Карл Май
В долината на смъртта (16)

16. ДВАМА БРАТЯ

Олд Файерхенд и Херман Адлерхорст се бяха облегнали до прозореца и наблюдаваха спасените от тях хора.

Херман се намираше в състояние на могъщо вълнение. След седемнадесетгодишна раздяла днес той за първи път видя брат си, когато със собствената си ръка го освободи от оковите. Костваше му изключителни усилия да се овладее, да не прояви възбудата си. Внезапната радост би могла сериозно да навреди на спасения.

Мартин беше само сянката на онзи мъж от Уилкинсфийлд — измършавял до скелет, очите лежаха без блясък в дълбоките кухини. Сега той бе клекнал край стената до един мъж, който като че се състоеше само от кожа и кости. Брадата му беше дълга и сплъстена, но в чертите притежаваше забележителна прилика с Ролан, господаря на рудника. Това бе Артър Уилкинс, изчезналият племенник на фермера Уилкинс.

Двамата имаха много неща да си казват. Та нали Мартин бе тръгнал да търси безследно изчезналия Артър. Но макар от месеци да се намираше в рудника, никога не го бе видял в лице. Днес той за пръв път говореше с него.

Херман бе вперил пламтящи очи в чертите на брат си и следеше всяко негово движение. Той копнееше за мига, в който ще му се разкрие и ще може да го сключи в обятията си. Олд Файерхенд много добре забелязваше какво става в младия мъж. Ето защо, когато настъпи една пауза в разговора на двамата, той се обърна към Мартин.

— Мастър Адлер, имам да говоря с вас и ви моля да дойдете с мен за четвърт час.

Мартин последва Олд Файерхенд в „залата“. Там той се впусна в изричани с труд благодарности. Олд Файерхенд го слуша известно време усмихнато, ала после прекъсна словоизлиянията му.

— Оставете това, мастър! Вие не дължите единствено на мен днешното си освобождение. Аз ви търсех.

— Вие? Мен?

— Няколко лица даваха мило и драго да научат сегашното ви местонахождение.

— Кои?

— На първо място, да речем, някой си там мастър Уилкинс и неговата дъщеря Елми. Две познати на вас имена. Нали?

— О, Господи! Те къде са? Как им вървят нещата? Къде ги срещнахте?

— Стоп! Та вие изсипахте цяла кратуна въпроси, на които нямам време сега да отговаря. Ще ви пратя при един друг, който на драго сърце ще ви даде желаното разяснение.

— И кой е този друг?

— Моят придружител. Той също ви търси от много месеци.

— Все повече разпалвате любопитството ми. Какво иска той от мен? Не мога да се сетя да съм го виждал.

— Не? — усмихна се ловецът. — Седемнадесет години наистина са дълъг период от време.

— Седемнадесет години? Не ви разбирам. Та тогава аз бях още момче и… и…

— Е? И?

— И по онова време изобщо не се намирах по тия места, а в Ориента! Но за това вие нали няма как да знаете.

— Лъжете се. На мен мие известна цялата съдбоносна история на вашата фамилия.

Мартин погледна събеседника си с уголемени очи.

— Истината ли казвате?

— Нямам причина да се шегувам.

— Кой ще ви го е съобщил? Навярно само моят настойник Уилкинс, който знае съдбата ми.

— О, не!

— Не? В такъв случай бихте могъл да я узнаете единствено от вуйчо. Но това би било случайност, за каквато не мога и да помисля.

— Вероятно имате предвид сър Дейвид Линдсей?

— Вярно, вие го познавате! Къде и кога го видяхте?

— Преди няколко дни по Колорадо. Той също е тръгнал след вас насам. Но се заблуждавате, ако мислите, че от него съм чул за първи път за вас.

— Тогава действително не зная кой може да ви е разказвал за мен!

— Кой ли друг освен вашият брат?

— Моят… брат?

