Карл Май
В долината на смъртта (12)

12. ПОД УКРИТИЕТО НА ПЛАВАЩИЯ ОСТРОВ

Яхтата на Линдсей плаваше с пълна сила срещу течението. След едно пътуване от пет часа, отчитано от Юма, следваше да се очаква, че платноходката ще е вече настигната, ала въпреки това тя не се виждаше. Мина още половин, цял час — напразно.

Всички пасажери стояха на палубата. Олд Файерхенд и сър Дейвид напусто гледаха през далекогледите си. Огнената ръка остави да изтече още половин час и след като и тогава лодката не се появи, свика спътниците си.

— Неприятна история! — изръмжа англичанинът. — Отдавна трябваше да сме я застигнали!

— Ние сме го сторили — кимна Олд Файерхенд. Англичанинът зина уста и зяпна слисано ловеца.

— Нима сте я видял?

— Не.

— The devil! Как тогава можете да знаете, че сме я настигнали?

— Много просто. Ние се движим по-бързо от нея, би трябвало значи отдавна да сме я задминали.

— Ама пък не сме слепи, я!

— Да допуснем, че са ни видели да идваме. Видели са от лодката дима ни и веднага са се скрили.

— Една такава голяма лодка не може все пак да се спусне като някоя риба или рак на дъното на реката!

— Това съвсем не е нужно. Чувал ли сте някога думата баиу?

— Egad, баиу! — извика Сам Хокинс. — Сега проумявам всичко. Там някъде зад нас трябва да има някакъв баиу, който е така закътан, че човек не може да го открие от водата, ако не се лъжа.

— Тъкмо това е моето мнение, Сам. Огледай бреговете! Те са гъсто покрити с кучешки дрян, чиито клони се свеждат до водата и затулят погледа към сушата. Клонаците следователно много лесно биха могли да скриват входа на някой баиу. Ние сме били съгледани от лодката. Негодяите са знаели наблизо наличието на баиу и са се скрили там, за да ни пропуснат с цялото си спокойствие да отминем!

— Назад! — провикна се Линдсей решително. — Хей, обръщай!

— Стоп! — пресече го Олд Файерхенд. — Не толкова бързо, сър! Преди да обърнем, трябва да помислим какво ще се прави.

— Какво ще се прави? Well, обръщаме и търсим баиу!

— Е, да, ама де да беше толкова просто! Та нали и нагоре не го открихме. С други думи той е така скрито разположен, че е мъчно да се намери. Сам, по кой бряг трябва да го търсим?

Траперът огледа бреговете.

— Отсреща по десния, ако не се лъжа.

— И аз съм на същото становище. Какви причини имаш за предположението си?

— Няколко. Първо, този бряг е много по-гъсто покрит с шубраци от левия и там следователно едно скривалище е по-възможно. Второ, лежи на външната дъга на речната крива, така че водата бие повече натам и по-лесно може да се образува някой баиу. Трето, той не е така скалист като другия, значи водата може да изгризе някоя малка бухта. И четвърто, нашите бегълци при всички случаи ще са се придържали към десния, сиреч оттатъшния бряг, тъй като той представлява границата, която искат да прехвърлят. Съгласен ли си с мен, мастър Огнена ръка?

— Да. Обзалагам се, че платноходката се е скрила на десния бряг.

— Е добре, да обръщаме тогава и да поемем отдясно по течението!

— Не, Сам. Би било погрешно. Ние трябва да се спуснем пак по левия бряг.

Дребният трапер се сащиса за миг, след което се ухили лукаво.

— Имаш право, мастър, за малко да препоръчам една глупост.

— Не разбирам — поклати глава Уил. — Как ще можем тогава да открием баиуто, в което са се загнездили бегълците?

— Много просто! — взе отново думата Олд Файерхенд. — Ако тръгнем обратно и те ни видят наблизо, какво ще направят?

— Нищо. Ще се спотаят като мишки.

— Правилно. Но ако пътуваме от другата страна?

— Egad, ще има да се радват! Ще ни осмиват! — подметна Сам.

— Значи няма да са толкова смълчани? — продължи Олд Файерхенд.

— Определено не — рече Уил.

— Ето на! Това са моите основания.

Уил се огледа смутено околовръст.

— Вече съм понаучил едно-друго от теб, мастър Огнена ръка, ама тоя път наистина не знам накъде биеш.

— И все пак е толкова лесно.

