Карл Май
В долината на смъртта (13)

13. ПРЕДВЕСТНИЦИ НА УЖАСА

Олд Файерхенд бе взел пак Джон Форнър на яхтата, тъй като боцманът много добре познаваше течението на реката и следователно можеше да бъде от голяма полза. Както вече бе споменато, нападението бе извършено в близост до Олив сити. Планът на ловеца включваше да се спусне с яхта до устието на Драй Крийк и после да плава нагоре по него, докъдето е възможно. „Сухия поток“ по това годишно време представлявал, както увери Форнър, една доста представителна река — поне в долното си течение, и можело да се пътува на значително разстояние нагоре. От мястото, след което яхтата вече нямаше да може да продължи, Олд Файерхенд възнамеряваше после да язди с Херман до Дос Палмас, който представляваше крайната южна точка на намиращата се по онова време^[1] още в строеж линия „Южен Пасифик“. От Дос Палмас после вече не беше далеч до Долината на смъртта, която трябваше да се търси в планините Сан Бернардино Рейндж.

Всичко вървеше според желанието. Яхтата пътува през цялата нощ — първо по течението на Колорадо и после нагоре по Драй Крийк. Когато Олд Файерхенд напусна в ранното утро парахода с Херман фон Адлерхорст, можеше да се надява, че далеч е изпреварил преследваните.

Яхтата отплава обратно за Юма с Джон Форнър на борда, а ловецът и Херман поеха пътя си с конете. Тъй като тези си бяха отпочинали, още в следобеда достигнаха своята цел.

Дос Палмас беше малка, скучна дупка и се състоеше от неголям брой ниски къщи, от чиито бели мазилки в знойното слънце заболяваха очите. Голи дечурлига се въргаляха из прахта. Дрипави фигури се облягаха по зидовете. Никакъв кладенец, никакво зеленеещо се дърво не се виждаше. Живот в картината внасяха единствено подивелите кучета, които се хапеха навсякъде наоколо.

Далеч навън по лишената от трева равнина, досами хоризонта, се виждаха да се движат дебнешком отделни койоти — прерийните вълци. Тези койоти нерядко биват тласкани от глождещия ги глад в пределите на населени места. Понякога се случва някое от тези животни да побеснее от глада, жаждата и зноя и да причини ужасни беди сред жителите.

Двамата пътници се огледаха най-напред за някой магазин. Съобразно ролята, която възнамеряваше да играе в Долината на смъртта, Олд Файерхенд трябваше да смени траперското си облекло с някое друго. За щастие той намери в някакъв дюкян един украсен с богата везба мексикански тоалет, правен точно като за неговата могъща фигура и на това отгоре още един костюм, който прилягаше на Херман.

После се осведомиха за някоя странноприемница, където да могат нещо да хапнат. Бяха насочени към една къща, от която, като се имат предвид тамошните условия, останаха доволни.

Тя притежаваше корал за конете, стая за хората и една лишена от прозорци бърлога, наречена кухня. С нея граничеше градина, включваща най-голямата гордост на цялото селище — едно пет фута високо черешово дърво с три тънки като пръст клона, изцяло без листа.

Съдържател нямаше, а само стопанка, която поднесе на двамата гости поисканото вино.

На един грубоват дървен стол се бе сгушил в клекнало положение някакъв млад човек, който кратко и неподвижно бе вперил взор пред себе си. Забелязвайки съчувствените погледи на двамата клиенти, съдържателката каза гордо:

— Моят по-малък син, сеньорес. Той има дарбата на ясновидец.

— Какво иска да каже с това? — попита Херман тихо Олд Файерхенд.

— Той е слабоумен, умопобъркан.

— Аха, пренос от индианските схващания!

— Да. Безумните из тези райони биват считани едва ли не за свети. Той е просветлен от Духа и във всички негови объркани слова за хората лежи някакъв по-дълбок смисъл. Виждате ли с каква любов е прикован погледът на тази майка към клетия човек?

— Той сега си почива — каза тя радушно. — По-късно, когато Духът се спусне отново над него, бихте могли да му поставите своите въпроси и той ще ви отговори на всичките… Санта Мадона! Какво е това?

В селището се надигна врява. Доловиха се крачки на тичащи хора и изпълнени със страх викове.

— Какво ли може да се е случило? — попита жената. — Да не би пак някое убийство? Човешкият живот сега вече нищичко не чини!

 

Виковете станаха по-ясни.

— Бягайте, бягайте! — крещеше пронизително някакъв глас. — Заключвайте вратите!

