Карл Май
В долината на смъртта (2)

2. ГЪЛЪБИЦАТА НА ВЕКОВНАТА ГОРА

С настъпване на утрото компанията беше вече отново на крак. За жените мястото върху коня бе приготвено възможно по-удобно за сядане. Сутрешната закуска скоро бе отминала и тъй като козметиката в Дивия Запад не отнемаше много време, то слънцето още не беше се изкачило на небосклона, когато малкият отряд вече бе в движение — право на северозапад, както съветваше бележката.

Сам Хокинс яздеше начело. От неговите остри, умни очички не се изплъзваше и най-дребното нещо, заслужаващо внимание. Въпреки това той все по-често поклащаше глава. Докато другите яздеха направо, той запозна да прави в галоп отклонения на двете страни и когато се върна веднъж от един такъв безрезултатен разезд, каза:

— Вярвах, че ще открия следите от колите, ала уви. Ако Олд Файерхенд не ни бе дал указание, щяхме да стоим като теле пред шарени порти.

Така продължаваха нататък и нататък. Очите на Сам бяха приковани към земята. Бяха яздили може би в продължение на два часа, когато той внезапно спря.

— Уил, виждаш ли нещо?

— Не, нищо освен трева.

— Хм-м! Ако не се лъжа, имам я сега следата! Я погледни назад и напред! Нищо ли не откриваш по свежата трева?

— Изсъхнали стръкове! Това ли ти е следата?

— Естествено. Тези стръкове са били изскубнати, в правилна линия. Лежат най-отгоре в права като опънат конец посока. Ако всичко това не ме подвеждайте са отскубнати с нещо, имащо прилика на гребло. И това гребло е малко по-широко от колата. Извън тази ширина не е отскубнат нито един-единствен стрък.

— Good Luck! Имаш право — съгласи се Уил.

— Тези типове са имали на всяка кола по един такъв греблоподобен инструмент — продължи Сам. — Вие всъщност би трябвало да го знаете, хер Роте.

— Знам наистина. Те си бяха заръчали тези железни гребла да им ги изработят в Санта Фе.

— Били са окачени зад колите и са се влачили, за да изправят стъпканата от колелата и копитата трева, нали?

— Така е. Предводителят каза, че било заради индианците, за да не можели да открият следите ни.

— Нехранимайкото се е боял повече от белите, отколкото от червените. Той още в Санта Фе си е наумил да ви измами. Е, сега за щастие вече имаме следата. Бележката правилно ни е насочила. Бодро напред!

Конете като че бяха заразени от радостното настроение на господарите си — толкова пъргаво галопираха. Прерията започна да се изпъстря с храсталаци. Теренът постепенно се възкачваше, появиха се и отделни дървета. Отстрани се показа едно възвишение. Сам Хокинс препусна нагоре да се огледа. Когато се върна, беше доволно ухилен.

— Още десет минути и сме там. Но трябва да направим обход. Следва да се очаква, че при входа на долината има пост или че онези ще се скитат из местността. Ето защо предлагам да заобиколим хълма и да се приближим от друга посока. Елате, да свърнем наляво!

Те се отклониха, насочвайки се така, че да яздят край подножието на хълма. От другата страна сега видяха планината, в която по-рано някоя широка река бе издълбала долината. Сега тя беше малка и тясна, едва ли можеше да се нарече нещо повече от поток. По бреговете му растяха гъсти храсти, които създаваха възможност да приближат долината, без да бъдат съгледани оттам.

— Това е добре — отбеляза Уил. — По този начин лесно ще можем да изненадаме псетата.

— Искаш да кажеш да се поразтъпчем преспокойно през входа до долината? Такова предположение може да направи само някой грийнхорн като тебе, ако не се лъжа. Та нали се разбира от само себе си, че двамата бушхедърси, за които споменава Олд Файерхенд, ще са взели известни предохранителни мерки. В какво се състоят те, сигурно можеш и сам да прецениш. Или не ти стига малкото пипе за тая работа?

— Представи си! Мисля, че единият от постовете стои на стража при входа на долината.

