Карл Май
В долината на смъртта (20)

20. A3… A3… A3!

Предположението на Олд Файерхенд, че пленниците ще се нахвърлят с упреци един към друг, намери пълното си потвърждение. Хуанито, старата и Бил Нютън, някогашният дервиш, до момента бяха държани отделно от другите. Сега всички се намираха в едно и също помещение. Яростта, която кипеше в Ролан, чакаше най-малкия повод, за да избухне.

Но на първо време той се държеше спокойно. Изглежда, бе все още полузамаян от случилото се.

Другите също мълчаха, защото всеки мислеше за мрачната съдба, която в най-скоро време го очакваше. Можеха да се чудят само тихите стенания на Хуанито.

— Много ли боли? — попита най-сетне Ролан с добре излицемерено съчувствие.

Хуанито заскимтя сърцераздирателно.

— Как всъщност се случи тая работа, скъпи ми Хуанито?

— Проклет да е тоя Олд Файерхенд!

— Тук изцяло споделям твоето мнение. Но още по-проклета да е глупостта ти!

— Аз не бях глупав!

— Може би е умно да се оставиш да ти одерат кожата от кратуната?

— Аз виновен ли съм? Негодникът се представи за мексикански собственик на мина и искаше да купи живак.

— Защо не му даде от запаса, складиран при майка ти?

— Не беше достатъчен. Оня се нуждаеше от повече, както ми каза.

— Как само те е залъгал! Ти можеше да дойдеш да вземеш недостигащото, но него да оставиш да чака при майка ти. Защо го помъкна със себе си?

— Негодяят… а-ах! О-ох!

Болката отново го налегна. Имаше усещането, че главата му е пъхната в разтопен метал.

— Е, защо? — повтори Ролан след известно време.

— Защото… защото…

— Не измисляй лъжи! Те така и не биха могли да те спасят.

— Та аз изобщо не се и каня да лъжа. Сега и без това ми е все тая. Бездруго ще бъдем очистени. Типът имаше голяма сума в себе си и аз исках, исках…

— И си искал да скатаеш мангизите, без да му дадеш в замяна живак?

— Да.

— Което означава, че си искал да му видиш сметката?

— Горе-долу.

— Никаквец?

— Всички ние сме никаквици — изхленчи оня, — а вие сте най-големият сред нас!

— За теб е добре, че съм окован, иначе за тая вежливост щях и кожата от тялото ти да отпоря! И да не би пък да те е скалпирал Олд Файерхенд, а?

— Не, проклетият ни апач!

— Направо пъклена история! Я вземи да разкажеш как им се е удало да те надлъжат и да освободят затворниците!

— Аз… — той отново прекъсна и нададе ужасяващо стенание.

— Вземи се в ръце! — нахока го грубо Ролан.

— Аз… не мога — изхленчи. — Болките ми са… о-ох… страшни! Да говоря дълго ми е… невъзможно. Нека разправи… старата… Главата ми, главата ми!

— Момче, тая болка ти е хак. Да, дори ти е твърде малко като наказание! Би трябвало всеки ден да ти израства нова кожа, та да можеш всеки ден да бъдеш скалпиран! Даже бих ти трил пипер на раните, ако бях в състояние, кривоглед креол такъв!… Дърто, говори ти!

Бела отдавна чакаше тая подкана. Тя беше изпълнена с необуздан бяс срещу всички, също срещу Хуанито, който носеше вината за цяло нещастие, понеже той беше довел Олд Файерхенд. Започна да разказва, и то така, че самата да не получи упрек.

— Не си виновна ти, дърта вещице — изскърца зъби Ролан. — Де да бях свободен, ах, чудо щях да направя!

Тогава се обади Уолкър.

— Нима изобщо не съществува възможност за спасение?

— Можеш ли да разкъсаш веригите си? — изсмя се Ролан.

— Не.

— Имаш ключ!