— Света Майко Божия! Сигурно пак някой побеснял вълк! Той ще е третият от късо време насам!

Двамата мъже пристъпиха до прозореца. Виковете идваха по-близо и по-близо.

— Койот, побеснял койот! Пазете се! Заключвайте вратите!

— Ние можем да бъдем спокойни — рече жената. — Моята врата е здрава. Горко на клетника, когото докопат зъбите на побеснелия!

Добрият прериен ловец винаги запазва присъствие на духа, дори между четирите стени на някоя стая. Едва чул за бесния вълк, Олд Файерхенд вече държеше пушката си готова за стрелба.

От прозореца погледът обхващаше едно малко площадче, на което от различни страни излизаха два пътя. Тъкмо в този момент отдясно се зададе в тръст един ездач. Той изглежда бе чул виковете, но не ги бе разбрал; безгрижно остави коня си да върви и погледна с любопитство вдигащите гълчава хора.

Когато го забеляза, съдържателката изкрещя.

— Боже помогни! Синът ми! Отвори припряно малкото прозорче.

— Хуанито! — извика. — Бесният вълк!… Бързо, бързо!

Ездачът изглежда все още не схващаше точно нещата, защото сложи ръка на ухото. Гюрултията отстрани и пронизителните крясъци на майка му способстваха да не разбере нито едното, нито другото. Внезапно обаче му стана ясно и без да е чул думите.

Отстрани приближаваше в бесен бяг голям сив койот. Влачеше по земята вкоравената от мръсотия, сплъстена опашка. Козината му бе крастава, очите хлътнали дълбоко в кухините, костите и ребрата като че се канеха да пробият кожата, а езикът се бе проточил от разпенената муцуна. Той тичаше право към ездача.

— Хуанито, бягай, бягай! В името на Бога и вси светии! — крещеше жената.

Едва сега той видя ужасния враг. Смушка коня с шпорите, който се изправи на задните крака, и измъкна револвера от джоба си. Може би вълкът щеше да го подмине, ала невъздържаното движение на ездач и кон привлякоха вниманието на побеснялото животно. То спря внезапно, отправи коварно горящите очи към младия мъж и се приготви за скок.

Застрашеният незабавно натисна спусъка, ала куршумът пропусна. Вълкът очевидно се стресна от изстрела. Той отскочи встрани, подви опашка и нададе грозно ръмжене. Ездачът се възползва от това миг да даде още два изстрела.

Първият беше пак несполучлив, а вторият само докосна козината на животното и, раздразнено, то се нагласи да поднови осуетения скок.

От улицата, по която бе дошъл вълкът, дотичаха две големи псета. Козината им беше раздърпана и изпохапана. Кървяха от няколко рани. Сигурно вече се бяха счепкали с вълка и загубили битката. Те пристигнаха тъкмо навреме и се нахвърлиха върху него в мига, в който той вече се канеше да се метне върху ездача.

Хуанито се възползва от случая и даде четвърти изстрел върху вълка, но и той не улучи. После насочи коня в галоп към къщата на майка си.

— Бързо, бързо! — извика изпълнената със страх жена от прозореца и се втурна да отвори вратата.

Беше догадила правилно — вълкът идваше по петите на ездача. Той беше прехапал крака на едното куче, а с друго щракване на челюстите бе направил и второто небоеспособно.

Хуанито скочи от седлото пред къщата, плесна коня да избяга и с един скок се шмугна през пътната врата. Втурна се в стаята и съдържателката го последва. Но в страха си и двамата забравиха вратата отворена.

— Спасен! Слава Богу! — провикна се Хуанито.

— Да, да бъде благословена Светата Дева! Ако ти не… Господи, мили Боже! Той е тук!

Очите на жената се бяха отправили към отворената врата където се появи вълкът. Той видя изплъзналия му се ездач и направи висок, дълъг скок към него.

Хуанито се отмести встрани, ала се спъна и падна на пода.

В този момент в къщата проехтя изстрел. Барутен дим изпълни стаята. Олд Файерхенд беше повалил койота.

— О cielo!^[2] — закрещя момъкът в смъртен страх. — Помощ!

— Хвана ли те? — извика майката. — Света Дево Мария!

Викът заглъхна в нова врява. От вратата долетя силен двугласен вой.

— Кучетата! — изкрещя Херман. — Те са побеснели. Пазете се от тях!

Гласът на Олд Файерхенд прозвуча спокойно в олелията и барутния дим.