— Аз продължавам да твърдя, че няма да намерим скривалището на десния бряг, ако се придържаме към левия. Трябва да вземеш предвид, че реката тук е широка кажи-речи половин час път.

— Веднага ще ти стане ясно. Параходът ще се остави да бъде носен от лявата страна на течението, но ние двамата — по-точно Сам и аз — ще плаваме отдясно.

Уил направи физиономия, сякаш току-що е намерил решението на някоя мъчна математическа задача.

— Zounds! Това действително е най-доброто и най-умното, което можеш да сториш.

— Значи ние двамата отдясно — кимна Сам е доволство. Винету бе слушал мълчаливо.

— Не двама, а трима мъже — каза простичко. — Винету ще бъде кормилото.

Сам се обърна към него.

— Кормилото? Как тъй?

Апачът само сви рамене, сякаш някое дете не разбираше, че две и две е четири.

— Ти да не би да разбра какво иска да каже? — попита Сам Олд Файерхенд.

— Много добре.

— Heavens! За вас е необходимо само единият да кихне от луната, за да извика другият вече от слънцето „Наздраве!“. Хи-хи-хи-хи!

— Той има предвид някакъв сал.

— Тъй ли? Че нали имаме буксирна лодка.

— Можем да вземем и нея, но от кормилото все така няма как да се възползваме. Вместо него вождът иска да се прикачи отзад. Хората, които се укриват от нас, не бива да ни видят, като приближаваме. Ето защо ще предрешим сала или лодката.

— Behold! Сега ми просветна, мастър Огнена ръка! Отлично! Вземаме буксирната лодка и я преобличаме с тръстика и шавар. Тя трябва да изглежда като купчина изтръгната крайбрежна растителност. Та нали често минават такива купчини. Пъхаме се под нея, а отзад се залавя апачът!

— Това имах предвид. Откъм брега трябва да се оставят две малки отверстия, през които ще правим наблюденията си. Но откъм водата плавателният съд ще бъде открит, за да можем да дадем на яхтата знак. Сега нека пристанем и приготвим буксирната лодка!

Яхтата се насочи напреко на течението към другия бряг. Мъжете насъбраха клони, тръстика, камъш и мъх за изготвяне камуфлажа на лодката.

През това време яхтата лежеше в дълбоките сенки на дърветата, които простираха клони далеч над палубата, така че от отсрещния бряг нямаше как да бъде забелязана.

Всички се бяха заловили за работата и само машинистът се намираше на борда. Той се бе качил от машинното отделение на палубата, за да поеме глътка чист въздух. Тъкмо бе плъзнал поглед към другия бряг и изведнъж се сепна.

— Хей! — провикна се. — Какво се задава там отсреща? Да не би някоя морска змия. Всички очи се отправиха към левия бряг. Една тънка тъмна змия, състояща се от отделни, ясно различими прешлени се придвижваше с извивки по реката към отсамния бряг. Главата на рептилията бе изминала вече четвъртината от речната ширина.

— Трябва да са хора, а? Ездачи? — попита Сам.

— Така изглежда — отговори Олд Файерхенд. — Нека видим!

Дейвид Линдсей бе долепил далекогледа си до очите.

— Не зная каква е тази работа — каза той. — Змията се състои от отделни брънки, които са тъмни и наподобяват нашарени кратуни. Yes.

— Индианци! — извика Сам.

— Да, индианци — потвърди Олд Файерхенд, когато доближи своята тръба до очите.

Винету огледа змията с невъоръжени очи.

— Уф! Апачите и марикопите!

— Какво, апачите вече тук? — удиви се Сам. — Egad! Идват ни тъкмо навреме!

— Ние се намираме почти на ширината на Олив сити, който им определих като място за преминаване — отвърна Олд Файерхенд. — Трябва доста усилено да са яздили.

В този миг чуха три пъти, бързо едно след друго, крясъка на белоглавата чайка. Движенията на змията тутакси секнаха. Още три пъти се разнесе крясъкът и главата на змията се насочи обратно.

— Съгледвачът — каза Олд Файерхенд. — Той ни е забелязал, не знае, че сме приятели, понеже не познава яхтата и сега даде предупредителен сигнал. Нека Винету успокои хората си!

Преди да прехвърлят някоя река, индианците винаги изпращат първо един или няколко мъже да разузнаят местността. Апачите и марикопите бяха постъпили по същия начин. Съгледвачът беше намерил района за безопасен и дал знака за преминаване. Впоследствие мъжът бе съгледал яхтата — почти невидима под зеления покрив на сведените клони и с повторния крясък на чайката даде на своите сигнал за връщане, който те незабавно последваха.

