Карл Май
В долината на смъртта (8)

8. ПРИМКИ И КАПАНИ

Идващият от Тусон през Хила Бенд дилижанс — с шест коня във впряга — пристигна с трополене в Грейнит стейшън и спря пред дългата, ниска постройка на пощата. Двама млади мъже — телеграфистът и синът на началника на станцията, стояха пред вратата на телеграфната служба, любопитни дали ще слязат някакви пътници.

На прозореца се появи главата на един мъж. Беше Уолкър, който притискаше носната си кърпа на лицето, сякаш имаше зъбобол. В действителност го правеше, за да не бъде веднага разпознат, докато оглеждаше изпитателно двамата мъже.

Не, нямаше познати наблизо, и в следващия миг Уолкър беше отворил вратата на купето и стоеше на открито. Последваха го Ролан, Лефлър, бил Нютън и Миранда.

В своята шикозна рокля, която Уолкър й бе купил от Хила Бенд, Миранда изглеждаше отлично и появата й предизвика сензация у двамата мъже.

— По дяволите! — изруга телеграфистът. — Погледни само тази Венера, мистър Хофтър! Каква снага… каква походка… какви очи!

— Лейди наистина е красавица. Бих желал да знам коя е и накъде… Heavens! Кой пък е този?

— За кого става дума?

— Единият от придружителите й — от лявата й страна. Ако нещо не се лъжа, то това е Ролан, с когото съм седял на един и същи чин в „Алабама колидж“! Та това е най-добрата възможност да завържа запознанство с нея!

— Damned!^[1] — ухили се с досада телеграфистът. — Едва се е появило нещо по-особено в нашата скучна дупка и ти ми го грабваш изпод носа!

— Не го вземай трагично, Грей!… Гуд бай!

Хофтър закрачи към групата, която приближаваше сега вратата на чакалнята.

— Право ли виждам? — провикна се той. — Не сте ли вие… по-точно не си ли ти… да, това си ти Ролан!

Ролан не се почувства особено очарован, когато чу да го споменават по име. Но когато съгледа добродушното лице на другия, физиономията му мигновено се разведри. Той позна състудента си и знаеше, че от този мъж няма защо да се страхува.

— Хофтър, ти?

— Да, цял-целеничък, скъпи ми Ролан! И как пък дойде насам в Грейнит стейшън?

— Случайно, драги мой. Но съм благодарен на случайността, задето ми дава възможност да те видя отново. Теб какво те доведе по тия места?

— Съдбата.

— Как тъй?

— Баща ми заема ръководно място в транспортната поща. За да придобие поглед в някои неща, му хрумна да се хване на външна служба. Ето как се запиля тук в Грейнит стейшън. Аз трябваше да тръгна с него. Сега вегетирам тук! Един талант на сухо, в когото се пулят пършиви индианци.

— Страдаш от скука?

— Огромна! Твоят вид ми действа направо като наслада. Най-сетне веднъж някакво прекъсване на вечното еднообразие! Надявам се, ще ми принесеш жертвата, като останеш по-задълго.

— Чак толкова пожертвователен не съм — изхили се Ролан. — Но няколко дена вероятно ще мога да ти посветя.

— Златно момче, ела до сърцето ми! — Хофтър разтвори обятия.

— Остави си ръцете спокойно в джобовете! — отклони Ролан. — По-добре ми дай няколко сведения!

— С удоволствие. Какво искаш да знаеш? Свещеник ли ти е необходим, адвокат ли, или продавач на пиявици? Но преди всичко друго ми кажи, коя е дамата с теб?

— Харесва ли ти?

— Що за въпрос! Тази фигура, тази стойка, тази…

— Стоп, стари приятелю! Та ти съвсем излезе от себе си! Тя ще има да се смее, като й кажа, че вече е направила едно завоевание в Грейнит стейшън.

— Няма да го сториш, Ролан! Аз съм запленен, но се изисква да бъде проверена любовта от пръв поглед.

Ролан се изкикоти силно.

— По това познавам аз моя Хофтър. Ти още в колежа си беше Дон Жуан!

— Моля те! — протестира Хофтър. — В случая все пак е нещо друго. — Аз никога не съм виждал жена, която толкова…

— Достатъчно, момчето ми! Но да не се сдържам ненужно. Нека по-добре ти дам кратък отговор! Тя се казва сеньорита Миранда.

— Можеш ли да ме представиш?