Тази новина дойде на Мартин така изненадващо, че той подскочи.

— Да, вашият брат.

— Лъжете се! Непременно се лъжете! Аз нямам брат… по-точно… имах някога брат… имах дори двама… но тях не е възможно да имате предвид… та те са безследно изчезнали… или даже мъртви.

— А какво, ако ви дам уверението, че не са мъртви?

— Откъде ще го знаете?

— Тъкмо от вашия брат!

— От… моя… брат? О, не си правете шега с мен, сър!

— Как бих могъл да се шегувам с толкова сериозни неща? Така е, както казвам.

— Боже… ако е вярно… кого имате предвид всъщност? Готфрид или Херман?

— Херман.

— И той къде е?

— Наблизо. Това е моят придружител, за когото преди малко споменах.

Коленете на Мартин се разтрепериха, отказаха да му служат и той бе принуден да седне.

— Той… той… да е моят брат?

— Какво ви казах.

— Но как… как е дошъл в Америка? Как се е озовал тук?

— Най-добре той сам да ви го съобщи. После ще може да ви разкаже и за сестра ви Лиза, за брат ви Готфрид.

— Небеса… какво… какво… знаете за тях?

— Знам само, че Лиза се намира под сигурна закрила в Германия, и че брат ви Готфрид е в Русия.

— О, премилостиви Боже, благодаря ти! Прости ми, че бях маловерен и почти отчаян. Ах, сър, блянът на моя живот беше да видя още веднъж близките си. И вие можете да си представите какво съм изпитвал, когато бях принуден да се отрека от този блян, понеже бях захвърлен в тази безнадеждна, пъклена паст! Сега това, което се надявах да постигна чрез труда на цял живот, ми падна в скута само, кота по някакво чудо. Дано Бог ви възнагради!… И как е името ви, сър?

— По тези местности ме наричат Олд Файерхенд.

— Вие… вие… Олд Файерхенд?

— Аз съм… И мисля, че ви познавам от по-рано.

— От по-рано? Как тъй?

— Имам предвид от Германия, където някога бях главен лесничей на служба при Бруно фон Адлерхорст, а той, струва ми се, беше вашият баща.

— Възможно ли е?

— Разбира се, вие самият по онова време бяхте едно малко дребосъче на около две годинки. Ето защо не бихте могъл да знаете нищо за лесничея на вашия баща, който се казваше Уинтер.

— И този мъж сте вие?

— Да. Аз съм онзи Уинтер.

— Чудо след чудо! Какви неведоми пътища! Каква съдба!

— Имате право. Аз също не съм и сънувал, че ще срещна тук в Дивия запад синовете на бившия си работодател.

— И как пък се натъкнахте на Херман? Сигурно той ви е потърсил?

— Не. Той нищо не знаеше за мен. Ние, така да се каже, се препънахме един в друг по пътя си. В Санта Фе беше, където се срещнахме на улицата. Приликата на брат ви с неговия баща веднага привлече вниманието ми. Заговорих го и по-нататъшното се разви от само себе си.

— Казвате го така просто, а пък за мен нещата са толкова важни! Ох, не веднъж и дваж се гневях аз на моята орис, че даже и на Бога! И съмнението дълбаеше дълбоко в мозъка ми, гризеше вярата, която бях съхранил от детството си. Но ето, че вие дойдохте да ме спасите като някакъв пратеник на Небето. И сега имам усещането, сякаш от очите ми е дръпнато някакво було, сякаш се развързаха нишките, които само допреди час ми изглеждаха като неразплетими възли. Мастър Уинтер, вие върнахте не само живота ми, вие върнахте и моята вяра! Как бих желал…

— Достатъчно! — прекъсна го Олд Файерхенд трогнат. — Благодарете не на мен, а на Бога! Аз бях само негово оръдие и не само аз, но и ред прекрасни мъже, които се заеха с вашето издирване. Те също така заслужават вашата благодарност.

