Карл Май
В долината на смъртта (3)

3. ОЛД ФАЙЕРХЕНД СЕ НАМЕСВА

Разходи ли се човек край дългата страна на Тътлиш-то, след четвърт час ще стигне мястото, където рекичката излиза отново от езерото. Като се пробива път между множество скални отломъци, тя се спуска от височината в няколко шумливи бързея. Наличното край нея пространство бе само толкова, че едва имаше място за двамата ездачи, които в този момент се изкачваха бавно срещу течението.

Единият беше израсъл висок и широкоплещест, с гъста, вече проблясваща в сиво, дълга брада. Беше облечен в здрава, нещавена кожа от вапити^[1]. В широкия кожен колан бяха пъхнати томахоук, дълъг двуостър нож и два револвера. От лъка на седлото висеше навито ласо, а напреко на коленете си той носеше една от онези стари кентъкийски карабини. Яздеше едър, кокалест кон, но който като че ли малко огън притежаваше. Беше провесил уши и опашка и при това имаше съвсем печален вид. Но когато случайно подплашеният на една близка канара лешояд нададе пронизителен крясък, жребецът отметна високо глава и очите му заискриха. Едва когато видя птицата да се издига по спирала, отпусна отново глава — беше убеден, че крясъкът не означава наличието на близка опасност.

Вторият ездач беше още млад и създаваше впечатление, като че не му е мястото в този местност. Костюмът му бе от фин плат, ала с течение на времето бе доста пострадал. В останалото бе екипиран като спътника си само дето томахоукът липсваше в пояса му.

Те изглежда се бяха вдълбочили в някакъв оживен разговор, който обаче не намаляваше бдителността на по-възрастния към местността. Седнал приведен напред на седлото, той събуждаше същото впечатление на морност като животното си, ала на плъзгащия се изпод рунтавите вежди надясно и наляво поглед не убягваше и най-малката дреболия.

— И вие сте на мнение — тъкмо казваше по-младият, — че ще получа при Палома Накана осветление за местопребиваването на моя брат?

— Убеден съм. Следата на изчезналия Уилкинс сочи непогрешимо към Синята вода. Можете спокойно да вярвате на уестман като мен.

— Да, беше неочаквано щастлив случай, че ви срещнах в Санта Фе, мистър Файерхенд, за което никога не бих могъл да се отблагодаря достатъчно на съдбата, като изцяло се абстрахирам, че лично на вас дължа най-голяма благодарност.

Един топъл поглед литна към спътника му.

— Повярвайте, драги бароне, радостта и от моя страна е поне също толкова голяма. Впрочем наистина не е необходимо да ми благодарите. Ако не приличахте толкова на баща си, изобщо нямаше да ми привлечете вниманието!

— Казвате го само от скромност!

— Бог ми е свидетел, че за един Адлерхорст бих направил много повече, стига да ми бе по силите.

— Все още не сте ми разказал как някогашният главен лесничей на фамилия Адлерхорст се е озовал в Дивия Запад.

Нерадостна искрица прелетя по светлите очи на Олд Файерхенд.

— Защо да докосваме стари неща? Защо да възкресяваме работи, които са отминали завинаги?

— А ако най-сърдечно ви помоля?

— Добре, нека бъде волята ви. Ще научите как главният лесничей на вашия баща се превърна в Олд Файерхенд. Не е трудно за разказване.

Веждите на младия мъж се извиха очаквателно.

— И?

— Историята е много проста. Господ знае, аз се чувствах щастлив в професията си и не желаех нищо друго, освен да се скитам през целия си живот из моя любим лес. На това отгоре в лицето на вашия баща имах един добър господар — по-скоро приятел, отколкото работодател — какво повече да искам? После дойде нещастието. Бруно фон Адлерхорст замина за Ориента, продавайки цялото си имение. Де да не беше го сторил! Щеше да е по-добре за него и… може би и за мен.

— Как тъй?

— Е, вие ми разказахте цялата злощастна история на вашето семейство и трябва да ви кажа, че тя извънредно много ме затрогна. Ако баща ви си беше останал вкъщи, всичко щеше да се развие по съвсем друг начин, за неговото семейство… и за мен.

— В какъв смисъл и за вас?

— Поземленият имот на вашия баща премина в чужди ръце. Аз се чувствах на мястото си наистина добре, ала настъпиха неспокойни политически години. Бях въвлечен в размириците и в крайна сметка трябваше да бягам, тъй като доста се бях компрометирал.

— И после?

— После ли? После естествено тръгнах за Америка, както повечето, участвали в тази работа.

— Ами близките ви? Не бяхте ли женен?

— Имах жена и дете — отвърна Олд Файерхенд мрачно. — Жена ми почина, докато прекосявахме океана, а момчето настаних при едно богато семейство, което го прие като свое собствено дете. Аз самият продължих към Запада и станах това, което съм сега.

— Нима никога вече не намерихте щастието по пътя си?

Олд Файерхенд погледна унесен в мисли към далечината.

— Намерих го и то ми предложи напълно равностойна замяна за изгубеното отечество. Създадох ново домашно огнище, но ето че нещастието отново се разрази над мен по начин, който би бил невъзможен в родината.

— Как така?

— Да не говорим повече за тези неща! Не си заслужава да се човъркат стари рани.

— Но защо не се върнете в Германия? Вие, както знам, сте богат, а някогашните ви политически прояви отдавна са забравени и покрити с давност! Бихте могъл да заживеете там спокойно и в мир.

С един морен жест Олд Файерхенд прокара ръка по челото си, сякаш искаше да изтрие мисли и спомени.

