Карл Май
В долината на смъртта (21)

21. СЛЪНЦЕТО ЗАД ОБЛАЦИТЕ

Мохавите завиха зад ъгъла на скалистия хълм и спряха пред къщата. Там видяха конете на своите хора — значи всичко беше наред.

Разкъсващата мечка слезе от мустанга и похлопа. След известно време врата се отвори и Анита излезе.

— Защо отваря една дъщеря на бледоликите? — поти той мнително.

— Такова ми е задължението.

— Къде е господарят на къщата?

— Храни се.

— А къде са войните на мохавите?

— Седят при него, споделят трапезата му.

Това беше вярно. Олд Файерхенд действително беше поканил мохавите на вечеря, за да ги отдалечи от двора.

— Води ме при него!

Анита заключи вратата и тръгна пред вожда през двора и нагоре по стълбите. Там го пропусна да влезе в една стая.

Разкъсващата мечка се огледа на слабата светлина на лампата и свъси вежди.

— Каква работа имам тук?

— Господарят на къщата обикновено тук посреща и поздравява своите гости.

— Да не би да трябва да чакам тук, докато дойде? Аз не съм бледолик и не искам да знам за техните порядки. Отивам при него!

Той се обърна да напусне стаята, ала отстъпи удивен.

На отворената врата стоеше Винету.

Момичето се измуши чевръсто навън.

— Къде са войните ми?

Това беше първият въпрос, който вождът изрече, виждайки непознат индианец пред себе си в полумрака.

— Те са мои гости.

— Аз искам да отида при господаря на тази къща. Кой обаче си ти?

— Сега аз съм господарят. Наричат ме Винету.

Макар при индианците да се смята въпрос на чест никога да не допускат да се забележи какви чувства ги вълнуват, изненадата на вожда при споменаването на това прославено име бе толкова голяма, че той едва съумя да запази своята невъзмутимост.

— Уф! — извика, отстъпвайки крачка назад. — Ти искаш да си великият вожд на апачите?

— Моят червен брат го чу.

— Какво правиш в Долината на смъртта, в тази къща?

— Винету е тук, за да посрещне теб и войните ти.

— Къде е този, когото ние наричаме Сребърния мъж? Защо не идва той да ме посрещне?

— Той е възпрепятстван. Винету го прави вместо него.

Имаше нещо в държането на Винету, което даваше на червенокожия материал за размисъл. Лицето му се смръщи.

— Ти тук като наш приятел ли си, или като наш враг?

— Това зависи единствено от теб.

— Уф! Вождът на апачите е известен като приятел на всички червени мъже.

— Да, аз ги обичам всички — апачи и команчи, марикопи и мохави…

— Апачите, команчите и марикопите са врагове на Разкъсващата мечка. Щом ги обичаш, значи не можеш да бъдеш мой приятел…

— Винету обича, когото той иска. Всички добри хора са братя, независимо дали са бели или червени. Но ти защо си приятел на бледолики, които са зли, а враг на тези, които никога не са ти сторили нищо?

— Кой ти го каза?

— Винету знае всичко. Сребърния мъж е мошеник, убиец, разбойник. Ти си негов съюзник. Това може да донесе на моя червен брат нещастие.

Вождът посегна към томахока.

— Сега ти призна, че си мой враг!

— Винету е враг само на този, който му даде основание за това. Искам свободата на пленниците ти, понеже те не са ти сторили нищо и са приятели на мои приятели.

— Те ще си останат мои пленници, докато на мен ми харесва.

— Докато харесва на Винету. Ти самият си мой пленник.

— Не, ти мой!

При тези думи Разкъсващата мечка замахна светкавично за удар. Винету беше подготвен. Държал зорко противника под око, той го улови за ръката, изтръгна томахока и запрати червенокожия към стената.

— Как? Ти дръзна да дигнеш оръжие срещу вожда на апачите? Да умреш ли искаш?

Но Разкъсващата мечка беше неустрашим боец. Той бързо се съвзе и отново налетя апача с ножа си. Винету го посрещна с мощен удар под рамото и ножът изпадна от вдигнатата ръка.

— На два пъти Винету те разоръжи, като използва само ръката си. Посегнеш ли още веднъж, изгубен си!

— Моите воини кърваво ще ти отмъстят, задето ме удари!

— Не се страхувам от тях!

— Преброи ли ги колко са?

— Винету никога не брои бои неприятелите си. Ти обаче не знаеш колко воини се намират при мен. Хората, които беше изпратил напред, са разоръжени.

— Лъжеш!

— Винету никога не лъже. На негова страна се намират най-прочутите ловци на прерията. Ти ще ги видиш.

Винету отвори вратата. Влезе Олд Файерхенд, следван от Сам Хокинс, Дик и Уил, колкото място имаше отвън, беше заето от апачи и марикопи.