— Също не. Ама че въпрос!

— Е, тогава не можем да се надяваме и на спасение. Ние сме изгубени.

— Тия негодяи много-много няма да ни се церемонят.

— Мислиш ли?

— Естествено.

— Би било много добре. При тези обстоятелства една бърза смърт ще е най-доброто. Само си мисля, че няма да бъдем удостоени с това благоволение. Тоя Олд Файерхенд е едно куче, което не прави нищо против закона. Убеден съм, че ще ни подкара всички в триумфално шествие към Сан Франциско, за да ни предаде там на съда.

— Damn! По-добре смърт от това!

— Той определено ще го направи!

— В такъв случай сам ще си видя преди туй сметката!

— Че как пък? Та нали си в окови!

— Все ще се намери някаква възможност. Няма да се оставя да бъда зяпан в Сан Франциско от тълпата.

— Да-а, действително ще бъде образуван процес, какъвто още не е имало.

По този начин се плъзгаше разговорът между Уолкър и Ролан. Накрая в него се включи и Лефлър и тримата се впуснаха в „благопожелания“ срещу Бога и хората. Проклятия се редуваха с внезапни изблици на страх, сурови обвинения и тежки обиди с хленчещи самоупреквания. Помежду им отново и отново се вмъкваше болезненият вой на скалпирания… Това без съмнение бе един от най-странните разговори. После призоваха цялата си острота на умовете да открият някакъв изход за бягство — напразно. Такава възможност не съществуваше.

Необузданите хули срещу Хуанито се подновиха. Но креолът не отговаряше. Тогава тримата започнаха да се ругаят пак помежду си по най-отвратителен начин.

— Аз съм най-невинният от всички ви! — крещеше Лефлър разгневено. — Затваряйте си мръсните муцуни! Купих плантацията от вас на добра вяра и това е всичко. В останалите ви деяния не съм участвал. На мен нищо не могат да сторят!

— Охо! — извика Уолкър. — Само не се прави на Божа кравичка! Това с плантацията си беше рафинирана шашма… и бих искал да видя шерифа, който няма да ти усуче въжето за тая работа! No, плантацията я отпиши!

— Нейсе! Ама живота са длъжни да ми оставят!

— Така ли мислиш? Ти освободи един пленник, участва в залавянето на Уилкинс и Елми, в предаването им на червенокожите. Освен това ти бе известна целта на нашето пътуване насам. Това стига, за да ти скърши два пъти врата!

— Ще оставя нещата да си текат! Че там горе при Синята вода освободих Бил Нютън, това е…

Уолкър се сепна озлобен.

— Бил Нютън… хубаво че спомена проклетото име! Тоя красив пес! Човече, бандитино, къде държиш парите ми?

Уолкър очакваше, че Бил Нютън или ще излъже, или изобщо няма да отговори. Онзи обаче не показа особено вълнение.

— Парите ти? Хм-м, изфирясаха. Олд Файерхенд ги пипна.

— ’s death! Той ли ти ги отне?

— За жалост.

— Всичко, всичко му се удава на тоя тип. Ако Дявола пожелае да се освободя… ох, ще си отмъстя на тоя човек, както никой никога не си е отмъщавал!

— Наслука! — подигра го Бил Нютън.

— Негоднико, не се присмивай! Аз мразя този човек, но въпреки това се радвам, че той не само ти е взел парите, ами и самия теб е спипал. И как пък ти скимна, мизернико, да ме обереш?

— Понеже на теб ти скимна да ме затворите тук!

— Глупости!

— Pshaw! Вчера подслушах разговора ви. Хич не ми подхвърляй упреци, че съм те ограбил!

— Ти искаше да спасиш Елми!

— И на ум не ми е идвало!

— Мошеник!

— И вие сте същите мошеници като мен. С една разлика само: аз по-умен от вас. Докато вие се дърлехте и съвсем безполезно си прехвърляхте един другиму вината, аз размишлявах върху нашето спасение!

