Карл Май
В долината на смъртта (17)

17. БИЛ НЮТЪН, ЛИСИЦАТА

Индианците мохаве бяха поели от Колорадо в западна посока, която трябваше да ги доведе до Долината на смъртта.

В началото яздеха през просторна тревиста прерия, а после по една пустинна, камениста равнина. По-късно теренът стана планински и отново се появиха лесове. Червенокожите познаваха местността така добре, че можеха да се придържат към правата линия.

През нощта не се разположиха на бивак, за да не дадат възможност на преследващите ги индианци да се прокраднат до тях. Починаха само един час, колкото конете да поемат дъх, и после ездата продължи без спиране.

Пленниците бяха вързани, но в това отношение на Елми бяха позволили известно облекчение, като бяха освободили ръцете й, задоволявайки се само да я вържат здраво на коня. Ръцете на Уилкинс обаче си останаха стегнати.

Бил Нютън, някогашният дервиш, яздеше замислено и мълчаливо до своите спътници. От време на време погледът му прелиташе назад към Елми, която яздеше между мохавите. Нейната своеобразна южняшка красота му бе оказала дълбоко въздействие и от няколко часа насам го занимаваше една дръзновена мисъл. Той знаеше, че Лефлър и Уолкър са хвърлили мерак на момичето, ала не гледаше с добро око на тях. Какво, ако му се удадеше да освободи Елми и избяга с нея? Той беше достатъчно умен да забележи, че в обществото на своите спътници е само търпеният, инструментът, с който човек си е свършил работа и го е захвърлил после немарливо настрани. Надменността на съучастниците му го глождеше и за него щеше да е пъклено удовлетворение да им погоди някой номер и да съумее да покаже своето превъзходство.

Към това се добавяше и една мисъл, която го безпокоеше: срещата с Херман фон Адлерхорст и Олд Файерхенд. Той беше убеден, че двамата бяха се лепнали по петите му като ловни хрътки. От Херман по-малко се опасяваше, но пък толкова повече от ловеца, за чийто дела през краткото време на присъствието си в Щатите бе чул вече достатъчно. И може би тъкмо затова на него правеха по-голямо впечатление, отколкото на спътниците му, понеже за него те бяха нещо ново и понеже той самият бе напълно лишен от лична храброст. По коварство и лукавство се наемаше на всеки, но касаеше ли се да застане очи в очи с някой мъж, то той беше страхливец, комуто нито даже свитата от триста мохави не създаваше чувство за сигурност.

Ето защо от няколко часа в него зрееше мисълта да офейка и така съвършено да покрие следите си, че преследвачите да не могат повече да го намерят. Ама не сам — и момичето искаше да вземе той със себе си. Напук на своите спътници.

Реши да поговори с Елми. Само че не бе лесно да го стори незабелязано.

По тази причина започна да се върти покрай нея и накрая хитростта сполучи — извоюва си воденето на коня й.

Той приближи своето животно току до нейното и без да движи забележимо уста, попита тихо, само тя да може да го чуе:

— Сеньорита, знаете ли френски?

Тя го погледна изненадано, ала не отговори, защото можеше да си представи какво има да й каже този мъж, когото познаваше като престъпник.

— Храня най-добри намерения спрямо вас, ала никой не бива да го заподозре. Не гледайте към мен и говорете дотолкова високо, че никой освен мен да не го чува. Говорите ли френски?

— Да — каза тихо тя.

Бил Нютън беше разтълкувал правилно погледа.

— Съмнявате ли се?

— Да.

— Защо?

— Познавам ви и не зная какво добро може да ме споходи от ваша страна.

— Разбирам ви и очаквах този отговор. Но човек нали може да се поправи.

— И какво ще е предизвикало този прелом у вас?

— Наситих се на тоя живот, при който те презират всички честни хора. Повярвайте ми, говоря истината! Можете да ми имате пълно доверие.

— Бих желала наистина, но…

— Но?

— …е твърде опасно.

— Опасно? Не го проумявам. В по-голяма опасност от настоящата изобщо няма как да попаднете.

— Искате да ме спасите?

— Да.

— Само мен?

Този въпрос му дойде много неудобен. По всяка вероятност тя нямаше да иска да му се повери сама.

— Ще се съобразя с вашите желания.

— Желая да бъда освободена само с моя баща.

— Това ще е много мъчно.

— В такъв случай си оставам в плен.

— Помислете какво ви чака!

— Бог ще ме закриля.

— Утре вечер вече ще сме пристигнали в Долината на смъртта. Дотогава всичко трябва да е приключило.

