Карл Май
В долината на смъртта (14)

14. БЕСТИИ В ЧОВЕШКИ ОБРАЗ

След като напусна „Залата“, Хуанито закрачи по тъмния коридор, към който се откриваха разни железни врати. Той влезе в едно осветено ниско помещение, където старата седеше на трикрако столче и тъкмо се канеше да си натъпче някакво старо, огризано чуканче от лула.

— Да се е случило нещо по време на отсъствието ми? — попита я.

— Не.

— Нито с Анита?

— Тя се държа много спокойно. Мислех, днес искахте да отсъствате!

— Срещнах двамата типа и трябваше да се върна тук с тях.

— Какво искат те?

— Да купуват живак.

— Та нали стоката е при майка ви!

— Съвсем вярно. Аз също отказах да ги взема до долината, ала в крайна сметка все пак си помислих… трябва нещо да ти кажа.

— Изплюйте камъчето!

Старата поднесе чуканчето към свещта, запали тютюна и започна да бълва валма дим.

— Спомняш ли си онзи англичанин навремето…

Тя се ухили с разбиране.

— Беше тлъсто печено! Де да дойдеше пак някой такъв.

— По-скоро двама наместо един.

— Какво искате да кажете? Да не би да сте се нацелил на тези двама, които сега дойдоха?

— Да.

— Имат ли пари?

— Неколкостотин долара.

— Dios! Аз колко ще получа?

— Кръгли сто.

— И дрехите, дрехите!

— От мен да мине.

— Тогава участвам. Ролан естествено не бива нищо да знае.

— Опазил Бог! Ти получаваш значи сто долара и облеклото, а аз — останалото и конете!

— Съгласна.

— Имаш ли още отрова в шишето?

— Да. И англичанинът навремето плюска от нея. Уха-ха, как само се гърчеше и извиваше, когато отровата започна да му яде карантиите!

Старата се закиска на себе си. Лицето й беше демонски разкривено. Тази жена като че бе по-злостно създание и от Хуанито.

— Тогава я приготви! — нареди онзи. — Сеньорес сигурно са гладни. Аз ще отида да донеса месото.

Когато излезе, той се спря. Стори му се, че долови лек полъх — също като че някой се бе совнал покрай него. Ослуша се. Но тъй като нито видя, нито чу нещо, продължи, слезе по стълбите и тръгна през двора към помещението с провизиите.

И все пак той не беше се излъгал. Една жена бе стояла до вратата и подслушвала. Когато онзи излезе, тя се отдръпна бързо няколко крачки назад и застана после неподвижно, докато той продължи успокоен пътя си.

Сега се прокрадна по-нататък. Бързаше и не биваше да губи нито минута време. Ето защо крачките й бяха по-шумни, когато наближи целта си. Това бе чул Олд Файерхенд, заслушвайки се към вратата.

Тя влезе и светлината на свещта падна върху нея.

Облеклото й не сочеше за голяма грижовност — беше окъсана и мръсна, ала въпреки това не създаваше лошо впечатление. От пръв поглед се виждаше, че е испанка.

— Какво желаете, сеньорита? — попита Олд Файерхенд, когато тя застана в продължение на няколко секунди до вратата.

Момичето сложи ръка на устата и му нашепна страхливо:

— Тихо, тихо, сеньор! Никой не бива да разбере, че съм дошла при вас. Трябва да ви предупредя за Хуанито и старата. Те искат да ви отровят вас двамата.

— Zounds!

— Да, с месо… той тъкмо отиде да го вземе.

— Помислих си нещо такова. Знаете ли го със сигурност?

— Да. Видях ви, като дойдохте, и в мен се зароди надеждата, че бихте могли да ме спасите. Ето защо се измъкнах крадешком от стаята си и отидох да подслушвам. Така чух, че те вече са отровили някакъв англичанин…

— Става все по-добре!

— И че се канят и вас да убият, понеже сте имали неколкостотин долара в себе си. Старицата щяла да получи сто долара и дрехите ви.

— Казвате, че очаквате спасение от нас. Коя сте всъщност?

— О-ох, Господи, аз съм едно клето, нещастно момиче…

Спря по средата и захлупи лице в шепи. Изглежда щеше да заплаче.

— Бях станала тук господарка — осведоми тя на пресекулки. — Но това не продължи дълго, защото Ролан ми се насити. Оттогава нямам право да напускам къщата. О, Боже, подозирам какви са им намеренията спрямо мен!