— Не се страхувайте!

Веднага се разнесоха два изстрела в такава бърза последователност, сякаш ги бе дал по едно и също време. После прозвуча агонизиращ кучешки вой и още по-високият хленч на майката и сина, докато накрая Олд Файерхенд повели тишина с мощния си глас.

— Някой беше ли ухапан? — попита той.

— Аз не — отговори Хуанито смутено.

— Аз също — прибави треперещо майката.

— Ами че не крещете тогава така, сякаш са ви скалпирали!

— Но моето синче, малкият ми! — изхленчи жената.

— Проверете!

Майката прегледа малоумното момче.

— Светците са го закриляли! Още днес ще запаля една свещ на патрона на този ден!

— Вълкът мъртъв ли е? — попита Хуанито все още изпълнен със страх.

— Естествено. Иначе щеше да ви разкъса на парчета. Погледнете… ей го къде лежи.

Барутният дим се бе разнесъл. Животното лежеше на пода, улучено в главата. Дългият му език висеше от зейналата паст. Жълтите зъби проблясваха от кървавата пяна, а от трупа се излъчваше противна миризма.

— Мъртъв… наистина мъртъв! — потвърди жената, навеждайки се боязливо над животното. — Ние изобщо не сме в състояние да ви отдадем благодарността, която ви дължим, сеньор… Нали, Хуанито!

— Вярно — призна младият мъж, като протегна ръка на Олд Файерхенд. — Приемете моята благодарност, сеньор! Ако мога да сторя нещо за вас, готов съм на драго сърце. Вие имате голямо самообладание и демонстрирахте изключително умение в стрелбата! Погледнете само какъв народ се е насъбрал отвън!

Отначало предпазливо, но после все по-уверено започнаха да влизат хората в къщата и стаята и скоро вече никой не можеше да си намери там място. Възникна безредна гълчава и всички хвалеха бързите действия на Олд Файерхенд.

После трите животни бяха отнесени. Навалицата също малко по малко се разкара.

Накрая майката отново остана насаме със синовете и двамата си гости.

Хуанито беше донесъл и сложил пред себе си на масата едно шише ракия. Едва сега Олд Файерхенд можа да го огледа по-внимателно. Той нямаше още и трийсет. Лицето му имаше странен сиво-жълт оттенък и беше кривоглед. Това обстоятелство, съчетано с широката, лишена от устни уста и изпъкналите скули, създаваше отблъскващо впечатление. Беше лице, което трудно би вдъхнало доверие на човек.

Младият мъж бе изразил благодарността си с едно ръкостискане и сега се държеше студено. Че майка му и брат му се бяха намирали в опасност, той изобщо не спомена. Очевидно не се замисляше по тоя въпрос. Сигурно беше някой безсърдечен човек, ако не и нещо по-лошо.

Докато майка му се занимаваше със слабоумния си син, той изля на бърза ръка няколко чаши в гърлото си.

— Как стана, че си дойде днес, Хуанито? — попита тя междувременно.

— Времето ми се видя твърде дълго.

— Господарят ти все още ли отсъства?

— Да.

— Кога ще се върне?

— Не се знае. Предостави е всичко на мен. Всички грижи и целият товар легнаха върху мен, а в замяна иначе не получавам повече от обичайното. Мътните го взели! Ако и занапред така зачести ще му кажа, че тая работа не ми отърва. По-добре да си вървя.

— Как? Да не би да искаш да се откажеш от положението си? Ти никога вече няма да получаваш толкова високо възнаграждение. Трябва да си дадеш сметка за това.

— Но и никога няма да се подхвърля пак на опасността да бъда отровен.

— Та нали не си зает в същинската работа.

— Ох, трябва да бъда навсякъде, даже при тегелите! Я ме погледни! Цветът на кожата трябва да ти подскаже, че вдишвам живак. Имах намерение да си пестя заплатата и да захвана сетне собствена далавера. Ама не мога да работя свръх сили, докато господарят се хайманосва и предприема дългоседмични разходки с кон.

— Той всъщност накъде замина?

— Нагоре към Синята вода.

Ако Олд Файерхенд и Херман бяха вече удивени, че ставаше дума за живачната мина, то при споменаването на Синята вода вниманието им още повече се повиши.

— За Бога! — възкликна майката. — Какво се кани да прави той там? Та това е територията на неприятелските апачи.

— От тях той не се страхува. Марикопите са при него. Той иска там горе… е, това нито за теб, нито за другите има значение.