— Уф! — възкликна мохавът уплашен.

— Сега съзнаваш ли, че си мой пленник? — попита Винету.

Разкъсващата мечка позабави отговора.

— Накъде отведохте войните ми — попита накрая, — които яздеха пред мен?

— Тук в постройката са.

— Не си ли ги убил?

— И един-единствен.

— Но те са се били?

— Не. Предадоха се доброволно.

— Тогава са страхливи псета, които племето ще отлъчи!

— Те не бяха страхливи, а благоразумни. Осъзнаха, че съпротивата би била безсмислена и се предадоха.

— Могли са да се оттеглят, наместо да е предадат.

— Бягството беше невъзможно.

— За един храбър и умен воин няма невъзможни неща.

— Разкъсващата мечка смята ли се за храбър мъж?

— Съмняваш ли се в това?

— Тогава нека той опита да избяга!

— Ти ме подмами тук. Аз съм ограден от апачи, марикопи и бледолики. Как да избягам при това положение?

— Съвсем същото казаха и твоите войни. Те влязоха и ние ги обкръжихме с голям брой наши войни. И те като теб проявиха разум да се откажат от битката.

— Говориш, без да размисляш. Не знаеш ли, че се намираш в моя власт? Къщата е оградена от войни.

— Ние няма защо да се страхуваме от тях, защото пък те са обградени от нас. Никой от тях не може да се изплъзне.

— Не го вярвам.

— Винету ще ти го докаже.

Той даде знак на Сам. След броени мигове траперът се върна с предводителя на мохавите.

Вождът го посрещна с мрачен, презрителен поглед.

— Ти си един страхливец!

Подглаватарят се овладя:

— Дай ми нож, вземи своя и нека се бием! Тогава ще ти покажа, че не съм страхливец!

— Позор е да се предадеш на враговете, без въобще да си се бил!

— Речта ти е хаплива. Ако се касаеше само до мен, щях да се бия до смърт. Но аз не биваше да проигравам безсмислено живота на тези, които ми бяха поверени. Сега ти самият си тук. Пожелаеш ли да умрем, ще умрем. Хау!

Воинът се извърна и се облегна гордо на стената, скръстил ръце на гърдите.

Разкъсващата мечка нямаше как да не осъзнае, че отишъл твърде далеч. Той се отправи към един отдалечен ъгъл, извика мохава и заговори тихо с него.

Първоначално движенията на вожда бяха гневни, резки. Но постепенно той се успокои и изслуша доклада на другия, без да го прекъсва. Накрая потъна в дълбок размисъл. После се упъти колебливо към Винету.

— Какво смята да прави вождът на апачите?

— Това зависи от твоето решение.

— Пред къщата все още чакат голям брой мои войни.

— Те няма да ти допринесат полза.

— Докажи го!

— Последвай ме!

Винету закрачи пред вожда и го отведе на покрива.

— Погледни, там до портата са се скупчили твоите войни! Сега Винету иска да ти покаже и своите хора.

Беше тъмно. Винету измъкна револвера си и даде един изстрел.

Веднага прозвуча многогласен боен крясък. После Разкъсващата мечка видя една тъмна линия от ездачи, която се разтегна в полукръг около неговите хора и ги загради.

Мохавите бяха напълно изненадани. Те определено бяха вярвали, че тук няма да се натъкнат на никакъв враг и най-напред помислиха, че си имат работа със собствените си войни от отделението, което беше избързало пред тях. Само че ездачите бяха твърде многобройни, а бойният крясък бе сигурен знак за враждебност. Един от мохавите, който не искаше да предприемат нищо без указанията на своя вожд, се втурна към вратата и започна да думка.

— Те те викат — каза Винету. — Какво ще правиш?

— По-добре да се бием, отколкото да бъдем пленени без съпротива.

— Кой е казал, че мохавите ще бъдат наши пленници?

— Нима аз вече не съм?

— Сега си. Но ако се вслушаш в съвета на Винету, ще бъдеш свободен.

— А какво ще стане с хората ми?

— Те също ще бъдат свободни.

— Какво изискваш?

— Искам да ми предадеш белите пленници, които се намират при теб и да изпушиш с пачите и марикопите калюмета на мира.

— Какво още?

— Нищо.

Вождът схващаше, че се намира изцяло в ръцете на своя противник. Една победа над обкръжаващия враг беше невъзможна. Да се изплъзнат не можеха, защото входовете към Долината на смъртта сигурно отдавна бяха завардени от такива разумни мъже като Винету и Олд Файерхенд. Може би известен брой врагове щяха да бъдат съсечени, ала мохавите определено щяха да паднат до последния човек.