Винету постави два пръста до устата и наподоби крясъка на орела.

Главата на змията наново замря. Още един такъв крясък и тя се обърна пак назад в първоначалното си направление. И по същото време от крайбрежната гора прозвуча едно високо, пронизително „Хи-и“

— Хи-и! — отговори Винету.

Няколко мига по-късно измежду дърветата пристъпи един апач. Беше Пъргавия елен, синът на Силната ръка, който първо бе искал да отиде с Гълъбицата на вековната гора до Грейнит стейшън, ала в крайна сметка се бе присъединил към войните. Двамата — той и Винету — се бяха разпознали по бойния вик.

Младият апач още не беше виждал „огнен кораб“, но привидно не го удостои и с поглед и приближи с отправени към вожда очи, за да го поздрави. После подаде ръка и на останалите.

— Нещо да се е случило? — попита Олд Файерхенд.

— Нищо.

— Някой забеляза ли ви?

— Не. Но ние видяхме един съгледвач на мохавите.

— Къде?

— От другата страна на водата, на разсъмване. Мина с коня край нас, без да ни види.

— Какво означава тая работа? Мохавите да не са замислили някое нападение?… Колко апачи идват?

— На десет места десет пъти по двама войни.

— А марикопи?

— Също толкова.

— Значи общо четиристотин бойци. При всички случаи достатъчно. Те идват насам през реката. Ти следователно си открил някое място, където могат да се съберат?

— То се намира наблизо. Да те заведа ли?

— Да, води ни!

Пъргавия елен съпроводи мъжете. От избраното място имаха открит поглед към реката. Англичанинът застана там и наблюдавайки индианците, поклати глава.

— Нечувано! Well! — рече на Олд Файерхенд. — Реката е широка една английска миля^[1], а тези типове плуват през нея! Разбира се, не са тръгнали на коне!

— На коне? Мислите, че са дошли пеша?

— Да. Не виждам все пак никакви коне.

— Сър, да не сте сляп? Та всеки има животното при себе си.

— Охо! Не разтягайте локуми! Дали човек плува или е тръгнал през реката на кон, ще ти позная.

— А-а, мислите, че той ще седи на крантата си?

— Yes.

— В такъв случай животните наистина не биха могли да преодолеят една толкова широка река. Не, вгледайте се внимателно! Всеки е уловил опашката на коня си и плува зад него.

— Линдсей отново прибягна до помощта на далекогледа и се увери.

— All right, sir! Типовете се държат здраво за опашките на конете. Ама какво пък имат на главите си?

— Оръжията си. Свързали са ги на вързоп и са ги закрепили на главите да не се измокрят.

Първият плувец сега достигна брега. В следващия миг седеше на коня си и се понесе в галоп насам. Така пристигаха един след друг. На нито един не личеше усилието от плуването, а и конете изглеждаха по-скоро освежени от водата.

Марикопите следваха апачите, водени от своя вожд Желязната стрела.

Този представителен отряд от четиристотин войни създаваше чудесно впечатление. Очите на сър Дейвид сияеха, но въпреки това прошепна в ухото на Сам:

— Не бих желал да ги срещна в гората… сам!

— Не би било кой знае какво! — ухили се дребосъкът и дигна рамене.

— Как? За евентуално измъкване все пак не може и да се мисли!

— И човек хич няма защо да го прави! Те ще го дерат, докато пукне и ще му вземат скалпа, ако не се лъжа.

— И вие наричате това „не кой знае какво“?

— Такива неща тук се случват ежедневно.

— Благодаря много!

— И вие искате да ловувате бизони и мечки? Но едно такова животно е все пак по-опасно от някой индсман.

— Не съм убеден. Но я кажете, какво се канят да правят тези войни тук?

— Отмъстителен поход към Долината на смъртта.

— Отмъстителен поход? Долина на смъртта? Звучи зловещо, но въпреки това тръгвам с тях. Защо долината носи това име?

— Не зная точно, но мисля, че Смъртта при някакво пътуване по търговски работи е претърпяла там злополука и си е строшила врата. Хората я погребали на самото място на нещастието и кръстили сетне клисурата Долината на Смъртта, хи-хи-хи-хи!

В продължение на миг Линдсей зяпна втрещен трапера във весело проблясващите очички. После носът му започна да потрепва конвулсивно, сякаш го бе яд на нещо и той се извърна.

Олд Файерхенд свика сега най-възрастните от червените войни на съвещание.