— Надали. Освен… хм, тя е много придирчива. Ама пък възможно е да съумееш да спечелиш симпатиите й.

— С удоволствие! Само ми създай възможност!

— Ще опитаме! Има ли тук странноприемница?

— Разбира се.

— Много ли е запълнена?

— Сега не. Единствените гости в момента са някой си мастър Уилкинс и дъщеря му.

— Хубаво. Не можеш ли да разбереш дали тези двамата не са получили в последно време телеграфно известие?

— Не става. Това е служебна тайна!

— Но тъкмо с тая информация би могъл да обвържеш нашата красавица сеньорита Миранда с една голяма благодарност.

Хофтър запристъпя нерешително от крак на крак.

— Тя ще го научи — каза след кратка вътрешна борба. — Грей, телеграфистът, е мой приятел. Той на драго сърце ще ми каже.

Хофтър побърза към пощенската служба. Ролан пък се упъти към другите, които стояха при входа на чакалнята.

— Срещнах един другар от юношеските години, един доверчив, лекомислен човек, който ще ни бъде тук от голяма полза, ако сеньорита Миранда се покаже малко любезна с него. Тоя приятел има симпатична физиономия и е син на тукашния началник на пощата. Тъкмо го питах за телеграфното известие до Уилкинс. Той прояви готовност да ни даде информация. За нас това е много ценно, тъй като следва да се очаква, че Олд Файерхенд също ще телеграфира да ги предупреди. Тоя мой приятел бихме могли хубавичко да въртим на пръста си, ако — той погледна към Миранда — малко от малко се отнасяме добре с него. Ето го, че вече идва!

Хофтър размаха отдалеч едно тясно листче и Ролан тръгна към него.

— Имам го! — викна Хофтър. — Погледни тук! Това е преписът! Известието гласи: „Веднага отпътувайте Дос Палмас. Ние там. Уинтер“… Това задоволява ли те?

— Напълно. Благодаря ти!

— А сега ще те помоля за награда да ме представиш на твоята красива сеньорита Миранда.

— Преди туй още нещо! Кога пристигна това известие?

— Преди пет часа.

— Може би днес-утре ще дойде и второ. Мога ли да прочета и него?

— Ще ти го доставя.

— Но… преди да бъде пратено на получателя!

— Damned… не върви!

— Защо?

— Служителят ще ме пита за причината на молбата ми.

— Затрудняваш се да намериш претекст?

— В този случай — наистина!

— Тогава ми е жал за теб, old boy^[2]. По-рано ги никога не се смущаваше, особено когато се касаеше за някое красиво момиче.

— Но тая работа тук е по-различна.

— Заблуждаваш се. Първо, вършиш услуга на сеньорита Миранда, за която тя ще ти се отблагодари и второ… аха, хрумна ми една идея! Получателят наистина е някой си Уилкинс, но с него има една много привлекателна млада дама. Телеграфистът вероятно го знае?

— Ние сме виждали само стройната й фигура, защото тя върви дълбоко забулена.

— Е, при това положение нещата наистина са много прости. Пожелаваш да се доближиш до нея, като самият влезеш в ролята на раздавач на телеграми и отнесеш известието на придружителя й. Така ще можеш да я видиш в странноприемницата.

— Претекстът никак не е лош. И ти искаш да покажа текста първо на теб и после да го предам на получателя?

— Много правилно.

— Сигурно бих могъл да го направя, ако не съществуваше една пречка.

— Не виждам каква.

— Телеграфическите съобщения се запечатват.

— В някакъв си плик. Не ме безпокои отварянето му.

— The devil! Това е наказуемо!

— Теб не те касае, само мен.

— Та нали ще съм ти съучастник!

— Не ми се сърди, Хофтър, но изглежда си станал съвсем друг, откакто сме престанали да се виждаме! По-рано заради някое хубаво момиче ти минаваше през десет огъня.

— И сега е същото!

— Защо тогава се колебаеш?

— Ролан, знаеш законните разпоредби! Мога да се досетя, че се касае само за някоя глупава дяволия… ама баща ми е шеф на станцията и аз трябва да се съобразявам с това.

— По-добре вземи под съображение, че се задължаваш към сеньорита Миранда!

— Ама дали и тя после ще се чувства задължена към мен, това все пак си е още много въпросително!

— Аз ти го гарантирам. И освен това можеш да бъдеш сигурен, че никой нищо няма да научи.