Индианецът е свикнал да се отнася колкото е възможно по-твърдо с неприятеля. Ето защо условията на Винету прозвучаха приятно за ухото му. Освен това сключването на мир с апачите и марикопите щеше да е от изгода за мохавите. Но за да отиде съвсем на сигурно и да не попадне в някоя клопка, той попита:

— Можеш ли към думите си да изпушиш лулата на клетвата?

— Да.

— Ще бъдат ли съгласни и предводителите на съюзените с теб червени войни?

— Те ще сторят това, което Винету иска.

— В такъв случай съм готов да се съвещавам с теб и тях.

— Разкъсващата мечка е не само храбър, но и мъдър. Погрижи се хората ти да се държат спокойно! Винету ще даде същата заповед на своите!

Двамата дадоха разпорежданията си от покрива. После се отправиха надолу към стаята, където ги чакаха белите.

Разкъсващата мечка тръгна към мохава, когото преди туй беше нахокал.

— Моят брат е постъпил разумно. Дано не е чул думите, които преди малко му наговорих.

— Чух ги — отговори мъжът навъсено — и тези бели войни също ги доловиха. Ти ме нарече страхливец, това може да се върне назад само с кръв или молба за прошка. Ако не ме помолиш за извинение, аз ще се бия с теб, докато един от двама ни отиде във Вечните ловни полета.

Беше неумолимо искане. Разкъсващата мечка сви вежди, ала надви страстите си.

— Аз не се страхувам от битката, но защо трябва и да те убивам, след като преди това съм те оскърбил? Ти ще ми простиш думите, защото аз знам, че ръката ти е храбра и силна, и че не се боиш от никой враг.

— Моето ухо вече не си спомня думите ти. Ти нищо не си ми казал.

— Тогава можеш да вземеш участие в съвещанието!… Преди туй обаче искам да видя войните си и да се убедя, че с тях се отнасят добре.

— Последвай ме! Ти ще ги поздравиш — каза Олд Файерхенд.

Мохавите вечеряха. Когато видяха вожда си да влиза, те се надигнаха и отправиха угрижени очи към него с пълното убеждение, че ще чуят гневни думи.

— Моите братя са постъпили умно — каза, напротив, Разкъсващата мечка. — Ние ще сключим мир с апачите и марикопите.

След предписаните церемониалности съвещанието започна.

Индианците по коридорите чуваха високите гласове на ораторите и когато в заключение из помещенията се разнесе силният мирис на тютюн, всеки беше убеден, че мирът е победил.

И това веднага се потвърди. Олд Файерхенд излезе с вождовете и белите от съвещателната зала и даде заповед мохавите да си получат обратно оръжията.

С това честта на тези, които се бяха предали в плен без съпротива, беше възстановена. Сред хората възцари всеобща радост. Вярно, радостното настроение на червенокожите не се изразяваше като при белите. Те разговаряха с приглушени гласове, всичките им движения бяха спокойни и отмерени, но очите блестяха и марикопи, мохави и апачи проявяваха помежду си общителност, каквато само индианци при такива обстоятелства могат да проявяват.

— Нека сега моят бял брат дойде с мен — обърна се Разкъсващата мечка към Олд Файерхенд. — Искам да му предам пленниците.

Двамата излязоха пред постройката, където лагеруваха мохавите. Появата на техния предводител ги изпълни с удовлетворение.

— Нека моите братя отхвърлят грижите — извика вождът. — Те се намираха в голяма опасност, защото, без да имат представа, бяха обкръжени от превъзхождащ враг. Този бял воин обаче ни предложи мир. Той е Белия вожд и успя да постигне примирие между мохавите, марикопите и апачите.

— Уф, уф! — разнесоха се викове наоколо. Хората се занатискаха да приближат до мъжа, чието име край всички лагерни огньове се произнасяше единствено с уважение и благоговение.

Олд Файерхенд бе принуден да си проправи път през тях до пленниците, които не бяха разбрали думите на вожда, понеже бяха изречени на наречието на мохавите. Но когато високата фигура на ловеца, която дори в нощния мрак не можеше да се сбърка, изплува пред тях, Уилкинс надигна глава с радостен вик.

— Мастър Файерхенд! Вие тук? Слава на Бога! Това е спасението!

— Да, сър, вие сте свободни.

— Най-сетне! Как пък успяхте да се справите?

— С малко благоразумие, драги ми сър. Елате, моля, с мен вътре!

— Тая работа няма да стане така бързо, както си мислите, защото съм вързан.

Но няколко индианци вече приближиха по заповед на предводителя си да развържат ремъците, докато Олд Файерхенд се зае с Елми, Гълъбицата на вековната гора.

— Боже, как ли ще ви се отблагодаряваме, сър? — каза тя съвсем изтощена. — Какъв страх и безпокойство преживяхме!

Същевременно се облегна крепко на ръката на Олд Файерхенд.