От него хората научиха, че Уилкинс и Гълъбицата на вековната гора са попаднали в плен и се намират на някаква платноходка. Апачите изпаднаха в неописуем гняв, тъй като Палома Накана бе считана от тях за свята. Да беше се задала сега лодката по водата, всички щяха за миг да се хвърлят сред талазите да отмъстят безчестието.

Резултатът от съвещанието бе, че Олд Файерхенд трябваше да проведе започнатия план за откриването на лодката. Индианците междувременно щяха да яздят по течението — толкова близо до водата, колкото позволяваше гъстата растителност и да поддържат по възможност връзка с парахода, за да бъдат под ръка за наказанието на виновните още щом лодката бъдеше открита.

Те веднага потеглиха с конете си.

След късо време лодката бе до такава степен преобразена, че имаше измамния вид на носещ се растителен остров. Едно ощавено в бяло парче кожа щеше да послужи за парахода като знак, че платноходката е открита.

— За учудване е само, че ветроходът толкова бързо е намерил някакъв баиу — рече Херман Адлерхорст. — Логично е да си помисли, че мастър Форнър, който все пак е бил боцман от екипажа на плавателния съд, също би трябвало да познава баиуто.

— Така не може да се каже! — защити се Джон Форнър. — Трябва да имате предвид, че по нашите местности едно добро скривалище може да бъде от голяма полза. Който открие някакъв баиу, не го казва на никого. На мен са ми известни няколко, за които никой хал хабер си няма и при дадени обстоятелства бих се възползвал от тях. Но това не би било възможно, ако за тях знаеха и други. Когато са ни забелязали, наблизо сигурно е имало някакъв баиу, който кормчията или някой от моряците е знаел. Аз се съмнявам, че ще можем да го открием.

— Ще видим — ухили се Сам. — Не съм кьорав и не подминавам хора, с които бих желал да си поговоря, ако не се лъжа. Напред!

Лодката, както се спомена, беше оставена открита откъм бакборда. Олд Файерхенд и Сам пропълзяха оттам вътре, проснаха завивките си да им е по-удобно и се изпънаха. Нямаше как да седят, защото не биваше толкова високо да се издига камуфлажът на лодката. Поради това нямаха видимост напред и не можеха следователно да си служат с кормилото.

Винету навлезе във водата, промъкна се под растителната покривка и се вкопчи за кърмата на лодката. Така беше в състояние, плувайки под укритието, да придава на съда желаното направление. Там, където се намираше главата му, изкуственият остров беше малко издигнат и оставен отвор, така че имаше поглед напред. А че щеше да се изтощи, такова опасение не съществуваше. Той притежаваше изключителна физическа сила и издръжливост, беше превъзходен плувец и можеше освен това да се остави да бъде носен от лодката.

Сега другите отидоха на борда на парахода.

— И умната! — подвикна им Олд Файерхенд от скривалището си. — Трябва така да застанете на палубата, като че цялото ви внимание е насочено към другия бряг! Един от вас да залегне на палубата и да следи лодката ни с далекогледа. Дадем ли знак с бялата кожа, оставете течението да ви отнесе още малко надолу и елате после насам към мястото, където сме пристанали… Сега напред!

Параходът изви и се насочи напряко през реката отново към левия бряг отсреща. После лодката заплава.

Трудно е да се открие неизвестен баиу, чийто вход е затулен от растителност. Човек трябва да внимава и за най-нищожната дреболия, при което лесно се изтощава и най-острото око.

Олд Файерхенд, Сам Хокинс и вождът на апачите не отделяха поглед от брега. Така мина доста време. Клони и листа, достигащи до водата, че и в нея, това бе всичко, което виждаха. Кой притежаваше очи с такава острота и издръжливост, за да открие в този безкраен хаос някакъв малък, може би изчезващ белег?

Така плаваха нататък и нататък, а времето сякаш се точеше все по-лениво. Никой не проговаряше нито дума. В един момент, съвсем неочаквано, Олд Файерхенд се наведе през кърмата.

— По-близо към брега… и по-бавно, много по-бавно!

Апачът последва указанието. Той беше лежал кажи-речи хоризонтално във водата, но сега отпусна тялото си, така че да застане отвесно и това забави движението на лодката — тя напредваше сега съвсем незабелязано.

— Какво има? — прошепна Сам.

— Скършени клони.

— Къде?

— На два фута над водата е откършен един доста здрав клон.