— Е, да, стига само да го знаех.

— Имаш честната ми дума.

— Честната дума? Хм-м!

— Ей на, може ли сеньорита Миранда да разчита на теб?

— Добре де, ще го направя! Заради нея! Но й го кажи! Сега ще върна това известие и ще уведомя Грей, че лично искам да занеса на получателя и втората евентуална телеграма. В замяна очаквам ответната ти услуга.

— Услуга за услуга.

Хофтър се върна в служебната стая, а Ролан влезе в чакалнята, където се намираха само неговите спътници.

— Доста дълго ни остави да те чакаме — рече Лефлър.

— Защото той вече донесе телеграфното съобщение.

— Я гледай! Нашето ли беше?

— Да, същото, което подадохме от Хила Бенд, за да разкараме час по-скоро компанията оттук.

— Някое друго не е ли пристигнало?

— Не. Но когато пристигне, моят приятел Хофтър ще ни го донесе, преди то да отиде до получателя. В замяна иска само да сте малко любезна с него, доня Миранда! Как стои въпросът, безценна сеньорита?

— Любезна! Какво разбирате под това?

— Същото, което и вие! Клетият момък се е влюбил във вас… и аз мисля, че това е от голяма изгода за нас!

— Ще му бъде оказана желаната услуга — обади се Уолкър с тон, сякаш се разбираше от само себе си, че Миранда е на разположение в негова служба и облага.

— А ако не го сторя? — превзе се благородната дама.

— Ба! Ние имаме обща цел и всеки от нас трябва да стори своето, за да я постигнем!

Тонът на Уолкър бе почти отблъскващ и Миранда предпочете да не му отговаря.

Малко смутен и непохватен, Хофтър дойде с неуверени крачки до масата. При представянето той притегли ръката на Миранда до устните си и кръвта нахлу в страните му.

Тя не само остави пръстите си няколко секунди повече от необходимото, но и отвърна на неговия натиск, а на погледа му отговори с поощрителна усмивка. Преди малко бе възразила, ала Хофтър беше привлекателен мъж и тя тайно реши да изпълни натрапената й задача възможно по-добре.

Нейната усмивка го заплени до такава степен, че той изрази една мисъл, която допреди няколко секунди би му се сторила твърде дръзка.

— За мен беше много мил шанс — каза учтиво — да срещна мастър Ролан. Ние сме следвали заедно и винаги сме били най-добри приятели. Бих желал максимално да се възползвам от тази среща и очаквам, че няма да отхвърлите гостоприемството ми.

— Да не би да се каниш да си окачиш на врата цялата ни компания? — удиви се Ролан.

— Ще го сторя с най-голямо удоволствие! Помещения тук имаме достатъчно. Вярно, ще трябва да се откажете от всичките удобства на Изтока. Една маса, стол, хамак — това е всичко, което тук човек може да пожелае като мебелировка. Ако ви задоволява, мога да ви предложа няколко стаи.

— Ще ти бъдем в тежест.

— Ни най-малко. Пощенските постройки са много просторни, устроени за бедния, по-оживен трафик. Можете да отседнете при мен, без някой да подозира присъствието ви. И тъй?

— Е, ще призная откровено, поканата ти ми идва много насгода. Ние си имаме причини да не се показваме веднага пред Уилкинс и дъщеря му.

— Още едно основание да приемете поканата ми.

— Та така, установяваме се при теб. Уговорено!

— Вие сте истински джентълмен! — изгука Миранда. Хофтър се поклони с пулсираща кръв.

— В такъв случай ви моля да ме последвате, мило общество! — пропелтечи объркан.

Тъкмо се канеха да тръгнат, когато Уолкър погледна случайно към прозореца. Той трепна.

— Да вървим бързо! Уилкинс идва!

Споменатият действително крачеше към пощенската станция.

— Влезте временно тук — каза Хофтър, като отвори една врата. — Аз самият ще се осведомя какво иска.

Той излезе и застана така пред входа, че Уилкинс нямаше как да не се насочи към него. Плантаторът поздрави учтиво.

— Мастър, кога замина, моля, последният дилижанс за Лос Палмас?

— Преди няма и половин час.

Това беше пощенската кола, с която бяха пристигнали Уолкър и придружителите му.

— Неприятно! Една телеграма ме вика в Дос Палмас. За съжаление ме е нямало в странноприемницата и я отворих едва сега. Кога тръгва следващият дилижанс?