— Че нали аз вече го казах. Той ще е притаен там зад някой храст или скала, където не можем да го видим. Но пък той ще ни забележи и ще ни прати от своето сигурно скривалище няколко куршума. Спътникът му ще чуе изстрелите и на свой ред ще се скрие, за да ни посрещне както подобава. Ето как ще бъдем очистени кротко и мирно от конете.

— Значи искаш да проникнем от някоя друга страна в долината?

— Разбира се. Ако имаш очи, ще видиш ей там отсреща вляво гората. Можем да я достигнем за по-малко от четвърт час. Намерим ли се веднъж сред дърветата, никой не може после да ни забележи. Следваме окрайнината на гората и приближаваме така отстрани до планинския рид. Яздим ли после нагоре по него, ще се явим под прав ъгъл на долината. Напред!

Подкараха в тръс към гората. Периферията й описваше един завой, който граничеше с планинското възвишение — целта на тяхната езда. От тази страна то не беше стръмно, така че спокойно можеха да яздят нагоре по склона.

Много скоро видяха отгоре долината.

Тя делеше възвишението наполовина, като двете половинки се свързваха в края на клисурата чрез стръмна скална стена. Там не съществуваше никаква възможност за спускане, още по-малко с коне. Но напред, към входа, страните на пролома бяха по-малко недостъпни и обрасли с храсталак.

— Погледнете — каза Сам, — точно така е, както предполагах. Връзваме тук горе крантите и се спускаме. Дамите не са ни необходими — те могат да останат тук, закриляни от техните кавалери. Ние тримата — Дик, Уил и аз — засега сме достатъчно. Когато работата бъде вече опечена, ще изсвиря три пъти остро. Тогава идвате и вие с лейдис. Конете ще дойдем да вземем по-късно.

Роте изрази няколко опасения, но в крайна сметка се подчини на разпорежданията на Сам.

Тримата уестмани скоро стигнаха до едно място, откъдето можеха да обходят с поглед предната част на долината. Колите бяха там. Воловете пасяха, а в отсамния край, близо до фургоните, някакъв мъж седеше край един огън и печеше на шиш голям къс месо.

— Виждате ли човечето? — попита Сам. — Добър момък! Приготвя ни закуската симпатягата, хи-хи-хи-хи! Няма нищо по-скъпо от приятел, на когото можеш да разчиташ! Чуйте го! Изсвири!

— Да. Това се отнася за другия.

— Естествено, стара овча главо! Или мислиш, че за нас, а? Гледайте, ей го къде приближава и неговият камарад! Хайде, да слизаме и да си получим нашия пай от печеното!

Сам продължи да се спуска и двамата го последваха. Трева и мек мъх заглушаваха стъпките им. Прикритие намираха зад храстите. Така тримата ловци стигнаха в пълна тишина досами двамата бушхедърси.

Скрити зад един гъст храсталак на не повече от пет-шест крачки от тях, те без усилие можеха да слушат разговора им.

— Изскачаме ли? — попита Уил шепнешком.

— Още не. Може да кажат нещо, което ще ни е от полза да знаем. Нека изчакаме!

Сам имаше право.

— Знаеш ли — поде онзи, който беше пекъл месото, — няма защо да си усложняваме нещата. Тук стража не е необходима. Аз повече няма да ти кисна там отпред. Излягам се после тук и го удрям на сън.

— Ако главатарят се върне и го забележи, ще си получим надлежното наказание.

— Да, тоя Джак сегиз-тогиз се държи като истински робовладелец. А пък само на нас трябва да благодари, че не бе провесен на няколко метра височина. Изглежда го е забравил. Във Ван Бурен навремето щеше дяволски да го стегне яката, ако не бяхме му помогнали да офейка от кафеза.

— Това е вярно. Ама и ние самите я бяхме забатачили здравата и ако някой можеше да удостовери нещо срещу нас, сега нямаше да седим тук! Само да срещна някога оня проклет трапер, ще има да ме помни!

— Да. Та нали той бил виновен за всичко, както по-късно чухме. Подслушал ни в гората, където уж бяхме сигурни и ненаблюдавани. Падне ли ми някой път в ръцете, ще го заколя като прасе, а от маста му ще си направя стеаринови свещи. Може да бъде уверен в това.

— И аз ще му тикни палци в очите!

— Всъщност беше много непредпазливо от страна на Джак да ни оставя тука.