Хуанито плъзна недоверчив поглед към двамата непознати.

— Сигурно иска да прибере среброто, което било заровено там горе, а? — подметна старата.

— Не се знае.

— Все пак трябва да ти е казал с каква цел се впуска в едно толкова опасно начинание.

— Естествено, че ми е казал. Аз съм негов довереник. Без мен той е направо за никъде.

— Значи ти сега ръководиш сам цялата работа?

— Съвсем сам. Нали затуй ти казвам, че се съсипвам от бачкане!

Той отново погледна свъсено към двамата гости.

— Това е живот като в пъкъла. Скали, нищо друго освен скали, слънчев зной и отровни изпарения. Дяволът дано отнесе всичко!… Но нека говорим за нещо друго! Вие откъде сте всъщност, сеньорес?

— От другата страна на границата — отговори Олд Файерхенд.

— Значи мексиканци?

— Да.

— Какво ви води в тая дупка?

— Бизнесът.

— Бизнесът? Не ви разбирам. Та в тая окаяна местност бизнес не може да се прави!

— И все пак. Аз съм хасиендеро и открих на моя територия и земя една много добра бонанса^[3].

— Cielo! — подскочи Хуанито. — Наистина ли е добра?

— С голям рандеман.

— Злато или сребро?

— И двете.

— Това се случва рядко, много рядко. Желая ви щастие, сеньор. По какъв начин е свързана тази бонанса с вашето пътуване?

— Среброто ми не се намира на самородни късове, трябва да го извличам от рудата, а за тая цел, както навярно знаете…

— …е необходим живак — вметна Хуанито.

— Така е.

— А-а, сега ми е ясно какъв бизнес ви води насам! Искате да купите живак от сеньор Ролан?

— Да. Защо споменахте тъкмо сеньор Ролан?

— Защото той е единственият по тези места, от когото човек може да го получи.

— Да не би да го познавате?

— Разбира се, аз съм негов служител. Надзирател съм на рудника.

— За вашия господар ли говорехте преди малко?

— Да.

— Значи той не си е вкъщи, както дочух?

— Не. Той отсъства.

— И кога ще се върне?

— Това не знам. Замина за неопределено време. Може да се върне и днес, но и чак след седмици.

— Много неприятно. Аз не мога да чакам толкова дълго.

— И няма да ви се наложи, нали аз съм тук.

— Нима имате пълномощия за сключване на сделки?

— Разбира се.

— Много добре. Вярно ли, че рудникът се намира в така наречената Долина на смъртта.

— Да.

— Кога се връщате там?

— Още днес.

— В такъв случай ще яздим с вас.

— Не става, сеньор.

— Защо не?

— Ролан не гледа с добро око на идването на непознати в долината.

— Нищо не проумявам. Та нали който иска да купи живак от него, трябва да го навести.

— Не е необходимо. Ние сме складирали при майка ми известен запас. Хората, които желаят живак, идват тук.

— Хм-м! Колко имате в наличност?

— Цял центнер^[4].

— Само?

— Да не би да се нуждаете от повече?

— Четирикратно повече.

— Caspita!^[5] Нима можете да употребите толкова много?

— Да, иначе не бих го купил.

— И сте в състояние да платите?

— Аз никога не вземам на версия.

Очите на Хуанито се уголемиха. Той огледа бавно Олд Файерхенд и Херман от главата до петите, сякаш преценяваше физическата им сила.

— Струва ми се само, че нещо сте сбъркал в пресмятането. Купувал ли сте и друг път живак?

— Да.

— И твърдите, че носите достатъчно пари в себе си за заплащането на четири центнера?

— Да. Какво ви става? Искате ли да направите с мен сделка, или не?

— Разбира се.

— Ами недостигащите три центнера?

— Ще ви ги пратя тук.

Хуанито стрелна Олд Файерхенд с кос, дебнещ поглед.

Огнената ръка го забеляза и знаеше също как да го изтълкува. Той означаваше приблизително: Ще паднеш ли в клопката ми? Преди малко ти запретих посещението в Долината на смъртта, но сега, когато зная колко мангизи имаш в себе си, много ми се ще да дойдеш с мен.

 

— Да не си мислите — каза по тая причина ловецът, — че ще купувам котка в чувал? Така не съм съгласен.

— Нашият живак е чист.

— Може, но въпреки това искам да го изследвам. Ще яздя с вас.

— А ако не се съглася?

— Тогава от сделката ни няма да излезе нищо.

— За вас, изглежда, е много важно да видите Долината на смъртта.