— Кои са тези мъже?

— Винету, вождът на апачите.

— Винету!

— После Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър, които добросъвестно сториха своето за вашето спасяване. Но сега наистина нямам повече време. Почакайте една минута, ще ви изпратя един друг и той ще ви каже всичко, което искате да знаете.

Олд Файерхенд потърси сега Херман, който още стоеше в същото положение и го посрещна с нетърпелив въпрос в очите.

— Идете при брат си! Аз го подготвих.

— Мога ли да му кажа всичко?

— Да, мисля, че той сега е достатъчно силен да научи цялата истина. Ще го намерите в „залата“.

Херман бързо се отдалечи.

Има мигове, в които Небето е разтворено за нас простосмъртните и сякаш от райските блаженства се изливат върху нас. Такъв миг преживяваха сега двамата братя. Долината на смъртта за тях изгуби своите ужаси и се превърна в лоно на радостта.

Олд Файерхенд се отправи към Артър Уилкинс, племенникът на плантатора. Не е трудно човек да си представи с какво напрежение Артър изслуша разкритията на ловеца. Защото това, което чу, представляваше рисунка на по-нататъшния ход на мерзкия замисъл, чиято жертва той бе паднал. От Мартин не беше узнал всичко. Та нали този бе тръгнал да го търси, преди Уилкинс и Елми да бъдат прогонени от плантацията и следователно не знаеше какво е станало с тях двамата. Ръцете на Артър се разтрепериха, като разбра колко вероломно са постъпили с неговите роднини.

— Тежко и горко на тоя Ролан, ако ми се мерне по пътя! Казвате, че го очаквате тук в най-близко време. Какви са ви намеренията спрямо него?

— Ще го предам на съдията.

— Говорите като немец. И каква присъда ще му издаде съдията?

— При всички случаи смъртна.

— Да. Ще го окачат не бесилото. Но това достатъчно наказание ли е за неговите престъпления? Помислете какво са изтърпели неговите жертви! Той би трябвало да умре от десетократна смърт. Трябва да бъде линчуван.

— Аз съм против. Пред съда е наложително да се докаже, че Уилкинсфийлд е незаконно продаден от него. Лефлър трябва да върне имението без каквито и да е обезщетения в негова полза, както и всички приходи, които плантацията е донесла по негово време. Но бихте ли могъл да го постигнете, ако линчувате Ролан?

— Имате право. Благоразумието повелява да го предадем на съдията, макар да заслужава нещо далеч повече.

— Как всъщност попаднахте във властта на Ролан?

— Лесно е за разказване. В Санта Фе се запознах с Уолкър и той ме подмами насам. Бях радушно посрещнат от Ролан, който така поразително приличаше на мен, ала получих някакво приспивателно питие. Когато се пробудих, намерих се като затворник в живачния рудник. Трябваше да работя ден и нощ, ако не исках да бъда подхвърлен на нечовешки обноски. Единственото, което още ме крепеше, беше надеждата.

— Да-а, дори в най-голямата злочестина човек трябва да се надява на онази висша власт над нас. Надеждата никога не позволява да бъда съсипана и придава неподозирани сили.

— Да, така е, сър. И аз сега се срамувам за часовете на съмнение. Но помежду тях кълнеше мисълта, че може би ще добия отново свободата си, и ми даваше сили да понасям дори един такъв живот.

— А как е попаднал мастър Адлер на следите ви?

— Не е било трудно, както той преди малко ми обясни. Аз съм бил сключил сделката в Санта Фе. За него това е било пътеводната нишка. Ето защо тръгнал нататък.

— Съвсем правилно!

— Там дълго време обикалял напразно. При властите узнал, че покупко-продажбата наистина е била направена по редовен начин. Аз самият съм се бил явил с Уолкър пред органите на властта.

— Това естествено е бил Ролан, който ви е задигнал документите и се е представил за вас.