— Какви?

— Нещо толкова ужасно, че едва мога да го повярвам. Но аз много добре разбрах всичко, което Ролан и Хуанито си говореха помежду си.

— Какво беше то?

— Аз трябва да отида в рудника.

— Diablo!

— А там си длъжен да работиш, докато умреш от окаяна, злочеста смърт.

— Това е сатанинско!

— Никога вече няма да видиш дневната светлина.

— Къде се намира рудникът?

— Не зная.

— Мислите ли, че живакът се копае тук в хълма?

— Да. Понякога нощем отгоре се зачуват гласове.

— Дали входът не е в избата?

— Изба тук няма.

— А-а, да не би пък в щерната? Край нея лежеше някаква стълба.

— Тя често липсва.

— Кой я взема?

— Това не знам. Нали не бива за нищо да се интересувам. Забележат ли нещо такова, веднага ще ме окошарят.

— Колко човека има в къщата?

— Само трима: Хуанито, старата и аз.

— Много добре! Значи желаете да се махнете оттук?

— Да. Бих предпочела да умра, отколкото да остана!

— В такъв случай ви обещавам, че ще ви взема със себе си.

— Кога, сеньор?

— Когато самият тръгна. Това може да стане още през тази нощ. Вашата стаичка къде е?

— В дъното, където лявото крило опира до скалите. До стълбата, която извежда горе на плоския покрив.

— Вратата ви отворена ли е?

— Да.

— Колко непредпазливо от страна на Хуанито! Че така лесно бихте могла да избягате.

— О, не! Та нали прозорци навън няма.

— Но пътната врата!

— Тя е винаги заключена. А дъртата никога не изпуска ключа из ръка.

— Къде го държи?

— На гърдите си, на голо под ризата… за Бога! Той идва!

Тя се измуши бързо навън и се стаи в най-близкия ъгъл.

Тъй като коридорът беше тъмен, Хуанито не можа да види момичето и влезе, без нищо да подозира, в „Залата“.

— Сеньорес — каза, — наредих да ви се приготви вечеря.

Сега, след като знаеше, че само трима души обитават къщата, Олд Файерхенд беше убеден, че ще съумее с лекота да проведе плана си.

— Какво ще има всъщност?

— Печено.

— Кой го приготвя?

— Икономката.

— Бр-р! Благодаря много.

— Какво искате да кажете?

— Че няма да вкусим нищо, което тази персона е докоснала. Тя се е вкочанила от мръсотия.

— Трябва да вземете в предвид, че не се намирате в Ню Йорк или Сан Франциско, сеньор.

— На мнение сте, че само на тези две места хората могат да бъдат чисти?

— Добре де, вие сте мои гости, така че трябва да ви вървя по хатъра. Ще се погрижа за друга готвачка.

— Нима имате друга?

— О, няколко! Тук живеят още неколцина млади сеньорес и сеньоритас — роднини на сеньор Ролан, които са тук на гости. Тези дами с удоволствие ще ми окажат услуга.

Това беше тлъста лъжа, ала Олд Файерхенд се престори, че вярва.

— Ама я се разположете удобно, освободете се от тези тежки оръжия! — подхвана Хуанито отново.

— И през нощта ли ще останем в тази зала?

— Не.

— В такъв случай няма да сваляме тук пушките. Един добър ловец никога не се разделя с оръжията си.

— Тогава нека ви покажа стаите.

— Стаите? Ние се нуждаем само от една. Свикнали сме да спим заедно.

Хуанито смръщи чело, но се овладя.

— В крайна сметка не мога да ви натрапя удобствата. Нейсе, останете си заедно щем като другояче не щете. Та позволете значи да ви заведа до стаята ви!

Хуанито взе свещта и закрачи пред гостите към дясното крило на постройката. Отключи там една врата и ги пропусна да влязат.

Стаята беше малка. Нямаше даже амбразура за прозорец. Който бъдеше заключен тук, се превръщаше в затворник, без да има възможност глътка свеж въздух да поеме. Тази мисъл веднага премина през главата на Олд Файерхенд. Ето защо метна незабавен поглед към тавана. Видяното го успокои. Потонът не беше висок и се състоеше само от прости дъски, положени от зид до зид. В тези оскъдни на дъждове краища това бе напълно достатъчно.

Край масата в средата стояха два стари стола.

