Карл Май
В долината на смъртта (11)

11. ЛОВ ПО КОЛОРАДО

„Продавача на души“ на Хофтър през нощта и на сутринта се бе придвижвал зле, ала след като премина сега в Колорадо и се насочи на север, можеше по-добре да се възползва от вятъра и плаването обещаваше да бъде пожизнено.

На минаване хората на борда забелязаха пристаналата до брега яхта на Линдсей. Всичкия зяпнаха с удивление. Такъв кораб тук никога не бяха виждали.

Единствено на Бил Нютън, някогашния дервиш, не се стори тя толкова необикновена. Той се наведе силно напред над релинга, за да може да разгледа по-добре картината на носа.

— Дявол! — изплъзна се от устата му. — Какво е… възможно ли е това? Тоя тип го познавам!

— Навярно се заблуждаваш — рече застаналият до него Уолкър.

— Не, сигурен съм!

— И кой е той?

— Един англичанин.

— Само на някой английски екземпляр може да текне наистина да тръгне към Колорадо с парна яхта! Щуротия!

— Но щуротия, която може да се окаже съдбоносна за нас! Обзалагам се, че този кораб лежи тук именно заради нас.

— Как тъй? Та ония там на борда не могат и представа да си имат какво се е случило в Грейнит стейшън.

— Но Олд Файерхенд ще дойде в Юма и ще използва яхтата за преследването ни!

— Как пък ще узнае, че се намираме на тази лодка?

— Той ли? Тогава зле го познаваш. Аз съм сигурен, че само пет минути след пристигането си в Гранитната станция вече ще знае всичко!

— И така да е! Той няма как да доплава до Юма, а ние притежаваме значителна преднина.

— Въпреки всичко съветвам за най-голяма предпазливост, защото тази яхта ме безпокои.

— Мен пък не. Но въпреки това ще се вслушам в съвета ти.

— А аз ще поискам далекогледа от мастър Хофтър и няма да изпускам от очи пространството зад нас.

От тоз момент Бил Нютън наблюдаваше с най-голяма акуратност протежението на реката зад тях.

Така минаха часове. Лодката плаваше добре срещу течението, което тук бе широко и предлагаше открит път. Беше късен следобед, когато Бил Нютън подвикна високо на Уолкър.

— Сега пък какво има?

— Яхтата е след нас!

— Покажи!

Уолкър взе тръбата и обследва кръгозора.

— Тя самата още не се вижда — забеляза Бил Нютън, — но пушекът й.

— Да, сега го виждам. Ти на какво мнение си, тоя англичанин наистина ли е опасен?

— Без въпроси! Вслушай се в съвета!

— Проклета история! Само да знаех кой се намира на борда! Ама оня откачен тип сигурно е сам. А от него аз не се страхувам.

— Обзалагам се, че Олд Файерхенд е на борда. Тоя ловец и ипохондричният англичанин са направо в съюз с Дявола. Бих могъл да се закълна, че яхтата го е чакала и без него не би напуснала Юма сити.

— Damned! Започвам да ти давам право. Ама пък не можем да станем невидими, я!

— Поговори с Хофтър и кормчията, но бързо, преди да е станало твърде късно!

Уолкър се отправи към задната палуба, където се намираше Хофтър в разговор с кормчията.

— Мастър — извика, — параходът е по петите ни!

— Какво ни засяга това?

— Той вероятно е турил око не само на мен и пленниците, но и на доня Миранда.

— Как така?

— Е, та нали тя беше тази, която успя да примами Уилкинс на лодката ви.

— Egad! Смятате, че това има връзка с Уилкинс? Мислите за преследване? В такъв случай трябва да вземем предпазни марки. Кормчия, какво ще посъветваш?

— Хм-м! Вижда ли се вече яхтата през далекогледа?

— Не, само пушекът. А сега изобщо нищо, тъй като реката тъкмо прави завой.

— Тогава може би и тя не е забелязала нашето платно. Нека я пропуснем да мине!

— Та нали при това положение ще ни види!

— Едва ли. Ще си поиграем малко на криеница. Когато отмине, ще опънем ветрилото след нея, докато тя си мисли, че сме отпреде й. На отвъдния бряг знам един баиу, който има излаз току пред нас.

— Какво е това баиу? — поиска да знае Уолкър.

— Под баиу се разбира място, където водата се врязва тясно и доста навътре в брега. Изглежда досущ като някакъв малък приток, ала един баиу съдържа само заблатена вода. При въжетата, момчета! Отиваме в баиу!