— Защо не се връщам? Защото вече няма да ме свърта в старата родина. Вие сте още нов тук, иначе щяхте да знаете, че саваната държи здраво своите деца и ги привързва неразривно към себе си. Дивия Запад стана за мен втора родина, която аз обичам въпреки нейните страхотии. Не мога да я напусна, защото тук преживях години на най-чисто щастие. А след като то се разлетя на чирепи, потърсих смисъла на съществуването си в издирването разрушителя на моето щастие… Открих го след много години и вкусих насладата, залегнала в думата „разплата“.

Олд Файерхенд беше изрекъл последното изречение тихо, почти шепнешком. Но тъкмо чрез това упражни той едно дълбоко въздействие върху слушателя, комуто по гърба като че някакъв душ пробяга. Истинският син на саваната не познава висшата повеля на християнството, повелята да обичаш врага си. Той се подчинява на своя друг, самобитен подтик и думата „опрощение“ не се среща в неговия речник. Херман фон Адлерхорст се умълча. В него също се пробуди духът на разплатата, когато си помисли за тези, които бяха тласнали него и близките му в несретата. В спомените му изплуваха преживелиците от близкото минало със своята странна взаимовръзка.^[2]

След спасяването на неговата сестра Чита-Лиза от ръцете на Ибрахим той бе отплавал с яхтата на вуйчо си, англичанина Дейвид Линдсей, от Тунис за Германия. Оттам бе писал до брат си в Уилкинсфийлд с желанието да дойде при тях, за да бъде отпразнувана срещата на братята и сестрата и сватбата на Чита с художника Паул Норман. Но за изненада писмото бе върнато като недоставено. След зрял размисъл бе решено да се отложи сватбата, докато бъде намерен Мартин, а Линдсей не се поколеба да отведе Херман с яхтата си до Ню Орлиънс. Там се разделиха и Херман отпътува нагоре по Мисисипи и Арканзас до Ван Бурен. За свое безкрайно изумление той научи в Уилкинсфийлд, че имението е преминало в други ръце, а Мартин Адлер заминал да издирва племенника на досегашния си господар. Средата водеше към Санта Фе. Там Херман чу, че хората нищо не знаели за Мартин. Беше стигнал близо до отчаянието, когато един ден бе заговорен на улицата от някакъв мъж. Това беше Олд Файерхенд, комуто забележителната прилика на младия мъж със стария Адлерхорст бе направила впечатление. Той обеща да се заеме с нещата на Херман.

Уведомен от своя племенник, Дейвид Линдсей реши да не чака в Ню Орлиънс, а да заобиколи нос Хорн и се придвижи по западното крайбрежие. Той съобщи на Херман различни пунктове, където обещаваше да оставя известия, и отплава. Олд Файерхенд пък веднага се отправи по своята трудна задача. И понеже в случая Херман, който бе твърде малко запознат с живота в Дивия запад, не би могъл да му бъде от помощ, той го отведе при приятеля си Лата налгут^[3] — вожд на апачите чирикахуа. Щастието отреди да завари при него Винету, вождът на мескалеросите. Той тъкмо се намираше на обиколна езда до всички подразделения на апачите, ала заради Олд Файерхенд я прекъсна.

— Винету обича племето, към което принадлежат неговите бели братя Олд Файерхенд и Олд Шетърхенд — каза простичко. — Той ще язди с Огнената ръка.

Докато Херман остана при чирикахуасите, двамата предприеха своите разследвания, чийто изненадващ резултат бе, че откриха изчезналия Уилкинс в лицето на бащата на Палома Накана.

При завръщането си се натъкнаха на следата на Кървавия Джак и бандата му и подслушаха техния кроеж относно мисията.

Така се изясняваше тайната на бележката, удивила толкова много Сам Хокинс и спътниците му. Докато тези последваха волските фургони, за да си възвърнат имуществото, Олд Файерхенд препусна към апачите и потегли с Херман към Тътлиш-то да предупреди застрашените, но и да узнае нещо от Уилкинс за изчезналия Мартин Адлер. Те стигнаха при Синята вода малко по-късно от Детелиновия лист и заселниците. През това време Винету бе сам след Кървавия Джак и не го изпускаше от очи.

В близост до мисията насреща им се зададе младият индианец, спътникът на Елми.

Олд Файерхенд го видя и наруши мълчанието.

— Сега ще се запознаете с един индсман, който въпреки младостта си вече е известен със своята храброст и бързина, донесли му името „Пъргавия елен“.

— Той апач ли е?

— Да и то синът на Силната ръка. Придаден е към Палома Накана като закрилник.

Пъргавия елен спря почтително, за да пропусне прославения бял воин и спътника му да минат. Но после се затича бързо по една съседна пътека да ги изпревари и доложи за тяхното пристигане на Уилкинс и дъщеря му.

Приветствието придоби в мисията облика на една много вълнуваща сцена. Детелиновия лист обгради Огнената ръка и задълго го обсеби с бурни въпроси, додето Уилкинс изгуби търпение и предяви своите права като домакин. И той се радваше сърдечно да види великия уестман като свой гост, толкова повече че на него дължеше известието за планираното нападение.

Олд Файерхенд и Херман фон Адлехорст бяха отведени най-напред да закусят в старата трапезария на мисията. Останалите се присъединиха за компания.

— Е, сър, яжте и пийте и не се смущавайте! — каза Уилкинс. — Да се надяваме, няма да ви се стори натрапчиво, ако се осведомя за това, което бих желал да узная възможно по-скоро.

Олд Файерхенд го погледна.

— Трябва да ви разкрия, че не съм дошъл насам само заради вас.

— Не?

— Не, а и заради този мъж, когото виждате до мен. Той търси един изчезнал.