— Сядайте, сеньорес — подкани Хуанито, — аз ще се погрижа и за постелята. Сега вие сте тук като у дома си и можете да махнете оръжията си. Аз веднага се връщам.

С тези думи той тръгна.

— Ама тоя тип трябва да бере голям страх от пушките ни! — рече Херман.

— За него е важно да не са ни под ръка. Магарето обаче малко се попрестара.

— Тук нещо хич не ми се нрави. Няма даже и прозорец. Заключат ли ни, едва ли ще съумеем да опазим кожите.

— О, напротив! Ще се измъкнем през покрива.

— Толкова ли е рехав?

— Надявам се. Още сега ще проверим.

Олд Файерхенд се покачи на масата. Беше толкова висок, че почти достигаше с глава тавана. Когато го натисна с ръце, той малко поддаде.

— Виждате ли? Тук при всички случаи ни остава път за навън.

Нямаха време до го обсъдят, защото Хуанито се върна бързо и просна няколко завивки в ъгъла, които щяха да служат за постеля.

— Тъй, сеньорес. Настанете се удобно! Разсъблечете се!

— За вас, изглежда, е много важно да се разположим удобно.

— За мен? Не. Казвам го единствено заради вас. С други думи аз съм свикнал, когато съм гост на някой веднага да се освобождавам от оръжията си. Който не го прави, оскърбява домакина, защото по този начин намеква, че му няма доверие.

— Домакинът всъщност сваля ли оръжията си?

— Да. Аз има в пояса си само револвера. Вижте, ето го! Хуанито измъкна оръжието от пояса и го остави на масата.

Ето защо сега и Олд Файерхенд облегна пушката си в ъгъла. Херман стори същото със своята. Хуанито явно остана доволен.

— Така повече ми харесва. Ще отида да хвърля едно око дали печеното е готово. Бихте ли позволили лично да ви обслужа, сеньорес?

— С удоволствие.

Хуанито отново изчезна. Олд Файерхенд бързо пристъпи към лежащия на масата револвер.

— Човек не може да знае какво ще се случи. Възможно е да се стигне до стрелба. А при това положение ще е все пак по-добре да сме обезвредили тази вещ.

Той извади патроните от барабана и остави оръжието на мястото му. Едва го бе сторил и Хуанито се върна, носейки в ръце един поднос с пресни тортиляс^[1] и примамливо ухаещи късове печено месо.

— Ето, сеньорес, яденето ви!

Олд Файерхенд и Херман се настаниха.

— Дали няма да се намери още един стол? — попита Огнената ръка.

— За кого? Да не би за мен?

— Да, разбира се. Та нали не можете да се храните прав.

— Благодаря, аз няма да ям. Това е за вас, аз вече хапнах.

— Ако не ни правите компания, няма да ядем и ние. Ние сме ваши гости и вие трябва да вземете участие във вечерята.

— Е добре, ще го сторя за ваша воля, сеньорес.

Хуанито излезе и скоро се върна с един стол и парче студено месо.

— Ха така — ухили се Олд Файерхенд. — Ще видите, че на трима се услажда повече, отколкото на двама. Моля, не се стеснявайте!

Хуанито си взе една тортиля и захапа — значи не бяха отровни.

— Сега от месото! Заповядайте!

Олд Файерхенд извади ножа си, отряза едно парче от печеното и го поднесе на Хуанито.

— Благодаря — каза домакинът бързо. — Предпочитам да ям от студеното.

— Всъщност и ние двамата. Но това тук трябва да си поделим. Вземете си от печеното!

— Задръжте го за вас. Аз не съм му голям почитател!

Но Олд Файерхенд настояваше на своето. Хуанито изпадна в голямо затруднение. Той опита всевъзможни претексти и извинения.

— Бих желал да видя човека, който не може да вкуси печено говеждо! — извика накрая ловецът разгневен. — Сам ще сте си виновен, ако поведението ви ми се стори подозрително!

— Подозрително? Как тъй подозрително?

— Понеже упорито отказвате да посегнете и си вземете! С това месо нещо не е наред, аз няма да ям от него.

— Аз също — изрази съгласие Херман. — Tempestad!^[2] Да ме оскърбите ли искате, сеньорес?

— Да не споделите с нас трапезата, е също своего рода оскърбление! Но да не се впускаме в празнословия. Аз съм мексиканец, а не англичанин. Искам да умре не като англичанин, а като мексиканец.