— Утре по същото време.

— Чак? Знаете ли някоя друга възможност?… Някоя извънредна кола?

— Не. Ние сме само транзитна станция и не сме съобразени за екстрени коли. Трябва първо да телеграфирам до Хила сити.

— А как стоят нещата с водния път?

— По Рио Хила тук не циркулират плавателни съдове. Аз самият имам наистина една лодка, но тя е само за частни цели. Не я давам под наем. Мога да ви посъветвам само да изчакате до утре.

— За съжаление май не ми остава нищо друго. Благодаря много.

Уилкинс поздрави и си тръгна, а Хофтър се върна да осведоми гостите си.

— Браво, мастър Хофтър! — похвали го сеньоритата с чувствен поглед и сладка усмивка.

— Добре го свърши — потвърди Ролан.

— О, та аз и нищо друго не можех да сторя, сеньорита! Единствената възможност за отпътуване по вода е моят „Продавач на души“^[3]. Но първо, аз не го давам на разположение на непознати и второ, мастър Уилкинс би стигнал само до Юма. После обаче пак ще трябва да чака дилижанса, за да измине по суша останалото разстояние.

— Как? Ти имаш някакво корито? — вметна Ролан.

— Да, сейнтлуиски модел. Великолепен съд. Аз обичам водния спорт и тъй като тук е толкова скучно, възползвах се от един благоприятен случай да си купя лодка… Но елате, моля!

На Уолкър много му се искаше да чуе нещо повече за плавателния съд. Беше го споходила една идея. Но понеже си каза, че работа не е спешна, последва другите, поведени от Хофтър към три съседни стаи, които все пак бяха малко по-добре обзаведени, отколкото ревностният домакин бе казал преди малко. Най-добрата той определи за сеньоритата, докато другите две щяха да служат за жилище на господата.

Хофтър се погрижи най-напред за вода за миене и после за яденето, в което взе участие и той. Но едва бяха започнали да се хранят и той беше извикан при телеграфиста. Скочи усърдно, поклони се пред сътрапезницата си и остави другите в най-голямо напрежение. Когато се върна, показа със сияеща физиономия една запечатана телеграма.

— Ето я, дами и господа!

— Великолепно! Я подай я насам! — обади се Ролан.

— Ето! Но внимателно!

Ролан навлажни капачето на плика, докато водата попи в хартията и разтвори лепилото. Така съумя да го отвори без повреди. Без да се замисля, че със съдържанието би могъл да се компрометира пред Хофтър, той зачете на глас:

„Хила Бенд. Уолкър и тайфа ви търсят. Пристигат преди нас. Вземете мерки! Можем дойдем едва утре следобед.

Уинтер“

— Zounds! Та това е същият подпис! — изруга Хофтър слисан.

Едва сега на Ролан му дойде на ума, че твърде много се бе доверил на състудента си, ала тутакси намери оправдание.

— Да, Уинтер, моят съперник! — захили се той.

— Съперник? Значи се касае за някоя дама! Я гледай, нещата започват да стават любопитни! Мога ли да узная коя е?

— Мис Уилкинс. Тя ме обича, но баща й е против мен. Тръгнал съм след нея, за да се срещнем. Сега пък оня тип Уинтер е хукнал подире ми, за да попречи на това.

— Мътните да го отнесат! Ще се радвам, ако мога да ти услужа.

— Можеш. А вероятно ще има как и аз да ти бъда полезен.

Хофтър хвърли смирен поглед към Миранда.

— Да сключим значи съюз — каза жарко. — Какво мога да сторя за теб?

— Погрижи се Уилкинс да не получи телеграмата!

— Невъзможно! Ще бъда жестоко наказан.

— Все едно си я изгубил.

— Длъжен съм да го доложа.

— Тогава не я връчвай поне утре до обяд!

— И на това няма как да се съглася. Много, много съжалявам!

В този момент Миранда сложи ръка на рамото на Хофтър и го погледна право в очите.

— Мастър Хофтър — произнесе с умоляващ тон, — и за мен ли не бихте сторил услугата?

— За вас?

— Да.

Той сведе очи и не отговори.

— Вижте, приятелю — каза тихо тя на ухото му, — тук все пак се касае за една нещастна любов!

