Карл Май
В долината на смъртта (18)

18. ВЕЗДЕСЪЩИ АЛЛАХ!

Олд Файерхенд беше напуснал Долината на смъртта, както вече бе споменато, още в нощния мрак. Когато денят настъпи, той се стараеше да избягва всички места, където по земята биха могли да останат отпечатъци от копитата. Яздеше в бърз тръс към източните планини. По пладне възвишенията се издигаха пред него. Той спря в сянката на един гъсталак и проучи с поглед отделните навлизащи една в друга планински вериги. Въпросът сега бе да отгатне през коя напречна долина ще дойдат приятели и врагове.

Тогава съгледа една черна точка, която се движеше надолу по полегатия, необрасъл склон. Точката бързо нарастваше. След пет минути Олд Файерхенд различи, че това беше самотен ездач, който щеше да мине в негова близост.

Ловецът се отдръпна още повече зад храсталака и за свое изумление разпозна… Бил Нютън, бившият дервиш, който препускаше насам, запотен от напрежението. Добре предусещайки, че ще има малко преследване, Олд Файерхенд разви ласото от хълбоците, накати го на правилни клупове и го приготви за хвърляне.

Бил Нютън беше вече тук. Имаше ожесточена езда зад себе си и подскочи от страх, когато Олд Файерхенд из един път се измъкна иззад храста с коня си.

— Добре дошъл, дервиш Осман! — прозвуча високо. — Откъде и накъде така забързан?

Нютън спря неволно коня си.

— Олд Файерхенд! — изплъзна се от устата му.

— Я гледай, веднага ме позна! Е, да, да, ние сме добри познати, които не се забравят така лесно. Я бъди така любезен да послезеш за малко! Имам да разменя две-три думици с теб!

Тази подкана възвърна на Бил Нютън присъствието на духа.

— Проклет да съм, ако го сторя! — изхили се той. Същевременно смушка с шпорите коня в хълбоците и препусна.

Олд Файерхенд беше вече приближил на броени крачки до него. Той само цъкна с език и след този добре познат знак враният му жребец се стрелна така бързо след бягащия ездач, че за него не съществуваше никаква възможност да се изплъзне.

— Стой, негоднико! — извика Олд Файерхенд.

— Умри, куче!

Бил Нютън измъкна рязко пищова от пояса и се извъртя на седлото. Но още не беше вдигнал ръка и ласото на ловеца изсвистя във въздуха. Примката легна около торса му и пристегна ръцете към тялото. Револверът гръмна наистина, ала не улучи, тъй като Олд Файерхенд бе обърнал коня с маниера на истински каубой. И понеже ласото бе закрепено към лъка на седлото, Бил Нютън бе изтръгнат с непреодолима сила от гърба на животното. То продължи още малко своя бяг и после спря.

Олд Файерхенд скочи от стремената и пристъпи към пленника, който размахваше крака и всячески се стараеше да разшири примката с притиснатите си ръце, за да може да я изхлузи.

— Не си давай напразен труд! — подвикна Олд Файерхенд. — Само затягаш повече примката. Защо не ме послуша и не спря? Исках да побеседваме на спокойствие, но сега се сърди единствено на себе си, ако разговорът стане малко неприятен за теб. По-напред обаче ще се погрижа повече за никого да не бъдеш опасен.

Огнената ръка му отне оръжията, после уви още по-здраво ласото около ръцете и тялото му, като краката остави свободни.

— Тъй! А сега ми кажи преди всичко друго откъде идваш.

Нютън му метна яростен поглед, ала не отговори.

— И накъде отиваш!

И сега не последва отговор.

— Е, след като си си изгубил езика, аз ще се погрижа да си го възвърнеш.

Той измъкна двуострия си нож, застъпи с коляно гърдите на Бил и вдигна десницата с ножа.

И Бил Нютън действително се сдоби с говора си.

— ’s death! Да ме наръгаш ли искаш?

— Като нищо ще го сторя, ако не отговориш на въпросите, които ти зададох. Каква ми е ползата от някакъв ням обесник?

Лъскавото лезвие проблесна пред очите на оня.

— И тъй, откъде?

— От Прескът.

— Това го знам. Имам предвид днес.

— От мохавите.

— Хубаво! Те къде лагеруват или лагеруваха?

— Приблизително на десет часа на изток оттук.

— Защо не остана при тях?

Бил естествено не възнамеряваше да каже, че е окрал Уолкър.