— Я кажете най-напред, как стоят нещата в Долината на смъртта? — попита Уилкинс.

— Горе-долу добре, сър. Тук ви очакват няколко изненади. Моля, следвайте ме!

Олд Файерхенд вече бе дал знак на Сам, който също беше дошъл. Той отведе най-напред Уилкинс и Елми в една стая, в която се намираше не някой друг, а Артър, племенникът на плантатора. Тикна двамата вътре и захлопна след тях вратата.

Тримата стояха няколко секунди безмълвно едни срещу други. През последната година Артър беше много изстрадал — и физически, и душевно. Дори за неговите родственици бе трудно да го познаят. Но и плантаторът бе много остарял. Косата му беше посивяла, а лицето — обрамчено от снежнобяла брада, която му придаваше съвършено друг вид. И Елми не беше по-малко променена. По времето, когато Артър се бе сбогувал с нея и чичо си, тя беше все още едно девойче, ала в радост и страдание девическите черти бяха съзрели, възприемайки женствен израз.

Стана така, че Артър Уилкинс изобщо не позна роднините си. Пък и нали Сам Хокинс само му бе казал, че някой си иска да поговори насаме с него.

— Сър? Мис? Желаете да говорите с мен? — взе той най-сетне думата.

Плантаторът поиска да отговори, ала нещо задави гърлото му. Не беше ли този мъж, чийто вид сочеше ужасни страдания, неговият племенник? Нещо неопределено го привличаше към него. Вече беше почти сигурен в нещата си. Понечи да поговори, да вдигне ръце… ала в този миг не беше способен нито за думи, нито за движение.

— Не сме молили за никого, сър — поклати учудено глава Елми.

Артър пристъпи една голяма крачка напред.

— Какъв глас! — извика той. — Та този тембър ми е познат! Коя… коя… мис, за Бога… Елми?

— Да.

— Чичо!

Изхлипвайки високо, Артър се хвърли на гърдите на възрастния мъж.

— Артър, Артър! — промълви старият. — Ти ли си наистина? Боже мой! Боже мой!

Елми се задави в сълзи.

— Значи отново те намерихме!… О, велики Боже, какво ли си изстрадал!

Омаломощен от теглилата, Артър така се обезсили от това ново вълнение, че се видя принуден да седне. Трябваше да разказва, ала не бе в състояние. На любвеобилните думи на двамата можеше само да кима безмълвно глава.

В този миг влезе Сам Хокинс.

— Е, лейди и джентълмени, виждам, че тоягата е заплавала правилно. Желая ви щастие от все сърце!

— Сър — отвърна Уилкинс с пресекващ глас, — каква благодарност дължим на вас и вашите приятели!

— Не е толкова лошо — подхили се Сам. — Нека говорим за нещо друго! Да позволим на мастър Артър малко почивка! Той има нужда от щадене. Вие, мастър Уилкинс можете да останете още при него, мис обаче вземам със себе си, защото трябва да я питам за един съвет, който няма кой друг да ми даде.

Дребосъкът изведе Елми навън, помежду индианците. Пред една врата той спря.

— Вътре ще намерите един стар индианец мохаве, който гори от желание да поговори веднъж на четири очи с Гълъбицата на вековната гора.

— Някакъв мохав? Какво иска от мен?

— Нека той сам ви го каже! Може би предложение за женитба! Хи-хи-хи-хи!

Сам отвори вратата, бутна Елми вътре и заключи след нея.

За своя неприятна изненада вместо червенокож тя завари един бял… пепеляв, с мършави страни и дълбоко хлътнали очи.

Мълчаливо застана срещу мъжа, отправила почти ужасен поглед към него. Това беше Мартин Адлер. Той веднага позна Елми. Но и той се почувства както баща й, когато видя племенника си — душевното вълнение го накара да онемее. Очите му заблестяха, а устните затрепериха, ала успя да доведе до устните само някакво неразбираемо мутолевене.

Внезапно светкавица озари лицето на Елми.

— Мартин! — изкрещя. — Мартин!

Но в същия миг се сети, че никога не беше го наричала с малкото име. Лицето й се заля с пурпур.

— Мастър Адлер! Право ли виждам? Вие ли сте наистина?

Някакъв шемет го връхлетя. Стените сякаш се завъртяха около него. Залитна. Това бе последица от прекомерно душевно вълнение.

Елми скочи разтревожено към него и сграбчи ръката му.

— Боже, беше прекалено внезапно!… Бях непредпазлива!… Прощавайте!

— Вие… вие ли сте? — заекна той. — И нищо не ви се е случило? Толкова се уплаших, когато научих, че сте била пленена.

— И татко, и за сме в много добро здраве. Та нали знаехме, че приятелите няма да ни зарежат! Но вие, мастър Адлер, сте много изтощен.

— Това беше пъкъл!

