата ни правят дълбоко, неизличимо впечатление. Такъв мъж беше и Винету.

Той носеше ощавена в бяло и украсена с червена индианска везба ловна риза. Легинсите му бяха изработени от същата материя и снабдени с гъсти ресни от коса. Краката му бяха обути в гарнирани с перли и украсени с игличките на бодливо свинче мокасини. На врата си носеше скъпоценна лула на мира и трикатна огърлица от ноктите на сива мечка. Около хълбоците си бе увил като пояс ценно одеяло. От него надничаха ръкохватките на два револвера и ловен нож. Главата му беше непокрита. Дългата, гъста синьо-черна коса бе подредена в шлемовиден кичур с вплетена в него кожа от гърмяща змия. Никакво перо не красеше тази прическа и въпреки това човек още от пръв поглед си казваше, че този индианец трябва да е вожд и то не обикновен. Лявата ръка държеше цевта на пушка, чиито дървени части бяха гъсто обковани със сребърни гвоздеи. Това беше Сребърната карабина — тема на разговор край хиляди лагерни огньове.

Когато Винету видя, че всички присъстващи са насочили вниманието си към него, подаде дружелюбно, но мълчаливо всекиму ръка. Само когато я протегна на Дик и Уил, по сериозното му лице пробяга закачлива искрица.

— Много луни минаха, откак Винету не е виждал двамата Итзех. Той се радва, че неговият път го събра отново с тях.

Двамата дълги уестмани бяха видимо поласкани от тези слова. Но те не бяха така добре запознати с апаческото наречие, че да разберат думата „итзех“. Ето защо Уил Паркър се обърна към Олд Файерхенд.

— Итзех? Тази дума не ни е известна. Какво означава?

Ловецът се засмя.

— Итзех означава „дърветата“. Погледни се, мастър Паркър, и веднага ще ти стане ясно защо ви наричат така местните апачи.

— Egad! Хич и не го знаехме. Какво ще кажеш по въпроса, Дик?

По физиономията на Дик Стоун се изписа самочувствие.

— Щом така ни наричат, значи трябва да сме много прочути типове!

— Е, ще ви кажа откровено, че вие двамата сте по-прочути, отколкото може би си мислите.

— Хи-хи-хи-хи! — даде да се чуе из един път Сам Хокинс откъм вратата. — Дърветата! Нека бъда на мястото излапан от някой кун^[2], ако това не е най-доброто име, което някога съм чувал, ако не се лъжа!

— Мълчи, стара кукумявко! — сгълча го Уил Паркър. — Не ни ядосвай! Ние барем си имаме бойно име — Дървета ли, Криваци ли! Или Томахоци! Можеш ли ти да заявиш същото?

— Я стига с вашето бойно име! Като го чуя и съзерцавам същевременно фигурите ви, ми се дощява от мъка и състрадание да зароня горчиви сълзи.

— Де, де, мастър Хокинс! — притече се Олд Файерхенд на двамата дългучи. — Само не се надувай толкоз! Иначе ще проявя неделикатност и ще издам какво красиво име са ти прикачили чирикахуасите.

— Какво? И Сам ли има име? — провикна се Уил Паркър. — Вади го наяве!

— Well! Ние трябва да го знаем — изрази съгласие Дик Стоун. — Казвай го, мастър Огнена ръка, инак ще те нарека пъзльо, който не смее нито даже бойното име на своя приятел Сам Хокинс да изрече!

— Е, след като бълваш такива люти закани — подсмихна се Олд Файерхенд, — наистина ще трябва да ви сторя хатъра.

— И? — попита Уил напрегнато.

— Как се казва Сам? — зачу се и Дик.

— Някоя почетна титла ли е? — завикаха другите.

— No. Вашият приятел е наречен от чирикахуасите „Чи-коне“.

— Чи-коне? — запита Уил, поклащайки глава. — Откак съм жив не съм чувал тази дума.

— Well, не се и съмнявам. Тя също е апаческа.

— И означава?

— Нещо като „Светещия нос“.

Двамата дангалаци избухнаха в злорад, гръмък кикот. Сам посегна към носа, като да провери дали той си заслужава името. Движението беше неволно, но тъкмо затова отпуши и у останалите един бурен смях.

В културните среди е невъзможно човек да се присмива на телесните недъзи на някой друг; в Дивия запад пък се срещат калени на ветрове и бури, яки хора, които и устни не бяха разтеглили при някой тънък виц. Тук всичко е откровено до грубост, нищо не се взема на сръдня, при предпоставката, разбира се, че не идва от устата на някой неприятен човек. Всеки тук на драго сърце се присмива на самия себе си.

Така и сега. Гъсталакът, зад който се предполагаше, че се намира устата на дребния трапер, се разтвори за широко ухилване.