— Да не би да се каниш да духнеш с тежките возила?

— Не, през ум не ми минава. Но с другото бих могъл да си плюя на петите.

— Няколкото хиляди долара не биха изтраяли дълго. Тогава би трябвало да се откажем от всичко, което биха донесли от Синята вода. Любопитен съм дали ударът ще успее.

— Защо да не успее? Джак е хитър и умен. Ще натоварим тук плячката и се пръждосваме после навътре в Аризона!

— При Уолкър?

— Да. Сигурно и с него ще направим някоя такава изискана далавера. Той е кадърен тип! По онова време в Уилкинсфийлд за малко и той да се прости с живота. Нали бил буквално обсаден от оня крастав копой Сам Хокинс, преди да отидем в колибата на черния Боми!

— Не го разбирам тоя Детелинов лист! Че каква им е файдата на тия тримата, дето ни цепят далаверите? Ех, де да знаеха, че той сега е в Прескът и на това отгоре гъбав с пари! Щяха тозчас да потеглят, та да му направят една визита. Нагла сган, която все си пъха носа в работите на другите хора! Да се надявам, че ще срещна тримата още веднъж. Иска ми се да си доведа на чисто сметките с тях.

— Те са тук! — прозвуча в този момент зад тях.

Двамата обърнаха уплашено глави. Сам Хокинс, за когото току-що бяха говорили, стоеше там с радушна усмивка и весело примигващи очички, удобно подпрян на цевта на своята Лиди. Те го зяпнаха като привидение.

— Good morning, mesch’schurs!^[1] — ухили се той. — Не зейте така широко зурли, де! Или от радост по мен получихте схващане на устата? Хи-хи-хи-хи!

Единият скочи бързо и измъкна ножа си. Другарят му стори същото. Сам поклати усмихнато глава.

— Не си правете труда! Я първом огледайте двамата мъже, които ви държат на мушка!

В този миг Дик и Уил се появиха от дясната и лявата страна на храста. Държаха пушките до бузите си, готови за стрелба.

Двамата бушхедърси останаха неподвижни, без думица да обелят.

— Е-е, какво ще кажете по въпроса? — поощри ги Сам. — Говорете, иначе ще ви поразхлабя малко зъбите!

— Индианци!

— Хайде, хайде, очите ви май не са от най-добрите. Тези двама господа не са индианци, ако не се лъжа. Те са добри бледолики, които временно само са се понамацали малко, та да ви поразтъжат. Вие с такъв копнеж желаехте да ни видите. А ние сме учтиви люде. Не обичаме да караме някой да ни чака.

— Върви по дявола!

Те осъзнаха, че съпротивата е безполезна и извърнаха глава настрани.

— Стой! — ухили се Сам. — Няма да ни се изплъзнете. Който помръдне от мястото си, ще получи куршум!

— Проклето куче!

Единият направи дълъг скок, за да се озове зад фургоните и под тяхно прикритие да достигне другата страна на долината. Неговият спътник го последва. Но куршумът е по-бърз и от най-бързия бегач. Прокънтяха два изстрела и двамата обесници се сринаха на земята.

— Е, на, получихте си го! — отбеляза Сам. — Защо сте толкоз глупави, от нас да искате да се отскубнете! И въобще благодарете на Бога, че постъпихме така милосърдно! Получихте куршум само в краката. Следващият път ще се целим по-високо.

При тези думи той откачи ласото си и закрачи към лежащите на земята нехранимайковци. Ранените се отказаха от безполезната съпротива, която само би влошила положението им и се оставиха да ги превържат и вържат.

— Така! — подхили се Сам. — Тоя въпрос е уреден. Сега бихме желали да узнаем какво всъщност търсите в тази красива местност. Кому принадлежат колите?

— Наши са! — отговори единият.

— И кой пък ги докара дотук?

— Ние.

— Само вие двамата?

— Да.

— В такъв случай сте успели да свършите майсторска работа, за което направо ви завиждам. Само двама души съумяват да се справят с толкоз волски впрягове! И никой не ви помогна?

— Не.

— И нито даже Кървавия Джак?

— Не познаваме мъж с такова име.