— Фукльо!

— Ако поискам, за две минути ще се освободя от оковите.

— Вонящ койот! Няма да се оставя да издевателстваш над мен!

— Какво бих спечелил? За съжаление нищо не ни грее, ако си изхлузим оковите. Нали няма как да излезем. Е, да, ако ми бяха познати тези дяволски объркани ходници и галерии!

Бил Нютън говореше така спокойно и безстрастно, че другите наостриха слух.

— Бил, не си прави майтап! — обади се Ролан. — Ако казаното от теб е вярно, на драго сърце ще забравим номера, който ни погоди.

— Хубаво! И по-нататък?

— И ще те възнаградим!

— Звучи много привлекателно. И как?

— Аз давам хиляда долара! — извика Лефлър.

— Да не би да ги имаш у себе си?

— Не. Всичко ми иззеха. Но ти ще дойдеш с мен до Уилкинсфийлд. Там ще ти ги наброя!

— Би се пазил! Уилкинсфийлд вече не ти принадлежи.

— Полагам най-свята клетва, че ще ти изплатя сумата!

— Клетва? — присмя се Бил Нютън. — Сигурно във Велзевул, а?

— В каквото искаш, Нютън!

— Ще видим! А другите какво предлагат?

— Аз също ще дам хиляда долара — каза Уолкър ядно.

— Кога?

— Когато се върна в Прескът.

— Ти там през целия си живот вече няма да смееш да се мернеш! Ами ти, сеньор Ролан? Какво ще пожертваш за безсмъртната си душа?

— Също толкова.

— Не е достатъчно. Имаш ли парите?

— Да.

— Да не би горе в къщата, където сега Олд Файерхенд е господарят?

— Не. Имам си тук скривалище.

— Къде?

— Това си е моя тайна.

— Тогава задръж си, в името на Дявола, тайната! Аз пък ще си пазя моята!

— Само не се пали толкоз!

— В крайна сметка аз изобщо не се нуждая от теб. Впрочем щом имаш хиляда долара, то сигурно ще имаш и още. Вероятно ще можеш да ми дадеш и двете хиляди, които ми обещаха другите?

Ролан се поколеба известно време.

— Да, бих могъл — изръмжа после мимо волята си.

— Добре. Тогава ще ви кажа: бягството е възможно. Само че по напред искам да знам дали ще получа гарантирано парите, и дали ще ни се удаде да се изметем оттук, ако смъкна на себе си и на вас оковите.

— По този пункт искам да те успокоя. Ако не съм окован, мога във всеки момент да духна.

— По какъв начин? Някоя тайна галерия ли има?

— Не. Ти огледа ли помещението, когато преди малко горяха фенерите?

— Да. Една стълба води нагоре.

— Стълбата отива до зъберите на скалите.

— А после надолу?

— С помощта на въже.

— Имаш ли някакво?

— Да, то е тук.

До този момент Хуанито бе мълчал. Да говори, от една страна, му пречеха болките, а от друга, не желаеше да насочва повторно към себе си вниманието и заедно с него гнева на другите. Но обидите на Ролан разкъсваха вътрешностите му, особено дето беше наречен кривоглед креол. Ненавистта го ядеше и навремени той даже превъзмогваше болките. Сега подскочи.

— Той лъже, сеньор! — обърна се полускимтящо към Бил Нютън. — Не му вярвайте! Той няма въже!

— Знаеш ли го със сигурност? — попита Нютън.

— Да. Ако имаше тук такова и аз щях да го знам не по-зле от него!

Ролан яростно тресна оковите и изфуча като животно.

— Замълчи, окаяно говедо такова!… Аз заявявам: въжето е тук!

— Искате само да измамите сеньор Нютън! Той ще ви помогне да се сдобиете със свободата, но въже, което да стига от зъберите до подножието на скалите, тук няма!