— Така е. В продължение близо на месец бил Адлер в Санта Фе и околностите и издирвал усърдно, ала напразно Уолкър. Един ден се запознал с някакъв испански креол. Казвал се Алварес и бил съдържател на страноприемница в Дос Палмас.

— Дос Палмас? Вчера бях там и срещнах Хуанито, чиято майка е съдържателка.

— Известно ли ви е фамилното име на Хуанито?

— Не.

— Той се казва Алварес. Хуанито е син на този, когото мастър Адлер е срещнал в Санта Фе. Той бил съучастник на Уолкър, което, разбира се, Адлер не е подозирал. След като сближил с Алварес, защото този притежавал много добри връзки в областта, назовал името Уолкър и за своя радост узнал, че Алварес го познава.

— За своя радост, но и за свое нещастие.

— Алварес му казал, че ако иска да срещне Уолкър, трябва да отиде до Дос Палмас. Уолкър живеел наблизо и често се отбивал в неговата странноприемница. Това било наклеената пръчка, на която птицата Адлер трябвало да увисне заловена. Оттам Алварес го примамил в Долината на смъртта. Имал работа, му казал, при собственика на живачната мина. Пристигнал тук, бил любезно посрещнат и получил точно като мен сънотворна напитка. Когато се събудил, бил напъхан окован в рудника. Сега научил също от какво естество е познанството на този Алварес с Ролан: Алварес бил минният надзирател.

— Както сега неговият син.

— Да, този е, който…

В този миг се появиха двамата братя ръка за ръка. Младият Уилкинс беше немалко учуден, когато чу за родствената връзка между двамата.

— Не разполагаме с много време — напомни Олд Файерхенд. Продължете разказа си, мастър Уилкинс! Не искахте ли преди малко да кажете, че Хуанито е приемникът на своя баща в рудника?

— Така е.

— Къде се е дянал тогава бащата?

— Някъде под земята. Той е мъртъв.

— Жалко. Много щях да се радвам, ако можехме сега да му дадем заслуженото възнаграждение, както си го получи неговият син.

— Бащата вече си го има. Той не умря от естествена смърт. Но това най-добре може да ви разкаже мастър Адлер.

— Как така?

— Той присъстваше, когато Дяволът дойде да си го прибере.

— Значи е претърпял някоя злополука?

— Както го възприеме човек — намеси се Мартин Адлер. — Да, претърпя злополука, но между пестниците ми.

— Я гледай!

— Аз естествено отказвах да работя тук и получавах камшик. Знаете какво означава това. Още при първия удар, който онзи ми нанесе, му подписах тайно в себе си смъртната присъда. Да, но бях прикован към един железен прът; той се пазеше да дойде прекалено близо до мен и ето как не можах да го пипна. Приближаваше само колкото да може да ме достигне с камшика. Честичко получавах удари. От това гневът ми се удесеторяваше. Един хубав ден се престорих на припаднал. Той има неблагоразумието да дойде да ме прегледа… и тогава го докопах. Вярно, на ръцете ми бяха надянати белезници, а оня се отбраняваше като диво животно, но аз все още притежавах всичките си сили, които яростта беше удвоила; превъзхождах го и той умря сред пестниците ми.

— Една справедлива смърт за неговите чудовищни, скверни дела.

— Синът му Хуанито, който през последните години се бил навъртал покрай него, стана неговият приемник.

— Било е лошо за вас.

— Разбира се. Синът всячески се стараеше да ми отмъсти за смъртта на баща си. Онова, което преживях, не се поддава на никакво описание. Ехидно ухилен, Ролан има безсрамието да ме уведоми, че и Артър Уилкинс бил затворен при него. Открито си каза, че в Санта Фе се представил за Уилкинс и продал плантацията на Уолкър. Тъй, ето че имате всичко, което знам, мастър Огнена ръка.