— Проклети типове, тези апачи! — изръмжа той. — Впрочем в Дивия запад един добър нос е най-важното. А вие, грийнбекс^[3], не се хилете! — обърна се към лесничея и сина му. — Вие от всички наистина имате най-малко основание за това. Защото изобщо никога няма да стигнете до някаква известност — нито заради изрядността на своите носове, нито заради умението си да губите завивки и долари! Запитайте вашите лейдис дали Сам Хокинс няма право, ако не се лъжа!

Тези думи само увеличиха веселието.

Тръгнаха със смях под водачеството на Винету към пленниците, пазени от Пъргавия елен.

Кървавия Джак и хората ум в никой случай не се намираха в положение за завиждане. Според правото на саваната те не можеха да очакват нищо друго освен смърт, която, както трябваше да си кажат, многократно бяха заслужили.

Сам Хокинс се обърна към Уилкинс.

— Тази негодяи са във вашия дом, вас искаха да нападнат. Вие следователно сте първият, който трябва да определи какво ще става с тях.

Уилкинс погледна към Олд Файерхенд.

— Вие какво ще кажете, сър?

— Моето мнение е да не прибързвате. Няма ли тук някое помещение, в което можем да пазим тези типове?

— О, няколко! За строителите на мисията всички индианци са били врагове. Те трябвало да бъдат готови за битка и отбрана и са се погрижили за затворнически килии, които и до днес все още се намират в добро състояние. Разположени са долу в подземието.

— Това е добре. Там ще подслоним тези достопочтени господа. Но един от тях ще отделим — към него предявявам претенции аз.

— Имате предвид Нютън?

— Да. Не ви ли се намира някоя по-специална килия за него?

— Можете да получите най-различни помещения — малки, големи, високи, ниски, сухи, влажни, изцяло според угодата ви.

— Е — намеси се Сам, — чак удобства няма да създаваме на мешърс. Вземаме най-ниския и най-влажния зимник. Те искаха да ни разгреят, а ние в замяна ще ги поохладим. Пък що се отнася до продоволствието, предполагам да им даваме стриди, трюфели, индиански птичи гнезда и шампанско, колкото им сърце пожелае, хи-хи-хи-хи! Но преди туй ми се иска да разменя някоя приказка с тоя Джак.

Сам Хокинс се наведе и извади парцала от устата на Кървавия Джак.

— Познаваш ли ме?

Джак не отговори.

— Слушай какво, свикнал съм, когато питам да получавам отговор! Не го ли дадеш, имам едно средственце, което ще ти развърже езика. Отговаряй значи! Познаваш ли ме?

Сам откопча ласото от хълбока и го накати няколко пъти.

— Да — отвърна Джак бързо.

— Много добре. И кой съм?

— Сам Хокинс — процеди онзи.

— Да, а тези двама господа са Дик Стоун и Уил Паркър — едно старо, добро познанство от Уилкинсфийлд, а? За да задигнете съкровищата ли сте дошли по тия места?

— Не. Ние сега сме честни хора и искахме само да помолим за подслон.

— И всички дружно се вмъкнахте през прозореца? Хубава молба за подслон! И сега сте били честни хора? Чудно! Какво ли ще каже лесничеят Роте за тая работа!

— Това бе само една шега, която си направихме с него.

— Охо, шега! — Извика Роте разгневено. — Обрича ли човек на шега хора на гладна смърт? Взема ли им на шега парите и цялото имущество? Щом като било шега, добре, тогава нека и ние гледаме на наказанието, което няма да ви се размине, като на шега! Впрочем не бива да мислиш, че съм само случайно тук. На Олд Файерхенд беше известно вашето убежище и той ни го съобщи. Ние отидохме в долината при колите, изгорихме ги и намерихме и парите до лявото задно колело на предния фургон!

— Поврага! — изплъзна се от Кървавия Джак.

— Да, а двамата пазачи, които бяхте оставили там, си получиха наказанието. После препуснахме насам, за да отпразнуваме повторната си среща с теб. Надявам се, си запленен от нея.

— Е, за запленяването вече аз ще се погрижа — подхвърли Сам. — Как стоят всъщност нещата, мастър Джак, дали не ти е известен някой, който се нарича Уолкър? В Прескът живеел?

— Не го познавам.

— Не го познаваш, пък си посрещнал пратеник от негова страна? Странна работа!

— Не знам за никакъв пратеник.

— Тоя мастър Нютън не е бил изпратен от него при теб?

— Не.

— Е, ние го знаем по-добре. По тоя начин само си влошаваш положението… Какво ще правим, мастър Уилкинс, ще ги окошарим ли за известно време, та да могат да поразмислят и станат по-общителни, или не?

— Да — отговори Олд Файерхенд вместо Уилкинс. — Но преди това бих желал да поогледам килиите.