Двама моряци тутакси скочиха към реята. Кормчията наблюдаваше брега с остър поглед. В един момент рязко завъртя руля към бакборда^[1].

— Отпускай! — изкрещя същевременно.

Хората освободиха въжетата и ветрилото провисна безсилно на реята от вятъра.

— Сваляй мачтата!

За миг мачтата се смъкна заедно с реята и лодката насочи нос към брега. Но там не се виждаше никаква бухта.

— По дяволите! Та ние ще се врежем право в брега! — извика Уолкър.

— Нека видим! — изръмжа кормчията. — Само залегнете да не ви сметат клоните от палубата!

Брегът бе обрасъл нагъсто от нацъфтял в бяло, с ниско провиснали клони кучешки дрян^[2]. Лодката навлезе в клонака. И кормчията излезе прав. Тук наистина нямаше твърд бряг, а един баиу се врязваше тясно и дълбоко в сушата. Изгубила напора на платното, лодката спря под клоните, които веднага се бяха затворили след нея, след което бе избутана с помощта на пъти още навътре в баиуто и привързана към брега.

— Тъй — рече кормчията. — Не е ли много закътано местенце, мешърс?

— И на това отгоре дяволски полезно! — изсумтя Уолкър. — Откъм реката не могат да ни забележат. По-добро скривалище не може да има.

— Сега ще пропуснем проклетата яхта и ще я последваме едва когато изчезне. Идете на сушата, мешърс, и се скрийте сред дърветата. Така ще можете да видите как яхтата си отправя нататък и безметежно да огледате хубостниците, които се намират на нея.

Уолкър, Ролан, Лефлър и Бил Нютън скочиха на сушата, пропълзяха под клоните обратно до входа на баиуто и седнаха на такова място, че да могат ясно да наблюдават парахода.

Нютън държеше далекогледа насочен по течението. Само след пет минути вдигна ръка.

— Идва! Тъкмо се появява иззад завоя.

— Виждам го и с просто око — обади се Уолкър.

— Проклятие, колко бързо се движи! Палубата е пълна с народ… даже и коне има! На предната палуба… хиляди дяволи! Мъртвите ли оживяват?

— Какво има?

— Най-отпред на носа стои — да, той е наистина! — боцманът Джон Форнър, който снощи се удави!

— Глупости!

— Виж сам през тръбата! Уолкър взе далекогледа.

— Да, той е. Кучетата са го измъкнали от Хила и за благодарност оня ни е издал! Нека се пази само да не ни падне в ръцете!

Яхтата бързо приближаваше. Сега и без далекогледа се разпознаваха лицата на намиращите се на борда хора.

— Bounce! — възкликна Уолкър. — Предположението ти се оказа вярно, Бил Нютън. Ей го къде е застанал, до входа на каютата.

— Олд Файерхенд?

— Да. До него апачът и онези проклети хрътки Детелиновият лист… Сатаната дано ги отвлече!

— Да-а. Всички са накуп и даже конете им са с тях, изцяло готови за преследването ни. Отвратителна история!… Ето, сега са точно пред нас!… Иска ми се да налетят на някоя плитчина и да се издавят до един!

Желанието му, разбира се, не се реализира, яхтата отмина, ставаше все по-малка и по-малка и накрая се изгуби от очите на тези, които смяташе, че преследва.

Наблюдателите сега се върнаха на борда на „Продавача на души!“ Само Уолкър остана още малко, за да се увери, че яхтата е напълно изчезнала. Виждаше се все още единствено димната ивица, оставена от нея, която бавно се разнасяше и разтваряше във въздуха.

Но имаше и нещо друго, което привлече вниманието му — една черна точка се придвижваше бавно насам откъм отсрещния бряг, надигаше се и се снижаваше по водата, както обикновено се движи главата на плувец. Скоро Уолкър можеше да различи чертите на един индианец, чиято коса бе подредена по маниера на апачите.

— Някакъв апач! — изшептя той към лодката. — Бързо насам!… Не го ли заловим, издадени сме.

Неколцина от моряците тутакси дойдоха и се притаиха заедно с него зад дърветата. Червенокожият плуваше отлично и се оказа, че този баиу му е много добре известен. Той се насочи право към него, навлезе с плуване под клоните и стъпи на сушата.