— Най-важно за мен е да изследвам живака. Но откровено ще призная, действително съм донякъде любопитен. Мястото има толкова странно име, че човек наистина може да изпита желание да я види тази долина със собствените си очи.

— Хм-м! — изсумтя Хуанито замислено. — Аз навярно бих изпълнил желанието ви, но ако сеньор Ролан се върне, тогава…

— …Няма да се случи нищо повече. Ще кажете, че сме дошли направо в долината и там сме ви потърсили.

— Това действително би било благовиден претекст, срещу който няма какво да се възрази.

— Още повече че ще купим голяма партида от стоката му, за което ще получи една доста значителна сума.

— Е добре, ще опитам.

— Значи ни вземате със себе си?

— Да.

До този момент съдържателката бе слушала мълчаливо. Сега тя бързо приближи.

— Сеньор, откажете се от желанието си — произнесе с почти умоляващ глас. — Вие подхвърляте сина ми на опасността да изгуби мястото си.

 

— О, не! Та нали чухте какво добро оправдание ще има.

— Сеньор Ролан няма да повярва.

— Къде ще върви. Той хич и няма да се усъмни.

— Вие не го познавате. Той е извънредно подозрителен.

— Все пак няма никаква причина да се бои чак толкоз много от присъствието ни в Долината на смъртта.

— И даже и изпървом да повярва, че синът ми не ви е завел, то в крайна сметка пак ще го узнае.

— По кой начин? Да не би вие да ни издадете и да му го кажете?

— Не, но ще научи случката с бесния вълк, ще чуе, че сте спасили Хуанито и сте яздили после с него към Долината на смъртта.

— Дотогава ние вече ще сме си тръгнали.

— Ама Хуанито ще си остане — на него се пише лошо, не на вас.

— Това си е моя работа — рече Хуанито. — Млъкни!

— Не, ти не бива да вземаш сеньорес със себе си!

— Ще ги взема!

Лицето на жената сега изразяваше страх, който трябва да си имаше и друга причина, освен грижата по сина. Тя пристъпи непосредствено до Олд Файерхенд.

— Вие не бихте отишъл, ако знаехте…

— Замълчи, дърто! — пресече я на думата Хуанито грубо.

— Бих си замълчала, както винаги, за да не ти навредя на положението, ала тези сеньорес ни спасиха. Аз съм длъжна да бъда откровена с тях.

— Ама това са само бабини деветини!

— Не, това е истината! Вие трябва да знаете, сеньорес, че Долината на смъртта е опасна.

— В какъв смисъл? Заради жегата?

— Не, а заради Злия дух, който обитава там скалистите образи, който тръгне към Долината на смъртта, е изгубен.

— Не вярвам на тези неща. Та нали и вашият син живее там, пък ви идва на гости.

— Аз съм му дала един чудодеен амулет и той го закриля.

— А-а, ето каква била работата! Ами сеньор Ролан, притежателят на долината? И на него ли Злия дух не прави нищо?

— Може би той също има амулет.

— В такъв случай не берете грижа и за нас! Моят спътник и аз също сме снабдени с чудотворни амулети, погледнете тук!

Олд Файерхенд показа пушката си и тази на Херман.

— Dios^[6], вие се шегувате! Вярвате ли, че с барут и куршуми можете да направите нещо срещу Духа?

— Несъмнено!

— Не, не! Вече и други са били там, които си мислеха същото… един сеньор Уилкинс, някакъв сеньор Адлер, друг…

— Diablo!^[7] Ще млъкнеш ли най-сетне! — ревна й Хуанито вбесен.

— Не, днес няма да мълча! И други хора са тръгвали към долината — мъже, жени, момичета. Никой никога вече не чу за тях.

— Е, тогава сигурно ние ще узнаем нещо. Отдавна съм си пожелавал да видя някой дух. Може би днес това мое желание ще се осъществи.

— Е, да, вие ще го видите, ала мигът, в който той ще ви се яви, ще бъде за вас и последният.

— Майко, говориш несвързани брътвежи!

— Аз ви казах, сеньорес, че по-малкият ми син умее да гледа в бъдещето. Нека го попитаме. Я елате за малко при него!

Жената повлече Олд Файерхенд за ръката към стола, на който клечеше умопобъркания. Тя му представи двамата и попита, посочвайки Огнената ръка:

— Енрике, виждаш ли този сеньор?

Болният надигна полека натежалата глава и се вторачи в Олд Файерхенд.

— Виждам го, виждам го, да — промърмори.