— Добре — каза Нютън спокойно. — Виждам, че искат да ме избудалкат и ще се спасявам следователно индивидуално.

— Не се оставяй да те подведе! — кресна Ролан. — Макар да не нужно да отговарям на джафкането на това скалпирано куче, ще ти издам тайната си, за да видиш, че нямам намерение да те будалкам!

— Ще ми е приятно!

— При начина и метода, както въртях тук далаверата си и както бух принуден да набирам работниците си с отвличане, беше близко до ума, че все някога ще си навлека неприятности. Ето защо бях длъжен да се подготвя за такъв случай. Трябваше също така да взема мерки и за нелегално бягство. Устроих си една тайна каса и скрих в готовност едно въже, за чието съществуване естествено знаех само аз.

— Е, казвай най-сетне къде си го дянал, де! — настоя Бил Нютън нетърпеливо.

— До стълбата се извисява един дебел железен пилон. Видя ли го?

— Да.

— Пилонът е кух, представлява тръба, топката в чийто горен край може да се развива. Въжето е скрито във вътрешността на тръбата. То е дълго точно колкото нея и понеже тя, се издига догоре, значи и то стига от зъберите до подножието на скалите. До последната топилна пещ горе има една здрава желязна кука, за която може да се върже въжето.

— Но отвън бдят апачите. Те веднага ще забележат, ако някой започне да се спуска по скалната стена.

— Няма да го видят. Точно на въпросното място една доста дълбока цепнатина прорязва от горе до долу канарите. Тя е като скален комин и в нея преспокойно има място за един човек. Така че можеш да се спуснеш по процепа, без някой да те види. Сега доволен ли си, Бил?

— По отношение въжето да, но що се отнася до парите — не.

— Със сигурност ще ги получиш!

 

— Само обещанието не е достатъчно. Трябва да имам пълна гаранция, че те наистина са налице.

— Кажете му, де! — излая старата.

Ала Ролан продължително се умълча. Не му беше лесно да издаде една толкова ценна тайна.

— Добре! Задръж си мангизите! — подигра се Нютън. — И си ги отнеси в пъкъла! Аз вече си освободих едната ръка!

Той вдигна триумфиращо десница.

— Как, толкова зле ли те бяха оковали?

— Сега знам къде е въжето и ще офейкам сам.

— Zounds! — извика Уолкър. — Ама че проклет циция си, Ролан, и с това всички ни ще отведеш до бесилото! Хайде докажи му, че наистина имаш кинтите!

— Какво пък, бездруго няма риск — той и така, и така не може да ги вземе без наша помощ. Та ще ти кажа. Горе, където шахтата излиза на бял свят, точно зад петото от крайните стъпала на стълбата, има един разхлабен камък. Измъкнеш ли го, виждаш една желязна вратичка, зад която има сандъче… парите са в него!

Очите на Бил Нютън припламнаха коварно.

— Е, защо ми го казваш чак сега? — попита студено. — Че кой щеше да ти задигне мангъра?

— Вярно! Ключалката на касетата може да се отвори само с ключа на белезниците. Аз я намислих тая конструкция, понеже винаги носех ключа, когато слизах в шахтата.

— Да ама сега ти го отнеха. Как смяташ да се добереш до мангизите?

— С обединени усилия сигурно ще ни се удаде да измъкнем сандъчето.

— После накъде ще се насочим?

— Най-напред към майката на Хуанито. При нея ще трябва да се снабдим с други дрехи, защото сигурно ще ни издирват с публична обява.

— Тя къде живее?

— В Дос Палмас. Казва се Хуана Алварес и държи вента.

— Дос Палмас е разположен на юг оттук край железопътната линия, нали?

— Да. А сега си дай труда да си освободиш и другата ръка.

— Това веднага ще стане.

— Ами веригата към зида?

— Ще я скъсам с въртене. Достатъчно як съм.