— Но сега всичко свърши! Да, спасен, избавен от всякакви страдания… а аз съм щастлива да съм до теб… до вас.

— Вярно ли? — прошушна той.

— Да — призна тя и храбро издържа изпитателния му поглед.

— Мис Уилкинс!… Елми!

— Мартин!

— Боже мой… Елми… през цялото време си мислех за теб… особено в най-мрачните часове под земята… истина ли е? Това е повече от щастие, това е Райско блаженство!

Той се прекъсна и покри ръцете й с целувки.

— О, Мартин, любими мой Мартин… та аз имам да оправям толкова грешки към теб!

— Ти?… Към мен?

— Знаеш го, но твоето благородство не иска да го признае. Единствено аз съм виновна за всичко, което изтърпя!

— Какви ги говориш!

— Ти тръгна от Уилкинсфийлд, за да издириш Артър. Щеше ли да го сториш, ако не ме… обичаше?

Той я сключи в обятията си.

— Елми, моя Елми, колко те обичам!

— И колко аз теб!

— Мен, болния? — изтърси той безкрайно сериозно.

— Тъкмо затова толкова повече!

Тя го притегли плътно към себе си и го целуна.

— Кой… как… какво? — прозвуча откъм вратата удивен глас.

Беше Уилкинс със своя племенник. Плантаторът бе крайно изумен да изненада дъщеря си в една толкова нежна прегръдка.

— Татко, татко! — засмя се Елми. — Погледни го! Не го ли разпозна?

Уилкинс хвърли изучаващ поглед на Мартин, който се бе изправил от стола и бавно приближаваше към него.

— Дали съм го разпознал? С очите — не, но с предчувствието… Адлер, мастър Адлер… вие ли сте?

— Да, той е, мили татко! — извика Елми.

— Елате тогава до сърцето ми! Че вие сте намерен и спасен, това изцяло завършва щастието ми. Сега най-сетне могат да замлъкнат упреците, които са ме измъчвали през толкова безсънни нощи.

— Виждаш ли — подхвърли Елми закачливо, — ти го прегръщаш… пък на мен е забранено!

— На теб? Не, дете. Как мога да ви забраня да бъдете щастливи? Най-много някой друг да повдигне възражение и да предяви старите си права към теб, Елми.

Той погледна същевременно към Артър. Онзи обаче отклони.

— А-а, не! Нека оставим миналото на мира! Елми е избрала и решила.

— И добър избор е направила — допълни Уилкинс разчувстван.

— Сър — намеси се тук Адлер, — сага аз съм болен и беден!

— Затова толкова по-богат съм аз! — засмя се Уилкинс щастливо. — Вярно, плантацията вече не ми принадлежи. Тя е собственост на Артър, при условие че съдът реши нещата в негова полза, в което не се и съмнявам. Но горе при Синята вода, където апачите ме посветиха в тайната на едно богато сребърно находище, съм събрал толкова метал, че се числя към богатите хора. Както изглежда, вие малко се обичате, а, деца?

— Безкрайно! — извика Мартин.

— И от дълго! — прибави Елми и облегна глава на гърдите на Мартин.

— Тогава щастието ми е толкова по-голямо. Вашата любов ще ви компенсира за миналите страдания. Бог да ви благослови, деца. Нека вашето бъдеще бъде изпълнено с радост, както миналото ви беше изпълнено с мъка!

Към Олд Файерхенд пристъпи един апач.

— Разрешава ли великият бял воин червеният мъж да му каже нещо?

— Какво има да ми съобщи моят червен брат?

— Една птица пропя в ухото на червения мъж.

— Що за птица?

— Бялата скуоу, която му бе поверена за надзираване.

— Какво иска?

— Непрекъснато назовава името на Белия вожд. Може би иска да говори с него.

— Води ме тогава при нея!

Апачът направи кръгом и тръгна пред Олд Файерхенд към помещението, в което Миранда бе затворена още с пристигането на апачите. Тя беше понесла ездата от Колорадо дотук с изключително спокойствие, макар и вързана и пазена от червенокожите, с които не можеше да се разбира. Беше сурова мярка, но Олд Файерхенд я бе взел като наказание за вероломството й спрямо Елми. Миранда не биваше да бъде в по-добро положение от предполагаемото на Елми при мохавите. В Долината на смъртта й бяха свалили ремъците настина, но я бяха заключили в една стая, която получаваше светлина само от едно тясно, подобно на бойница отверстие, така че за евентуално бягство не можеше да се мисли. Отгоре на всичко пред вратата й стоеше един апач.

Всичко това никак не бе по вкуса на разглезената сеньорита. Час след час минаваше, ала никой не се поинтересува от нея. От неспокойствието вън заключи, че стават важни неща, но така и никой не се появи да задоволи любопитството й. Не можейки да владее повече нетърпението си, тя извика накрая високо и неколкократно името на Олд Файерхенд.