— Виждам го и… Zounds! Погледни ботуша досами водата… имаме ги, ако не се лъжа!

Кракът с ботуша принадлежеше на кормчията на „Продавача на души“. Това бе мигът, когато той стоеше с Хофтър под дърветата и се надсмиваше над яхтата. И тогава подслушвачите чуха съвсем ясно думите на Хофтър:

— Тогава е късмет, че плават отсреща, а не от нашата страна.

Отговорът на кормчията остана неразбран. Отчетливо доловиха едва последните му думи:

— Пийте една студена вода! Нека си търсят, ама няма нищо да намерят!

Сам се изкиска тихо на себе си.

— О, вие магарета! Разкряскали сте се, та чак в Ню Йорк могат да ви чуят. Нас смятат за гламави, пък самите са най-големите тъпанари, ако не се лъжа.

— Те не обръщат никакво внимание на нашата купчина — отбеляза Олд Файерхенд доволен. — В кърпа са ни вързани… Сега по-бързо!

Апачът започна да плува и лодката се задвижи по-бързо.

— Тези бледолики нямат очи за виждане и мозък за мислене. Иначе щяха да ни отделят внимание.

— Да — кимна Сам. — Такъв един остров все пак не плава все направо, а често се върти около собствената си ос. Че нашият не го прави, това трябваше да направи впечатление на нехранимайковците. Нека дадем знака!

Олд Файерхенд измъкна бялата кожа откъм лявата страна на лодката и я размаха. От десния бряг тя не можеше да бъде видяна, ала от парахода бе забелязана, защото той веднага се насочи малко по към средата, но продължи да се носи по течението, за да не възбуди подозрението на пътниците от „Продавача на души“. Едва след време, когато бе извън зрителното поле на надхитрените, отправи нос към десния бряг.

Още преди туй лодката бе избутана от Винету до брега и вързана. Сега той се изкачи на сушата, а Сам и Олд Файерхенд го последваха.

— Сега какво? — попита траперът.

— Ще поразузнаем! — отвърна апачът.

— Правилно! Но кой?

— Ние търсим бледолики. Така че нека отидат белите ми братя! Винету ще остане и ще посрещне яхтата.

Олд Файерхенд и Сам запълзяха на четири крака, под гъстите, сведени клони. Те достигнаха баиуто и откриха платноходката.

— Добър ден, драги господа! — изкиска се в брадата си Сам. — Идват ви неканени гости, хи-хи-хи-хи!

Малкото моряци се изтягаха по палубата. Иначе нищо не се виждаше. Откъм речния бряг се носеха приглушените гласове на Хофтър и кормчията.

Подслушвачите бяха толкова близо до плавателния съд, че можеха да ги достигнат с един скок.

— От Уилкинс няма следа — прошушна Сам.

— Сигурно се намира вързан в трюма.

— Но къде са Уолкър и компания?.

— Спят вероятно в каютата.

— Хубаво! Сам Хокинс ще им се яви насън и ще ги гнети като кошмар, докато животът им напусне тялото.

— Да почакаме! Може би ще чуем едно-друго. Двамата типа, които говорят там отпред, все някога ще дойдат на борда.

Олд Файерхенд правилно предположи. Само след късо време те се появиха.

— Кой е обесникът? — прошепна Сам.

— Знам ли. Не е от бандата на Уолкър.

— Сигурно е притежателят на лодката — оня заслужаващ да го обикнеш мастър… Хофтър, мисля, се казваше, ако не се лъжа.

— Възможно. Другият ще е някой моряк, както се вижда. Слушай!

— Ония отминаха! — извика кормчията на хората си. — Били са достатъчно умни да загреят, че са ни подминали, да ни намерят обаче са твърде загубени. Търсят ни по отвъдната страна.

— Проклет тип! — изръмжа Сам. — Ще те погъделичкам сетне малко с юмрук по ребрата или под носа, докато стигнеш до познание кой е същинския загубеняк.

Зад тях едва доловимо се прошумоля. Обърнаха се и видяха спътниците си от яхтата, които се бяха промъкнали насам с апаческия главатар.

— Чудесно! — каза тихо Олд Файерхенд. — Така ще ги изненадаме, че няма да помислят за отбрана. Но без кръвопролития! Достатъчно хора сме, за да се справим с тях само с пестници.

Имаше право, тъй като бе дошла и част от екипажа, сред които също боцман Джон Форнър. Залегнал до Линдсей, той му прошепна:

— Най-сетне да има пак работа за тези тук. От дълго жадувам за това.