Лицето на Хуанито стана пепеляво.

— Сеньор, какво искате да кажете с тези думи? — попита.

— Е, ами тук не е ли умрял някога си един англичанин?

— Не.

— След като е ял месото ви, отровено от старата?

— Луд ли сте?

Хуанито беше скочил от стола. Очите му мятаха искри.

— Луд? — попита Олд Файерхенд невъзмутимо, ала добави със силно натъртване: — Напротив, толкова съм си добре с ума, че ухото ми чу всичко, което уговорихте с дъртата си вещица.

— Уговорил? И какво пък?

— Че тя ще получи сто долара и тоалета ни!

— Tormenta!^[3]

— Вие пък искате да вземете останалото и конете.

Олд Файерхенд си седеше спокойно и се усмихваше с привидно равнодушие.

— Сеньор! — избълва с усилие Хуанито. — Не ви разбирам!

— Затова пък толкова по-добре аз те разбирам, убиецо! Ти, ти си Злия дух в Долината на смъртта, за когото спомена майка ти! Ти искаше днес да ни убиеш, за да се добереш до парите ми, ала тия работа няма да ти се удаде, както предишните ти скверни деяния!

— Няма? — изскърца зъби Хуанито. — Точно тя ще ми се удаде, толкова повече сега! Заминавай за пъкъла!

Казвайки го, той грабна револвера от масата и натисна спусъка. Оръжието изщрака напразно. Натисна повторно — пък същото.

— Не си прави труда! — ухили се Олд Файерхенд. — Ние се погрижихме да не може осата повече да жили. А сега нека ти покажем и нашето жило. Ето го. Каква ще стане сега тя с теб, сеньор?

Олд Файерхенд измъкна с тези думи револвера от пояса си, Херман стори същото.

Хуанито кажи-речи се бе парализирал. Виждайки сега двете оръжия, животът отново се върна в него. Преди някой от двамата да съумее да му попречи, той изскочи навън и тресна вратата. Ключът изщрака в ключалката, резето издрънча.

— Пленени! — изхили се подигравателно отвън.

— Да, пленени — отбеляза Херман. — И за това сами сме си виновни!

— Нищо не вреди, мастър. Тоя смотаняк си въобразява, че ни е надхитрил. Глупост щеше да е, ако бях стрелял по него, защото той ще ми каже много от това, което искам да знам. Стига да бях пожелал и нямаше да ни се измъкне. Та нали бе необходимо само да застана между него и вратата! Сега ще минем през тавана. Може би ще ни се удаде да го подслушаме — по този начин ще узнаем повече, отколкото ако опитаме да го притиснем. Да изгасим свещта! Би могла да ни издаде. И да преместим масата до външната стена! Елате!

Той духна свещта и я мушна в джоба. После се качи на масата, която бяха сложили до външния зид и започна да откъртва с приклада на тежката си пушка една дъска от тавана. След известни усилия успя — дъската се освободи със силен трясък.

Сега не му бе трудно да се набере и да се измъкне навън в края на покрива.

— Качвайте се и вие с пушката си! Аз държа дъската.

Няколко мига по-късно Херман се намираше при Олд Файерхенд.

— Тихо! — предупреди ловецът. — Би следвало да се очаква, че вдигнатата от изкъртването на дъската дандания е била чута. В този случай Хуанито ще дойде да надзърне.

Но изтече една минута, без да се случи нещо.

— Всичко се нарежда отлично — прошепна Олд Файерхенд. — Ние се намираме върху дясното крило и трябва да преминем по средната част отсреща към лявото, където е стълбището. Възможно най-тихо. Не е изключено тоя Хуанито да се намира с дъртата в някоя от стаите под нас. Така че да не вървим по дъските, а по външния зид, за да избегнем шума.

Двамата започнаха да се придвижват предпазливо напред, Олд Файерхенд начело и скоро достигнаха лявото крило. Откриха в покрива един капак, под който видяха тясна стълба и заслизаха по нея.

Но още не бяха достигнали долните стъпала и Олд Файерхенд спря заслушан.

— Чувам гласове. Изглежда е Хуанито.

— Къде може да е?

— В стаята до нас. При момичето, което ни предупреди.

— Да, тя нали каза, че живеела до стълбите.

— Вратата май е отворена. Да слезем! Може би ще чуем нещо, което ще ни допринесе полза. Но тихо!