— Добър човек ли е?

— Добър, много добър. Енрике го обикна.

Той го каза може би защото въпреки объркания си мозък бе стигнал до осъзнаването, че Олд Файерхенд бе спасил семейството.

— Той иска да отиде в Долината на смъртта. Бива ли?

— Нека отиде! Нищо няма да му се случи.

— Alabado sea Dios!^[8] Каквото той казва, се сбъдва.

Хуанито се бе изправил и наблюдаваше с гневен поглед сцената.

— Ей на, получи си го! — присмя се той. — Неколцина пътници тръгнаха оттук към Долината на смъртта, прекосиха я и тъй като не се вяснаха пак насам, хората повярваха на глупостите, че били изчезнали. Зъл дух в долината! Повече от смехотворно! Вие да не би да вярвате, сеньорес?

— И през ум не ни минава! — ухили се Олд Файерхенд. — Би трябвало вече да сте го разбрал от думите ми.

— Да. Съвсем безопасен пътят наистина не е, но не заради някакъв си дух, а защото от време на време там се мяркат вражески индианци. Вие нали сте добре въоръжени?

— Да.

— Само пушки ли имате?

Двамата — както Олд Файерхенд, така и Херман — носеха вместо колан широк мексикански шарф около хълбоците си, в който револверите им бяха така затъкнати, че нямаше как да бъдат забелязани. Погледът, с който Хуанито проучваше оръжията, събуждаше малко доверие.

— Имаме пушките си и по един нож — отвърна по тая причина Олд Файерхенд. — Вероятно ще е достатъчно?

— Напълно, тъй като вие сте отлични стрелци, както вече констатирах. Да потегляме ли?

— Ние сме готови. Колко път има дотам?

— Ще са ни необходими четири часа, докато стигнем целта си. Имате ли добри коне?

— По-добри са от вашата кранта.

— Елате тогава!

Мъжете платиха и се сбогуваха със съдържателката с едно ръкостискане.

 

Северно от Дос Палмас се простира обширна камениста равнина без какъвто и да е път или пътека. Тук не се забелязваше също така и следа от някаква растителност. В замяна на това пък слънцето сипеше такава жарава върху сухата, неплодородна земя, че чак очите боляха, макар вече да не бе ранен следобед.

Тримата мъже яздеха мълчаливо един до друг.

Хуанито тайно оглеждаше двамата си придружители, ала те не даваха вид, че го забелязват.

— Как се среща при вас живакът, сеньор? — попита Олд Файерхенд. — В чисто състояние?

— Не, под формата на сярна амалгама.

— Значи като цинобър. Навярно дълбоко?

— Доста.

— Много ли работници имате?

— Не. Цинобърът се намира в такива богати залежи, че се нуждаем от малко сили за добиване на количествата, необходими за обслужване на нашите клиенти.

— В такъв случай сеньор Ролан трябва да е богат мъж.

— Може би.

— Отдавна ли притежава рудника?

— Не знам.

— Няма ли желание да го продаде?

— Още не съм го питал. Той, изглежда, се чувства тук доста добре! Не е женен. Една стара икономка се грижи за домакинството му. Но да не говорим за тези неща! Частният живот на моя работодател не ме интересува.

— Egad! Придавате си мистериозен вид! Някого направо би могло да го хване страх.

— Връщайте се тогава!

— Пък и сте груб! Е, тъкмо това ми харесва. Вие сте особняк. Такива хора обичам. Убеден съм, че ще си допаднем, стига само да се поопознаем малко по-отблизо.

— Може и така да е!

Хуанито смушка коня си и препусна в галоп. Олд Файерхенд и Херман трябваше следователно да сторят същото. Но те не издадоха и с поглед какви мисли ги владеят.

От този момент нататък повече не беше изречена нито дума. Хуанито се придържаше винаги малко напред, за да им отнеме охотата да подхванат разговор. Та нали не знаеше как да отговаря на въпросите им. Освен това още му вреше от думите на майката. Тя в действителност си нямаше никакво понятие какъв пост заема той при Ролан и кой е Злия дух, за когото ги бе предупредила.

След три часа равнината започна да се издига. Показаха се голи планини с остри очертания. Те се сместваха все по-близо едни към други и тъкмо когато слънцето докосна западния хоризонт, ездачите достигнаха една тясна клисура, която се врязваше дълбоко между две високи, стръмни скални стени.

— Входът — отбеляза Хуанито лаконично.

— Към Долината на смъртта?