Същевременно огледа огромните си пестници.

— Yes, само здравата да действат!

— Тихо! — повели Олд Файерхенд, понеже сега на лодката се говореше високо.

Хофтър стоеше до кормчията, физиономията му все още изразяваше съмнение.

— Много е лесно възможно, те после да тръгнат срещу течението и да обследват и този бряг — каза той.

— Нищо няма да им помогне — отговори кормчията. — Никой не може да открие скривалището ни. Нека само оня Уинтер, или както се казваше там, се появи!

— Вече е тук! — прозвуча глас.

Същевременно Олд Файерхенд се изстреля от брега право пред него и го повали с юмрук. В следващия миг бе пипнал и Хофтър.

Моряците бяха толкова изплашени, че се намериха вързани като Хофтър и кормчията на палубата, преди изобщо да им е дошло на ума за отбрана.

Олд Файерхенд побърза към каютата и отвори с трясък вратата. Там Миранда се бе отпуснала смъртнобледа на един стол. Беше се оттеглила тук и бе наблюдавала през илюминатора нападението.

— Я гледай, доня Миранда, ако не се заблуждавам! Позволете да ви поздравя. Но бъдете по-напред така добра, моля, да ми кажете къде се намира Уолкър!

— Замина.

— А мастър Уилкинс?

— Също замина.

— Я не ме залъгвайте! Къде са съучастниците ви и къде се намират пленниците?

— Заминаха, всички заминаха!

Миранда се беше окопитила. Очите й вече не бяха уплашено, а по-скоро злорадо отправени към Олд Файерхенд. Лицето й отново придоби цвета си.

— Вярно ли? — попита ловецът. — Истината ли казвате?

— Заклевам се.

Олд Файерхенд погледна мрачно надолу към нея.

— Кога?

— Преди около час.

— Накъде?

— С мохавите. Случайно се натъкнахме на тях.

— Чуйте, сеньорита, аз не ви желая злото, но горко ви, ако намеря причина за уреждане на някоя сериозна сметка с вас!

Той напусна каютата и слезе в трюма. Там вече нямаше никой.

— Заминали са! — отговори, когато се завърна на палубата, на въпросително отправените към него погледи на спътниците.

— Заминали? — извика Херман.

— Да. Мохавите са били тук.

— Мили Боже! Пленени от индианците! Трябва да потеглим след тях, незабавно! По-напред обаче ще линчуваме тези негодяи тук!

Всички бяха горчиво разочаровани и все повече и повече изпадаха в ярост. Един викаше, трябвало да избесят моряците, друг искаше, Миранда да бъдела пердашена с тояги до смърт. Трети пък беше на мнение, че трябвало всички да вържат на борда на платноходката и да я подпалят.

Сам Хокинс стоеше встрани, вкопчил ръце в релинга, сякаш се опасяваше, че те биха могли да докопат някого, ако ги освободеше.

Олд Файерхенд и Винету бяха единствените, запазили напълно спокойствието си.

— По-полека, по-кротко! — надвика ги Олд Файерхенд.

— Не бива да постъпваме прибързано и несправедливо. Вождът на апачите ще отиде до сушата да дочака своите войни. След това ще се осведомим от тези хора за случилото се. Едва тогава ще знаем какво да правим.

Винету тръгна мълчаливо.

— Да, да ги поразпитаме! — провикна се Джон Форнър.

— Изведете оная фуста!

Миранда бе доведена от каютата. Херман й хвърли презрителен поглед.

— Ако носите някаква вина за изчезването на Елми Уилкинс, нека Бог ви е на помощ!

Кормчията се бе съвзел от удара на Олд Файерхенд. Сам му кимна ухилен.

— Е, как ти се хареса тая работа? — попита. — Присмиваше се на яхтата, че търсела там отсреща. Тъпак! Ние бяхме вече тук. Нека се появил само оня мастър Уинтер, рече ти. Е-е, ето че почувства неговия юмрук. Благодари му! Ей го къде стои, ако не се лъжа.

Сам посочи Олд Файерхенд.

Ала ловецът нямаше време за Сам Хокинс. Той застана пред Миранда и показа Хофтър.

— Кой е този мъж?

— Собственикът на лодката, останалите са кормчията и моряците. Други тук няма.

— А вие? Вие коя сте?

Миранда погледна въпросително Олд Файерхенд, понеже не го разбра. Но Хофтър схвана опасното положение на испанката.

— Тя е моя годеница — изрече бързо — и скоро ще ми стане жена.