— Трябваше да тръгна на разузнаване.

— Накъде?

— Към Долината на смъртта.

— Какво се канеше да правиш там?

— Да освободя мис Елми.

Той си мислеше, че с това твърдение ще може самия себе си да спаси. Олд Файерхенд обаче намръщи чело.

— Лъжа!

— Истината казвам, заклевам се пред Бога. Можеш да го узнаеш от мис Елми.

— Как така от нея?

— Аз говорих с мис, макар това да бе забранено и опасно. Казах й, че ще препусна напред към Долината на смъртта, за да се заловя с нейното спасение.

— Какво разбираш под „да се заловя“?

— Нещо си там, което ще направя, но засега още не знам какво. Подслушах Ролан и чух, че в Долината на смъртта има затворени хора, които са пазени само от един мъж на име Хуанито.

— Това е вярно.

— Е, на, виждаш, че не те лъжа. Смятах да освободя тези хора и…

— Как се канеше да я подхванеш тая работа?

— От тоя пазач Хуанито нямаше защо да се страхувам. Щях да му се представя като пратеник на Ролан и после да го обезвредя. С помощта на освободените затворници се надявах да съумея да спася момичето.

— Хм-м! — изсумтя Олд Файерхенд замислено. — Защо всъщност искаше да я освободиш? Та нали преди туй самият ти си участвал в залавянето й!

— От чисто човеколюбие.

— Какво възнаграждение очакваше в замяна?

— Никакво.

— Гледай, гледай, какъв чудесен момък си бил само!

— Не се присмивай… аз се промених!

— Хиената никога няма да се превърне в канарче! Не ме заблуждавай. И как се измъкна от съюзените бели и червени?

— Уредих да бъда изпратен като съгледвач.

— Pshaw! Ако се нуждаеха от съгледвач, нямаше да си послужат с твоя милост, а с някой червенокож. И най-посредственият индианец чини повече от теб. Колкото и остроумни претексти да си измисляш, скоро ще ти разкрия спатиите! А сега кажи как се чувства Уилкинс!

— От гледна точка на обстоятелствата, добре.

— А дамата?

— Също.

— Да се надяваме. Но стига въпроси. По-късно, в по-подходящо време, ще ми дадеш отчет за всичко. Съдбата ти е предопределена. И докато те постигне, няма да се отделя от теб. Ще яздиш значи с мен.

— Както искаш. Ама ще се разкайваш!

Олд Файерхенд отиде да доведе коня на Бил. Когато се връщаше, водейки животното за юздата, погледът му падна върху планинския склон, където бе видял преди малко да се спуска Бил Нютън.

Странно, сега там отново можеше да се забележи една точка, която приближаваше. Ловецът бързо отведе пленника и двата жребеца в шубрака, зад който бе изчакал приближаването на Нютън и започна да наблюдава отново възвишението. По едно време от устата му се отрони възглас на изненада — беше познал Сам Хокинс.

Колкото по-близо идваше Сам, толкова по-ясно можеше да се види, че по време на бързата езда очите му бяха приковани към земята. Явно следваше дирята на Нютън. Сега мина край храста и стигна до мястото, където Бил беше надвит. Спря там животното си, слезе, прегледа почвата и погледна към храсталака, ала не можа да открие нито конете, нито двамата мъже, защото те стояха от другата страна.

Олд Файерхенд беше коленичил и надзърташе през клонака. Доставяше му удоволствие да наблюдава как се държи Сам.

Дребосъкът беше забелязал следата излизаща от отвъдната страна на храста. Той нямаше как да не разбере, че тя е съвсем прясна и че причинителят може би все още се намира зад шубрака.

В миг се озова зад добичето си, отдалечи го и го насочи после в широка дъга около храста. По този начин евентуално отправеният куршум щеше да улучи мулето му, но не и него.

Сега спря. Беше съгледал Олд Файерхенд, който седеше на земята и си придаваше вид, че не го забелязва. Нютън също не гледаше към него.

— Хиляди бесове! — извика Сам сащисан. — Това пък какво е?

Олд Файерхенд се извърна полека.

— Сам… ти?

— Че кой иначе? Теб пък какво те води по тия места?

— Убивам си времето с разни развлечения.

— Ние предполагахме, че си в Долината на смъртта!

— Виждаш, не съм.