Апачът отвори вратата и грубо й заповяда да млъкне, ала тя му се изсмя. Отново и отново прозвучаваше силно и пронизително от камерата името Олд Файерхенд. Накрая пазачът се замисли. Ами ако скуоу искаше да направи някое съобщение на великия воин, може би някое важно признание? Той остави един свой другар на стража пред вратата и отиде да потърси ловеца.

Когато Олд Файерхенд влезе в затвора на Миранда, беше веднага посрещнат с упреци.

— Това ли са ви обноските спрямо една дама?

Олд Файерхенд повдигна сериозно рамене.

— Не ви е по-зле, отколкото на мастър Уилкинс и дъщеря му, за които явно не се замисляте достатъчно често. Престанете с упреците си!

— Няма да престана и си искам свободата!

— Ще имате възможност да предявите искането си пред съдията.

— Нямам никаква работа със съдията.

— За дете ли смятате Олд Файерхенд, та мислите, че можете да го баламосвате?

Сега Миранда опита по друг начин. Сложи ръце на гърдите, хвърли му умоляващ поглед и каза със сподавен глас:

— Сеньор Файерхенд, наистина ли можете да бъдете толкова жесток спрямо една беззащитна жена? Миля ви, не, на колене ви заклевам, имайте жалост към мен! Вечно ще ви бъда благодарна!

При това тя наистина се хвърли пред него на земята и поиска да прегърне коленете му.

Олд Файерхенд отстъпи бързо крачка назад.

— Станете, сеньорита! Вашите комедии пред Олд Файерхенд не минават. Не сте попаднала на подходящия човек.

Миранда се изправи бавно. Като че някакво чувство за срам понечи да я споходи. Но само за миг. После тропна яростно с крак.

— Е, добре тогава! Втори път определено няма да ви падам в краката. Вие не сте достоен за това, глупако!

— Ха така, сеньорита! Така повече ми харесвате, сега поне показвате истинското си лице.

— Направете ми услугата да ме освободите от присъствието си!

— Вашето желание е заповед за мен. Впрочем вие въобще нямаше да ме повикате, ако толкова малко държахте на мен.

С тези думи Олд Файерхенд й обърна гръб, ала Миранда го улови за ръката.

— Стойте, сеньор, още не! Трябва по-напред да ми изпълните една молба. Да, длъжен сте, защото не бихте могъл да сте толкова жесток и да ми откажете тази дреболия!

— Молба?

— Сеньор, аз умирам тук от скука. Постът, който сте поставил пред вратата ми, не говори друго освен индианските си дрънканици, от които дума не разбирам. Бъдете така любезен да ми пратите някой пазач, който да знае английски или испански.

— За да можете да му разиграете малко театро? О-о, прозирам ви! Онова, което не ви се удаде при Олд Файерхенд, вероятно би могло, си мислите, да успее при някой друг. Нали?

По трепването на Миранда ловецът разбра, че е нацелил вярното.

— Вие сте варварин! — кипна тя. — Казаха ми, че сте родом от Германия. Това си пасва с поведението ви. Всички немци са варвари, които не знаят как трябва да се държи един кабалеро пред дама.

Ловецът я погледна спокойно в искрящите от гняв очи. Погледът му беше стоманенотвърд и пред този поглед джафкането й накрая замлъкна.

— Доня Миранда — заговори Олд Файерхенд. — Вие ме наричате варварин и даже поругавате моето отечество. На приказките ви ще заявя, че тъкмо за немеца жената е свещена. За честта и достойнството на жената той рискува живота си. Но за това се изисква и самата жена да поддържа на висота своите женски ценности. Към жена-демон, която се дава на разположение на окаяни престъпници като инструмент, в ролята на мюре, накратко казано, сама каля собствената си чест, немският мъж се отнася според заслуженото. Разбрахте ли ме?

Без да дочака дума в отговор, Олд Файерхенд напусна килията.

Пред къщата горяха няколко огъня, около които лагеруваха червенокожите. Марикопи, мохави и апачи можеха да се наслаждават на откритите провизии, особено на тютюна и да разискват събитията от последните дни.

В тези разкази като червена нишка се вмъкваше благоговението, с което говореха за Винету и Олд Файерхенд.

Междувременно апачът беше напуснал постройката и провесил Сребърната карабина на рамо, крачеше самотно в нощта през каменната пустош на Долината на смъртта.

При белите също никой не мислеше за сън. Спасени и спасители седяха заедно и не се уморяваха да питат и отговарят, да разказват и обясняват.

Така минаваха час след час.