— Тук, на индианска територия?

— Да.

— Аз познавам всички бели в околността. Мога ли да попитам как се казва изчезналият?

— Мартин Адлер. Немец е и е бил на работа като главен надзорник на една плантация в Арканзас… Ама какво ви има, мастър Уилкинс?

— Виждате ме изумен до немай-къде! Един Мартин Адлер беше на работа като главен надзорник при самия мен! Преди време аз живеех в Арканзас.

Уестманът кимна усмихнато.

— В Уилкинсфийлд?

— Как? Вие познавате мястото?

— Та нали бях там.

— Каква среща! Вие издирвате същия човек, когато и аз от дълго напразно опитвам да открия. Той беше мой храненик и аз много го ценях. Така предано ме обичаше, че в крайна сметка се пожертва за мен. Изхождайки от условията, съм принуден да приема, че той е отишъл заради мен на смърт.

— Значи сте на мнение, че вече не е жив?

— За жалост, макар дълго да се надявах на противното.

— Как всъщност се случи всичко това?

— Нищо ли не сте чул?

— Малко. В Уилкинсфийлд имаше две негърки, които са работили и при вас. Мисля, Ми и Ти се наричаха. От тях…

— Egad! Все още ли са там? — прекъсна го Уилкинс.

— Да. Те ми разказаха едно-друго, наистина по начина, както негърките брътвят, та човек трябва всичко сам да съгласува. Ето защо и много нещо остана неясно.

— Нима Лефлър не беше там?

— Към него въобще не се обърнах. Та нали щеше само погрешно да ме информира. Там трябва да се бяха разиграли грозни събития. За да си дойде работата по-добре на следата, реших да говоря със самия вас.

— Търсил сте ме? — попита Уилкинс, не можейки да се опомни от удивление. — Та вие не сте знаел къде се намирам!

— Pshaw! — усмихна се уестманът. — Аз съм Олд Файерхенд. И освен това с мен беше Винету.

— Behold! Винету! Мистър Хокинс вече разказа нещо такова. Но къде сте го оставил?

— Той е след Кървавия Джак и хората му, но в подходящия момент ще се присъедини към нас.

— Позволете още един въпрос. Каква е връзката ви с Мартин Адлер, когото търсите?

— В случая не бива да питате мен, а този сър тук. Известна ли ви е историята на фамилия Адлер?

— Да. Поне дотолкова, колкото самият Мартин бе запознат — нали беше още малък, когато моят покоен брат го доведе от едно пътуване из Ориента. Така знам например и от разследванията, които направихме, че той в действителност принадлежи към аристократичен немски род и се казва Адлерхорст.

— Well! А този млад сър е негов брат. Уилкинс метна удивен поглед към Херман.

— Невъзможно!

— Защо?

— Защото, доколкото зная, всички членове на семейство Адлерхорст са били продадени в робство, с изключение на Мартин, който бил качен на робския кораб, пленен после от англичаните.

— Въпреки това нещата почиват върху достоверност, тъй като този сър, който се нарича Херман фон Адлерхорст, идва направо от Ориента. И не само това, той е отвел със себе си и своята сестра, която освободил от ръцете на някакъв турчин.

— Heavens! Та това е цял кюп с радостни вести!

— Още не сме свършили — засмя се Олд Файерхенд. — Известно ни е още местонахождението на Готфрид, третият Адлерхорст, който ще бъде отведен от Русия веднага щом бъде ознаменувана срещата с Мартин.

— Елми, чуваш ли! — обърна се Уилкинс към дъщеря си, която бе следила хода на разговора мълчаливо, с уголемени очи. — Братята и сестрата на Мартин са свободни! А той нали си бе поставил жизнената задача да ги издири! Ох, как бих му се радвал! Но за съжаление се опасявам, че той никога няма да узнае това.

— А аз не губя надежда — каза Олд Файерхенд енергично — преди да имам в ръцете си смъртния акт на Мартин. А дори и тогава бих го проучил внимателно дали в крайна сметка не е фалшифициран… Но по този въпрос можем да продължим и по-късно да говорим… сега трябва да направим преди всичко приготовленията си за очакваното посещение.

— Вие как виждате нещата?

— Смятам, че Кървавия Джак, доколкото го познавам, ще подходи предпазливо към работата. Едва ли може да се допусне, че възнамерява да овладее постройката с щурм. По-скоро ще прати напред някой от бандата да разузнае обстановката.

— Точно същото предположихме и ние.

— Well при това положение считам за необходимо да изпратите Пъргавия елен на пост. Би било желателно да се узнае за пристигането на предполагаемия пратеник, преди той да се е появил тук. Ала надали трябва да очакваме посещението преди мръкване.

— Веднага ще се погрижа за всичко.

Уилкинс се изправи да даде необходимите заповеди и после се върна. Олд Файерхенд го помоли да разкаже как се е стигнало дотам, че е бил принуден да напусне имението си.

— Вашите трима приятели също играха роля в случая — прибави плантатора в заключение на своето изложение. — За жалост аз не се вслушах в съвета им. Документите, които Лефлър беше купил от Уолкър, бяха неоспорими. Аз трябваше да предам красивото имение — цената на почти цял живот работа, без пукната пара да получа, че на всичкото отгоре и дългове да плащам. Нямах тази възможност и над мен надвисна заплахата от затвор за дългове. Покрих се на сигурно място, ала имах преди туй още една разправия с Лефлър, който ми обеси полицията на шията. Вследствие на това заминах.

— Не сте дошъл веднага тук при Синята вода?

— О, не! Трябваше непременно да потърся племенника си. Неговата следа водеше към Санта Фе, където бе сключил сделката с Уолкър…

— Шашма!