— Разбира се, сеньорита, но…

— Има ли място въобще за „но“? Вашият приятел се бори за своята любов… как да не му помогне човек? И дори ако това означава някаква жертва от ваша страна! За мен също няма жертва, приятелю мой, която да не съм готова да принеса в името на любовта.

Тя улови ръката му.

— Толкова ли ви е трудно наистина?

— Безкрайно трудно, сеньорита! За вас бих сторил всичко, което е по човешките възможности… но исканото от вас е противозаконно и се наказва като такова.

— Нека не съдим толкова прибързано! Хайде да поговорим още веднъж когато се нахраним!

— Да — намеси се Уолкър, — пък и аз имам един важен въпрос към вас. Вие споменахте одеве за вашия кораб. Нарекохте го „Продавач на души“. За какво става дума?

— Той е от онзи тип съдове, наричани по Мисисипи „Чикънтийф“ (ястреб-кокошкар) — едномачтов, с остър кил и покрита каюта.

— Откъде това странно име?

— Понеже една такава лодка с охота се използва за плавания, които не се вместват напълно в рамките на закона. Нейната бързина дава възможност на притежателя лесно да се отскубне от преследвачите си.

— И как се добрахте до лодката?

— Няколко мили по-нагоре от нашето селище имаше военен пост заради индианците апачи, папаго, юма и марикопа, чиито територии тук си граничат. Командващият беше построил лодката за себе си — за да може да преследва по-добре индианските канута. Когато постът престана да съществува и той вече не се нуждаеше от нея, ми я продаде за нищожна сума.

— Какъв екипаж има?

— Пет души. Четирима моряци и кормчията, който е същевременно и капитан. В каютата спокойно могат да се настанят осем човека. Ако ще ви достави удоволствие, мога да ви я покажа.

— И не я заемате?

— Не!

— Жалко! Можехте да ни окажете услуга и при това да спечелите една хубава сумичка.

— Как тъй? Вие самите ли искате да се ползвате от лодката?

— Да.

— С каква цел?

— Би трябвало веднага да ви стане ясно, след като мастър Ролан ви загатна за своята любов.

— Zounds! Просветна ми! Уилкинс трябва да чака до утре пощенската кола. Вие желаете той да се възползва от лодката ми?

— Да.

— И възнамерявате да пътувате с тях?

— Естествено. Та нали мастър Ролан иска да бъде край своята възлюбена. А когато утре се домъкне оня негодяй Уинтер, нас вече няма да ни има. Той въобще няма да разбере накъде сме хванали.

— Значи нямате намерение да отидете до Лос Палмас?

— Хич не ни и хрумва!

— Че накъде иначе?

— Това всъщност е тайна. Можем да ви го съобщим едвам когато се решите да ни заемете лодката си за това пътуване.

Хофтър се умисли. Погледът му падна върху Миранда, която все още държеше като отнесена ръката му.

— Вероятно ще е възможно — изрече бавно. — Кои от вас ще пътуват?

— Всички.

— Също сеньорита Миранда?

— И тя — кимна Уолкър.

— Ще поразмисля.

— Но нека не продължи дълго, мастър! Ние бързаме!

— Аз като собственик трябва да пътувам с вас.

— Очакваме го.

— В такъв случай искам още сега да се осведомя дали и за колко дълго мога да се освободя оттук.

Хофтър почувства едно благодарствено ръкостискане, после скочи и с бързи крачки напусна стаята.

— Беше великолепно хрумване от твоя страна, мастър Уолкър! — изхили се Ролан. — Да се надяваме, че тоя ще клъвне.

— Аз определено го вярвам. Той ще си каже, че по тоя начин ще има възможност да бъде няколко дни заедно с Миранда!… Докъде ще плаваме?

— Навлизаме в Колорадо и после нагоре, срещу течението до околностите на Обри. Там бивакуват индианците мохаве, под чиято закрила ще стигнем с нашите пленници до Долината на смъртта. Пита се само дали тоя Уилкинс ще дойде на лодката.

— Без съмнение.

— И как пък?

— Това е задача на Миранда. Тя трябва да подкладе нещата отсреща в странноприемницата. Ще й дам указанията си, когато влюбеният момък обяви своята готовност.

— Всичко върви като по вода! Късмет, че знаех по-ранното име на Олд Файерхенд и подписах телеграмата с него. Ако подписът беше „Олд Файерхенд“, тоя добряк Хофтър сигурно щеше да се усъмни, че се касае за някаква съвсем друга работа!…

Хофтър се върна едва след като компанията беше приключила вече с яденето. Миранда междувременно се бе оттеглила.