Коженото му облекло бе натрито с меча мас, за да не попива вода. Беше въоръжен само с нож — знак, че се намира на път като съгледвач. Той отърси мокротата от себе си и закрачи покрай баиуто, разделяйки клоните. Внезапно спря като вкопан. Беше открил лодката.

— Уф! — изплъзна се тихо от устните му.

Тъкмо се канеше да се насочи встрани, когато бе сграбчен от осем здрави ръце, така че не бе в състояние да се отбранява. Въпреки изненадата ни един мускул не трепна по младежкото му лице.

Беше вързан и замъкнат на борда. Отново и отново оглеждаше мъжете с мрачен поглед. Лицето му изразяваше гордостта на храбър воин, който е бил победен единствено чрез изненада и превъзходство в силите, и който не счита за достойно и една дума да пропилее към своите врагове.

Отрупаха го с въпроси… не отговори на нито един. Тогава Ролан му се озъби:

— Аз съм Сонатака, Сребърния мъж! Отговаряй! Какво търсиш тук, апач?

— Апач? — попита индианецът. — Разкъсващата мечка не е апач.

Ролан направи жест на изненада.

— Червеният мъж лъже. Така се казва вождът на мохавите.

— Разкъсващата мечка е вождът на мохавите.

— Ама ти пък носиш прическата на апач!

Червенокожият направи презрително движение.

— Проницателността на белия мъж не стига по-далеч от хвърлей камък на едно момче. Нима бледоликият не вижда, че Разкъсващата мечка е излязъл на разузнаване, защото не носи оръжия й няма при себе си нито даже медицинската торбичка?

— А-а! Затова си си придал външността на апач! Но откога вождовете ходят лично на разузнаване?

— Винаги, когато се касае за някоя важна работа.

— Каниш се да изровиш бойната секира срещу апачите?

— На този въпрос Разкъсващата мечка няма да отговори.

— В такъв случай ще ми дадеш отговор по-късно. Аз съм приятел на мохавите.

— Докажи го!

— Обещаваш ли да не избягаш, ако те освободя от вървите?

— Разкъсващата мечка няма да избяга, ако покажеш, че си приятел на мохавите.

— При това положение веднага ще ти предоставя исканото доказателство.

Ролан развърза индианеца, който се изправи бавно, протегна крайници и също така бавно седна отново.

— Ние сме дошли да изпушим с твоето племе лулата на мира.

— Лулата на мира е заровена. Храбрите войни на мохавите са поели по бойната пътека.

— И срещу белите ви?

— Срещу всички свои неприятели.

— Значи можем да бъде спокойни. Ние сме ваши приятели и идваме да ви дадем в ръцете вашите врагове.

Червенокожият изгледа Сонатака от главата до петите.

— Може ли мустангът да даде мечката в ръцете на бизона?

— Не ми ли вярваш?

— Не. Мохавите ще се бият с апачите и марикопите. Как искаш да ни ги предадеш в ръцете?

— Като ти предоставя техните вождове. Ако държиш наблизо войните си, би могъл да получиш в своя власт вождовете на апачите и марикопите.

Червенокожият заби поглед в лицето на Сребърния мъж и огледа после и околностоящите. От тях разбра, че в думите на Ролан има нещо вярно.

— Войните на мохавите се намират недалеч оттук — каза след къс размисъл.

— Zounds! Хич и не би могло по-добре да се нареди! Забеляза ли парахода, който мина преди малко? На него се намират приятели на апачите и марикопите, чрез чието залавяне би могъл да пожънеш голяма слава.

— Кои?

— На първо място Винету.

Червенокожият забрави сана си и подскочи изненадано.

— Винету?

— Да. По-нататък Олд Файерхенд и Сам Хокинс.

— Огнената ръка и Чи-коне? Истината ли казваш?

— Аз не лъжа. Освен това с кораба пътуват и още неколцина други прочути бели ловци.

— Каква работа имат те тук по реката?

— Искат да ме заловят.

Мохавът плъзна поглед наоколо и кимна.

— Ти говориш истината. Наложило ти се е да се скриеш тук. Разкъсващата мечка ти вярва. Но какво си им сторил, че те преследват?

— Задигнах най-голямата скъпоценност на апачите — Гълъбицата на вековната гора.

— Уф! Палома Накана?

Червенокожият изстреля тези думи с тон, изразяващ най-голямо удивление.

— Къде е? — попита.

— Тук, на лодката.

— Уф!

— Искаш ли да я видиш?

— Да.

— По-късно, след като се договорим.