— Заблуждавате се. Той наистина го е сторил. И аз в началото не исках да повярвам; считах за невъзможно да ми изиграе такъв долен номер. Но той се бил легитимирал пред властите. Нещата са си наред.

— И въпреки това аз се съмнявам. Накъде е тръгнал после?

— Никой не знаеше. В Санта Фе неговата следа свършваше. Но както току-що ви разказах, моят главен надзорник Адлер непосредствено след онези събития бе потеглил за Санта Фе да направи разследвания. Не се върна. Аз открих дирята му в Санта Фе. Тя водеше на юг, навътре в Мексико. Веднага заминах след него, ала всичките ми търсения бяха напразни. Сигурно е загинал в Ляно Естакадо или в Болсон де Мапими.

— Нима не бива въпреки всичко човек все още да има надежда?

— Не… При своите безспирни странствания се срещнах с Лата налгут, вождът на апачите чирикахуа и имах възможността да му окажа една услуга. Той научи, че не мога да се върна в Изтока и ми предложи от благодарност това убежище тук. Приех. То лежи точно по средата на авантюристичната територия и ми даваше възможност да продължа издирванията си във всички посоки. Освен това мястото ми допадна — лесно бе да съм в неизвестност. Червенокожите нито веднъж не ме попитаха за името, откъде съм дошъл и накъде се каня да вървя. Станах приятел и съветник на апачите и команчите. Често изглаждах крамолите на тези две племена, а те се поставиха на моите услуги, така че можех да предприема най-разширени проучвания за двамата безследно изчезнали. Напразно. Ако Адлер или племенникът ми бяха живи, сигурно щях да узная нещо за тях.

Олд Файерхенд поклати глава.

— Аз съм свикнал да се надявам, докато се намерят необорими доказателства за противното. Понеже съм тръгнал по следата на Адлер и при вас намерих нови отправни точки, ще продължа разследванията си.

— Драги ми мистър Файерхенд, страхувам се, че дирята на Адлер в случая е засипана за вас.

— При такива неща човек не бива да държи в очи само главното действащо лице. Второстепенни персони често могат да бъдат от голяма полза. Как се казваше например човекът, от когото Лефлър е придобил правото на собственост върху Уилкинсфийлд?

— Уолкър.

— И той навремето изчезна?

— Да. За което единствено аз за съжаление съм виновен. Мастър Хокинс ме посъветва да си подсигуря персоната му, ала аз не го сторих.

— Ще трябва да се установи къде се е покрил!

— Защо? Нуждаеш ли се от него? — попита Сам.

— Да, даже много належащо. Той е твърдял, че е закупил имението от младия Уилкинс и е платил. Но аз считам твърдението му за лъжа. Този Уолкър, един пропаднал авантюрист, не би имал такава голяма сума на разположение. Навремето трябва да са се случили някакви мистериозни събития, които бих принудил този човек да разкаже. А дори и сделката да е била извършена честно и редно, Уолкър би трябвало да знае накъде се е отправил Артър Уилкинс. Защото ако аз купя от някого плантация и му платя цената в Далечния запад, то ще се поинтересувам от този човек поне дотолкова, че да го попитам накъде ще се насочи и какво възнамерява да подхване с тая купчина пари.

— Това действително е вярно — съгласи се Уилкинс.

— Съвсем определено. Уолкър би могъл следователно да ми каже накъде се тръгнал племенникът ви от Санта Фе. Нататък може би го е последвал по-късно и Мартин Адлер. Ние сме застанали като пред някоя порта, в която е необходимо само да пъхнем ключа. Ама как да го намерим тоя Уолкър?

— В тая работа аз мога да ти услужа — обади се Сам.

— Ти? Нима ти е известно местонахождението му?

— За щастие, да. И ще му дадем да троши някой костелив орех, в който да си изкриви челюстите, ако не се лъжа. Тоя достопочтен Уолкър в действителност се казва Хопкинс.

— Zounds! Хопкинс? Да не би да имаш предвид…

— Да, него имам предвид! Той е същият онзи обесник, на чиято съвест тежи нашият Дрол. Както знаеш, аз самият навремето не съм присъствал, Дик и Уил обаче го разпознаха и могат да се закълнат с всяка клетва, че това е той.

— Luck-a-day! Тогава толкова повече трябва да го имаме! И къде се е подслонил?

— В Прескът.

— Я гледай… в седалището на Аризона! Та то съвсем не е далеч оттук!

— Така е, сър!

— Необходимо е само да се спуснем по Рио Хила, при чиито извори тук се намираме. За няколко дни сме там.

— Ще бъде великолепно! Олд Файерхенд и Детелиновият лист, заедно ще разпертушиним целия Прескът, ако не се лъжа!

— Ти ще го сториш като нищо, Сам, ама знаеш ли къде точно се спотайва той там?

— Хм-м! Чак клетва не мога да положа!

— От кого всъщност го научи?

— Узнахме го между другото и пак единствено на теб го дължим.

— На мен? Как тъй?

— Е, та нали ни прати едно писмо с прерийната бърза поща, хи-хи-хи-хи! Но тоя начин стигнахме до стъпките на неколцина мошеници. Последвахме типовете, подслушахме ги и чухме, че те се канят по-късно да вървят в Прескът при тоя достопочтен мастър Уолкър. Той най-вероятно ги очаква, за да извърши с тях някоя нова магария.

Сам Хокинс разправи подробно събитията от последните дни, след което Олд Файерхенд и Херман фон Адлерхорст дадоха своята лепта за разговора. Часовете минаваха като в полет. Все още се намираха на сладки приказки, когато Пъргавия елен извести, че се вижда един ездач.