Хуанито наистина се намираше при Анита. Подслушвачите долавяха всяка дума, изговаряна вътре. Но след късо време приближиха стъпките на трето лице, което идваше отдясно. От тази страна стоеше Олд Файерхенд. Той се дръпна бързо на стъпалото на стълбището, фигурата се плъзна край него, без да го забележи и влезе в стаята при Хуанито и Анита. Беше старицата.

 

Изскачайки от стаята на двамата гости, Хуанито я заключи, измъкна ключа и сложи голямото желязно резе, с каквото тук всяка от тежките врати бе снабдена. После побърза към старата.

— Ядоха ли? — попита тя.

— Нито хапка!

— Защо не?

— Тези негодяи поискаха да съм ядял и аз с тях. Аз естествено не можех да го сторя и те се усъмниха. Представи си, знаят за оня англичанин!

— Невъзможно! Освен нас двамата нали никой друг не разбра за тая работа!

— Така си мислех и аз, ама сега бях вразумен.

— Непонятно! Те всезнаещи ли са?

— Глупости! Но знаят също така, че месото е отровно!

— Не може да е вярно!

— Самите ми го казаха! Да, знаеха дори че ти щеше да получиш сто долара и дрехите.

— Наистина ли? — попита старата изплашена.

— Да.

— В такъв случай те са подслушали разговора ни.

— Много е възможно. Когато тръгнах оттук, стори ми се, като че някой се шмугна покрай мен в коридора. Аз спрях наистина, но не долових нищо повече.

— Тогава е сигурно, че са подслушвали.

— Да, сигурно е, още повече като се замисля за по-нататъшните събития. Бях оставил револвера си при тях. Те са махнали патроните и когато поисках да ги застрелям, той не гръмна.

— Tormenta!

— Изскочих от стаята, преди да са могли да ми попречат и ги заключих.

— Всички дяволи! Било е много умно от ваша страна. Ама не могат ли да се измъкнат все пак?

— Не, и дума да не става!

— Какво ще правим сега?

— На сутринта ти ще ги пуснеш и ще им кажеш, че съм заминал нанякъде с коня. В действителност аз ще съм скрит в двора и ще ги гръмна веднага щом излязат от къщата.

— Много добре. Труповете ще зарием, както навремето тоя на англичанина.

— Но трябва да побързаме с тая работа, че да не вземе Ролан да ни изненада. Той може утре вече да си дойде.

— А Анита е още в къщата!

— Да. Тази нощ тя трябва да се махне. Ролан така заповяда. Като се върне, не бива да я види пак тук.

— Разкарай я тогава!

— Още сега отивам при нея и ще уредя нещата.

Хуанито завари Анита да седи в стаята си край горяща угарка от свещ. Виждайки го да влиза, тя се надигна и отстъпи боязливо пред него в ъгъла.

— Остани си седнала! — заприказва я оня. — Защо бягаш от мен?

— Какво правите тук?

— Дойде време да изпълня заповедта на Ролан. Ти трябва да отидеш в рудника.

— Няма да вляза там! Ще се браня до сетния си дъх!

— Не ставай смешна! Какво можеш да постигнеш срещу мен? А даже и да беше по-силна, пак щеше да бъдеш принудена да се примириш. Защото щях да те заключа тук, додето гладът и жаждата така те омаломощят, че да не можеш да си помръднеш крайниците.

— Per todos los Santos!^[4] Кълна се, че няма да ме отведете във вашата ужасна живачна мина!

В този момент приближи старата. Беше чула клетвата.

— Откачила ли е повлеканата? — изруга мръсно тя. — Да не би да си мисли, че може да ни се противи?

— Тъкмо това рече.

— Е, докажете й тогава противното! Действайте, де! Аз ще ви помогна!

Жената простря ръце към момичето, ала отскочи с болезнен крясък.

— Diablo! Тя удря!

Анита я беше угостила с един юмрук в лицето.

— Сеньор, нима не виждате, че ме бие? — изкрещя вещицата. — Какво стърчите там? Че помогнете ми, де!

— Остави я, дърто! Не се меси в моите работи!

— Тя ме удари!

— Ще си получи наказанието. Срещу мен няма да посмее да вдигне юмрук!

Хуанито се обърна отново към момичето.

— Внимавай!

Анита трепереше от възбуда. Хуанито се изхили подигравателно.

— Глупава котка! Едно посягане от моя страна и край с тебе!

— Ами опитайте!