Споразумяха се да отведат заловените престъпници в Сан Франциско, за да ги предадат там на правосъдието. Детелиновият лист естествено беше против и настояваше още на самото място да приложат неписания закон на Дивия запад, на Dark and bloody grounds, който гласеше: Око за око, зъб за зъб, кръв за кръв.

Но Олд Файерхенд се обяви остро против реализацията на това предложение.

— Мастър — каза Сам, — аз не мога нищо да ти заповядвам, ако не се лъжа. Прави значи каквото си искаш! Но аз ще тръгна с теб за Сан Франциско само за да взема типовете под специалната си закрила. Да се надявам, няма да бия пътя си сам.

— Не, Уил и аз естествено ще яздя с теб — заяви Дик Стоун.

— И аз също — обади се Артър Уилкинс. — Впрочем мисля, че ще имам повод от Сан Франциско да дойде още веднъж насам до Долината на смъртта. Властите сигурно ще искат да хвърлят едно око на това хубавичко местенце, а ние при всички случаи трябва да присъстваме като свидетели. Но след това вече никога няма да пожелая да стъпя в една местност, в която невинни хора са преживели толкова ужасии.

Олд Файерхенд му даде право. После излезе пред къщата да позяпа с какво се занимават индианците. Те все още будуваха, насядали заедно, ала огньовете бяха угасили, тъй като денят започваше да сивее.

Олд Файерхенд премина бавно помежду отделните групи и се повлече бавно още на известно разстояние. Зави зад един скален ъгъл и тъкмо се канеше да се върне, когато погледът му падна върху една тъмна полоса, спускаща се отвесно от върха на скалите до дъното на долината. Любопитен, той извървя малкото оставащи дотам крачки, за да повери какво беше това.

Беше една цепнатина, която прорязваше скалата. И в тази цепнатина висеше… въже!… Това беше подозрително. Въжето естествено не си висеше постоянно тук. Можеше да е спуснато само с някаква определена цел. Но каква?

Олд Файерхенд се наведе и прегледа мястото, където въжето докосваше земята. Вятърът беше навял вътре тънък слой пясък и върху този пясък имаше ясни следи от крак. Разглеждайки ги по-внимателно установи, че не може да са отпреди много часове. Значи през нощта някой се бе спуснал тук.

Изтича бързо обратно и разпореди няколко индианци да се отравят веднага към цепнатината и да пазят да не би да се спусне някой отгоре. После извика Детелиновия лист и Артър Уилкинс и побърза да се вмъкне през щерната във вътрешността на рудника.

Когато стигнаха до последното помещение, още преди да са влезли чуха високите, гневни викове на пленниците. А когато идването им бе забелязано, Ролан изкрещя с одрезгавял от възбуда и ярост глас:

— Най-сетне, най-сетне! Спипахте ли го?

— Кого.

— Хиляди дяволи! Значи той наистина се е измъкнал! Вие нищо ли не знаете?

— И кой пък? — запита Уил нетърпеливо.

Той стоеше още при входа и нямаше как да види, че един от пленниците липсва. Но Олд Файерхенд вече бе приближил и забеляза свободните вериги.

— Мерзавци! — извика той. — Бил Нютън е офейкал! Как е възможно?

Уолкър се изхили подигравателно.

— Дай ни ключ, който да става за тези ключалки и ние също ще си тръгнем!

— Ключ ли е имал? Не може да бъде!

— Pshaw! Вярвай в каквото си щеш!

— Колко време има, откак офейка? — попита Олд Файерхенд.

— Много часове! — изграчи старата.

— Нагоре там и после вън по въжето?

— Да.

— И вие го знаехте?

— Да, той ни го каза! — гласеше отговорът. А Уолкър добави с ехидно хилене:

— Да не би да мислиш, че ни е било дълг да ви уведомим най-сервилно за намеренията му? С удоволствие щяхме да го сторим, по дяволите, с най-голямо удоволствие! Ама след като имахте проклетата добрина да ни оковете тук в железа, не можахме за съжаление да направим донесение.

— Негоднико! — сопна му се Сам с гневен тон. — Постарай се да направиш езика си по-вежлив, иначе ще взема ласото си и ще ти почеша гърба, ако не се лъжа!

Колкото и изненадан да бе за момента, Олд Файерхенд веднага си възвърна хладнокръвието. Той се обърна към Ролан.

— След като Нютън е имал ключ, защо не е освободил и вас?

— За отмъщение. Нехранимайкото знаеше, че не мелим брашно с него. Той се измете и на всичкото отгоре с парите ми!

Последното му се изплъзна в яростта.

— Я гледай! И пари ли си имал?

— Не те засяга!

— Даже много! Щом ви е зарязал така недостойно, макар да е можел да ви предложи спасение, то би трябвало все пак да ви радва, ако съумея да го заловя и доведа пак тук.

— Всички дяволи! Това е вярно!

— Във ваша собствена изгода е значи да ми разкажете всичко. После аз ще взема съответните мерки.