— Е, де, дечица, я не ставайте за смях! Погледнете оня хубавичък волски камшик там. Уил, я иди го донеси! Нека опитаме дали ще способства за подсилване паметта на тези господа.

Уил донесе камшика. Той беше сплетен от здрави ремъци, подобен на онези, които по-рано често са били в употреба при карането на шейна.

Двамата разбраха, че Сам Хокинс не се шегува и когато камшикът пристъпи в действие, заявиха, че са готови да признаят истината.

— Добре. Но не се ли вразумите, ние ще го сторим. Та как викате, стоят работите с Кървавия Джак? Той къде се намира сега?

— На лов. Имаме нужда от месо.

— И той отиде да го снабди от Синята вода?

Двамата мъже замълчаха.

— Виждате, че ние хич и не се нуждаем от вашето признание. Вие двамата имате прекалено деликатна съвест, та затуй няма да настоявам да издавате вашия обичан главатар. Едно обаче страшно ми се иска да узная. Вие споменахте някой си там Уолкър. Откъде всъщност знаете, че се намира в Прескът?

— Джак го каза.

— И от кого го знае той?

— От един вестоносец, когото Уолкър му беше изпратил в Санта Фе.

— Каните се да правите с него далавери. От какво естество?

— Не знам, това е работа на Джак.

— А може би също и малко наша, ако не се лъжа. Сега ще ви оставим на мира, вие изсипахте над нас цялата си чистосърдечност, затова няма да ви измъчваме повече, ами ще вземем да хвърлим едно око на вашето печено.

Сам изсвири три пъти пронизително и седна после непринудено край огъня. Дик и Уил последваха примера му. Те се нахвърлиха на месото и се престориха, че въобще не чуват приближаващите зад тях крачки — идваше лесничеят с хората си.

Безделниците се изплашиха немалко при неговата поява. Жената на Роте и балдъзата му веднага побързаха към колата си, за да установят какво още от имуществото им е налице.

— Е, надявам се, сега сте наясно с положението — подхвърли Сам на пленниците. — Тук стои лесничеят, вашият обвинител. Нека той произнесе присъдата ви! Какво ще речете, мастър Роте?

— Аз не съм кръвожаден и само искам да си взема отново имуществото. Освен това виждам, че нехранимайковците са ранени. Те са наказани достатъчно.

— Според законите на саваната те си заслужават смъртта. Но след като вие не го желаете, ще ги пуснем да си вървят накъдето им видят очите. Ние обаче трябва да им дадем да отнесат нещо за спомен. Ще наброим на всеки по двайсет и пет хубави удара. Това извънредно много ще допринесе за излекуването на раните им. Но аз може би ще проявя готовност да им опростя ударите, ако ми отговорят откровено на един въпрос. У кого са парите, които задигнахте на тези хора?

— Не знаем за никакви пари.

— Охо! Те са се намирали тук в колата.

— В такъв случай са у Джак. Той претърси фургона, не ние.

— Добре, тогава честно и почтено ще си получите двайсет и петте. Да бяхте казали истината, щях да ви отменя наказанието.

Сам потърси някоя мотика. Откри в една от колите и я подаде на лесничея.

— Копайте при лявото задно колело на първия фургон! Там ще намерите вероятно парите — прибави на немски.

Той се върна при пленниците, наблюдавайки с вътрешна радост тяхното изумление, когато лесничеят започна да копае, докато жените и синът следяха с напрежение работата.

След късо време Роте нададе радостен вик. Той извади на бял свят един конски чул, в който бе увита голяма кожена торбичка.

— Я донесете нещото насам! — каза Сам. — Нека видим какво се крие вътре.

Торбичката бе отворена. Беше пълна с пари. Сумата възлизаше над дванайсет хиляди долара.

— Помислих си го! — ухили се дребосъкът. — Тоя Кървав Джак е бил така любезен да пъхне вътре и своите пари. Е, това ще са лихвите, които изплаща, ако не се лъжа. Мастър Роте, ето че парите отново си дойдоха у вас. Приберете си ги и в бъдеще бъдете по-внимателен!

Сега бе проведено съвещание какво да правят с пленниците, фургоните и съдържанието им.