— Естествено!

Всяка дума, която произнасяше, излизаше мимоволно от устата му.

Клисурата беше дълга. По-късно тя се разшири, след като бе водила доста стръмно надолу, до една широка котловина, при чийто вид Олд Файерхенд неволно спря коня си.

— Да-а, това е Долината на смъртта, личи си — подхвърли той.

Котловината имаше диаметър над три километра. Беше образувана от черни скални стени, които се издигаха почти отвесно и бяха прорязани от тесни, дълбоки цепнатини. Тези стени оказваха зловещо въздействие. Човек оставаше с впечатление, сякаш някога тук е бушувал огромен пожар, окадил в черно скалите, или че това е бил вход към разкалената утроба на земята, затворен едва наскоро със скални отломъци.

Слънцето вече не се виждаше, ала зноят, който беше оставило в тази дупка, не намираше изход и кажи-речи пресичаше дъха на хора и животни. Конете пръхтяха страхливо.

Нито следа от дърво, стрък трева. Мъртво, мъртво, мъртво беше всичко наоколо. Забелязваше се само един-единствен признак на живот.

Точно по средата на безотрадната котловина се издигаше едно възвишение, чиито скални стени се извисяваха отвесно нагоре. Горе, измежду скалистите зъбери бавно се къдреше към висините рядък, сивкав дим.

— Какво пуши там горе? — попита Олд Файерхенд.

— Кратер — отговори Хуанито.

— Я гледай! Огнедишаща планина тук! Не бих предположил наистина! Опасен ли е?

— Не. Единственият белег, че е още действащ, се състои в леката омара, която изпуска. Дим или пара все пак не можеш да го наречеш.

— Има ли как човек да хвърли едно око на кратера?

— Не. Скалите са недостъпни. Твърде стръмно е. Никакъв път не води нагоре.

— И въпреки това горе пребивават хора.

— Не.

— Напротив, сеньор.

— Щях да го зная!

— Не виждате ли тъмната точка там горе на ъгъла? Обзалагам се, че това е човек.

По лицето на Хуанито проблесна ярост.

— Човек? Не. Някоя птица ще е. Ей сега ще го разберем! Оставете си спокойно далекогледа на мястото му!

Той сложи длани около устата и нададе пронизителен крясък, фигурата тутакси се дръпна назад.

— Ето виждате, птица беше! — каза.

— Птицата би отлетяла. Но тази фигура не излетя, а се изтегли.

— Сеньор, аз съм си тук у дома. Щом като не вярвате това, което твърдя, по-добре не казвайте нищо!

— Е, бездруго не беше такова намерението. Но къде е всъщност жилището ви?

— Елате! Скоро ще го видите.

Той препусна напред, така че нямаше възможност да чуе какво си прошепнаха двамата.

— Човек беше — прошушна Херман.

— Разбира се.

— А ако тази скала е вулкан, нека ме изпекат. Мисля, че много добре знам кой е Злия дух, за когото говореше съдържателката.

— Ние ще го закълнем. Но трябва да бъдем предпазливи. Убеден съм, че тоя тип се домогва до живота ни. Да не говорим сега повече! Той не бива да заподозре, че сме го прозрели.

— О, може би вече го подозира! Вие твърде много му възразявахте.

— Беше ми трудно да се сдържа пред нахалството му. Заобиколиха край подножието на мнимия вулкан. Пред погледа им сега се откри задната част на Долината на смъртта. Додето стигаше окото, не се забелязваше никаква следа от човешко жилище. И все пак, там вляво се издигаше някакъв градеж.

Това бяха три каменни зида, изградени до скалната стена под прав ъгъл един спрямо друг, така че образуваха с нея един доста голям четириъгълник.

— Какво е онова? — поиска да знае Олд Файерхенд.

— Моето жилище — отговори Хуанито, който бе изчакал двамата.

— Без прозорци?

— Онова, което там виждате, е само външния зид. Прозорците гледат към вътрешния двор.

— Аха, значи зидовете оформят някакво испанско патио. Но все пак някъде трябва да има врата.

— Тя е там. Да тръгваме!

Хуанито зави зад първия и после зад втория ъгъл. Вратата беше тук-невисока, така че човек трябваше да слезе от коня, и тъкмо толкова тясна, колкото да мине той или животното му. Беше изработена от масивно дърво и обкована с желязна ламарина. Никаква ключалка, ключов отвор, ръчка.