Ролан разказа как марикопите потеглили към Синята вода, за да отвлекат Гълъбицата на вековната гора, ала не постигнали целта си и сключили сетне мир с апачите. Той запозна червенокожия и със сетнешните събития, доколкото сметна за необходимо.

— Апачите и марикопите са вече наблизо и отиват към Долината на смъртта — заключи разказа си. — Днес ти имаш възможност да заловиш Винету и прочутите бели ловци.

— Това аз няма да сторя — каза вождът.

— Защо?

— Разкъсващата мечка иска да има не само главатаря на апачите и белите ловци, а всички апачи и всички марикопи. Ето защо днес той ще остави малкия отряд да се изплъзне, за да може да погуби всички вкупом в Долината на смъртта.

— Много умно намислено. Съгласен съм с теб.

— И ти идваш, за да си измолиш закрилата на мохавите?

— Да.

— Ако всичко, което каза, е вярно, ще я имаш. Но сега ще дойдеш с мен при моите войни.

— Не мога да напусна лодката. Ние сме преследвани и може би още до четвърт час ще бъдем принудени да се отбраняваме срещу нашите врагове.

— Войните на мохавите чакат наблизо. След няколко минути ще бъдем при тях.

— Мога ли да ти вярвам?

— Нищо няма да ти се случи. Не ме ли последваш, Разкъсващата мечка става твой враг.

— Добре, ще дойда с теб.

Спътниците му повдигнаха възражения, ала Ролан бе радостен, че вече се е натъкнал на мохавите и заяви, че има пълно доверие на вожда. Та ето как напусна лодката и изчезна с червенокожия зад дърветата.

Ако индианецът наистина бе вождът на мохавите, то пасажерите на лодката можеха само да нарекат късмет тази неочаквана среща. В този случай биха намерили търсената защита по-бързо, отколкото някога можеха да се надяват, а и не би било необходимо вече да се страхуват от парната яхта.

Само след късо време Ролан се завърна, в негов съпровод се намираше вождът с около двадесетима свои войни — всички много добре въоръжени. Те останаха на брега на баиуто, а Ролан дойде на борда сам, физиономията му излъчваше израз на най-голямо задоволство.

— Всичко се нарежда отлично, много по-добре, отколкото бих могъл да подозирам. При мохавите има трима вождове…

— Трима? — прекъсна го Уолкър учуден. — Значи те фактически се намират на боен поход?

— Да. Разкъсващата мечка е отишъл лично до другата страна на реката на разузнаване и не е донесъл някакви хубави вести. Но пък срещата му с нас е късмет за мохавите, по-голям от който не биха могли да си представят. Вождовете изпушиха с мен лулата на мира и ще я изпушат и с вас.

— Хубаво! Но ти на какви условия се съгласи?

— Те предявяват претенции към всички пленници и искат да убият хората, чиято смърт желаем, пред нашите очи.

— Искат ли и пленниците, които вече се намират в ръцете ни?

— Да.

— С това не съм съгласен.

— Защо?

— Уилкинс, нейсе, биха могли да вземат, ала момичето си остава в моя власт!

— А аз — подскочи стреснато Лефлър — още от самото начало казах, че Елми Уилкинс ми принадлежи!

Очите на Хофтър изразиха удивление.

— Мислех — рече сащисано, — че приятелят ми Ролан и мис Елми отдавна са единодушни по въпроса и че тоя мошеник Уинтер ги преследва само за да ги…

— Успокой се! — намеси се бързо Ролан, за да не позволи да се разрасне съмнението у някогашния му приятел. — На червенокожите изобщо не им е притрябвало девойчето. Те го изискват само временно, така да се каже като залог, че няма да бъдат измамени.

— Това добре, но как ще изведем горе двамата? Уилкинс ще се брани, което не би влошило кой знае колко нещата, тъй като можем да го очистим с един куршум, ала стигне ли се до някоя бурна разправия, то и мис Елми ще бъде подхвърлена на опасност. Ще се завтече да заслони стария и някой заблуден куршум…

— Нямай грижа! На Разкъсващата мечка хрумна умна и хитра идея. Той привидно ще ни нападне и същевременно ще освободи пленниците.

— Много хубаво… стига само да не го превърне в действителност!

— Какво ти дойде на ума? Забравяш, че той изпуши с мен лулата на мира.

— Но с нас не.

— Все едно. Ти стоиш под моя закрила.