— Благодаря. Вие бяхте избавен от едно ужасно положение. Но известно ли ви е и че все още не се намирате извън всяка опасност?

— За съжаление! Имате предвид навярно физическото ни състояние? Ние сме отровени и дори да ангажираме лекарска помощ, много е съмнително дали ще възвърнем напълно здравето си.

— Е, не губете и тук надежда!

— Аз не го и правя. За щастие пещите и тигелите се намираха горе на хълма, където въздухът имаше безпрепятствен достъп и отнасяше вредните изпарения.

— Това действително е било благоприятно обстоятелство. Но като заговорих за опасността, в която все още се намирате, имах предвид не здравословното ви състояние, а нещо друго: Ролан се връща от своя излет и води със себе си неколкостотин индианци мохаве.

— Боже мой! Тогава да бягаме, докато е още време!

— Да бягаме? Какво ви дойде на ума! Толкова бързо един уестман не напуска полесражението.

— Извинете! Не ми беше в намерението да ви уговарям за някоя страхлива постъпка. Исках само да кажа, че сме отново загубени, ако се оставим да ни заварят тук индианците. Нека сега се махнем, а после да се върнем с полицейски ескорт и да го арестуваме оня.

— Това ще е най-големият гаф, който бихме могли да извършим — усмихна се Олд Файерхенд спокойно.

— Значи предложението ми не намира отклик при вас?

— Не, съвсем не. Мислите ли, че по-късно ще заварим Ролан все още тук? Когато при връщането си не намери тук затворниците не ще и съмнение, че ще се покрие с най-голяма бързина. Не. Оставаме да го дочакаме.

— Това е безумна смелост! Помислете за нашето състояние! Вие и Херман сте единствените здрави. Ние останалите сме негодни за някаква отбрана.

— Имаме помощници. Зад Ролан и неговите триста мохаве идват неколцина приятели с четиристотин апачи и марикопи. Те го следват по петите.

— По време на ездата нашите съюзници ще се оставят ли да бъдат видени от мохавите? — взе думата сега Херман.

— Разбира се. Аз ги посъветвах. Те трябва да гонят враговете, да не им позволяват отдих, за да нямат онези време да предприемат нещо срещу Елми.

— Мили Боже, Елми! — изплъзна се от Мартин Адлер, защото при това име разказът на брат му Херман за отвличането на любимото момиче и баща й отново оживя в сърцето му. — Трябва да й помогнем!

— Аз ще потегля веднага — заяви Олд Файерхенд.

— Ще потеглите? — попита Херман зачуден. Не казахте ли, че ще изчакаме тук Ролан?

— Да, вие ще останете тук, но аз трябва да тръгна.

— И накъде се каните да яздите посред тая тъмница?

— Срещу мохавите. Ще отида да доведа подкрепление. Та нали нашите приятели следват враговете по петите. Ще поискам от Винету да ми даде един отряд апачи и ще ги поведа бързо насам, без Ролан нещо да забележи. Така ще оставим него и мохавите между два огъня.

— Идеята е отлична. Но знаете ли къде да срещнете апачите?

— Все ще ги открия.

— По-скоро ми се струва, че ще се натъкнете на мохавите, които се придвижват насам пред тях.

— Аз, разбира се, по-напред ще ги видя.

— И ще паднете в ръцете им!

— Pshaw! Олд Файерхенд много добре знае какво може да рискува.

— Тогава ще яздя с вас.

— Не върви. Да не искате да оставите тук сами тези слаби и нуждаещи се от помощ хора? Един от нас трябва да остане при тях…

— Но какво ще правя, ако Ролан пристигне с мохавите си, преди да сте се върнал?

— Много просто — няма да го пускате да влезе. Останалото после е моя работа.

— Рискувате много!

— Съвсем не. Конят ми е силен. Предстои му дълга езда, но ще издържи. Това е най-главното.

— Ами че познавате ли местността?