— Къде е сеньоритата! — беше първият му въпрос.

— В стаята си.

— Та там още нищо не е сложено в ред! Аз въобще не бях подреждал за гости! Трябва веднага да я попитам за желанията й!

Той бързо се отдалечи.

Когато влезе, сеньоритата лежеше в хамака. Тя със сигурност бе разчитала че ще дойде, ала с добър успех симулира дълбока уплаха.

— Боже… мой… вие!

Той пристъпи по-близо с вежлив поздрав.

— Неприятно ли ви е присъствието ми, сеньорита?

— Ох, сър… изплаших се толкова… само защото… — Запъна, свеждайки очи.

— Защото? — застоя той.

— Ами — заговори тя бързо — защото тъкмо си мислех оживено за вас!

— За мен? — заликува онзи.

Кокетката се надигна и се вгледа изпитателно в очите му.

— Да… можете да ми вярвате, мастър Хофтър, вашето доблестно държане и решителното ви поведение биха направили впечатление на всяка жена, съхраняваща още идеала в сърцето си.

— Сеньорита!

— Не ме разбирайте погрешно!… Исках само да кажа, че вие сте един от онези рядко срещани мъже, на които човек би могъл да се осланя.

— Безгранично да се осланя, сеньорита! Моят живот ви принадлежи.

Тя се плъзна от хамака и го погледна изучаващо.

— А ако поискам сега доказателство?

Той опита да улови ръцете й, ала тя се освободи и отстъпи назад.

— Не, скъпи приятелю… първо доказателството!

— Както трябва да сторя?

— Унищожете телеграмата!

Хофтър се сви като под някакъв удар и поклати глава.

— Миранда! — продума умоляващо.

— Благодаря, мастър Хофтър — каза тя с подигравателна физиономия. — Знаех си… А почти бях повярвала на фалшивата ви клетва. Почти… Сбогом!

Извърна се.

— Миранда!

— Какво още? Вратата е там, мастър! Аз не съм жена, с която някой може да си играе.

Той поиска да я задържи, ала тя се изскубна и се изсмя високо.

— Празни думи… нищо повече от думи!

— Миранда, моля те… всичко друго, но от това условие се откажи!

— Не! То или никое!

— Твърдо?

— Твърдо. Още повече като зная, че изпълнението на моето условие за вас е много просто, не носи лоши последствия и избавя една нещастна влюбена двойка от злочестината.

— Как можете да го знаете?

— Знам го, това е достатъчно. А сега ви моля да ме оставите.

Той опита още веднъж да улови ръцете й, ала тя се дръпна до вратата и сложи ръка на бравата.

— Вървете! Напуснете стаята ми, преди някой да ви видял тук… би трябвало да се срамувам, изповядвайки, че бях дарила сърцето си за миг на един… слаб по дух човек! Вървете!

Натисна дръжката.

— Стойте!

— Моля?

Изгледа го с горди, предизвикателни очи.

— Ще го сторя!… Ето хартията!

Той измъкна от джоба си телеграмата и я хвърли на масата.

— Сега доволна ли си?

Погледът му бе отправен кажи-речи с тревога към нея. На устните й се появи усмивка и тя му подаде ръка.

— Изцяло доволна още не. Разбирате, че едно доверие първо трябва отново да се заздрави.

— Миранда!

Вдигна ръце, понечвайки да я прегърне.

— Не, приятелю, тепърва ще ви поставям на изпитание. Дотогава моля да пропускате интимното „ти“, както и да не ме наричате просто Миранда.

— Ми…

— Пет! Това би могло да обърне внимание на някой от моите придружители. Иска ми се най-напред да ви успокоя за телеграмата. Няма ни най-малко да ви навреди, ако тя изчезне. Когато Уинтер дойде утре, Уилкинс ще е заминал с дъщеря си. Кой тогава ще ти пита за тези неща? А сега нека си поговорим разумно като добри приятели. Елате!

Тя го придърпа до себе си на пейката и сложи ръка на рамото му. После надълго се разбъбриха.

— Кога ще отпътуваме? — попита той.

— Още не е определено. По-напред трябва да знаем дали наистина ще ни заемете вашия „Продавач на души“.

— Разбира се!

— Той екипиран ли е?