— Щом толкова непоклатимо му вярваш, нека бъде тъй. Впрочем ние бездруго вече не сме в положение нещо да попречим. Та нека ни напада! Моите оръжия аз ще държа в готовност.

— Ба! Малко ще се покрещи, после червенокожите ще се юрнат надолу по стълбата и ще обяснят на пленниците, че са свободни. Ония ще ги последват драговолно и понеже нямат оръжия, лесно ще бъдат победени чрез изненада.

— А лодката ми? — попита Хофтър, чието доверие бавно се разклащаше.

— Няма защо да се страхуваш. На теб и имуществото ти нищо няма да се случи.

— Какво ще стане със сеньорита Миранда?

— Тя естествено тръгва с нас.

— Защо?

— Мястото й все пак е при нас.

— Ти обеща, че тя ще остане при мен.

— Докато трае нашето пътуване, сиреч до Обри. Но тъй като не се налага да плаваме дотам, понеже вече срещнахме мохавите, споразумението ни се разваля.

— Но ти не можеш да се разпореждаш просто така през главата й! — извика Хофтър. Той откри Миранда до релинга. — Вие какво ще кажете всъщност по въпроса, доня Миранда?

Хофтър й бе харесал. Смяташе, след като бе толкова влюбен в нея, че ще я направи своя жена. На Уолкър тя малко държеше. Чрез една евентуална женитба се надяваше да излезе от къщата му и да се избави в един безопасен, охолен живот. Всичко това се стрелна през главата й. Тя размишляваше хладно и обективно „за“ и „против“ и ето защо още не се бе намесила в спора.

— Да, аз! Аз изобщо не бях попитана — отвърна на думите на Хофтър с добре изиграно възмущение — при кого желая да остана!

— Защо този въпрос? — отговори Уолкър. — Твоето място е при нас.

— Какво ще правя в Долината на смъртта? Не желая да се мяркам вече пред очите на тези хора, които трябваше да примамя в лодката. Правете с тях каквото си щете, не искам да знам повече за тая работа. А и за вас ще е по-добре да имате колкото се може по-малко свидетели.

— Трябва да вземеш предвид, че няма да останем там вечно, а скоро ще се върнем.

— В такъв случай би могъл да минеш през Грейнит стейшън и да ме вземеш.

— Ама ти знаеш ли със сигурност дали мастър Хофтър иска да те вземе със себе си?

— Естествено! — извика Хофтър. — Как може само да се съмнявате в това? Аз бих желал даже да я представя на моя баща!

— Е, няма да ви заставам на пътя, но разчитам на вашата дискретност. Никой не бива да узнае кой се е намирал на борда и какво се е случило.

— Дискретност? Лесно разбираемо! Или си мислите, че ще дрънкам за неща, които в крайна сметка биха могли да ми създадат неприятности?

Уолкър го изгледа изпитателно.

— Неприятности? — попита. — Не може да има такива. Вие ни заехте лодката си. Какво съм правил на борда си е моя работа. Вие не носите отговорност. Или пък смятате, че съм извършил някакви наказуеми деяния?

Очите на Уолкър възприеха опасен, проучващ израз.

— Кой говори за наказуеми деяния? — отвърна Хофтър, наостряйки слух. — Вие събрахте една нещастна влюбена двойка. Това, разбира се не е наказуемо.

Лицето на Уолкър изгуби заплашителния си израз.

— Ето какво исках да чуя от вас. Добре, в такъв случай Миранда може да остане при вас, докато дойда в Грейнит стейшън. А може би ще се нуждаете и от кум, а? Е-е, без обиди моля! Приемете го като шега. Наема за лодката ще ви платя тогава. Или го искате веднага?

— Има време за тая работа, де. Па и как ли бих могъл да взема на всичкото отгоре възнаграждение за едно пътуване, в което моята… — поиска да каже годеница, ала преглътна думата под присмехулния поглед на Уолкър, — в което Миранда участва?

С усмивка на хищник, оставящ понякога в добро настроение плячката да избяга, Уолкър рече:

— Виждам, че имате интелект и сте услужлив мъж. Човек трябва да цени тези неща. И тъй, нито на вас, нито на хората ви ще се случи някакво зло. Сега нека поговорим с индианците!

Положението на Уилкинс и дъщеря му от мига, в който плантаторът се бе освободил с нечовешка сила от оковите си, не беше се променило. Те спокойно изчакваха какво ще се случи и по какъв начин ще се опитат да ги изведат горе.