Уилкинс донесе свещ и ключове и поведе ловеца към подземията. Там долу имаше — отделени със здрава врата — няколко различни по височина и големина помещения, чиито стени се състояха изцяло от квадри^[4], а обкованите с желязо врати правеха всеки опит за бягство невъзможен.

Най-ниското от тези помещения беше направо дупка. Човек можеше вътре само да седи.

— Тук ще тикнем Нютън — определи Олд Файерхенд. — По отношение него ви препоръчвам най-голяма строгост и бдителност. Той в никой случай не бива да ни се изплъзне. А сега нататък! Някое помещение за останалите.

Уилкинс отключи няколко врати и ловецът проучи сводестите килии. Те бяха далеч над човешки бой високи и не предлагаха нищо друго, освен голи зидове. При светлината на свещта той забеляза в средата на потона един отвор.

— Онова отверстие отдушникът ли е?

— Да, но то има и друга цел. Води до едно малко помещение в приземния етаж и е затулено с камък. Повдигне ли го човек и сложи ухо на отвора, чува всяка дума, която бива изречена тук.

— Това е от голямо предимство. Така лесно можем да узнаем онова, което те иначе ще премълчат. Аз исках всъщност Нютън да бъде пазен отделно, ала за мен преди всичко е важно да измъкна къде и как мога да открия Уолкър, който го е пратил. Съберем ли Нютън заедно с другите, те ще заговорят за това и ние ще го чуем. Така че нека бъде заключен тук с тях. За да не могат да отгатнат къде се намират, ще ги доведем със завързани очи. Но после и подслушвачът вече трябва да е залегнал горе при отвора. Ще изпратя там дългия Дик.

Отправиха се отново нагоре;. Там завариха Сам още да разпитва пленниците. Той тъкмо искаше да узнае къде се намират конете им, ала те упорито мълчаха.

Винету, който до този момент дума повече не бе изрекъл, сложи ръка на рамото на Сам Хокинс.

— Нека моят брат щади гласа си — каза той с едва доловима усмивка. — Винету беше след тях и знае всичко. Те оставиха един мъж с конете при четирите кедъра, които се извисяват от другата страна на скалистия пояс…

Дик Стоун бе изпратен на неговия подслушвателен пост. Той отстрани камъка, просна се с цял ръст на пода и доближи ухо до отвора. После бушхедърсите бяха отведени в сводестото помещение и заключени.

Не след дълго Уил Паркър доведе животните на пленниците заедно с оставения за пазач мъж. Затвориха го при другите.

Със залавянето на Кървавия Джак и съучастниците му Уилкинс вече си мислеше, че всяка опасност е отминала. Ето защо се изплаши немалко, когато чу от Олд Файерхенд, че към тях напредват триста индианци марикопи.

— Какви са им намеренията? — попита Сам Хокинс.

— Искат две неща. Първо, планират нападение срещу Гълъбицата на вековната гора и второ, хвърлили са око на съкровищата, намиращи се при Синята вода… впрочем — прекъсна се той-много се говори за тези съкровища, мистър Уилкинс. Има ли всъщност нещо вярно в това?

— Хората много се заблуждават — отговори уклончиво Уилкинс.

— Е, тогава червенокожите господа нека дойдат и си вземат това, което тук не съществува.

Винету повдигна чело.

— Марикопите са изпълзели като плъхове от дупките си, но Винету ще ги отблъсне без усилие. Той ще язди срещу тях, за да открие техния лагер. Та нали е лесно да се прецени по коя линия ще се появят враговете, които живеят по северния бряг на Рио Хила. Ние се намираме източно от главното течение на Хила и аз мисля, че марикопите ще се придържат към северната страна на реката. Но по този маршрут на пътя им лежи Силвър сити, където те не бива да се показват.

— Тогава пък биха стигнали до форт Уест, където веднага ще им светят маслото — намеси се Сам Хокинс.

— Толкова далеч те естествено няма да отидат. Ще оставят форта вляво и ще яздят между него и заселището.

— От устата на Кървавия Джак дочух, че марикопите можели да бъдат тук още утре по обяд — отбеляза Олд Файерхенд. — Те значи са отдалечени на не повече от един ден преход. Биха ли лагерували нейде наблизо, мастър Сам?

— Няма и през ум да им мине.

— Или в близост до Силвър сити и форт Уест?

— Определено не. Те бивакуват зад тях.

— И кога ще преминат между двете селища?

— Днес, след като се стъмни. Трябва да кажем „днес“, защото вече минава полунощ.

— Изцяло съм на твоето мнение. Следователно до това време те ще останат да лежат зад линията, прекарана от Силвър сити до форт Уест. Позната ли ти е местността, мастър Сам?

— Горе-долу, ако не се лъжа.