Вниманието на мъжете мигновено се насочи към настоящия час. Олд Файерхенд помоли лесничея Роте и близките му да се оттеглят незабавно, ако се окаже че очакваният действително е някой съгледвач на Кървавия Джак. Той не биваше да се стресне при вида на ограбените от тях хора и да стане подозрителен.

Не се наложи да чакат дълго. Още след късо време камбанката прозвуча и старата индианка пристигна със съобщението, че някакъв бял желаел пропуск.

— Попита ли го за името? — осведоми се Уилкинс.

— Да. Казва се Бил Нютън, бил заблудил се ловец и пита дали може да почине тук един ден.

— Пусни го! Но заключи грижливо портата след него!

Мъжете пристъпиха до прозореца да видят новодошлия при влизането му в двора. Пъргавия елен беше напуснал мълчаливо стаята. Бил Нютън вкара коня и слезе. Едва съгледал лицето на мъжа, Херман се сепна изненадано.

— Мили Боже! Възможно ли е?

— Какво? — попита Олд Файерхенд и се вгледа по-внимателно в непознатия. — Heavens! Право ли виждат старите ми очи, или ме заблуждават? Тоя го познавам! Същите черти имаше камердинерът на вашия баща. Оттогава наистина е минал четвърт век, но тази физиономия аз никога няма да забравя!

— Прав сте — пророни Херман. — Това е Флоран, сетнешният дервиш, не се мамя. Но как се е озовал по тези места? И как е избягал от занданите на туниския бей?

— Все ще разберем. Само че вие в никой случай не бива да бъдете видян от него. Предоставете всичко на мен!… Как е — обърна се той към Роте, познавате ли този мъж?

Лесничеят поклати глава.

— Не. Той не принадлежи към бандата на Кървавия Джак. Знам го съвсем сигурно.

— Ордата на Кървавия Джак е по-многобройна, отколкото си мислите. Във всеки случай сега можете да останете тук с вашите. Той не ви познава и по тая причина ще допусне, че и той е непознат за вас… Сега вървете! — извика на Херман. — Чувам стъпките му в коридора.

Едва бе изчезнал Херман през една странична врата и Бил Нютън влезе. Той не видя веднага Олд Файерхенд, защото този се бе отдръпнал в един ъгъл. Уилкинс поздрави пришелеца. Но още не беше се доизказал и ловецът пристъпи, възкликвайки с тон на върховно изумление:

— Heavens! Варно ли виждам? Флоран, вие тук?

Непознатият го погледна слисано. Няколко мига изглежда се ровеше в спомените си, ала после просветлението го споходи.

— Уинтер, вие? Наистина ли вие? Какво чудо!

— Да, но не чак като това, че вие сте в Америка.

Другият внезапно пребледня. Той се ядоса на себе си, че се е оставил да бъде увлечен в непредпазливост. Но това вече бе, станало. Сега нямаше как да отрече познанството си с бившия лесничей на своя господар.

— И едното, и другото при всички случаи е странно — овладя се той.

— Вие от Турция!

— А вие от Германия!

— Наричате се Нютън. Как стана така?

— Има си своята причина, както някои неща си имат тук в Америка своята причина, която там отвъд океана не би била основателна.

— Е-е, как да ви наричам? Нютън или Флоран, както по-рано?

— Обръщайте се с Нютън! И без друго съм решил така да се казвам.

— Хубаво! Позволете да ви запозная с останалите!

Нютън беше чувал вече имената Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър. Присъствието на тези мъже би трябвало да му е неприятно, при условие че идваше като пратеник на Кървавия Джак. Беше ли наистина такъв случаят, то той умееше отлично да се владее. Показа се много зарадван да направи запознанство с тези видни уестмани. Само когато чу името Роте, като че трепна. Олд Файерхенд много добре видя изненадата по чертите му, ала не допусна това да се забележи. Прошепна незабелязано на Уилкинс няколко думи.

— Мистър, бъдете добре дошъл — повтори Уилкинс. — Мога ли да ви покажа стаята? След това ще хапнете и пийнете.

Той го изведе, но скоро се върна да помоли за понататъшни указания за линията на поведение. Херман също се появи.

— Какво мислиш, мастър Огнена ръка, принадлежи ли този мъж към бандата на Кървавия Джак? — попита Сам Хокинс.

— Убеден съм, макар засега още да не мога да го докажа. Изчакай, докато се нахрани — тогава ще знам къде съм. Във всеки случай той е много опасен тип, както можеш да си направиш заключение от разказите преди малко.

— Значи наистина е слугата на някогашния ти работодател?

— Та нали вече чу.

— Egad! Нека се изям сам на място, ако това не е най-удивителната среща, която мога да си представя! Какво ще кажете по въпроса, мистър Фогелнест… Хабихтсбау… Гайерхорст^[4]. Damn^[5], не мога да се сетя за името ви, ако не се лъжа.

— Адлерхорст^[6] — кимна Херман. — Горя от любопитство да узная как този човек, който разруши щастието на цяла фамилия, е избягал от тъмницата в Тунис. И имам чувството, че неговата поява някак си е свързана с моето семейство. Така беше в Константинопол и така е може би и тук.

— Ние няма да го изпускаме из очи — рече Олд Файерхенд. — Това ще стане толкова по-лесно, че той си няма понятие за вашето присъствие. Но в никой случай после не бива да ви види на масата.

Когато Бил Нютън се върна, Херман вече се бе отстранил. Останалите си дадоха по примера на Олд Файерхенд съвсем непринуден вид. Нютън остана с убеждението, че хората тук си нямат никаква представа каква съдба се готви на старата мисия.