Ето как минаваше времето в чакане и опасения. Въпреки че не можеха нищо да видят, те все пак усетиха, че отвън водата вече не прошумява, така че плавателният съд навярно бе спрял в някой залив.

— Искат да ни свалят тук на сушата — каза Елми.

— Нека само опитат!

— Да се браниш ли възнамеряваш? Малко смисъл ще има от това. Те при всички случаи имат едно много добро средство да ни укротят. Просто ще ни оставят затворени тук, докато гладът и жаждата ни принудят да им кажем някоя добра приказка.

— По-добре да чезна от изнемога! Ако се канят това да дочакат, ще има дълго да киснат тук.

— Тогава ще намислят някоя друга проклетия. Но може би междувременно ще дойде помощ, защото Олд Файерхенд сигурно ни търси.

— Прави го! И също така сигурно е, че в Грейнит стейшън ще научи всичко. Той ще преследва лодката.

— С какво? Та нали там нямаше друга.

— Мъж като него все ще намери методи и средства. Аз имам крепката увереност, че ще дойде насам. И ако тези останат тук, той ще ги намери. Само по тази причина не бива да си въобразяват, че ще ни уморят от глад. Напротив, те ще се стремят час по-скоро да ни отведат на сушата, а тогава ние ще… слушай!

— Стълбите скърцат.

— Някой идва.

— Какво ще правим?

— Ако влезе, горко му на обесника! Ще пречукам кучето с веригата!

Уолкър беше този, който слизаше. Той мина преднамерено шумно край вратата и си намери някаква работа във второто отделение на трюма. Чуваше как тътрузи насам-натам някакъв предмет. После от лука прозвуча глас — беше на Ролан.

— Мастър Уолкър! Мастър Уолкър!

— Какво има?

— Бързо горе?

— Защо?

— Приближават индианци… апачи!

— Глупости!

— Не са глупости! Хофтър ги откри… промъкват се насам!

— Damned! Отблъсквайте се бързо от сушата! Навътре в реката!

Уолкър хукна нагоре. Но едва ли бе съумял да излезе от люка, когато горе се разнесе многогласен вой, а после палубата затрепери под нозете на биещите се.

— Спасени сме! — провикна се Уилкинс радостно. — Сигурно е Олд Файерхенд с апачите!

— Слава Богу! — пригласи Елми. Уилкинс стоеше посред помещението, заслушан в битката.

— Нещо не се стреля! — каза учуден.

На него, който все пак познаваше привичките на червенокожите, това обстоятелство нямаше как да не му направи впечатление. Мнимото нападение над лодката се извършваше без изстрели, тъй като те биха могли да привлекат някого, но бойният крясък на индианците, от който заради пленниците не можеха да се откажат, бе в състояние да обърне внимание на случайно намиращи се наблизо хора върху платноходката.

— Апачите нападат тъкмо по своя маниер — отбеляза Елми.

— Определено. Те са се промъкнали безшумно и са пуснали в ход само ножа и томахока… след броени мигове ще бъдем свободни!

Изглежда имаше право. Буйствата престанаха. Някой затрополя надолу по стълбата и извика:

— Има ли тук още бледолики?

— Да! — отговори Уилкинс.

— Към екипажа ли се числите?

— Не, ние сме пленници!

— Уф! Уф!

Вратата се разтвори с трясък и слабата светлина, падаща от люка, освети фигурата на въоръжен индианец.

— Моят бял брат и сестра ми могат да се качат горе. Те са свободни! — каза той приятелски.

Беше Разкъсващата мечка.

Уилкинс се поколеба. Той си каза, че Олд Файерхенд, в случай че беше с индианците — щеше да е първият, който би отворил техния затвор.

— Къде е Огнената ръка? — попита.

— На другия бряг. Той търси там, ние — тук. Ние първи открихме добрите бледолики.

— Тогава идваме!

Уилкинс до такава степен бе изпаднал в радостна възбуда от ненадейното спасение, че забрави да огледа внимателно чакащите горе индианци. И веднага заплати пропуска си. Едва бе стъпил на палубата, примката на едно ласо просвистя във въздуха и легна около врата му. Едно дръпване… и той бе надвит. Същевременно Елми бе сграбчена и здраво задържана от множество мургави ръце.

Сега те лежаха вързани на палубата и една запушалка в устата им пречеше да издадат някакъв звук.

Уолкър се изхили подигравателно.

— Е, мастър, как ти се харесва тая работа? Апачите са оправни типове, а?