Хуанито слезе и докато скачаха и другите двама от седлата, измъкна пищова от пояса си и зачука силно и продължително. След известно време вратата се открехна леко отвътре. Появи се една избеляла червена забрадка, един дълъг, сух нос и под него сбръчкана, беззъба уста.

— Кой е? — попита грачещ глас.

— Аз. Та не ме ли виждаш, дърта вещице?

— Ах, вие! И гости? Ама това е забранено!

— Не те интересува!

— Сеньор Ролан ще се кара!

— Това си е моя работа. Ще отвориш ли най-сетне?

— Е, щом вие поемете отговорността! На мен може да ми е все тая.

Жената отвори с блъскане напълно вратата и излезе. Имаше досущ вида на онази вещица от детските приказки, която живее в гората и яде децата, сбъркали пътя си към нея.

Ходеше боса и по себе си нямаше нищо друго, освен една стара, парцалива пола и някаква риза, която сигурно никога не е била прана. Краката й изглеждаха порядъчно мръсни, също така кирливи бяха и голите й ръце. Старицата създаваше изцяло впечатлението, като че току-що идва от някое помещение за опушване на шунка, в което е висяла месеци наред и бе изсушена сега до степента на мумия. Тя оправи лишените си от мигли очи към двамата пришелци.

— Влизайте тогава и бъдете добре дошли! При нас ще ви хареса!

Изкикоти се и смехът й прозвуча като триумфалния грак на някой гарван, стиснал плячката вече с ноктите си.

Хуанито влезе, теглейки коня за поводите. Олд Файерхенд и Херман го последваха.

През един мрачен ходник стигнаха в двора. Сега видяха и прозорците на къщата. От стъкла и черчевета обаче нямаше и следа. Те представляваха тесни, подобни на амбразури отверстия.

— Отведете конете си в конюшнята! — рече Хуанито и закрачи напред към едно голо помещение без врата, подкрепящо предположението, че е конюшня, единствено с няколкото железни куки, за които биваха връзвани животните.

— Има ли всъщност в долината някакъв фураж за конете? — попита Херман.

— Нито стрък. Храним ги с царевица, която естествено трябва да доставяме много отдалеч.

— А вода?

— Също твърде малко. В долината няма нито един годен за пиене извор, а само един серен поток. Принудени сме да събираме дъжда в онази щерна там, за да имаме вода. За съжаление обаче тук вали рядко.

Олд Файерхенд пристъпи към щерната. Тя представляваше една дълбока, четвъртита дупка. Той не можа да види дъното, ала го лъхна миризма на вмирисана вода, която тутакси го накара да му опротивее всяко желание за пиене. Отвърна се и забеляза, че до щерната лежи една дълга и много здрава стълба.

— Сега елате, сеньорес — рече Хуанито. — Ще отидем в залата.

Той закрачи към едно широко каменно стълбище и се качи. Другите го последваха. Горе отвори някаква врата. Това бе входът за помещението, което Хуанито бе нарекъл зала. Но тя си беше чисто и просто една стая, в която се мъдреше една стара маса с няколко стола. Две амбразури играеха ролята на прозорци, ала в момента не предоставяха светлина, тъй като здрачът беше настъпил. По тая причина Хуанито запали свещ. Светилникът представляваше една тиква, в която бе прорязана дупка за свещта.

— Тъй! — каза Хуанито. — Добре дошли, сеньорес! Седнете и се разположете удобно! Аз е изляза, но скоро ще се върна.

Той се отдалечи. Двамата мъже се спогледаха въпросително и избухнаха в сподавен смях.

— Това е залата! — поде Херман. — Дяволски аристократична. Такъв палат тук хич и не съм очаквал.

— Мисля, че ни предстоят и други изненади. Работата всъщност не е до смях.

— Не е, никак даже. Какво ще кажете за старата?

— Пра-пра-прабабата на Дявола.

— Най-малкото. И после входът. Когато издърпах вътре коня, се почувствах като някой лапнишаран, отиващ към капана.

— И с мен беше същото. А че се напъхахме в капана, това не подлежи на съмнение.

— Наистина ли мислите, че тоя се домогва до живота ни?

— Определено — кимна Олд Файерхенд замислено.

— Ама ние все пак сме негови спасители.

— На тоя тип това му е съвсем безразлично. В началото той не искаше да ни вземе, но когато разбра за парите, веднага прояви готовност, та дори стана груб с майка си.

— Трябва да бъдем нащрек.

— На първо време се касае да узнаем колко човека има тук. Убеден съм, че ние храната и квартирата… пет! Някой идва!