— Наистина. Измъкнал си се оттам, ако не се лъжа. И то не сам, а съпроводен от един…

Изумен той замлъкна. Едва сега видя, че другият е вързан. — …един пленник!

— Да, ако позволиш, драги Сам.

— Кой пък е тоя? Я да му поогледаме фасадата!

Сам пристъпи към Бил, който бе с гръб към него, и се взря в лицето му.

— Heavens! Та това не е ли оня славен обесник, когото настанихме така човеколюбиво и състрадателно под покрив там горе край Синята вода? И който след нашето заминаване най-неблагодарно офейкал, ако не се лъжа?

— Да, той е.

— Как ли се казваше само?

— Бил Нютън.

— И по-рано е бил дервиш? Да, да, сещам се. Е, момче, радвай се, че одервишихме дервиша! При нас така ще ти хареса, та ще мислиш, че сто мили ангели свирят в небето на хармоника!… И как всъщност дотърча тоя в ласото ти, мастър Огнена ръка?

— Налетя ми тук, като идваше от мохавите и се канеше да отива към Долината на смъртта.

— Е, откъде идва, това знам и аз. Юнакът сви мангизи.

— Как тъй?

— Аз даже присъствах!

— Когато е крал?

— Да. Изряза на Уолкър портмонето от пояса. Нехранимайкото е апаш за чудо и приказ! Той после изфиряса. Ама каква олелия се дигна, след като си обра крушите!

— Ти толкова ли близо беше, Сам?

— Ами как! Седях така, че Уолкър можеше амен-амен с ръка да ме достигне. Само че той не го стори. В тъмнилката ония, както изглежда, ме сметнаха за камък. Хи-хи-хи-хи! Сам Хокинс — камък! Чувах целия разговор. Този достопочтен Бил Нютън беше турил око на нашата мила малка мис Елми.

— Тъй значи!

— Хубаво ама другите усетиха и му зловидяха, защото всеки от тях я искаше за себе си, хи-хи-хи-хи! От чиста ревност! Ето защо решиха да го откарат като пленник в Долината на смъртта и да го тикнат в живачната мина. Той обаче ги подслуша, а аз пък от своя страна подслушах всички ведно. Тоя се измъкна и си взе пари за из път. Кражбата беше открита и Уолкър незабавно пое по петите му с трийсет мохави на най-добрите коне. Тогава аз се обезпокоих за теб, мастър Огнена ръка, и потеглих с приятелите да изпреваря мохавите.

— С всички?

— Да, с всичките четиристотин.

— Колко сте далеч пред тях?

— До тоя момент само неколкостотин конски дължини, мисля.

— Значи сте яздили по дъга край мохавите?

— Естествено. Те минават малко по на юг през планините и изобщо няма да се натъкнат на следата ни. Винету познава местността. Той е водачът на нашите хора. Само аз, като забелязах дирята на тоя фамозен дервиш, препуснах напред, за да видя дали ще проумея нещо от тая работа. Не помислих, разбира се, че ще наскоча тук на теб. Ами ти как се озова насам?

— Ще запазя информацията за по-късно. Та нали трябва да разкажа и на другите и тогава ти бездруго ще го чуеш.

— Кажи поне, постигна ли някакъв успех.

— Много съм доволен.

— В такъв случай и аз, ако не се лъжа. Виж, те вече приближават. Видели са спрялата Мери и са разбрали значи, че тук има нещо.

Намиращите се при апача бели се бяха отделили от червенокожите и препускаха в галоп напред, а вождовете бяха останали при хората си.

Сър Дейвид беше един от първите.

— Ах, мастър Огнена ръка! — извика той. — Вие тук! Добър знак. Идвахме да ви спасим. Yes.

— Благодаря сър! Не беше така спешно.

— Толкова по-добре. Вие не сте сам? Кой всъщност е тоя тип?

— Поразгледайте го малко!

Дейвид Линдсей приближи коня до Бил Нютън. Двамата се познаха на мига. Англичанинът зяпна широко уста и не обели нито дума.

— Е, езика ли си изгубихте? Ще ми е жал! — засмя се Олд Файерхенд.

— By Jove! Възможно ли е, мастър Огнена ръка? Или може би се лъжа?

— Защо?

— Това не е ли дервишът?

— Да.

— Ла илаха, илла ’ллах! Вездесъщи Аллах! О, главни мерзавецо! Well, хубаво, че те имаме! Indeed. Ще си разчистим сметките с теб. Yes.