По време на всеобщия разговор Олд Файерхенд попита чужденеца дали не желае да разгледа езерото и околността.

— Не, днес не. Уморен съм от дългата езда и предпочитам да си почина. И утре има време за тая работа.

След като се нахрани, Нютън-Флоран, някогашният дервиш, скоро тръгна за стаята си.

Веднага щом се затвори вратата след него, Уил попита с несдържано любопитство:

— Е, мастър, нали след храна щеше да знаеш къде си. Постигна ли намерението си?

— Yes — Кимна Олд Файерхенд доволно.

— Behold! Аз слушах напрегнато всяка дума, която оня произнесе, ама не чух ни една сричка, от която да следва, че той познава Кървавия Джак и идва със зли намерения. Каза, че се смъква откъм Санта Фе и се кани да отиде в Тексас. Това е единственото, което изрази за себе си и своите намерения.

 

— В такъв случай на мен явно е издал повече — усмихна се Олд Файерхенд. — Разгледа ли внимателно човека? Дрехите, оръжията му? Нищо ли не ти направи впечатление?

— Доколкото зная, не!

— Е, колко време горе-долу е било необходимо на Кървавия Джак от неговото отпътуване от Санта Фе до днешния ден?

— Единайсет дена, според мен.

— А колко време от последното потегляне е на път този така наречен Нютън?

— Ти може би знаеш?

— Да. Видя ли ножа му, когато се хранеше? Беше нов, красив с липсата си на ръжда и стоманената си синкавост. Познаваше се, че притежателят му не е ял с него и шест пъти. После, пунгията му бе толкова пълна, че едва ли може да е изпушил три лули от нея.

— Възможно е да пуши малко.

— Напротив, той е заклет пушач. Старата му лула от дърво с жилки, която бе окачил на пояса си, бе толкова нагризана, както се случва само при някой страстен пушач. Огледа ли по-нататък брадата му?

— Да не мислиш, че съм му броил космите?

— Не. Той носи бяла брада, а отделни косми се виждат по горната част на страните му. Той ги е обръснал и сега те са толкова къси, че може да са покарали най-много три дена след бръсненето.

— Egad! Човек може да се поучи от теб.

— Смятам, че този Нютън само преди три дни е бил в някое селище. Това може да е само Силвър сити. И тъй като Силвър сити лежи след Прескът, където пребивава Уолкър, приемам, че Нютън е изпратен от Уолкър, за да се срещне в или край Силвър сити с Кървавия Джак и да му предаде някаква вест. Ти какво мислиш, Сам Хокинс?

Дребният трапер седеше, подсмихвайки се, край масата и се радваше на поуките, които Уил, неговият „грийнхорн“, трябваше да преглътне.

— Изцяло съм на твоето мнение, мастър. Най-важно беше да се разбере какво се тъкми да подхване днес тоя Нютън.

— И което вече стана, когато го запитах дали иска да разгледа околността.

— Тогава той каза „не“, предпочете да си почине — намеси се Уил отново.

— Така следователно знам достатъчно.

— И какво пък? Че нападението няма да се състои днес? Ако типовете се канеха да дойдат днес, то Нютън, в случай че принадлежи към тях, щеше да огледа сградата и околността и да им даде после някакъв знак. Значи днес не бива да ги очакваме.

— Аз съм на друго мнение… Как стоят нещата с кожените ви такъми? — обърна се Олд Файерхенд към Уилкинс. — Имате ли ремъци?

— Да, висят в конюшнята.

— А сено?

— Малко, тук не расте много трева.

— А вода? После няма да имате възможност да я носите от езерото.

— Имам в подземието един извор. Монасите, които са строили мисията, не са пропуснали нищо, което би могло да повиши тяхната сигурност… Вижте, денят вече преваля. Бих искал и посещението, което очакваме, да бе също отминало.

— Къде се помещава Нютън?

— Петата врата, отчитано от трапезарията.

— Това е вторият прозорец по каменната стена на постройката. Нали?

— Да. Защо?

— О, само за да добия представа!

— Не трябва ли да ви покажа и на вас стаята, сър?

— Има време. Днес ще останем будни малко по-дълго от обичайното. Та нали имаме толкова много да си разказваме. Тоя Нютън ще бъде повикан и за вечеря, нали?

— Разбира се.

— Предполагам, че след нея той ще се отдалечи за малко. Тогава ще върнете стрелката на този часовник тук, колкото ви кажа. Като дойде после пак, заговорете го веднага настоятелно, та на първо време да не помисли да погледне към часовника.

— А мога ли да узная причината?

— Well, ще я узнаете веднага след като съм се ориентирал вярно в нещата.

С тези думи Олд Файерхенд напусна трапезарията и слезе долу до портата да прегледа приспособлението за затваряне. То се състоеше от две здрави напречни резета, които надали биха могли да бъдат строшени с натиск. После излезе навън и закрачи покрай постройката. Надникна предпазливо зад ъгъла и забеляза Нютън да гледа през прозореца си. Точно под него и по протежение на зидарията растеше гъст шубрак, чудесно подхождащ за скривалище.

Олд Файерхенд бе открил достатъчно и се върна в сградата, която преброди във всичките й части, за да се запознае с разположението.

Когато влезе отново в трапезарията, очите на всички присъстващи се отправиха с напрежение към него. Но той се обърна най-напред към младия Роте:

— Мистър, ще имате ли добрината да застанете вън в коридора на пост, за да не ни изненада Нютън?

Синът на лесничея се надигна и изпълни разпореждането на ловеца.