— Ще вземем с нас каквото можем, без да претоварваме конете си — постанови Сам Хокинс. — Всичко друго ще изгорим, включително и колите. На тези разбойници нищо не бива да влезе в полза.

— Ама не можем ли да вземем колите с нас? — попита лесничейшата.

— Невъзможно!

— Ами че тогава аз ще изгубя всичко, моите красиви кревати, бельото…

Фрау Роте бе принудена да се примири.

Една от колите съдържаше дрехи, муниции и провизии. Всичко, което можеше да бъде взето, бе опаковано. С помощта на няколко завивки за жените бяха стъкмени меки седла. След това събраха фургоните наедно и го подпалиха.

Докато огънят изпълняваше своя дълг, пътниците останаха в долината. После се приготвиха за потегляне. Сам Хокинс се обърна към двамата бушхедърси.

— Не искаме да загинете окаяно. Ето защо ви оставяме оръжията и няколко куршума. От глад няма да умрете. Тук тече вода, а там има впрегатни животни. Ако застреляте някой вол, ще има да ядете, колкото ви душа сака. А сега трябва да ви раздам обещаните двайсет и пет удара, та да нямате повече претенции към нас.

Двамата все още вярваха, че Сам само иска да ги сплаши, ала Дик и Уил вече приближаваха, отрязали няколко хубави, гъвкави пръчки.

Жените се отдалечиха, за да не гледат наказанието, но мъжете останаха. Дик и Уил се заеха с изпълнението на присъдата и си свършиха отлично работата. Двамата разбойници понесоха с безмълвен гняв наказанието, но при последния удар единият изскърца със зъби:

— Живота вие ни подарихте… ние го запазваме, за да си отмъстим!

— Не си давай труда да ни вдъхваш страх! — изхили се Сам. — Такива нехранимайковци като вас човек би трябвало да скъсява с една глава. Вие дължите живота си единствено на тези, които ограбихте. Грижете се добре за себе си, та да оздравеете час по-скоро! С какво ще се захванете после, ми е напълно безразлично, ако не се лъжа.

Ездата през Сиера де Лос Мимбрес към Сиера дела Ача протичаше успешно и без изненади. От предишното си пребиваване край Тътлиш-то Сам познаваше пътя. Той знаеше, че трябва да се бърза и избягваше всяка ненужна заобикалка. За щастие двете жени храбро издържаха на ездата, макар да не бяха свикнали с този начин на пътуване. Разбира се, Сам Хокинс всячески се стараеше максимално да им облекчи задачата.

Дик Стоун и Уил Паркър отново бяха измъкнали старите си тоалети и измили шаренията по лицата. В местността, в която сега се намираха, не бе вече от изгода да играят ролята на индианци. В колите бяха намерили две шапки и сега окомплектоваха ловните си дрехи.

Цялата компания бе много любопитна да се запознае с Гълъбицата на вековната гора. Заранта Сам бе казал, че това бил последният им нощен бивак до езерото. В момента се намираха на едно доста широко плато, обградено отдясно и ляво от гористи възвишения, ала по самото него дървета нямаше, а само трева. То изглежда се стесняваше. Сам обясни, че притокът на Тътлиш-то идвал от разположените в лявата страна възвишения и там, където равнината ставала съвсем тясна, се сривал във висок водопад в котловината на езерото.

В края на това обяснение той погледна назад.

— Egad!^[2] Ние не сме били единствените хора тук. Погледнете!

На значително разстояние се виждаха двама ездачи, което обаче видимо намаляваше, тъй като те приближаваха в бърз кариер. Извън пушечния обсег спряха.

— Индианци — каза Сам. — Изглежда са още млади, съдейки по фигурите — лицата им не можеш различи.

— Апачи или команчи? — попита Дик.

— Не знам. Нямат по себе си някакви знаци, та да може човек да отговори на този въпрос. Аха, като че обсъждат нещо! Сега идват.

По-големият бе облечен в тъмно ловно облекло и беше може би около двадесетгодишен. През рамото му висеше двуцевка. Лицето му не беше нашарено, смугло и от почти кавказки тип.

Другият беше по-млад. Носеше бял ловен костюм от кожа на сърна, съшит с червени и жълти напречни щрихи, така че нямаше как да се различат същинските му черти. Имаше великолепна карабина Lefaucheux със задно зареждане — голяма рядкост при един индианец.