— Оставете го сега! — рече Олд Файерхенд. — Ето че индианците идват. Сложете го на коня и го вържете здраво! Но добре го пазете!

— Уил и аз ще се погрижим за тая работа! — ухили се Дик Стоун.

Двамата взеха на ръце някогашния дервиш, вдигнаха го на коня и вързаха краката му под корема на животното. После кавалкадата потегли. Дик и Уил яздеха отдясно и отляво на пленника, който нито веднъж не вдигна очи да погледне някой от мъжете.

Сега той знаеше, че не бива да мисли повече за спасение. Апачите и марикопите далеч превъзхождаха мохавите, а знаеха и намеренията им. И даже онези да победяха, Бил би паднал в ръцете им, а после… го чакаше съдба, по-лоша от която не би могъл да си представи.

Ездата продължи с неотслабваща бързина. Олд Файерхенд се бе наел с водачеството и яздеше начело с Винету и другите, които проявяваха любопитство към последните му преживелици и настояваха да разкаже какво е извършил и научил в Долината на смъртта.

Измина голяма част от следобеда, преди да стигнат в близост до долината.

— Дали враговете вече не са тук? — рече Олд Файерхенд.

— Безпокоиш ли се? — попита Сам.

— Да се безпокоя? С четиристотин храбри бойци срещу трийсетима неприятеля?

— Ето на!

— Що се отнася до моята персона и всички вас, не храня никакви опасения. Но Адлерхорст е единствения боеспособен мъж в къщата на Ролан. Ако мохавите са вече тук, лесно би могло да се случи нещо, което да сложи кръст на сметките ни.

— Не ми се вярва да са яздили по-бързо от нас. Разбира се, за следи няма защо изобщо да се оглеждаме. Земята се състои от гола, гладка скала, по която не остава никаква диря, ако не се лъжа. Да пуснем в ход шпорите!

Те се насочиха в галоп към източния вход и навлязоха в долината. Скоро постройката се появи и Олд Файерхенд и придружителите му спряха после пред портата.

Тя се отвори почти едновременно с чукането му. Показа се Херман фон Адлерхорст.

— Слава Богу! — извика той.

— Слава Богу! — отдъхна облекчено и Олд Файерхенд. Беше си имал тежки грижи, макар да не го бе проявил.

Погледът на Херман плъзна по внушителния отряд на апачите и спря прикован върху Бил Нютън. Траперът му обясни с няколко думи как беше заловил този мъж.

— В къщата как стоят нещата? — попита после.

— Всичко е наред. Няма ни най-малък повод за безпокойство. Бедните дяволи здравата ядат и пият и вече видимо се възстановяват.

— Някой да се е мяркал насам?

— Никой.

— Да влизаме, което значи — бледоликите и вождовете. Трябва да се посъветваме. Червените войни засега остават тук. Но нека неколцина от тях — които имат най-бързите коне, се върнат на едно порядъчно разстояние извън долината, за да ни доложат за пристигането на враговете. Нашите коне също ще оставим пред къщата.

Слязоха и закрачиха през тесния вход към двора. Там стоеше Бързия вятър — синът на Силната ръка, който беше затворен в живачната мина. Олд Файерхенд бе трябвало да поздрави бащата от сина, ала той го бе пропуснал. Искаше му се да стане свидетел на тази толкова неочаквана среща между двамата червенокожи, защото индианецът никога не позволява външен човек да разгадае чувствата му. Силната ръка беше смятал Бързия вятър за мъртъв, тук той щеше да види сина си жив. Как ли щеше да се държи?

Той пристъпи в двора малко след Олд Файерхенд. Ловецът отстъпи крачка встрани и отправи поглед към вожда. Лата налгут видя сина си и го позна, разпозна го от пръв поглед, въпреки неговия окаян външен вид. Нито един мускул не трепна по неговото лице, нито една мигла не се раздвижи. Той закрачи, изпълнен с достойнство, към своя син и също така с достойнство му подаде ръка.

— Бързия вятър не е отишъл във Вечните ловни полета, както войните на апачите си мислеха. Нека бъде поздравен и се върне с нас в нашите вигвами!

Синът също запази достойнството си.

— Бледоликият не ти ли каза, че съм тук?

— Не. Не беше необходимо да ми го казва, той знаеше, че идвам насам…

Олд Файерхенд се обърна към Херман.

— Пленниците в същото помещение ли са още затворени?