— Повтарям, сама няма да бягам.

Той помълча известно време. Такъв отказ не беше очаквал. Но неговата прикритост намери изход.

— Добре. Ще рискувам всичко, за да освободя и баща ви. Само трябва да обещаете, че ще следвате указанията ми.

— Готова съм.

— Бягството е възможно само през нощта.

— По какъв начин?

— Засега още не мога да кажа. Трябва да заблудя пазачите, да ви отдалеча от тях. Как ще я подхвана тая работа, още не знам.

— Къде ще ни отведете?

— Където поискате.

— Татко ще иска да се върне при Синята вода. Но ние нямаме средства. Нали знаете, че ни бе иззето всичко.

— Аз също съм беден, но ще си набавя пари от Уолкър. Той има в пояса си значителна сума.

— Искате да откраднете?

— Кражба ли наричате, ако му взема онова, което самият е натрупал с грабеж? Той ви лиши от свободата. Кой може да ни порицае, ако му вземем това, което ще ни е задължително необходимо, за да бъдем отново свободни? Впрочем нека ви кажа, че не сме чак толкоз безпомощни, както си мислите. Апачите са до петите ни.

— Чух вече.

— И при тях се намира Олд Файерхенд.

— Знаете ли го със сигурност?

— Съвсем определено.

— Но защо не напада мохавите? Та нали това е най-гарантираният и кратък път към нашето освобождение!

— Не. За вас това би бил най-сигурният път към смъртта. Веднага щом бъдат нападнати, мохавите ще ви изколят, за да не стигнете до ръцете на приятелите си. Така че ние можем да прибегнем само към хитрост. По време на нощувката ще ви развържа ремъците. А после ще е най-добре да ви отведа при Олд Файерхенд.

— Да, да, при него! При него ще бъдем извън опасност!

Тя го каза толкова високо, че привлече вниманието на индианците. Вождът насочи коня си насам и изгледа пронизващо Бил Нютън.

— Защо бледоликият не остави езика си да почине?

— Защо червеният мъж раздвижи сега своя?

— Защото Разкъсващата мечка иска да знае какво говориш с момичето.

— Да не би да ти дължа отговор или чак пък отчет?

Очите на червенокожия метнаха гневни искри.

— Да, аз съм вожд!

— Но не на мен!

— Ти си нищо, нищожество. Ти си слуга на твоя господар. Трябва да се подчиняваш. Но Разкъсващата мечка вече не желае да чуе от теб и дума.

Той препусна към челото на колоната, където яздеха белите и се обърна към Уолкър.

— Притежава ли бледоликият, който се нарича Бил Нютън, твоето доверие?

— Досега не ми е дал повод да се усъмня в него.

— Той няма добро лице.

— Да, действително има муцуната на лисица.

— Защо той язди до бялата скуоу?

— Не може ли да го прави добре като кой да е друг?

— Но защо говори с нея? От онова, което каза, скуоу изпадна в голямо вълнение. Вождът чу.

Уолкър погледна учуден Ролан и Лефлър. После поклати замислено глава.

— Това наистина е подозрително.

— На тоя тип му нямам доверие още от самото начало, от мига, в който го видях — каза Ролан. — Не си ли забелязал, че погледът му е прикован все в мис Елми?

— При това положение май наистина ще трябва да внимаваме. Моят брат не му ли забрани да говори с момичето?

— Сторих го — кимна вождът. — Той обаче откликна, че нищо не съм можел да му заповядвам.

— Я го виж! На нас обаче няма да откаже да се подчини. Най-добре ще е да вземем пленниците под личен надзор.

Само че това не бе по вкуса на мохава.

— Кому принадлежат пленниците? — попита вождът надменно.

— На моите другари и мен — изперчи се Уолкър.

— Ти се лъжеш. Не ми ли обеща Гълъбицата на вековната гора и нейния баща?

— Да. Ама не ви казах в кой час ще ви ги отстъпя. Засега те все още са моя собственост.

— Не, те принадлежат на мен! Те са цената за закрилата, която войните на мохавите ви предлагат.

Уолкър понечи да избухне, ала размисли. Със своите спътници той бе твърде слаб срещу мохавите, от чиято закрила за момента все още не можеше да се лиши.

— Нека не спорим — отвърна по тая причина спокойно. — Пленниците принадлежат и на теб, и на нас. Ще се споразумеем веднага щом пристигнем в Долината на смъртта.

— Аз още сега знам кой има право на тях — отвърна вождът сухо.

Той изви коня си и препусна отново към Бил Нютън.