Големият седеше на вран жребец, а по-малкият — на бяла кобила, две великолепни животни.

Сега те спряха конете.

— Уф, уф! — извика по-младият с ясен момчешки глас, като че се чудеше на нещо, докато големият изучаваше компанията със сериозна физиономия. — Накъде са се оправили бледоликите? — попита той.

— Към Тътлиш-то — все думата Сам.

— Там да ловуват ли искат?

— Не. Възнамеряваме там да отдъхнем.

— Тогава моят брат сигурно не знае, че там няма място, където един чужденец има право да разпъне вигвама си? Там се намира гнездото на Гълъбицата на вековната гора и червените воини имат грижата до това гнездо да не приближи някоя граблива птица.

— Аз идвам при Гълъбицата като приятел, носейки й много важна вест.

— Тя няма да приеме белия мъж.

— Напротив, ще го стори — намеси се по-младият. — Ти ще бъдеш добре дошъл при нея.

— Благодаря ти, момче! Думите ти прозвучаха по-приятно от тези на твоя брат.

— За мен е удоволствие да разговарям с теб. Ти си дързък ловец, а сърцето ти е пълно с доброта и честност.

— Как може да го знаеш?

— Всеки би отсъдил за Сам Хокинс, както го сторих аз.

— Behold!^[3]

— Да. Дик Стоун и Уил Паркър също ще са добре дошли при Гълъбицата.

— Egad! Откъде пък ни познаваш?

— Вие ми оказахте веднъж голяма услуга.

— Каква?

— За това по-късно!

Младият индианец пришпори коня и препусна в кариер, последван от другия. Малката компания, която не знаеше какво да мисли за двамата индианци, също продължи прекъснатата езда. След известно време планинските хребети се сместиха по-близо, заедно с тях и гората, а отстрани приближи рекичката, чиито води подхранваха Тътлиш-то. После доловиха ехтежа на водопада. Рекичката се сгромолясваше от може би петдесет метра в едно скално корито, което сама си бе издълбала, за да протече по-нататък към езерото, което още не можеше да се види.

Пътят обиколи в широк завой водопада, спусна се до басейна и продължи край рекичката, додето дърветата, образуващи там гъста гора, отново се разстъпиха. Оттук долината на езерото бе видна в цялото й измерение.

Тя предлагаше гледка с дивна красота.

Почти отвесно изкачващите се стени не можеха да задържат дърветата, ала бяха обрасли с храсталак, който навсякъде бе намерил някоя скална цепнатина за корените си. Само тук и там от някой издатък се извисяваше самотен кедър, огромен и величествен като събратята си от прочутата долина Йосемити в Калифорния. По тези скални стени никой човешки крак не бе в състояние да се изкатери или спусне. Само по два пътя се стигаше в долината — тук, където рекичката влизаше в нея и там, където отново я напускаше.

По-голямата част от долинното дъно бе изпълнена с езеро — Тътлиш-то. Слънцето вече се бе издигнало високо и под неговите лъчи вълните проблясваха с чудно красива синева. Оттук навярно идваше и името „Синята вода“.

В отсамния край, където рекичката се вливаше в езерото, се издигаше старата сграда на мисията. Тя беше построена като манастир, изградена изцяло от камък. Тези, които я бяха издигнали в стари времена, са били принудени да се бранят от вражи нападения. Бяха придали на зидовете значителна дебелина и оставили на долния етаж малко прозорци — повечето без стъкла, но затова пък многобройни амбразури. По същата причина също имаше само един-единствен вход, който се затваряше от яка и масивна дървена порта. На страничния дирек имаше шнур за звънец, водещ произхода си вероятно едва от по-ново време.

В близост до постройката пасяха няколко коня и сред тях враният и белият, който бяха яздили двамата индианци. На брега бяха изтеглени няколко канута от дървесна кора. Околовръст езерото имаше известен брой изкуствени могили, повечето високи около дванадесет метра и обрасли с трева, а най-горе се виждаше някакъв храст, край който бяха набучени в земята копия и разни други предмети.

— Това са гробовете на вождовете — поясни Сам Хокинс, — считани из цялата местност за свещени.