— Да. Държаха се спокойно.

— Да заключим тогава и този при тях.

Той посочи Бил Нютън, извади ключа за белезниците от джоба си и го връчи на Херман.

— Заеми се с тая работа! Аз трябва да отида при Адлер. Размотайте от Нютън ласото ми и му сложете белезници на ръцете и краката! След това имам едно друго занимание за вас.

— Някоя заръка?

— Да и то приятна! Бихте могъл после да се поогледате за вуйчо си. Предполагам, няма да се разсърди, ако случайно му заведете брат си Мартин.

— Разбирам, разбирам! — закима Херман усърдно. — И… съм ви благодарен. Усилията и опасностите, които костваше издирването на един член от фамилията Адлерхорст, поехте вие, а славата и удоволствието предоставяте на други.

— Pshaw! — отклони ловецът усмихнато. — Вървете все пак и си направете шегата!

И тъй, Херман най-напред отведе пленения Бил Нютън в лишеното от прозорци помещение, където Хуанито и старата вещица лежаха в окови.

Той заключи ръцете и краката му в белезници и разви ласото. Никой не изрече дума. Вратата беше оставена от Херман отворена, за да може да види нещо в тъмното помещение.

Внезапно от ъгъла се разнесе ужасно стенание. Беше Хуанито, скалпираният.

— Те идват!… Тежко и горко, тежко! Ето къде лежи! — заскимтя той. Бълнуваше в треската си.

Херман остави на масата ключето, с което бе заключил белезниците и приближи в неволно съчувствие към скалпирания да му погледне главата. Наведе се над ранения, който се мяташе от една страна на друга. Попипа му челото — тлееше. През превръзката все още се процеждаше кръв.

Бил Нютън следеше и най-малкото движение на своя, враг; гореше от желание да се освободи и си отмъсти. По път беше се оглеждал внимателно и бе решен, въпреки безнадеждното си положение, да си държи очите отворени, за да не пропусне неизползвана и най-незначителната възможност.

Така беше забелязал също че Адлерхорст остави ключа на масата.

„По дяволите! Ако го забрави!“ — помисли си.

Погледът му беше прикован жадно към малкия предмет. Същевременно установи, че в ключалката на чекмеджето е пъхнат ключ със същата големина. Една мисъл му проблесна. Дали пък не пасваше на белезниците? Ама по-добре да останеше истинският ключ. Хитрият мозък на Нютън работеше трескаво. В действителност той вече се бе смятал за изгубен. Но сега щастието като че ли още веднъж му предлагаше ръка.

Длъжен беше да рискува. Какво по-лошо би могло да му се случи, ако не успееше? Всички условия бяха благоприятни за него: тъмното помещение, състраданието, принудило Херман да се заеме със скалпирания и близостта на масата.

Предпазливо се повдигна до ръба на масата, измъкна ключа от чекмеджето, размени го с истинския, който пъхна в устата и после клекна отново в ъгъла.

В същия миг Херман се изправи, взе ключа от масата и си тръгна. Пое бързо из къщата да потърси най-напред сър Дейвид.

— Dear uncle^[1] — подхвана, — имам една молба.

— Молба? — Линдсей погледна лукаво. — Искаш да ти заема пари?

— Не, искам да ти доставя една радост!

— Хм-м! Радост да доставел! Племенниците го правят наистина рядко.

— Значи аз съм изключение. Ела и виж сам!

Той отведе англичанина в стаята, в която се намираше Мартин.

— Ето я радостта, за която ти говорех.

Сър Дейвид оглежда Мартин известно време. Носът у започна да се раздвижва, сякаш опитваше с душене да се добере до тайната около личността на Мартин.

— Не изглежда да е лош тип, ама трябва по-напред порядъчно да се поохрани. Yes.

— Той е изстрадал безкрайно много, понеже е един от затворниците, които са били принудени да работят тук в мината. Името му е Адлерхорст.

— Адлер… — Линдсей разтвори уста, при което устните му образуваха един тъмен четириъгълник, размаха във въздуха дългите си ръце и се сети най-после, че е изрекъл само половината име. — …хорст! — довърши започнатата дума, като доловимо за слуха затвори уста.

— Да. Ти имаш щастието да сключиш днес в обятията си твоя втори, тъй дълго търсен племенник.

— Племенник, Адлерхорст! Щастие! В обятията сключвам! Well, ще стане. Indeed. Давай го! Yes.