— В такъв случай се пригответе да отпразнувате сватбата в затвора!

— Охо! Мастър, аз съм честен човек!

— Много трудно ще ви е да го докажете. Олд Файерхенд не е човек, който може толкова лесно да бъде заблуден.

— Олд Файерхенд? Вие… вие сте Олд Файерхенд?

— Да, а индианецът, който току-що отиде на сушата, е Винету, главатарят на апачите.

— Винету!

Не само Хофтър извика тази дума, не, и останалите хора от лодката я произнесоха с благоговейно страхопочитание.

— Но тогава вие значи въобще не сте онзи Уинтер, който е подал телеграмата до Уилкинс?

— И която после вие укрихте? Аз съм всъщност. Трябва да знаете, че по рождение съм немец и се казвам Уинтер… Имате думата ми, онова укриване скъпо ще ви струва.

— Мастър, след като знам, че сте Олд Файерхенд, вече не се безпокоя — заяви храбро Хофтър. — Аз съм извършил грешка, то това наистина е станало без зла умисъл. А тези хора са при мен на служба. Те бяха длъжни да ми се подчиняват и следователно са точно толкова невинни, колкото боцман Форнър, който стои тук до вас.

— Ще видим! Как всъщност се стигна дотам, че оказахте помощ на престъпниците?

— Престъпници? Не мие известно за такива. Зная само че мастър Ролан и… и…

— Е, и?

Нещо пречеше на Хофтър да забърка името на Миранда в тази работа, за която бе започнал да подозира, че е съвсем друга и сама по себе си не е била нищо повече от една почтена фасада. Той обичаше Миранда или поне си въобразяваше, че я обича, и по тая причина искаше да я пощади. Но Олд Файерхенд беше неумолим.

— Е, и? — повтори той предишния си въпрос. — Изисквам пълната истина! Единствено тя може да ви спаси.

Притиснат до стената, Хофтър разказа изчерпателно под какъв предлог е бил заставен да заеме платноходката си. Той спомена дори ролята на Миранда, но опитвайки така да представи нещата, сякаш сеньоритата е действала добронамерено. После осведоми за събитията на лодката по време на пътуването и за появата на индианците мохаве.

Всички слушаха с напрежение. Когато Хофтър свърши, Олд Файерхенд дълго време гледа мълчаливо към земята.

— Това, което ни разказахте, звучи достоверно — реши той — и бих желал да простя на вас и хората ви произшествието. Но само на вас и екипажа. Защото съчиненията ви за сеньорита Миранда са глупост. Ние познаваме по-добре от вас тази мис и можете да говорите за късмет, задето ви освобождаваме от нея.

— И какво пък се е провинила? — попита Хофтър с неуверен поглед към Миранда.

— Тя е довереница и съучастница в делата на мъжа, който сега се нарича Зенърт, ала под името Уолкър и Хопкинс има на съвестта си низ от мерзки деяния.

— Не е вярно! — извика Миранда. — Не знам нищо такова!

— Как стана тогава, че Уолкър ви взе със себе си при своето пътуване, или по-точно казано, при своето бягство? Очевидно, защото се е страхувал, че бихте могла да го издадете.

— Не съм длъжна да ви давам отговор. Не можете да ми сторите нищо и аз настоявам да бъда освободена!

— За настояване в случая не може и дума да става, а най-много за молба. На нас и през ум не ни минава да се откажем от предимството, което ни дава в ръцете вашето залавяне. Вие сте наш заложник и ако на мис Уилкинс и баща й се случи дори нещо най-дребно, вие ще го изкупите.

— Аз съм лейди и изисквам да ми се оказва вниманието, което подобава на една дама в тази страна!

— Отново изисквате! Припомнете си, че мис Уилкинс също е изисквала внимание. То отдадено ли й беше?

— Не съм си имала никаква работа с мис Уилкинс.

— Нима? — иронизира ловецът. — Кой всъщност примами двамата в клопката? Не сте ли била вие? Я не си правете труда! Нямата работа с деца, а с мъже. Обявявам ви за наша пленница.

— А аз повдигам протест!

— Как смятате да придадете валидност на протеста си?

— Поставям се под закрилата на мастър Хофтър и хората му, които няма да позволят да ми причините страдание!

— Мастър Хофтър и хората му? Те самите се нуждаят от защита и ще бъдат радостни, ако ги оставим на спокойствие. Уил Паркър, имаш ли някое въже за тази красива мис?