Също и Ролан се изперчи арогантно пред пленниците.

— Мастър Уилкинс, ти изпитваше някакъв силен копнеж по мен там при Синята вода и непременно искаше да ме спипаш. Ето ме тук! И те уверявам, че скоро няма да ми се изплъзнеш.

— Ти сигурно вече ни смяташе за загубени, съседе Уилкинс? — захили се Лефлър. — Изпапкани от апачите? Е-е, толкова бързо тая работа наистина не става. Трябва да поживеем още малко, та да можеш да станеш свидетел, когато дигна годежа и сватбата с Елми… Отведете ги!

Индианците вдигнаха пленниците и ги замъкнаха на сушата. Белите ги последваха.

Уолкър подаде ръка на Хофтър.

— Остани със здраве, мастър! Но запомни каквото ти казах: за всичко, случило се от вчера насам, никой не бива да узнае нещо. Попитай сеньорита Миранда. Тя ще потвърди, че в такива неща аз от шега не разбирам! Ще дойда значи да я взема от теб в Грейнит стейшън! Довиждане!

Уолкър скочи на брега и последва другите.

Хофтър зяпна слисан след него, защото Уолкър бе оставил да падне маската на вежливостта, която до този момент въпреки всичко беше запазвал.

— Каква ненавистна физиономия направи! — каза на Миранда. — Изглеждаше досущ, сякаш ще му е най-приятно за сбогуване да ме угости с някое ръгване на ножа си.

— Уолкър от някога си е бил сприхав и намръщен. Това ей е залегнало в природата му и ти не бива да му връзваш кусур.

Поклащайки глава, той се обърна към нея.

— Макар в крайна сметка да разбирам всичко, Миранда, за мен това е една загадка.

— Кое?

— Как ти с твоята деликатност си съумявала да живееш до днес в неговото общество!

Тя сведе с престорена свенливост клепки.

— О-ох — промълви тихо, — какво знаеш ти за това какви неща понякога е принудена да търпи една слаба девойка, когато е бедна!

Той поиска да я сключи в обятията си, ала се опомни.

— Не им хващам вяра на тези обесници! — извика. — И искам да знам какво ще предприемат с оня мъж и дъщеря му! Тая работа хич вече не мяза наистина на любовна история!

Понечи да напусне борда, ала Миранда го задържа.

— Не го прави! Остани тук! Забележат ли, че ги следваш, ще те застрелят!

— Ще се пазя да не ме видят!

Кормчията приближи.

— Прощавай, мастър! Знаеш, че винаги съм бил по волята ти… този път обаче мисля, че извършихме една голяма глупост. Тая история с отвличането си беше измислица.

— Смяташ ли?

— Разбира се! Та това ще види всяко дете. Старият Уилкинс ми се стори почтен мъж, а мис въобще не създаваше впечатление, като да се радва, че тайният й любим се намира наблизо. И освен това какво общо имаха червенокожите с тая работа?

— Не зная!

— Аз също, но знам, че заради това пътуване като нищо можем да попаднем в кухнята на Дявола. Знаеш ли кое считам за най-доброто?

— Е? — попита Хофтър и погледна кормчията със свито сърце.

— Да не се мяркаме пред парната яхта. Трябва да я отбягваме.

— А ако въпреки всичко ни спипа, какво ще кажем?

— Истината.

— Това ми е приятно. Лъжите само биха ни навредили. В такъв случай ще ни е от полза, ако съумеем да дадем някои сведения за местонахождението на пленниците. Ето защо предлагам да се поразходим на известно разстояние след червенокожите, за да видим как ще тръгнат нещата.

 

— Такова е и моето желание.

— Не го правете! — помоли Миранда. — Твърде опасно е!

— Опасно? Аз съм кормчия по територията на червенокожите и умея да боравя с ножа си, мис. Бих желал да се запозная с червенокожия, който ще подхване крамола с мен! Да вървим, в името Божие, мастър!

Миранда се отказа от съпротивата си, а двамата мъже последваха баиуто, докъдето навлизаше в сушата. После изкачиха стръмния бряг. И тъй като входа на бухтата беше гарниран с гъсто растящ кучешки дрян. Хофтър и кормчията не умееха да открият и проследят както трябва една диря, но в случая не се нуждаеха от това умение. Мохавите изобщо не си бяха дали труда да заличат следите си.