— Well — рече Олд Файерхенд, — чуйте мнението ми, мешърс! Сега не мога наистина да кажа още накъде духа вятърът, но се поогледах навън и установих, че нещата стоят изключително благоприятно за Нютън. За да общува със своя доверител, той изобщо не се нуждае да напуска къщата, а може да го свърши от прозореца си. Да, ако поиска може да вкара цялата банда в къщата, без да се възползва от вратата.

— Имате предвид през прозореца? — попита Уилкинс.

— Именно. И ако той е умен, ще избере тъкмо този път. На мен точно това ще ми е най-приятно, защото по този начин най-лесно бихме могли да ги заловим. Но засега още не си струва да се говори по тоя въпрос. Трябва първо да изчакаме, докато Нютън установи връзка с Кървавия Джак.

— Кога би могло да стане това?

— Във всеки случай не преди да се е стъмнило. Тогава ще го подслушам.

— Подслушате? Къде?

— Вън, под неговия прозорец. Там има достатъчно храсти за отлично скривалище.

— А какво имаше предвид преди малко с часовника? — взе отново думата Сам.

— Това бе само едно хрумване от моя страна. Смятам, че Нютън ще се уговори с предводителя за точния момент на нападението. И докато той е подведен от нагласения часовник, аз ще ги посрещна вместо него.

— Представям си го. Толкова умно и хитро наистина, като че Сам Хокинс е измъдрил идеята, хи-хи-хи-хи! Ами кой ще гушне в обятията си милите нехранимайковци?

— Ти и аз, най-много още Пъргавия елен. Останалите трябва да задържат Нютън в разговор, та нещо да не се усъмни.

Срещу това другите сега се възпротивиха, особено Дик Стоун и Уил Паркър, които също искаха да участват в играта, ала Олд Файерхенд успя да ги вразуми.

Междувременно се бе стъмнило. В трапезарията бе запалена свещ и после донесени за вечеря големи късове печено месо.

Олд Файерхенд изчака, докато се появи и Нютън и се отдалечи под някакъв претекст. Той излезе пред къщата и се отправи към прозореца на съгледвача. Не непосредствено под него, а малко встрани отряза от храстите избуялите досами зида клони. По този начин възникна празно пространство за едно удобно скривалище. Отрязаните клони отстрани така, че да не бъдат забелязани от някой неканен. После се върна в сградата и се присъедини към останалите сътрапезници.

Той се намираше във весело, макар и малко принудено настроение. Та нали винаги е неприятно да си задължен да общуваш с някой човек, за когото хората имат лошо мнение.

Въздухът имаше достъп През лишените от стъкла прозорци и се долавяха всички шумове на нощната природа. Много скоро Олд Файерхенд забеляза у Нютън едно потискано с мъка неспокойствие. Това бе сигурен признак, че той сега очаква някого и скоро ще се отдалечи. Но преди това стане, ловецът трябваше да бъде в своето скривалище, тъй като иначе Нютън можеше да го забележи от прозореца си. Той излезе.

Сега, когато вечерта се бе спуснала и враговете много вероятно се намираха наблизо, портата не можеше да бъде оставена отворена. Ето защо Олд Файерхенд взе със себе си старата индианка и я инструктира да заключи след него и да чака, докато й почука. После се промъкна зад ъгъла, разбута вейките и седна до зида в празнината на храсталака.

И това стана точно навреме. Не мина много и той долови високото, звучно крякане на една волска жаба. Обученото ухо на Олд Файерхенд веднага разпозна, че звукът идва от човешко гърло. Любопитен какво ще отвърне Нютън, той погледна нагоре. С глас онзи не биваше да дава отговор, понеже лесно би могъл да привлече нечие внимание.

Правилно бе предположил Олд Файерхенд. Квакането прозвуча за втори път и в отговор горе на прозореца лумна едно светкавично пламъче, като че бе запалено малко количество барут.

С това Нютън бе показал къде се намира.

След броени секунди приближи крадешком някаква тъмна фигура и се вмъкна точно под прозореца в шубрака, за да има укритие.

Мъжът застана така, че Олд Файерхенд почти можеше да го улови за крака.

— Пет! — изшептя онзи.

— Кой е? — попита Нютън.

— Джак лично. Как стоят нещата?

— Добре и недобре, както ги възприеме човек.

— В какъв смисъл?

— Добре — понеже няма защо да се опасяваме от индианци, и недобре — понеже са пристигнали бели ловци.

— Колко на брой?

— Шестима с две жени.

— Познати имена?

— Да, Сам Хокинс с неговите приятели.

— Отлично! Дяволски ми е приятно! Тук мога най-сетне да си разчистя сметките с обесника!… Кой още?

— Един непознат, когото аз обаче от по-рано познавам. После другите четирима, за които надали ще ти дойде на акъла: немският лесничей Роте със сина, жена си и балдъзата.

— ’s death! Възможно ли е?

— Сам Хокинс ги е срещнал и ги е взел със себе си насам. Защо, не знам.

— Зад тая работа сигурно се крие някаква шмекерия срещу нас.

— Може би не. Иначе щях да я забележа. Всички те са нищо неподозиращи.

— Да се надяваме. Кой още е тук?

— Гълъбицата, баща й и една дърта индианка като вратарка.

— Много хубаво. Способни сте да се справим с тях. Добре че пратих теб! Ако беше дошъл някой друг, тия проклети горски и лесничей щяха да го разпознаят и заловят. Можеш ли да отвориш портата?

— Не. Ще обърне внимание. По-добре да се покатерите и вмъкнете през моя прозорец. Когато сте вече в стаята ми, аз ще отида при онези типове и ще застана така, че да не могат да грабнат пушките си.

— Съгласен. Вече се радвам на дребосъка Сам и двамата сухари. Те са тези, които искаха навремето да ни замъкнат до въжето… И кога да се започне патакламата?