— Не. Но това не бива да ви създава грижи. Имам очи за гледане и глава за мислене. А и всеки уестман притежава една особена осезателна способност, на която може да разчита и в най-затруднено положение.

Олд Файерхенд даде на Херман наставления как да се държи и се приготви за потегляне. В двора се натъкна на освободения апач, който бе напуснал за минута-две поста си пред килията на Хуанито, за да подиша свеж въздух. Той огледа внимателно коня на трапера.

— Моят бял брат има добро животно.

— То е превъзходно.

— Купил ли го е той?

— Не, получих го подарък.

— Тогава ти си много голям воин. Аз видях този кон като жребче. То принадлежеше на Силната ръка, който е вожд на апачите черикахуа.

— Моите поздравления! — удиви се Олд Файерхенд. — Действително го имам от него.

— Ти трябва да си му оказал голяма услуга. На някой друг вождът не би подарил коня си. Къде го срещна последно?

— При водите на Колорадо.

— Кога?

— Вчера.

— И кога ще го видиш отново?

— Може би утре. Той идва насам с много войни на апачите, за да си отмъсти.

— Уф! — възкликна индианецът учуден.

— Сега ще яздя към него.

— Белият ми брат има още един кон. Аз ще го придружа.

Каза го с толкова категоричен тон, сякаш възражение изобщо не бе възможно.

— Шегуваш се — отговори Олд Файерхенд. — Как можеш да ме придружиш? Мъченията, които си изтърпял, са изчерпили силите ти. Първо трябва да се възстановиш.

— Откак съгледах този кон и си спомних вожда, силите ми се възвърнаха.

— Това е илюзия. А дори и да беше здрав, пак нямаше да имам право да те взема със себе си. Сега аз потеглям като съгледвач; втори човек не ми върши работа.

— В такъв случай ще те послушам и ще остана тук. Но ми кажи откъде започнаха войните на апачите своята езда.

— От Тътлиш-то.

— И ти също си бил там?

— Да, бях гост на Гълъбицата на вековната гора.

— Значи вождът много те обича. С някой непознат той не би тръгнал за Синята вода. Видя ли там един млад воин, който се нарича Пъргавия елен?

— Да, говорих с него. Той е още много млад, но има сърцето на истински мъж.

— Той е мой брат.

— Значи ти също си син на Силната ръка?

— Моят бял брат го каза.

— Тогава дваж повече се радвам, че съм спасил именно теб. Но как попадна тук в плен?

— Един марикопа ме беше оскърбил и аз възседнах коня си, за да му взема скалпа. Марикопите бяха приятели на мъжа, който се нарича Ролан и е притежател на този рудник. Онзи, когото търсех, се-намираше тук при него в Долината на смъртта. Тръгнах насам и започнах да дебна къщата. Хората бяха изровили ями за ловене на прерийни вълци. Тези ями са леко покрити и няма как да се различат. Аз стъпих на тънката покривка и се сринах вътре. На дъното имаше набити заострени колове. На един от тях набучих бедрото си. Лежат там с часове, додето ме откриха. Треската от раната беше настъпила. Моят дух отсъстваше, затова бях взет в плен без съпротива. Ако не беше треската, щях да се отбранявам и да избия неприятелите, преди да съм умрял от раната си. Докараха ме в рудника. Голямата рана се изцери, но аз бях пленник.

— Значи твоите хора въобще не знаят къде се намираш?

— Не знаят нищо. Червеният воин много често потегля на отмъщение, без да каже на някого за това. Ако войните на апачите знаеха накъде съм тръгнал, щяха да дойдат, да ме потърсят и освободят. Но така те отдавна са ме сметнали за мъртъв.

— Толкова повече ще се зарадват, като те видят отново.

— И ти сега ще яздиш към вожда?

— Да.

— Кажи тогава на Силната ръка, че Бързия вятър е още жив и днес е взел скалпа на своя мъчител!