— Ба! Нямам мерак да се боричкам с теб. Ти от само себе си ще се смириш. Трябва с нещо да те извъртя по главата. Та ти се държиш с такава увереност, като че очакваш помощ.

— И я очаквам.

— От кого?

— От двамата сеньорес, които дойдоха с вас.

— Това ли било? Сега разбирам! Само че ти се заблуждаваш. Тези двама мъже са наши най-добри приятели.

— Лъжете! Човек да не би да трови приятелите си?

Хуанито отскочи сащисано.

— Трови? — попита. — Момиче, какво искаш да кажеш?

— Че вие двамата сте отровили някакъв англичанин и сега искате да отровите и тези непознати сеньорес!

— Tempertad! Сега ми просветна. Зная, ти си подслушвала!

— Да.

— И си предупредила сеньорес?

— Да. Те ще чуят моя вик за помощ и ще дотичат!

Хуанито закима бавно.

— Затова значи тази съпротива. Сега всичко ми е ясно. Но ти си си направила погрешно сметката. Тези почтени и добри сеньорес, от които очакваш спасение, въпреки твоето предупреждение вкусиха отровата. Труповете им лежат заключени в стаята, в която седнаха на последната си трапеза.

Анита пребледня.

— Лъжете!

— Да ти покажа ли труповете?

— Я не се занимавайте с безполезни дрънканици! — намеси се тогава старата.

— Да, имаш право. Тя не го заслужава. И за да осъзнае, че всяка надежда е напразна, още сега ще я обезвредя. Ела насам! Иска ми се все пак да видя дали и срещу мен ще се отбраняваш.

Хуанито протегна ръце.

— Назад! — изкряска Анита.

— Ба! Ей сегичка ще те спипам! — захили се оня и я улови с две ръце.

За негова изненада Анита спокойно допусна това да се случи и остана неподвижна, с вперен към вратата поглед.

Дъртата беше по-внимателна от Хуанито. Тя се извъртя и водя застаналия на входа Олд Файерхенд.

— Cielo! — изграчи.

Сега се извърна и Хуанито.

— Дявол! Какво е това?

— Това е помощ в беда. Но не за теб, мерзавец и десетократен злодей!

— Ох, вие не сте мъртви, не сте отровени? — извика радостно Анита.

— Не, детето ми…

— Но все пак ще умрете! — ревна Хуанито и се хвърли към Олд Файерхенд да го улови за гърлото.

Но крива му излезе сметката с противника.

Ловецът го посрещна с могъщ юмручен удар в гърдите, от който Хуанито отхвърча назад към пода. Преди изобщо да го е споходила мисълта да събере нови сили, Олд Файерхенд беше вече коленичил върху него и му стегна ръцете към тялото с ласото си.

Старицата поиска да се възползва от този миг и да избяга, ала от вратата пристъпи Херман към нея, и тя се отдръпна с крясък в стаята.

— Останете тук, благородна сеньора! — ухили се Херман. — Аз изпитвах такъв копнеж по вас, че не можех повече да чакам. Побързах да дойда, за да ви прегърна и притисна до сърцето си.

Той също бе държал ласото си в готовност и сега така го уви около тялото на старата, която така и не понечи да се отбранява, че тя не бе в състояние да помръдне крайници. После я облегна като вързоп в ъгъла.

От удара на Олд Файерхенд на Хуанито бе секнал дъхът.

Той зяпаше спазматично уста за глътка въздух. Сега напълни отново дробовете си.

— Каква е тая работа? — извика. — Нападате ме в собственото ми жилище? Знаете ли какво означава това?

— Да. Това означава, че с теб е свършено.

— Не смейте да слагате ръка на мен! Изисквам да бъда незабавно освободен!

— Можел си доста добре да свириш, както чувам. Ето ти моя отговор.

С тези думи Олд Файерхенд стегна така сурово ласото, че пленникът закрещя от болки.

— Тъй. И ако все още не си доволен, ще стане и по-добре!

Анита коленичи на пода и сключи ръце.

— Боже, о, Боже, благодаря ти! — заговори молитвено тя. — Никога през живота си няма да забравя този ден и час. Ти ми изпрати спасители в най-големия страх и злочестина, на мен и всички онези, които чезнат тук и ще бъдат освободени благодарение на тях. Хвала и слава на Теб во веки!

Изрече го с такава жар, че Олд Файерхенд и Херман бяха дълбоко покъртени.