Бил беше държал ключето в устата. Сега го пъхна и в ключалката на лявата ръка… тя отскочи с щракане.

Облекчен, той отстрани белезниците. Сега бе необходимо само да се наведе и да отвори ключалката, която го държеше за халката в зида. Че уж трябвало да превърти веригата, той го бе казал само за заблуда, за да не се издаде за ключа.

Сега най-сетне беше свободен — веригата падна с дрънчене.

— Освободи ли се? — попита Ролан.

— Да.

Мъжете се разкрещяха. Това бе спасение от сигурна смърт.

— Слава Богу! Запали светлина! — трескаво подвикна Ролан.

— Светлина?

— Не видя ли лампите на земята? С тях си светеха работниците. Прахан, кремък, чакмак и фитили ще намериш в нишата срещу мен.

Скоро загоря пламъчето на една от малките лампи.

— Така е добре! — каза Ролан. — Сега иди до ъгъла. Зад стълбата се търкалят няколко железни пръта, с които лесно ще можеш да разбиеш оковите ни.

Бил Нютън избухна в грозен смях.

— Мислиш, че сега ще освободя и вас? Първо трябва да разбера дали си ми казал истината.

— Ама с тая безполезна проверка само ще изгубим ценно време! За Бога, вярно е!

— За Бога? — осмя го оня. — Хайде, хайде, мастър Ролан, там ти притежаваш дяволски малко кредит. Сигурно ти е ясно, че предпочитам да разчитам на самия себе си. Та изчакай, докато се върна!

Всички атакуваха с молби и злостни проклятия мнимия си спасител — нищо не помогна. Бил не им обърна внимание, а започна да се изкачва със светлината по стълбата, оставяйки другите в мрака.

Трябваше да се изкатери много високо и мина доста време, докато достигне петото от последните стъпала и открие камъка зад него. Правилно, той беше хлабав и Нютън съумя да го измъкне. Желязната вратичка излезе наяве и зад нея сандъчето. Ключът ставаше… то изскочи.

Той провери грижливо съдържанието и възкликна полугласно — сандъчето съдържаше повече от пет хиляди долара суха пара и разни пръстени и скъпоценности. Очите му искряха, докато пъхаше всичко по джобовете си.

Сега скри отново сандъчето на мястото му, тикна камъка в отвора, закрепи лампата на едно от стъпалата, понеже на открито можеше да го издаде, и се изкачи напълно.

Железният пилон завършваше с топка. Беше малко ръждясала, ала след известни усилия успя. Развъртя я припряно и действително намери края на въжето. Накатявайки го, той го изтегли от тръбата. После потърси желязната кука край топилната пещ — всичко си беше наред.

След това слезе отново в галерията. Всички бяха очаквали завръщането му с най-голямо нетърпение. Само Хуанито Алварес скимтеше и се кикотеше шумно в треската си.

— Най-сетне, най-сетне! — извика Ролан. — Та ти беше вън с часове! Какво пък толкоз прави?

— Малко въздух глътнах — взе го на подбив Нютън и се намести удобно на най-долното стъпало на стълбата.

— Намери ли въжето?

— Да.

— А касата?

— Също, мастър.

— Значи виждаш, че съм ти казал пълната истина! Сега да се заловим за работа!

— Почакайте още малко, моля! Имам време.

— Но ние не!

— О, ще имате толкова, колкото аз искам! Какво ли ще стане, ако взема, че замина сам, мили господа?

Ролан изкрещя.

— Няма да го сториш! Ще изгубиш три хиляди долара!

— Не, ще изгубя две хиляди, ако ви освободя! Може даже да не получа и един-едничък.

— Не те разбирам!

— Я стига, в касата нямаш ли пет хиляди долара, а?

— Пет хи… — гласът на Ролан отказа.