Той разтвори огромните си обятия, за да приложи думите на дело. Мартин, когото Олд Файерхенд вече бе уведомил за идването на вуйчото, усмихнато остави това да се случи.

 

Когато Херман заключи вратата след себе си, Бил Нютън имаше чувството, че с единия крак вече се намира на свобода.

В тъмното помещение сега беше тихо. Само от време на време се зачуваше някое скимтене или рев от страна на трескавия. Старата седеше в онзи ъгъл, в който никаква светлина от вратата не бе в състояние да проникне, затова нямаше как да бъде видяна. Но Хуанито въпреки лошото осветление бе забелязан от Бил Нютън.

— Кой е тук? — попита той високо.

— Двамина сме! — отговори с писклив глас дъртата вещица.

— Я гледай, още някой? И кои сте?

— По напред кажи ти кой си! Да не би и ти някой приятел на сеньор Ролан?

— Негов най-добър приятел.

— Тогава би трябвало да ме познаваш. Аз съм сеньорита Арабела и водя домакинството на сеньор Ролан.

— А, да, да!… Ами кой пък е мъжът, който там така стене?

— Това е Хуанито.

— А-а, Хуанито Алварес. Какво му е? Болен ли е?

— Индианецът го скалпира.

— Zounds! Как е могло да се случи?

— Бяхме нападнати от двама негодяи, които дойдоха като приятели, ама не се отнесоха приятелски с нас. Те освободиха всичките ни затворници.

— Как е било възможно?

Тя му разказа толкова, колкото сметна за уместно.

— Ами ти пък как попадна в ръцете на Олд Файерхенд? — попита накрая.

— Ролан ме прати насам да известя за пристигането му — излъга оня. — По пътя бях нападнат.

— Слава на Небето! Той ще ни освободи!

— Хич и не си въобразявай! Вън пред къщата се мотаят четиристотин апачи и марикопи, които добре ще ги посрещнат.

— Dois! Тогава сме изгубени!

— Знам го.

— Ужасно! Мисля, че тези хора ще ни убият!

— Аз също съм убеден в това.

— Нека се помолим на Мадоната да ни прати избавление!

— Смешно! Мадоната баш за нас ще си даде труда. Ние можем само на Дявола и на себе си да разчитаме.

— Ама ти самият говориш като Нечестивия!

— На теб къщата ти е позната, а аз никога не съм бил тук. Я помисли по какъв начин можем да си помогнем!

— На първо време ще трябва да се освободим от оковите!

— И после какво? Сещаш ли се нещо?

— Не.

— Значи нищо не ни топли, ако бяхме без окови. Е, да де, ако съществуваше някоя възможност тайно да офейкаме! Колко изхода има тук?

— Само един.

— Damned! Тогава е свършено с нас. В най-скоро време ще направим едно запознанство с Пъкала.

— Ху! Потриса ме от приказките ти. Замълчи по-добре!

Той замълча. Мисълта, че му е невъзможно да се освободи, създаваше за момента на Бил Нютън по-малко грижи, отколкото другата, че още днес би могъл да бъде окошарен заедно с Ролан и Уолкър. Той беше закоравял злодей, ала се ужасяваше от тази среща. Запита се дали да издаде на съкилийниците си, че притежава ключа… но само след кратък размисъл стигна до решението поне засега да запази тайната си.

Междувременно Херман бе върнал ключа на Олд Файерхенд. Бързия вятър бе изпратен на пост при вратата на пленниците. После бе проведено съвещание относно плана, който трябваше да следват срещу Уолкър и мохавите.

— Всички те трябва да умрат — обади се Силната ръка.

— Всеки ще изкупи престъплението си! — отговори Винету. — Но който не е злодей, трябва да бъде пощаден. Мохавите са подведени и нямат вина за безобразията на белите дяволи.

— Аз също не съм главорез — намеси се Олд Файерхенд. — Може би ще ни се удаде да победим без битка тези тридесет мохави.

— Как се кани белият ми брат да се залови с тая работа?

— Моите червени братя ще се скрият отвън. Враговете ще дойдат безпрепятствено до къщата и ще бъдат пуснати да влязат. Тук обаче ще се таят сто апачи, които ще се заемат с посрещането им.

— Предложението е добро!

— Веднага ще издам заповедта. Нека вождът на марикопите ме придружи! Той е умен воин и ще намери някое място, където няма да бъде открит с останалите от враговете.