Без дума да каже, издърпа от ръката му юздите на жребеца на Елми, избута го настрани и даде знак на хората си да заобиколят по-плътно пленниците. Бил сметна за най-добре да отстъпи, тъй като всяка разправия щеше да завърши само в негов ущърб. Но държеше зорко Елми под око и използваше всяка възможност да й даде ободрителен знак.

Вечерта стигнаха до едно място в тревиста равнина, осеяна с многобройни острови от дървета, където през грамада от скални отломъци се провираха храсталаци й къпинови ластари. В случай на нападение камънаците предлагаха защита и тъй като местността бе равна, то на апачите и марикопите нямаше да е лесно да се промъкнат до тях.

Че тези ги следваха, мохавите знаеха, но колко души наброяваха преследвачите — това не им бе известно. Те смятаха, че си имат работа само с някой малък съгледвачески отряд, и на драго сърце биха ги връхлетели, ала Разкъсващата мечка беше против. Той познаваше Долината на смъртта, която имаше само два достъпа. Удадеше ли му се да примами преследвачите в нея, то можеше с един удар да ги унищожи.

Запалиха малък лагерен огън — мястото не биваше да привлече вниманието на апачите. Бяха разставили няколко стражи, които непрекъснато обхождаха бивака.

Пленниците бяха пазени от индианци. Белите лежаха настрани — бяха свикнали да се държат на горделива дистанция от червенокожите.

Само Бил Нютън става на няколко пъти и си намери работа при червените. Той гореше от желание да размени някоя дума с Елми и тъй като желанието му не се изпълняваше, започна все повече да пренебрегва потребната предпазливост.

Полунощ наближаваше, когато отново опита да се завърти край Елми. Не му се удаде и той се върна вбесен при групата на белите. Ако не осъществеше намерението си през тази нощ, после изобщо не беше възможно. Седна така, че да достига с поглед момичето и червенокожите й пазачи.

До този момент Уолкър си беше мълчал по отношение поведението му. Но сега вече не можа да се сдържи.

— Не те ли заболяха краката от това непрестанно хойкане напред-назад? Я си стой легнал!

— Откога си се загрижил за краката ми? Забранено ли е да се поразтъпча?

— По време на дългата езда днес достатъчно се раздвижи. Да се надяваме, не ти хрумва да тръгнеш из полето!

— Какво искаш да кажеш?

— Елми май здравата ти е завъртяла главата.

— Pshaw! На кого му пука за тая фуста? Нямам никаква работа с нея.

— И все пак тайно я заговаряше. Ако се каниш да предприемеш нещо зад гърба ми с пленниците, пази си кожата! Не допускам да се шегуват с мен. Та те предупреждавам, видя ли още веднъж, че правиш опит да се промъкнеш до момичето, ще ти се случи случка.

— Ама това звучи направо сякаш се тъкмиш да ми светиш маслото.

— Действително, ако те спипам на местопрестъплението.

— Zounds! Че ти си бил опасен тип, бе!

Бил Нютън го изрече подигравателно. После се изправи и се отдалечи, като че искаше да нагледа стражата. Но не отиде много надалеч. Скоро се сниши и запълзя обратно на четири крака. Скрит зад един камък, той се намираше най-много на метър разстояние от спътниците си. За него беше много важно да ги подслуша. Сигурно сега щяха да заговорят за него.

Догадката му се оказа вярна.

— Какво ще кажете за цялата тая работа? — попита Уолкър.

— Юнакът е опак като козел — отговори Лефлър.

— Почувства се уязвен. Пролича му.

— Аз също съм убеден, че планира нещо. Трябва да предупредим вожда.

— Това ще му е много приятно, защото по тоя начин ще получи възможност да вземе пленниците изцяло под свой надзор.

— Което на мен не ми отърва — изръмжа Лефлър. — Искам Елми за себе си. Така беше уговорено и така ще си остане!

— Не се пали толкоз! — предупреди Уолкър. — Все още се нуждаем от мохавите. Ето защо ще им предоставим временно пленниците.

— А после какво ще направим срещу претенциите им? Те вече няма да върнат живата си плячка.

— Охо! — ухили се Ролан. — Веднъж само да ги имаме в Долината на смъртта, в моята къща! Онова, което не желая сам да предам, никой не може да ми отнеме. И аз изобщо съм на мнение, че вече имам един работник повече за живачната мина.

— Кой?

— Уилкинс?

— По-добре да го разкараме… на оня свят!

— Pshaw! Озове ли се някой в шахтата ми, той е повече от мъртъв!

— Чуйте, в тази връзка ми хрумва великолепен план! — намеси се Уолкър. — По отношение тоя опърничав Бил Нютън.