— Ти кога мислиш?

— Само не прекалено късно. Иначе тристата марикопи, заради които те прати Уолкър, биха могли да ни изпреварят. Те искат да нападнат Гълъбицата на вековната гора и да я отведат на кола на мъченията, като задигнат струпаните тук съкровища на команчите и апачите. Ако се разбързат могат още утре по пладне да са тук. Дотогава ние трябва да сме си свършили цялата работа. Не се ли заговори за намиращите се тук съкровища?

— Нито думица.

— Те няма да искат да ги издадат, ама ще им изтръгвам пръстите един по един, додето признаят. Не можем да чакаме по-дълго от полунощ.

— Добре! Точно в дванайсет часа ще бъда тук на прозореца.

— Дотогава опитай да останеш при тях, та да са събрани мирно и кротко на едно място. Така най-добре ще съумеем да ги изненадаме. Но ако всеки си иде в килията и вземе оръжията със себе си, работата ще се утежни. Наистина, ако пък си в стаята, няма да можеш да се ориентираш по звездите кога е полунощ.

— Това не ми е и нужно. Там, където седим, има един стар дървен часовник. Така че няма как да сбъркам.

— В такъв случай свършихме. Или имаш още нещо да кажеш?

— Не…или напротив…да, тъкмо най-главното. Знаеш ли кой е Бащата на Гълъбицата? Дали пък не е оня, с когото вече си си имал работа? Казва се Уилкинс.

— Zounds! Да не би от Уилкинсфийлд?

— Това не знам. Подразбрах само от няколко непредпазливи думи, че трябвало да бяга заради някакъв акт на отмъщение, и дълго време търсел някого си тук из Запада.

— Luck-a-day! Той е! Е, радвай се, старче! Уловът, който ще направим тук, ще бъде по-добър и по-ценен, отколкото си мислех. За сигурност остани още известно време при прозореца и внимавай дали нещо няма да се размърда. След десет минути ще наподобя квакането на жабата. Отговориш ли ми с барута, значи всичко е наред, не ми ли отговориш, значи има опасност.

Олд Файерхенд трябваше да побърза, за да стигне по-рано от Нютън в стаята. Той бе достатъчно ловък да излезе без ни най-малък шум от скривалището. После запълзя, проснал се на земята, край зида и храсталака. Едва когато стигна зад ъгъла, се изправи.

При вратата стоеше една висока фигура.

— Моят брат подслушва — прошепна чакащият. — Чу ли той думите на мерзавеца?

— Да.

— Винету ги проследи дотук и ще отиде с Олд Файерхенд в постройката. Нека белият ми брат ме води!

— Да, ще те заведа в стаята, в която се намира Пъргавия елен. Нютън не бива и теб да види.

Вождът кимна почти незабележимо.

Това бе значи Винету, главатарят на апачите, чието име се споменаваше навсякъде — край лагерния огън и в салона, в къщата на бедняка и палата на богаташа, и около чиято личност бе сплетен дълъг венец от легенди за несравними, славни дела.

Индианката отвори и очите й просветнаха, когато видя великия червен воин.

Винету остави на нея да му покаже стаята на Пъргавия елен. Олд Файерхенд се отправи към трапезарията.

— Часовникът един час назад! — даде наставление на Уилкинс с влизането си.

— Е? — попита Сам любопитно.

— Всичко е наред.

— Нападението?

— В полунощ.

— Уговорката ни си остава?

— Да, ти идваш с мен, за да посрещнем негодяите. Всичко ще протече бързо, защото и Винету дойде!

— Винету?

Думата легна на всички устни.

— Тихо! — повели Олд Файерхенд. — Нютън ще се върне всеки момент.

Едва го бе изрекъл и отвън прозвуча крякът на волската жаба, а минута-две по-късно влезе и Нютън. Той не погледна веднага към часовника и не разбра следователно, че е с един час по-назад от преди малко, когато напусна помещението.

Сега последва една от онези вечери, добре познати на ловеца край лагерния огън, на фермера в блокхауса и обитателите на самотното поселище. Колкото и затворени и мълчаливи да са станали хората на прерията и саваната от монотонността на своя живот, толкова те се оживяват, когато съдбата ги събере набързо край огъня или грубо скованата маса. После се разказва ли разказва и мъжете, които инак още при заник слънце се увиват в завивките си да спят, често виждат сивкавите утринни зари да плъзват по източния небосклон, преди да са съумели да се откъснат от спомена за собственото или чуждото приключение.

Какви ли не ловни истории бяха разправени. Времето летеше. Когато часовникът показваше пет минути преди единадесет и следователно бе точно толкова преди дванадесет, Олд Файерхенд стана с един къс поглед към Сам и излезе. След известно време дребният трапер го последва, без тръгването му да направи впечатление на Нютън. Те слязоха долу в двора, където Винету вече чакаше с Пъргавия елен.

Апачът подаде мълчаливо ръка на Сам — при тези мъже друг поздрав не беше необходим.

— Бушхедърсите ще дойдат значи през прозореца — каза Сам Хокинс. — Как ще си разпределим работата?

Винету не отвърна. Никакъв мускул не трепна по неговото благородно, бронзово лице.

— Пъргавия елен се погрижи за ремъци и запушалки за устата — отговори вместо него младият индианец. — Всичко ще мине много бързо. Моят велик брат Огнената ръка ще бъде на прозореца; Винету ще посреща всеки, който се изкачи; Сам Хокинс и Пъргавия елен ще го връзват и веднага отнасят в съседното помещение.

— Well! — подкани Олд Файерхенд. — Няма време за губене.