— Не прави ли Хила зад Силвър сити един значителен завой от юг на запад? Там тя е плитка и тясна и лесно може да се премине на кон. Водата едва стига до тялото на животното. Земята, заключена в този завой, е покрита с девствена гора. По брега расте тръстика и непроходим гъсталак, между това трева, достатъчна за много коне. Там ще се спрели червенокожите.

— Good luck, няма по-добре скривалище за тях от онова място! Сред гората, скрита отпред от реката, те са сигурни като в скута на Авраам. Там и нийде другаде трябва да се търсят и открият. Налага се някой да отиде и види къде сме. Кой?

— Винету — каза вождът спокойно.

— И аз! — рече Сам.

— Винету ще язди сам. Ако Сам Хокинс също има желание да отиде и поразузнае, може да го стори. Нека Огнената ръка го придружи!

— Ами аз! — намеси се Уил Паркър. — Да не би да трябва да остана тук?.

— Да — определи Сам. — Не е нужно половината свят да се разтърчи заедно с нас. Грижи се, дългуч! Ти имаш задачата да пазиш мисията и бдиш над Гълъбицата на вековната гора.

Тогава пък младият апач направи жест на отказ.

— Пъргавият елен закриля Гълъбицата. Той не се нуждае от втори.

От тези думи прозвуча нещо като ревност.

— Приближават много врагове — каза Винету със своя благозвучен глас — и една ръка за закрила не е достатъчна. Нека белите приятели пазят къщата. Винету сега потегля. Той ще язди на север, за да стигне покрай форт Уест на марикопите в гръб.

— В такъв случай ние двамата ще се насочим на юг — отбеляза Олд Файерхенд. — Ще яздим край Силвър сити и ще се явим на индианците в гръб от другата страна. Там може би ще се срещнем с Винету.

— Хау!

Само тази дума произнесе апачът. В следващия миг беше изчезнал от стаята.

Това индианско „хау“ е общо за почти всички племена и има различно значение. Най-често обаче се използва като потвърждение, като: „Уговорено!“, „Решено!“

Сам се обърна към Олд Файерхенд:

— Кога тръгваме?

— Сега още не. Трябва първо да сляза до Дик. Впрочем нека мастър Уилкинс ти даде някой добър кон от своите, защото твоето муле сигурно е уморено.

— Моята Мери уморена? В такъв случай лошо я познавате. Тя като нищо може да излезе насреща на твоя породист жребец, ако не се лъжа.

Олд Файерхенд завари Дик проснат по корем в партерната стая и с ухо над отвора в пода. Виждайки ловеца да влиза, той положи камъка върху дупката и се надигна.

— Проклета задача! — изруга шепнешком. — Да не би да трябва цяла нощ да клеча така?

— Не, мастър Дик. Такова нещо не искам. Какво става… говориха ли нехранимайковците?

— Само тихо. Мислеха, че някой е останал вън при вратата да ги подслушва. Едва когато бе вкаран последния, разбраха, че Уилкинс си е тръгнал и започнаха да говорят по-високо. Но нищо важно. Тъкмо сега оня, който се нарече Нютън, подхвана дума за Турция.

— Трябва да го чуя.

Олд Файерхенд легна на земята и се заслуша. Но разговорът беше взел вече друго направление.

— Поне теб да не бяха спипали! — чу той гласа на Нютън-Флоран. — Тогава можеше да препуснеш до Прескът и да доведеш Уолкър да ни отърве!

— Вероятно изобщо нямаше да го открия!

Говорещият, както изглежда, бе пазачът на конете.

— Естествено той там не се нарича Уолкър. Казва се Зенърт и живее в един котадж^[5] в Сиера Приета.

— Та това не е Прескът!

— Не. Човек има да язди дотам още четири часа. Но в тая страна не се държи такава точна сметка. Освен това всеки кръчмар би те насочил към него. А сега ми разкажи как стана, че те уловиха като хвойнов дрозд^[6]!

Това самият Олд Файерхенд знаеше най-добре. Нямаше нужда да го чува. Ето защо напусна подслушвателния си пост — минутата, която прекара при отдушника, се бе отплатила богато.

Той сложи камъка върху отвора и се отдалечи с Дик да потърси Сам Хокинс. Дребният трапер вече оседлаваше в двора своята Мери.

Когато потегляха, Уилкинс дойде да се сбогува и да им благодари.

— Не си заслужава да се говори — рече Сам. — Докато не се върнем, за вас опасност няма, ако не се лъжа.

— Благодаря, сър! Впрочем аз разчитам малко и на самия себе си. Веднага щом тръгнете, ще пусна водата и до обяд при езерото ще са се събрали поне сто опитни войни на чирикахуа.

— Не допускайте да бъдат видени, а ги приберете в къщата! Защото марикопите също не са глупави глави и ще пратят съгледвачи!