— За кратко плаване, да. Вие докъде искате да отидете?

— Навярно нагоре към Обри.

— Далечко е. В такъв случай ще трябва да се погрижа за провизии.

— Екипажът под ръка ли е?

— Постоянно. Когато не се нуждая от хората, те се занимават с нещо друго.

— Може ли да се разчита на тях?

— Абсолютно. Разбират си от занаята.

— Не това имах предвид. За нашето авантюристично пътуване все пак не е нужно всеки да знае!

— О, те са дискретни и са ми напълно предани!

— Възможно е да им поискаме някоя услуга, която всъщност не е по тяхната специалност.

— Те са много услужливи.

— Това също още не е достатъчно. Услугата при тази необикновена любовна история може да е от такова естество, че да им се стори съмнителна… а не може все пак да им се дават нескончаеми обяснения, за да се убедят в невинността на нашето начинание.

— Ех, нали знаеш, Миранда… простете… знаете, че населението на Югозапада не е с дребнава душица.

— Ние искаме да отиграем на тоя Уинтер и неговия Уилкинс един номер, който може и да е малко грубичко скроен. Той трябва да бъде примамен на кораба и да пътува с нас до Обри. И какво, ако той не поиска, ако се възпротиви?

— Тогава ще го оставим на сушата.

— Така не върви. Уилкинс е беглец. Той е нарушил закона и е напразно издирван от полицията. Досега ние бяхме снизходителни към него. Но тъй като той е толкова твърд по отношение клетата си дъщеря, решихме много-много да не му се церемоним. Подмамваме го на кораба, закарваме го в Обри и го предаваме на полицията.

— Но той няма да допусне да го качат с принуда на кораба!

— Та нали казвам, че възнамеряваме да го подлъжем на борда под някакъв претекст. Само че когато се намери там и разбере нашите намерения, вероятно ще окаже съпротива. И сега се пита какво смятате да правите вие в този случай.

— Аз? О, Миранда, всичко, което вие намерите за правилно!

— Ами вашите хора?

— За тях… не мога да знам!

— Може би ще се нуждаем от помощта им!

— Те няма да искат да се набъркват в работите на други хора! Най-добре ще е да наемете от мен — имам предвид, разбира се, само за очи — кораба и хората, като подпишем договор. По този начин ще придобиете твърди права на борда и екипажът до известна степен ще трябва да ви се подчинява.

— Така става ли?

— Съвсем определено. Това е най-добрият изход, за който мога да се сетя.

След като се бе осведомил от Хофтър, Уилкинс се върна бавно в странноприемницата.

— А пък Олд Файерхенд телеграфира, че трябва да потеглим веднага — отбеляза угрижено Елми, когато изслуша съобщението на баща си. — Той явно си има основателна причина за това настояване. Какво да правим?

— Търпеливо да чакаме!

— Наистина ли няма никаква друга възможност да се махнем час по скоро оттук?

— Мастър Хофтър не знае никаква.

— За него естествено е най-важно да има колкото е възможно повече пътници, за да печели от това пощата. Тук все пак трябва да има коне.

— Ще отида още веднъж да се допитам.

Но и второто запитване остана безрезултатно. Уилкинс се върна и осведоми, че не им остава нищо друго, освен да чакат до утре. Единствената възможност за отпътуване била едно корабче, което лежало долу до брега. То обаче принадлежало на сина на пощенския началник и той не го давал под наем.

По-късно изкараха столовете си вън на верандата, която се изтегляше по протежение на цялата фасада и бе разделена съобразно стаите. Оттам човек имаше красив изглед към реката и насреща към Castle Dome Range и по този начин можеше да забележи приближаването на чужденци към селището.

В съседното отделение на верандата седеше млада, представителна дама. Тя бе полуобърната с гръб към бащата и дъщерята и изглежда не се интересуваше от тях. Внезапно обаче се надигна и се извъртя към тях.

— Извинявайте — произнесе вежливо. — Без да искам, дочух от вашия разговор няколко имена. Вие сте може би мастър Уилкинс с дъщеря си Елми?

Плантаторът се поклони.

— Уилкинс се казвам.

— Спускате се откъм Синята вода?

— Да — отвърна той, донейде учуден.

— Значи вие сте тези. Каква случайност! Много съм щастлива да се запозная с лицата, към чиято съдба станах така живо съпричастна.

— Как? Нашата съдба ви е известна?