Въпреки това Ролан не отговори веднага, а попита след къс размисъл:

— Ти какво мислиш, мастър Уолкър?

— Съветът ми е да кажем всичко — заговори запитаният. — Тези сеньорес тук наистина не го заслужават, но ще ме радва, ако спипат Нютън и го доведат пак тук.

— Това е и моето мнение. Парите и бездруго вече са изгубени, така че нямам никакъв интерес да премълчавам нещата.

Ролан осведоми сега по какъв начин се бе удало на Бил да се измъкне, че и даже да влезе в притежание на една значителна сума.

Олд Файерхенд се качи после по стълбата, за да се убеди, че са му казали истината. Той намери показанията на Ролан потвърдени, събра въжето да го отнесе на сигурно място и се върна долу.

— Имате ли представа накъде възнамеряваше да се отправи Бил Нютън? — попита той пленниците.

— Да — отговори Лефлър. — Беше достатъчно тъп да ни информира за пътя. Със сигурност е тръгнал към Дос Палмас за вентата на Хуана Алварес, майката на Хуанито. Иска да отиде там, за да се снабди с други дрехи.

— Това е добре! — каза ловецът късо. — Нека Дик Стоун остане при хората, докато пратя да го сменят! Отсега нататък двама индианци ще стоят тук на пост, за да сме сигурни с тези сеньорес. Напред!

Всички бързо се отдалечиха, Дик остана като пазач. В двора Олд Файерхенд веднага даде необходимите заповеди. След пет минути вече препускаше с Винету в галоп.

Да открие споменатата вента не му беше трудно, тъй като я знаеше. Съдържателката нали на него дължеше спасението на своите синове. Въпреки това той не очакваше да бъде радушно приет от нея, защото предполагаше, че Бил Нютън вече е разказал на жената как синът й е попаднал в пленничество.

Но за изненада се оказа, че Бил всичко е премълчал. Жената веднага позна ловеца и го посрещна най-любезно. От нея научи, че онзи действително е бил при нея и си е купил един стар костюм. После тя случайно чула, че бил отпътувал със сутрешния влак за Сан Франциско.

Олд Файерхенд незабавно се отправи към гарата да събере информация. Той беше накарал жената да му опише костюма, който Бил си беше набавил. Скоро разузна, че един точно така облечен мъж си е взел билет до Сан Франциско. И сега той веднага накара телеграфа да затрака.

Имаше още един час до тръгването на следващия влак в същото направление. Олд Файерхенд реши да се възползва от него и уговори с Винету линията на поведение. Всички, които се намираха сега в Долината на смъртта, трябваше да си останат там. Утре или вдругиден в долината щяха да пристигнат съдебни чиновници, за да заведат следствие. Той също щеше да се върне с тях, в случай че работата го позволеше. Ето как Винету препусна, водейки коня на Олд Файерхенд за юздите. Самият ловец един час по-късно седна във вагона, пожелавайки си горещо настоящият лов да излезе успешен.

В купето имаше само няколко пътника. Според американския обичай никой не се интересуваше от другия. Час след час минаваше. Влакът спираше само на по-големите гари. През Сан Бернардино и Лос Анджелис стигнаха в късния следобед в Туларе. Влакът и тук спря за кратко. И тогава откъм входа се разнесе силен глас:

— Прощавайте, сеньорес! Да се намира тук някой сеньор Уинтер?

— Тук! — отговори въпросният, като се изправи и приближи към питащия.

Мъжът носеше цивилно облекло, но се представи с тих глас като полицейски служител.

— Вие търсите някой си там Бил Нютън, както се разбира от телеграфическото и съобщение — каза той. — Той вече е в ръцете ни.

— Къде?

— Тук в ареста. Можете веднага да, си го получите.

— Идвам, сеньор.

Олд Файерхенд последва полицая. Беше любопитен да види Бил Нютън, ала за съжаление остана разочарован в очакването си. С други думи той намери само… костюма, който Бил беше купил във вентата. Но мъжът, който го носеше, беше непознат.

Той се бил срещнал с Бил във вагона и се оставил да бъде уговорен от хитрата лисица срещу едно добро възнаграждение да си размени с него тоалета, той самият имал каубойско облекло, което Бил много харесал. Човекът, който не изглеждаше да е съвсем с всичкия си, бил склонен от печения Бил. В Туларе арестували мъжа.

Олд Файерхенд сега естествено отново телеграфира в двете посоки и хвана следващия влак за Сан Франциско. Но и тук го очакваше разочарование: Бил Нютън не беше открит. Той беше изчезнал безследно в навалицата на пристанищния град. Нито съдействието на полицията, нито доказаната находчивост на Олд Файерхенд имаха успех — престъпникът отново беше избягнал справедливото възмездие.