— Тръгна ли сам, те ще ми принадлежат. Не е ли тъй, достопочтени джентс? — ухили се Бил. — Но взема ли ви със себе си, ще трябва да върна или две хиляди, или даже цялата сума. На вас вяра нямам и за един цент.

— Негоднико! — кресна обладан от ярост Ролан. — Откъде въобще знаеш колко пари има в сандъчето?

— Защото го отворих, мастър. И не само пари, ами и накити има в него!

— Отворил си го?

— Естествено. С ключа.

— Значи го имаш?

— Да. Ето!

Бил Нютън приближи ключа към светлината на лампата. Затворниците нададоха радостен вик. Ролан пък го заплю в лицето.

— Откраднал си ми го!

— Отключвай! Отключвай! — напираха другите.

Те задрънчаха с веригите и протегнаха умоляващо ръце към него. Беше покъртителна картина. Само един не се затрогна — Бил Нютън. Той остана да си седи на стъпалото и направи подигравателно движение на отбрана.

— Спокойно! — каза. — Не мога едновременно да говоря с всички ви. Та най-напред с теб, мастър Ролан. Ти си крадец, мерзавец и убиец. Също така си един високомерен тъпак. Ако си заема от теб пет хиляди долара, които един ден ще ти върна в пъкъла — надявам се, че все ще се срещнем там, макар и да вляза няколко години по-късно от теб — е, тогава това не е престъпление.

— Изменник!

— Наричай ме, както си щеш! Не можеш да ме оскърбиш. А що се отнася до вас останалите, то вие принадлежите към човешките паразити, които трябва да се унищожават. И през ум не може да ми мине да поема тежката отговорност, като ви измъкна от ръцете на правосъдието… Оставате си тук!

— Куче, сам ли се каниш да офейкаш? — ревна Уолкър.

— Да, скъпи мастър.

— Ще те размажа!

Уолкър задърпа бясно веригите си.

— Не се мъчи, мастър Уолкър! Вярно и аз го мразя тоя Олд Файерхенд, но удоволствието, да ви окачи на въжето, няма да му похабя. Мисля, че за тая благородна подбуда един ден много неща ще ми бъдат простени… Не ме мърси с храчките си, крастава жабо! Иначе може да ме обхване желание да смъкна и на теб скалпа, за да си го отнеса като спомен от този час! Ха-ха, как се покри пъзливата бестия! Нямай грижа, не бих си омацал пръстите с нечистата ти кожа!

Демонски смях се разнесе откъм ъгъла, където бълнуваше скалпираният. Зидовете го отразиха и като че шахтата се изпълни чак горе до ръба с този безумен кикот.

Ролан се бе хвърлил на колене. Държеше издигнати окованите си ръце. Очите му се бяха вперили в Нютън, сякаш се готвеха да го пронижат. Устните мълвяха откъслеци от молитви с убийственото съзнание, че никоя дума от земните езици не е в състояние да докосне сърцето на този мъж — единственият, който можеше да го предпази от правосъдието.

Бил Нютън се наслаждаваше на ужаса на своите спътници.

— Вие искахте да ме заключите тук, да работя и никога да не видя вече слънцето — каза той широко ухилен и поднесе отново ключа към светлината на лампата. — Възмездието е тук: сега аз ви имам в ръцете си. Бих могъл да ви освободя, но вие ще останете там, където трябваше да остана аз!

— Бил, миличък, не можете да сторите с мен такова нещо! — изграчи старата сълзливо.

— Защо не? Да не би от любов към теб? Ти си получавала своята радост от нещастието на затворниците и си постъпвала като жена-сатана. Дяволът вече ти се радва!

Сега Лефлър опита последно средство.

— Бил, спомни си, че горе при Синята вода те спасих от пленничество!