— Доста добре. Но позволете да се представя. Името ми е Хоук. Тръгнала съм да се срещна със съпруга си. Родният ми град е Балтимор.

Те си размениха обичайните любезности.

— Вие преследвате някой си Уолкър?

— Да.

— И Ролан?

— Да, така е. Ама откъде пък го знаете?

— Познавате ли мастър Файерхенд?

— О, много добре!

— Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър?

— Разбира се, че познавам прочутия Детелинов лист! Очевидно тези джентълмени и на вас не са чужди?

— Срещнахме се неотдавна в Прескът.

— В Прескът?

— Да. Аз идвам оттам. Бях отседнала в една и съща вента с мастърс и имах удоволствието да разговарям с тях, понеже ми се удаде възможност да им окажа една малка услуга. Бях срещнала Бил Нютън.

Уилкинс подскочи от мястото си.

— Бил Нютън? Трябва да се заблуждавате, мисис Хоук. Та той е затворен при Синята вода!

— Не, избягал е оттам, и то с помощта на някой си Лефлър, който идвал от Уилкинсфийлд.

— Лефлър? За Бога! Лефлър при Синята вода?

— Да. Чух, че мастър Файерхенд прати бърз куриер до Хила Бенд, за да ви телеграфира оттам.

— Той наистина го стори, но за събитията в Прескът нищо не споменава.

— Възнамеряваше да отиде до Дос Палмас.

— Именно това ни съобщава, иначе нищо. Но защо отива нататък? Ние го очаквахме тук!

— Защото Уолкър и всички останали са избягали от Прескът. Поели са по пътя през Минъръл сити към Дос Палмас. Преследвачите тръгнаха по петите им, на добри, отпочинали коне. Престъпниците сигурно са били настигнати. Убедена съм, че господата вече се намират в Дос Палмас и ви чакат.

— Behold… а ние си седим тук! Трябва да чакаме чак до утре следобед. Едва тогава минава следващият дилижанс.

— Как? Възнамерявате да чакате толкова дълго? Но това не е нужно.

— Няма никаква друга възможност.

— О, напротив! Бих могла да ви взема със себе си. Аз ще плавам към Хила сити и Юма. Оттам бихте могли да изминете на коне останалото разстояние за нула време.

— Нима имате кораб?

— „Продавача на души“, който синът на началника на местната станция по изключение ще ми предостави на разположение. Което означава, че собственикът сам планира едно пътуване по течението и ще ме вземе със себе си. — Тя посочи надолу към реката. — Вижте, ей там се полюшва лодката! Аз слизам от Прескът и смятам сега да отида по вода до Юма, където ще се срещна с моя мъж. Вярно, канех се едва утре да продължа пътуването, но ако вие държите на незабавно заминаване, на драго сърце съм готова да поговоря с мастър Хофтър и да го помоля да вземе и вас, както и да се погрижи да потеглим без бавене.

— Вашето предложение е точно толкова великодушно, колкото добре дошло, мадам!

— О, моля, моля! Към вас изпитвам най-сърдечно съчувствие, от което следва, че за мен е удоволствие да се поставя на ваше разположение. Впрочем аз съм тази, която има изгода от цялата работа. Така няма да се налага да пътувам сама и ще стигна по-рано при съпруга си!

— Колко свободни места имате?

— Освен екипажа плавателният съд смества удобно още осем души.

— При условие, разбира се, че си платим нашата част от наема за лодката, на драго сърце казвам „да“.

— Ще ви бъде позволено и това.

— Уговорено! Вие наистина ни снемате голяма грижа от сърцето.

— Кога искате да пътувате?

— Най-добре веднага!

— Е-е, толкова бързо, разбира се, няма да стане! Но до един час ще можем да бъдем готови за отплаване. Ще си направите ли труда да слезете до реката?

— Естествено. Вие няма ли да останете дотогава тук?

Миранда вече се бе насочила към вратата.

— Не. Нали трябва да говоря с мастър Хофтър. Той е на мнение, че ще пътувам чак утре. Също така трябва да направя и някои покупки.

— Ще можем ли всъщност да плаваме през нощта? Вече се здрачава.

— Съвсем добре. Водата е свободна и безопасна, както ми казаха, а кормчията познава отлично реката. Но за акостиране все още има време, ако се окаже, че пътуването през нощна не е препоръчително. Е, гуд бай! Довиждане до след един час!