— Е?

— Той всъщност отдавна вече ми е неудобен. Сега даже съм убеден, че като нищо ще ни предаде, ако това е в негова изгода. Според мен трябва да го обезвредим.

— Не е трудно за осъществяване. Да му теглим куршума!

— Не, не си заслужава. Той може да работи за теб, сеньор Ролан.

— ’s death! Отлична идея!

— Изгодно за теб и много поучително за него. Кой ли знае какво тегне на съвестта на тоя тип? Трябва да му дадем възможност още на земята да изкупи едно-друго, та да не кисне пък след смъртта си прекалено дълго в Чистилището. Така ще се погрижим по християнски начин за неговата душа, а същевременно и за себе си. Ти получаваш един работник, пък аз се избавям от един неприятен придружител.

— Съгласен. Значи уговорено?

— Уговорено, топ! Но не се издавай пред него. Трябва да бъдем любезни. Едвам когато го имаме в Долината на смъртта, ще се усети оня какво е ударил часовникът.

Сега разговорът прескочи на друга тема. Ето защо Бил запълзя обратно.

— Негодяи! — процеди той и сви пестници. — Тая работа няма да ви се удаде. Аз ще отида преди вас в Долината на смъртта и така ще си разиграя картите, че с никакъв коз да не можете да ги биете!

След известно време се помъкна бавно назад и седна непринудено на земята.

— Сега защо никой не ме пита дали съм уморен, а? — присмя се той.

— Разходката ти сега нямаше някаква опасна за нас цел — отговори Ролан.

— Е, аз пък ви казвам, че предишните обиколки бяха къде-къде по-безопасни. Ама срещу такива ми ти проницателни люде нищо не можеш направи. Сега смятам да потуша яда си в сън. Утре ни чака дълга езда. Ще ни трябват сили.

— Сетне ще имаш у дома възможността да си починеш.

— Тъй ли? Ще ме приемеш ли, мастър Ролан?

— С удоволствие.

— Колко мило от твоя страна! Но аз нямам намерение да ти се тръсна като бреме на главата.

 

Ролан разтегли устни, сякаш искаше да каже: магаре, изобщо нямам да ми бъдеш в бреме, ами кротко и послушно ще ми работиш.

Наглед доброто разбирателство отново възцари. Мъжете се изпънаха в цял ръст да си отпочинат. За безопасността си не беше необходимо да се грижат, тъй като мохавите пазеха.

Мина може би половин час. Всички вече бяха потънали в дълбок сън. Тогава Бил Нютън, който лежеше до Уолкър, се раздвижи. Надигна глава и приближи ухо до устата на Уолкър. Дишането беше равномерно и доловимо.

Сега Бил попипа пояса му — един фин, копринен шал, който оня бе увил около хълбоците си. В него бяха тикнати ножът, револверът и портфейлът с банкнотите, както Бил знаеше. Той го напипа, измъкна острия си като бръснач нож и разряза мястото, където бе пъхнат. Едно предпазливо посягане и той имаше желания предмет. Натика го в джоба, отпусна се за минута-две в предишното положение и погледна насреща към пленниците.

— Damned! — изруга тихо. — Тези безделници са нащрек. Пазачите хич и не задремват и няма как значи да освободя момичето. Налага се да тръгна сам, но ще ги дочакам в Долината на смъртта. И ще й го кажа, преди да се разкарам.

Той се изправи и закрачи бавно към групата пазачи. Те се учудиха, че още не спи, ала отговориха без недоверие на непринудените му въпроси.

През това време той забеляза, че пленниците също са будни. Не беше за чудене, тъй като тревогите не ги оставяха да заспят. Елми го видя и се размърда, за да му покаже, че и тя будува.

— Не става — каза й бързо на френски. — Но сега ще яздя направо към Долината на смъртта и ще подготвя там почвата. Вие ще бъдете спасени.

Един от пазачите незабавно скочи, сграбчи го за ръката и го повлече.

— Кажеш ли още една дума и ще забия това желязо в сърцето ти!

— Какво ти скимна! — отговори Бил спокойно. — Щом като не бива да говоря с нея, то нали мога да си вървя!

И той си тръгна, но не към спътниците, а към мястото, където бяха конете на белите.

Уолкър беше получил в заем едно много добро индианско животно. Бил Нютън го развърза и го възседна. Един от пазачите се протегна да различи лицето му.

— Къде се кани да отиде белият мъж?

— На разузнаване.

— Бледоликият, когото наричате Уолкър, знае ли?