— Мъртвите лежат под такива огромни хълмове? — попита лесничеят Роте.

— Лежат? Как ви дойде на ума! Никога един вожд не бива натъпквай в някой ковчег. Облечен в най-хубавите си одеяния, покойникът бива слаган на любимия му кон с оръжията и амулетната торбичка в ръка. После около коня и мъртвеца се натрупва пръст. Накрая животното не може повече да се движи и бива намушквано. Пръстта расте все по-високо и по-високо, след което се струпват отгоре и камъни за придаване устойчивост на гроба. Достигне ли могилата предвидената височина, забиват горе в земята разните там неща на вожда — копия, стрели, лъкове, и накачват по тях онези вещи, които са му били любими в живота. Тези предмети са неприкосновени. Който им посегне, извършва престъпление, изкупимо единствено с неговата смърт. Белите оскверняват гробовете. Ето защо по времето, когато дойдох за пръв път насам, всеки бледолик биваше враждебно посрещан… Ето че сме пред портата. Трябва да позвъним, ако не се лъжа. Сам дръпна шнура на камбанката. Чуха нейния звън да идва като от далечно разстояние. След известно време в портата се отвори едно малко прозорче и се появи лицето на стара индианка.

— Тук ли живее Гълъбицата на вековната гора? — попита Сам Хокинс.

— Палома Накана живее тук — гласеше отговорът.

— Бих желал да говоря с нея.

— Случи се голямо чудо. Вие сте бледолики, които носят само беди и въпреки това получих заповед да ви пусна.

Портата изтрополя и пристигналите последваха широкия, засводен пасаж до един голям, четириъгълен двор, ограден от четирите крила на постройката. Там също не се виждаше никакъв човек.

— Кой е предводителят? — попита старата.

— Аз — каза Сам.

— Качи се по това стълбище! Другите нека чакат тук.

При тези думи тя посочи един вход без врата. Сам скочи от седлото и изкачи каменните стъпала. Горе стоеше по-големият от двамата индианци, които бяха срещнали навън.

— Ти ще видиш бащата на Гълъбицата, ела с мен! — каза той, отведе трапера до една врата и го пропусна да влезе.

Сам се намери във високо, сумрачно помещение, в което освен голите каменни стени не се виждаше нищо друго, освен една грубо издялана маса и няколко също така прости пейки. Пред него стоеше мъж в индианско кожено облекло. Той носеше дълга, гъста брада, така че чертите му почти не можеха да се различат. Мъжът протегна десница на Сам.

— Сърдечно добре дошъл, мастър Хокинс! Много се зарадвах, когато чух, че ще ви видя отново.

Траперът напразно проучваше лицето за някой отличителен белег. Поклати глава.

— Нека ме изядат на място, ако мога да кажа къде съм засичал веднъж вече дирите ви. Вие ли сте бащата на Гълъбицата?

— Да.

— Мога ли по някое време да поговоря с нея?

— Всъщност вие вече сте говорил с нея. Срещнал сте двама индсмани. По-дребният от двамата беше моята дъщеря. По-дребният от двамата беше моята дъщеря.

— Zounds!^[4] Мислех, че имам добри очи, а… е, да де, нещо веднага ми се стори странно! Тези малки ръце и този глас! Бях убеден, че вече съм чувал някога гласа.

— Съвсем правилно, сър.

— Мержелее ми се тук нещо като предчувствие. Чувал съм, че Гълъбицата на вековната гора се казва всъщност Елми. Аз не познавам никоя друга Елми, освен една-единствена…хм-м.

— Коя е тази единствена?

— Дъщерята на един плантатор край Ван Бурен.

— Имате предвид Уилкинс?

— Egad! Познавате ли този мъж?

— Да, познавам го и тази там също го познава.

С тези думи брадатият отвори една странична врата и повика Елми.

Тя дойде веднага. Беше облечена скромно, по индиански маниер. Всички части на тоалета й се състояха от най-фина, белоснежна ощавена кожа, украсени с трудна везба от оцветени в червено сухожилия. В разкошната тъмна коса, спускаща се на дълги плитки, нямаше никакъв друг накит, освен една двойна игла, на която бяха монтирани две нъгитс^[5] с големината на гълъбово яйце.