— Сега пропява стърчиопашката — косеше се от яд дъртата. — Ама ястребът ще се спусне върху нея, преди да го е счела за възможно!

— Да, моли се, развратнице! — изсъска и Хуанито. — Мислиш, че си се спасила, но се лъжеш. Почакай само! С вас много-много няма да се церемонят.

Крайно възмутен, Олд Файерхенд срита безсърдечния човек.

— Негоднико! — извика. — Ти си по-лош и от най-злия скот! Нас, които те спасиха от бесния вълк, ти поиска за благодарност да отровиш. А тук… но жалко за думите, които човек хаби за такъв мерзавец. Доня Анита, имайте добрината да ни разведете из къщата. Трябва да се запознаем с помещенията, за да знаем в дадения случай какво да правим. Но нека взема преди това ключа.

Олд Файерхенд посегна рязко към врата на старицата и измъкна връвта с ключа.

— Няма ли някой ключ-майка, пасващ за ключалките на всички врати тук?

— Два — отговори Анита. — Единия държи лично сеньор Ролан, а Хуанито носи винаги другия в джоба на панталона си.

— Да видим!

Ключът беше там и тримата започнаха обиколката си. Намериха всичко заключено, също външния вход. Олд Файерхенд тикна и голямото резе, за да не може да бъде изненадан от Ролан. Предпазливостта го повеляваше, макар да бе още рано да се мисли за неговото пристигане.

Сред другите провизии в кухнята откриха и една торба пълна с мухлясало царевично брашно, в което се подвизаваха брашнени червеи и буболечки.

— Това нещо, забъркано със студена, воняща вода, рудничарите получават като единствена храна — обясни Анита.

— Да не би с червеите?

— Другояче не. Старата не си губи времето да отстранява гадинките. Веднъж ми каза, че брашнените червеи били много добри за затворниците, след това лакомство хората направо си пеели и подсвирквали по време на работа.

— Ах, почакай! Тя самата по-късно ще заподсвирква!

В стаята на Хуанито намериха един бич от дванайсет сплетени ремъка. Всеки от тези ремъци имаше на края си възел. Това бе инструмент за мъчения от най-лоша проба.

После откриха разни пранги, белезници и вериги. Бяха така изработени, че да държат крайниците на окованите непосредствено един до друг. От всяка верига висеше чук за разтрошаване и малка лопата с къса дръжка. С тях затворниците можеха да работят, без да разделят ръце.

Олд Файерхенд разгледа внимателно уредите.

— Изглежда, на пленниците са оковани и ръцете, и краката. За опит за бягство в случая наистина не може да се мисли. Тук лежи едно ключе, което пасва на ключалката на веригите. Затворниците още през тази нощ ще бъдат освободени!

— Боже в Небесата, каква радост ще бъде за тях! — извика Анита.

— Предчувствам само, че за някои от тях смъртта ще е по-добра от свободата. Да се върнем при нашите пленници!

Олд Файерхенд държеше бича в ръка.

— Сега ще се позабавляваме малко с тези почтени люде — каза той после. — Но за тая цел тук е твърде тясно, хайде да навестим фамозната „зала“, в която бяхме най-напред!

Олд Файерхенд сграбчи Хуанито и го метна като чувал на рамото си. Херман вдигна старата, а Анита взе свещта. Така се отправиха към „залата“, където сложиха пленниците на пода. После вързаха Хуанито по такъв начин, че гърбът му да не е защитен от ласото.

— Какво означава това? — заруга той.

— Скоро ще узнаеш, драги мой.

— Настоявам да бъда освободен! Сеньор Ролан ще дойде още днес… той ще отмъсти за мен.

— Де да дойдеше, много щеше да ми е приятно! За съжаление обаче той е все още възпрепятстван.

— Какво знаете за него?

— Твърде много. Беше за запътил нагоре към Синята вода. Но там не можа да постигне намеренията си и бе принуден да бяга. Сега е преследван, като аз избързах пред преследвачите, за да мога час по-скоро да завържа едно мило запознанство с теб.

— Значи изобщо не сте възнамерявал да купувате живак?

— Какво ще го правя тоя живак? Тук ти се остави здравата да бъдеш баламосан.

— Поврага!

— Да. Положението ти не е най-доброто. Имам някак си предчувствието, че скоро ще ти бъде стъкмена нова кърпа за врат, и че ще предадеш Богу дух на място, което се намира няколко стъпки над земята.