— Well, ако искаш, цяла дузина!

— Как, ще наредите да ме вържат? — изкрещя Миранда бясно. — Мен, една лейди?

— Ще се чувствате при нас точно толкова добре, колкото мис Уилкинс при вас. Можете ли да искате нещо повече? Нещата си остават така, ще бъдете вързана!

И така си остана. Миранда трябваше да се примири с неизбежното. Вярно, Хофтър понечи да посредничи, ала бе здравата скастрен от Олд Файерхенд.

— Вие всъщност би трябвало да ми бъдете благодарен, че ви отървах от тази бестия. Не бъдете със слаби ангели, човече, и не се оставяйте да ви вземе акъла красивото личице на тази жена! Бъдете радостен, че се появихме навреме, за да ви предвардим от една стъпка, която скъпо щеше да ви струва. За мен тази работа е уредена. Надявам, се, че с поведението си няма да ми дадете повод да постъпя с вас по-строго, отколкото би ми било приятно. И точка по въпроса!

Хофтър не се осмели повече да направи някакво възражение и замълча. Ясно му личеше наистина, че много трудно ще превъзмогне загубата, но той не се чувстваше дорасъл за Олд Файерхенд, така че не му остана нищо друго, освен да се помири с орисията си.

Спътниците на Олд Файерхенд бяха напълно доволни от начина, по който той уреди нещата. Но следващото решение можеше да се вземе едва когато се върнеше Винету.

Не мина много и апачът скочи на борда.

— Войните на апачите и марикопите са тук. Какво ще посъветва моят бял брат Олд Файерхенд?

— Нищо, което великият вожд на апачите вече сам не е разпоредил.

— Винету изпрати напред тридесет бойци, за да преследват мохавите и пленниците им.

Той го каза толкова спокойно, сякаш се касаеше за нещо, разбиращо се от само себе си. Но Олд Файерхенд се усмихна.

— Защо?

— Ние знаем, че мохавите са били тук и са взели със себе си пленниците на тази лодка и всички, които искаме да заловим. Те са на три места по десет по десет пъти войни. Дълго няма да се радват на плячката си.

— Те знаят, че ще ги преследваме и искат да ни посрещнат в Долината на смъртта. Ние ще им развалим удоволствието!… Как стоят нещата, мастър Хофтър, кога потегляте?

Хофтър хвърли копнеещ поглед по посоката, в която бе отведена Миранда, ала после се стегна.

— Веднага щом разрешите — изрече с твърд глас.

— Ха така! Сега ми харесвате повече отпреди. Вие сте свободен и можете да тръгнете, когато поискате. И аз ще се радвам някой ден да ви срещна при по-подходящи обстоятелства.

С тези думи той освободи Хофтър от ремъците. После се обърна към спътниците си.

— Не бива да позволяваме на мохавите голяма преднина. Ето защо трябва незабавно да потеглим, макар че нощта скоро ще настъпи. Аз самият ще опитам с хер фон Адлерхорст да достигна Долината на смъртта преди Ролан и неговите хора. А с вас как стоят нещата, сър Дейвид, ще продължите ли с яхтата надолу по реката?

— No — заяви Линдсей. — Ще яздя естествено с вас към Долината на смъртта.

— Че имате ли кон?

— Ще имам. Апачите водят със себе си товарни коне. Ще купя един от тях.

— А корабът ви?

— Не ми е необходим. Кормчията може да се спусне по Колорадо до морския залив и да го откара после до Сан Франциско.

— В такъв случай имам една молба. Ще може ли яхтата да вземе донякъде племенника ви и мен? Това ще ми е от голяма полза.

— Пътувайте, докъдето пожелаете!… Срещат ли се по пътя до Долината на смъртта мечки?

— От време на време.

— А бизони?

— Отделни екземпляри.

— Excellent! Ще яздя с другите. Разбира се, не само заради бизоните, а и заради пленниците. Ще си измоля от Винету, когато спипаме мохавите, един скалп. Yes.

— Ще останете разочарован, сър.

— Разочарован? Как тъй?

— Защото вождът на апачите мисли по-човеколюбиво от някои бледолики. Той никога не взема скалпа на врага си …

Разпореждането на Олд Файерхенд беше ясно. След изтичането на половин час той отплава с Херман фон Адлерхорст на юг и по същото време под предводителството на Винету апачите и марикопите препуснаха заедно с Детелиновия лист и Дейвид Линдсей. Помежду тях, вързана на кон и добре пазена, беше сеньорита Миранда.