Това толкова румено някога личице сега изглеждаше бледо. Облъхналата го тежка меланхолия се смекчи едва-едва дори при приятелската усмивка, с която тя подаде ръка на ловеца.

— Добре дошъл, мистър Сам Хокинс! Преди малко май не ме познахте, а?

— Bounce!^[6] Да вярвам ли, или не? Мис Уилкинс!

— Аз съм.

— Но тогава този сър тук наистина е мистър Уилкинс от Уилкинсфийлд? И как, за Бога, се озовахте насам край Синята вода, помежду команчи и апачи?

— Това е дълга и тъжна история, която все ще ви разкажа — отговори Уилкинс. — Аз самият си нося вината, защото навремето направих грешката да не се вслушам в съвета ви.

 

— Да, да… хм… имал сте някакъв страх от оня Лефлър.

— Тогава не успях да ви благодаря. Иска ми се да го наваксам… и сърдечно ще се радвам, ако бих могъл днес да ви окажа някоя услуга.

— Можете да го сторите много добре.

— В такъв случай само кажете какво желаете.

— Желая следващия път здравата да оцените Кървавия Джак.

— Него ли? О-о, с най-голямо удоволствие! Стига само тоя тип да пожелае да ми падне още веднъж в ръцете.

— Той го желае, сър! Наканил се е именно да ви направи една визита тук.

— Нима се намира в нашата местност?

— С цяла банда, ако не се лъжа. Вече е на път за насам и е на мнение, че Гълъбицата на вековната гора притежава големи съкровища.

— И как пък сте узнал, че той е планирал този удар срещу нас?

— Нека ви разкажа нещата накратко.

Сам информира Уилкинс за събитията от последно време.

— Странно! — каза Уилкинс, поклащайки глава. — За втори път този човек иска да ме ограби и за втори път вие сте този, който идва да ме предупреди! Наистина съм ви много задължен.

— Щом така мислите, сигурно ще ми изпълните една молба. Мога ли в този лов малко да ви помогна?

— В случай че ви достави удоволствие, да. Но аз не съм без защита.

— До този момент видях само една стара индианка и един млад обесник, това ли ви е цялата закрила?

— О, не! На първо място този дом ми предлага убежище срещу цяла дружина врагове. Но най-добрата им закрила са индианците, които почитат моята дъщеря кажи-речи като някое висше същество.

— Нима тези индсмани са ви винаги под ръка, когато имате необходимост от тях?

— Да. Най-малкото мога да издържа тук, докато дойдат.

— Следователно трябва да ги уведомите?

— Да.

— Да не би като пратите куриер? Това е бавно и опасно…

— О, вестителят, когото ще им пратя, е по-бърз и от най-бързия ездач.

— Кой пък ще е тоя славен юначага?

— Водата.

Сам направи кисела физиономия.

— Водата? Какво имате предвид с това?

— Езерото имаше по-рано един малък страничен отток. Ние затворихме отверстието. От тази сграда до него стига една тел. Необходимо е само да я дръпна и пътят на водата ще бъде отново свободен. Тя няма да изтече на буйни талази, а като едно тясно поточе. Веднага щом се появи долу в равнината, хората ще разберат, че се намирам в опасност и ще ми се притекат на помощ.

— Не лошо! Доста добре намислено! Но смятам, че няма да се наложи. Имаме достатъчно сили да се заемем сами с негодяите. Ще ги обстрелваме, както идват.

— Бих предпочел да ги имам живи.

 

— Така действително ще е по-добре. Но как смятате да подхванете работата?

— Не си я представям трудна. Мислите ли, че тези хора ще тръгнат на щурм срещу моите зидове?

— Определено не.

— Не. Те ще изпратят най-напред някой от своите, който вероятно ще помоли за гостоприемство, та през нощта да им отвори вратата.

— Напълно възможно. Само че ние искаме да ги пипнем!

— Разбира се. Но все още имаме време и няма защо да прибързваме с нещата. Искам по-напред да сляза долу, за да поздравя и останалите. Вече предостатъчно дълго ги оставихме да чакат.

След късо време всички седяха в една голяма зала на трапезата, която се състоеше от царевични питки и огромни късове бизонско печено.