— Да. Той самият ме праща. Заранта му кажи, че му благодаря за парите.

Той потегли. Тревата приглуши ударите от копитата. Постът се заслуша усъмнен след него. Работата не му изглеждаше съвсем чиста. Ето защо събуди след известен размисъл Уолкър.

— Пращал ли си някакъв съгледвач?

— Не.

— Белият, който говореше толкова много с момичето, замина. Предаде да ти кажа, че ти благодарял за парите. Само че трябваше да ти го съобщя едва на сутринта.

Уолкър тутакси посегна към пояса — той беше срязан, а портфейлът липсваше.

Вестта за кражбата бързо се разпространи из целия бивак. Уолкър сега узна още, че преди бягството си Бил Нютън бил говорил с Елми. Изпълнен с ярост, той измъкна ножа си, сграбчи я за ръката и рязко я вдигна!

— Признай какво е говорил оня с теб! Иначе на мига ще те наръгам!

Тя се разтреперя е цялото тяло.

— Бързо! Но казвай истината!

— Той искаше да ме спаси! — извика в забъркването си.

— Предположих го! Но как?

— Тази нощ възнамеряваше да ме отведе, ала не стана.

— По-нататък!

— Сега е на път за Долината на смъртта, за да подготви там спасението.

— Всички дяволи! — изруга Ролан. — Хуанито е съвсем сам при рудника. Оня ще го оплете. Трябва незабавно да потеглим, за да го изпреварим!

— Добре! — реши Уолкър. — Ще побързаме след него. Вождът може би ще ми даде трийсет мъже с най-бързите коне, за да стигнем по-рано от него. Аз него ще посрещна, наместо той мен.

След десет минути тридесет мъже вече стояха в готовност. Внезапно Уолкър се обърна слисан.

— Странно! Не лежеше ли тук преди малко един голям, тъмен камък?

— И на мен така ми се струва — потвърди Ролан.

— Сега го няма.

— Ама камъните все пак не търчат насам-натам.

— Бих се обзаложил, че не се заблуждавам. Лежеше тук, където сега съм сложил крак.

— Къде ли пък ще се е дянал? — присмя се Лефлър. — Не са му поникнали крила я!

— Разбира се, сигурно се лъжа. Но при такава ситуация на човек всичко му се струва подозрително. Тоя Бил Нютън е виновен. Горко му, като го пипна! За всеки долар, който ми е задигнал, ще му порна по веднъж кожата!

Сега тримата бели и трийсетимата индианци възседнаха конете. Вождът щеше да си позволи още малко почивка с останалите и пленниците и после да тръгне след тях.

Макар работата с внезапно изчезналия камък да му бе необяснима, Уолкър все пак не стигна до мисълта, че този камък може да е бил човек. Една такава безогледна дързост — да се промъкнеш посред вражеския лагер и така да метнеш върху себе си кожената си ловна риза, че да заприличаш на камък — за него принадлежеше към царството на невъзможното.

И все пак този камък се затърча сега — извън постовата окръжност, на две тънки, криви като сърп крачета към един храсталак, иззад който пристъпи дългата, суха фигура на Дик.

— Най-сетне! Слава Богу! — възкликна той. — Вече си мислех, че са те спипали.

— Мен? Хи-хи-хи-хи! — изкиска се Сам. — Мен да спипат! Веднъж си оставих косата… това беше при поуните. Но сега никой червен не може вече да се сдобие със скалпа ми, ако не се лъжа!

— Подслуша ли нещо?

— Много, извънредно много!

— Какво?

— Сега нямам време, ако не се лъжа. Трябва да хукваме. Току-що трийсет мъже потеглиха да преследват драсналия към Долината на смъртта Бил Нютън. Олд Файерхенд и мастър Адлерхорст са там съвсем сами. Трябва да им заведем помощ. Ще потеглим веднага, всички заедно, за да бъдем там преди мохавите.

— Ами другите двеста и седемдесет неприятели, които още се търкалят тук?

— Те ще тръгнат по-късно, а когато влязат сетне в долината, ще им кажем сърдечно добре дошли и ще ги поздравим с един приятелски залп от пушкалата си, хи-хи-хи-хи!

— Ами Олд Файерхенд съгласен ли ще е с тази постановка?

— Що за въпрос? Каквото Сам Хокинс прави, Олд Файерхенд винаги го одобрява. Ела! След пет минути трябва да седим на седлата. Ще бъде усилена езда, но пък ще допринесе някому добро. Ще има да се тръскат кокали и меса. На теб това ще ти подейства особено благотворно, дълъг прът за подпиране на хмел, ако не се лъжа!