— Надсмивам се над приказките ти. Мога да си бъда съвсем спокоен. Кой ще ме обвини в някое прегрешение?

— Аз самият. Ти ще ми изпееш всичко, което ти тежи на съвестта. Впрочем и аз мога да се явя като обвинител. Ти искаше да ни отровиш.

— Лъжа!

— Ние ще изследваме месото.

— И преди туй ще турите отровата, нали? Така вината ще падне върху нас!

— Човече, ти наистина си един пъклен злодей! От теб и Дявола може да се поучи. Но да не си губим времето на вятъра! Имаме доста работа. Та отговори ми сега, от колко време си на служба при Ролан?

Хуанито замълча дори и когато Олд Файерхенд повтори въпроса си.

— Е — каза ловецът, — ще опитам тогава при донята. Дамите обикновено са по-учтиви. И тъй, сеньора, от колко време е на работа този мъж при вашия господар?

Старата също не отговори.

— Аха, малко комедия ли искате да ми разиграете? Съгласен съм. Само че ролята ще завърши доста плачевно. С други думи имам намерение да ви поразвържа езиците.

Той се обърна към Анита.

— Прощавайте, сеньорита, че няма да мога да и спестя един тягостен миг! Аз уважавам човека дори във врага си. Тези две създания обаче са лишени от всякаква човечност и не заслужават да бъдат третирани като хора. Този бич лепне от кръвта на невинни затворници. Аз само ще постъпя справедливо, ако го използвам като средство да отворя устата на тези хора.

Изявлението тутакси възвърна говора на Хуанито.

— Да не би да се тъкмите да ни линчувате? — извика той. — Само посмейте!

— Ще посмея. За всеки отговор, за който ми оставаш длъжник, получаваш един удар. Внимавай! Веднага ще разбереш, че работата е сериозна.

Олд Файерхенд обърна съпротивляващия се Хуанито, сложи левия крак на рамото му и хвана удобно камшика.

— Тъй! А сега питам за последен път. Откога заемаш поста си при твоя господар?

Никакъв отговор.

Тогава бичът изсвистя и стаята прокънтя от един ужасен крясък. Удареният прехапа устни, за да не изкрещи отново, и пое свирещо дъх. Дори старата бе изревала с него.

— Е, отговора! — настоя Олд Файерхенд, като издигна заплашително бича. — Иначе ще получиш три удара, вместо само един!

— От… от… вече… вече пет години — прозвуча разтреперан от болка и ярост гласът му.

— Познаваш ли някой си Уилкинс?

— Не.

Ударите бяха оказали своето въздействие. Хуанито отговаряше, макар да не казваше истината.

— Или някакъв Адлер?

— Не.

— Съветвам те, бъди откровен!

— Мога да кажа само онова, което знам.

— Ами казвай го тогава! Къде се намира живачната мина?

— Това не знам.

— Къде са работниците?

— Нямам представа.

— Че нали си надзирател!

— Нещата, за които питате, са тайна на сеньор Ролан.

— Ти сам се нарече негов довереник.

— Такъв съм, но само не в това отношение.

— Тогава сигурно не ти е известно и къде се намира входът за живачния рудник?

— Така е.

Хуанито може би смяташе, че с тези лъжи ще се отърве, ала тозчас получи по гърба нов тежък удар.

— Зная! Зная! — изрева.

— Е, къде?

— В щерната.

— Ключове необходими ли са?

— Да, моят ключ-майка.

— Всеки миг, който оставим невинните жертви още да изнемогват, е престъпление. Доня Анита, страх ли ще ви е, ако ви оставя един час насаме с тази старица?

— О, не, сеньор! Та нали ще сте наблизо.

— Хем да не я развържете! Най-добре въобще да не й отговаряте! За всеки случай задръжте револвера ми! През това време ние ще отидем в рудника да освободим клетниците. Ти, Хуанито, ще ни водиш. Само не си мисли да подириш спасение с някоя задна мисъл! Имаш си работа с хора, които те превъзхождат. Елате, мастър Адлерхорст!

След като даде на Анита още няколко указания за линията на поведение, Олд Файерхенд отнесе Хуанито в неговата стая, окова му ръцете и краката с намерените преди туй белезници и пранги и едва тогава го освободи от ласото.

После се снабдиха с фенери, направиха и останалите необходими приготовления и започнаха трудната разузнавателна обиколка.