— Да не би пък да претендираш и за благодарност, мастър? По моему, благодарността винаги е била рядко растенийце при теб. От благодарност искаше даже да ме тикнеш в този подземен пъкъл. Не, приятелче, не си давай труда!… Сега аз тръгвам. Вземам си сбогом с молбата да си спомняте с вярна любов за мен, когато ви метнат въжето около врата! Това ще бъде чувство, изпълнено с такова блаженство, че ви го пожелавам от все сърце. Останете със здраве!

Бил Нютън сложи крак на стълбата.

— Сатана! — изрева Уолкър. — Освободи ни!

— Бил, скъпи ми Бил, добрички ми Бил! — изхлипа Ролан.

— Ха така, жалки кучета! — изхили се подигравателно Бил Нютън. — Смирени и унизени исках да ви видя пред нозете си. Пътувайте за джендема! Аз обаче, аз съм спасен!

С тези думи той започна да се изкачва.

— Бил, миличък! — поднови крякането старата.

— Бил, вземи само мен! — зави Лефлър. — Десет хиляди долара ще ти дам!

— Не и за десеторно повече.

— Слуга ще ти стана! — закрещя внезапно Уолкър. — В продължение на целия си живот… само не ме зарязвай така долно…

От ъгъла, където лежеше скалпираният, задрънчаха вериги. И пронизителният, безумен кикот преряза всичко като с нож — и хленчове, и проклятия.

Дори Бил Нютън изтръпна под този кикот. Той угаси светлината и се заизкачва по-бързо. И докато се качваше, проглушителният смях на Хуанито изпълваше шахтата.

— Това беше моето отмъщение! — промърмори. — Аз спечелих играта… аз!

После забърза неспокойно нагоре. Имаше чувството, че някаква преизподня се е впуснала по петите му.

Долината на смъртта лежеше в нощния мрак под него. Не можеше да различи нищо. Но на звездната светлина все пак намери скалния процеп, за който бе говорил Ролан.

Завърза въжето за желязната кука и го спусна предпазливо надолу.

— Хайде сега! Та ако ще и кожата от дланите си да охлузя!

Захващайки последователно едната ръка под другата, той започна спускането. Вървеше по-добре, отколкото си бе мислил. В скалния комин имаше неравности и малки издатини, на които тук и там можеше да сложи крак да отдъхне.

Стана така, че не се чувстваше изморен, когато достигна най-сетне земята. А и ръцете му едва-едва бяха пострадали.

Той остана заслушан известно време в пукнатината. Не полъхваше никакъв ветрец, никакъв издайнически шум не се чуваше.

— Накъде? — запита се. — Трябва да се насоча на юг. Там наистина се намират съгледвачите на апачите, но все ще се справя. По-лесно ще е да се промъкна сега през стражите, отколкото по-късно през цялата орда в долината. И после към Дос Палмас при Хуана Алварес!

Той залегна и запълзя напред, придържайки се към скалите. В един момент, когато бе плътно притиснат към няколко скални отломъка, чу полугласно подвикване.

— Уф!

Отляво по-нататък се разнесе в отговор същото подвикване. После няколко тъмни фигури притичаха край него, без да го забележат.

От далечината достигна някакъв шум, който можеше да произхожда само от копитата на много коне.

— Пазачите се разкараха и мохавите идват — каза си той. — Това е най-благоприятната възможност. Бързо, нататък!

Скочи и се затича срещу шума. Беше почти стигнал входа на котловината, когато трябваше отново да се хвърли на земята и да се скрие, защото мохавите пристигнаха.

Само минута по-късно и щеше да налети право в ръцете им.

Когато и последният червенокож изчезна, той се втурна в клисурата, която извеждаше навън, и с лудешка бързина я прекоси.

Най-сетне стоеше отвън.

— Sacre bleu^[1]… беше добре изпълнено. Сега съм спасен. Пари за път имам. Вървете по дявола, негодяи! И ти заедно с тях, проклет Адлерхорст… защото ти насъска кучетата подире ми! Пак ще се срещнем ние и тогава ще си уредя с теб сметките!