Те водеха от водата нагоре по откоса на брега и после в права посока до едно открито място, изпотъпкано от множество конски копита. Оттук дирята продължаваше в същото направление през гората, в която обаче не след дълго се вдаде една прерия.

Двамата забелязаха в далечината по тревната площ един значителен конен отряд.

— Това са те — отбеляза кормчията. — Можеш ли да различиш пленниците?

— Не.

— Те естествено се намират по средата. Бог да се смили над клетниците! Трябва да са някъде към триста червенокожи. Какво ли търсят нехранимайковците насам?

— Това не ни интересува.

— О, интересува ни и още как. Когато мохавите се появят тук край Колорадо, те винаги си имат нещо лошо наум. Чини ми се, че съгледвачът не е бил открил нещо подходящо, и те сега са радостни дето могат да се върнат във вигвамите с направения улов. Иска ми се да можех да им разваля удоволствието! Е хайде, мастър! Нищо не сме в състояние да променим. Но друг път ще се вглеждам по-внимателно в типа, с когото ще трябва да плавам. Това пътуване дълго ще ми тегне в стомаха.

Сеньорита Миранда се зарадва на връщането на двамата мъже и помоли за незабавно потегляне.

— И на мен ми се иска да се махна от това дяволско място! — каза Хофтър. — Но се налага да бъдем предпазливи. Не бих желал лодката ни да бъде видяна. От вливането на Хила дотук никой не ни забеляза. Оставят ли ни без внимание и по пътя за вкъщи, спечелили сме играта. Та нека отидем първо до излаза на баиуто и се убедим дали сме сами по реката.

Кормчията пропълзя през кучешкия дрян с Хофтър до брега и се огледа надясно и наляво.

— Всички дяволи! — изруга. — Колко хубаво, че лодката ни е още в баиуто и дойдохме първо да се поогледаме! Я погледни нататък!

Той посочи срещу течението.

— Виждаш ли една малка черна точка съвсем в края, където водната повърхност образува с небето една линия?

— Да. Изглежда като някоя дива патица, плаваща по водата.

— Да-а, патица! И дума да не става! Нека ме прекарат под кила, ако тази птица не е парната яхта!

— Тогава нали щяхме да видим пушека!

— А какво ако яхтата изобщо не е под пара?

— Значи е хвърлила котва?

— Или това, или се носи без пара по течението. И сигурно случаят е такъв, защото точката бавно нараства.

— При това положение ще трябва да изчакаме, додето отмине.

— Естествено. Може би се връща в Юма. Ние ще минем там вечерта по тъмното и изобщо няма да бъдем забелязани.

— Но защо е поела обратно?

— Знае ли ти някой?

— Сигурно преследва нас. Разбрала е, че ни е пропуснала.

— Възможно. Да изчакаме!

Точката бавно растеше, докато накрая безпогрешно я различиха като яхтата. Машината не работеше и параходът се носеше лениво с течението близо до отвъдния бряг.

— Бих желал да знам защо не се придържат по средата, в сигурния фарватер — подхвърли Хофтър.

— Май знам.

— Е, защо?

— Когато един кораб плава толкова близо до опасния бряг, той трябва да си има някоя важна причина. Господата, които се намират на борда, са разкрили хитрината ни. Тяхната пара ги придвижваше по-бързо отколкото нас вятърът и въпреки това не ни настигнаха. За тая работа по техни сметки има само едно обяснение — ние сме се укрили нейде край брега.

— Тъй значи!

— Естествено. Те сега ни търсят отвъд. Ето защо се придържат толкова близо до брега и са се оставили водата да ги влачи. Така имат предостатъчно време да оглеждах внимателно сушата.

— Тогава е късмет, че плават отсреща, а не от нашата страна.

— Е, нямаше и да е нещастие, ако се намираха отсам. Бих желал да видя човека, който ще открие нашия баиу, ако не знае нищо за него. Та нали входът е прикрит по такъв начин с храсталак, че никой не подозира тук някакво вдаване на водата. Погледни! Сега яхтата е точно срещу нас. Виждаш ли конете на палубата? А типовете, как всички надзъртат втренчено и упорито към брега отсреща? Пийте една студена вода! Нека си търсят, ама няма нищо да намерят.

Кормчията беше толкова близо до водата, че ликът му се отразяваше в нея. Сега той сне шапка и я размаха с подигравателен поздрав насреща. Направи го, защото много добре знаеше, че от яхтата не би могъл да бъде забелязан.

— Нека си търсят, ама нищо няма да намерят! — повтори ухилен.