Карл Май
В долината на смъртта (10)

10. ДЕЙВИД ЛИНДСЕЙ, ГОРСКИЯТ СКИТНИК

Когато Джон Форнър стигна до Юма в късния предобед, видя „Продавача на души“ тъкмо да изчезва в завоя на реката отвъд града. Плавателни съд се бе придвижвал по-бързо, отколкото той си беше мислил.

— Damned! — промърмори на себе си. — Идвам твърде късно! Сега какво?… Egad! Що за изконтено нещо пък лежи там до брега?

Една елегантно построена парна яхта, снабдена за случай още с ветрила, мачта и бушприт^[1], беше тук по Рио Хила определено голяма рядкост. Но имаше и нещо още по-странно: над острия вълнорез на кораба се виждаше една огромна картина. Тя изобразяваше дълъг мъж, който носеше кафява, широкопола филцова шапка. В едната си ръка той държеше двуцевна пушка, а в другата — голямо ловно копие. В пояса бяха затъкнати два томахока, два ножа, два пистолета и два револвера. На гърба му бе провесен индиански щит. Облечен беше като индианец-мокасини, легинси, кожена ловна риза и ловно яке. Под това необикновено пано се четеше с големи златни печатни букви:

Което в превод означава — Дейвид Линдсей, горският скитник.

Ако на яхтата престоеше в момента да пристигне, то сигурно цялото население на селището щеше да застане на брега да я зяпа. Но наблизо не се мяркаше жива душа, поради което можеше да се приеме, че тя от доста време лежи тук на котва.

— Странно! — изръмжа боцманът. — Един толкова кокетен кораб, а с такова чудато име. Притежателят трябва да има сплин не само в главата, ами и във всичките си крайници.

Джон Форнър се помъкна бавно нататък край реката. По онова време Юма беше още малък град, но тъй като бе разположен при водослива на Рио Хила в Колорадо, имаше поръчителство за едно бързо разрастване.

Беше минало може би час от изчезването на „Продавача на души“, а Джон Форнър все още нищичко не можеше да реши. За да стигне най-сетне до някакво решение, той сметна за редно да вземе едно малко „подкрепително за сърцето“. Та влезе значи в една пивница, в която обикновено се отбиваше, когато идваше в Юма. Но едва бе отворил вратата и се вкопа изумен. Там до масата седеше оригиналът на картината, която бе видял на носа на малкия параход. Дългият нос, голямата шапка, всичко си беше налице, с изключение на страховития арсенал, защото човекът сега носеше само нож в пояса си.

Парната яхта бе същата, която бе отвела сър Дейвид Линдсей до Константинопол и Тунис. Само на мястото на предишната картина бе застъпила друга — една нова чудата приумица на сър Дейвид.

Англичанинът седеше на чаша подсладено със захар и разредено с вода бренди.

Боцман Джон Форнър хвърли котва на друга маса и също поиска бренди. Съдържателят му наля и продължи после разговора си с необикновения гост.

— Разбира се, че познавам Рио Хила. Вече от сума ти години съм заседнал тук край реката. Каква информация желаете всъщност?

— Я хвърлете едно око на тази книга! Известна ли ви е? Беше извадил от джоба си една книга, чийто надслов в превод гласеше: „Горският скитник, от Габриел Фери“.

Съдържателят метна един поглед на заглавието и после друг на англичанина.

— Разбира се. Тази книга е много четена. Действието се разиграва на територията на апачите и край Рио Хила. Много е увлекателна.

— Yes, изключително увлекателна. Дошъл съм от Англия, за да преживея подобно приключение.

Съдържателят измери още един път Линдсей с поглед, изразяваното удивление в който не беше кой знае колко голямо.

— Ловец ли, сте всъщност?

— Yes. Искам да отплавам нагоре по Хила. Доколко далеч е плавателна?

— По този въпрос най-добре се обърнете към този мастър тук! Казва се Форнър, много опитен боцман е и може да ви даде много по-добра информация от мен.

Сър Дейвид огледа Форнър, както човек разглежда някоя картина или кон, който се кани да купи. Същевременно върхът на носа му се полюшна бавно като някое махало от едната страна към другата, сякаш искаше да се включи в проверката. Изследването изглежда завърши с резултат на задоволство, защото носът се завърна накрая в изходното си положение.

— Значи сте боцман по Хила… very well^[2]. Сега нает ли сте някъде, имате ли работа, мастър?

— В момента не.

— Нямате ли желание да постъпите на служба при мен? Плащам добре, много добре.

— Нямам нищо против, стига да не искате повече, отколкото позволяват възможностите ми.

— No. Искам само да станете наш лоцман, докъдето се простират познанията ви по реката и околностите.

— В такъв случай съм съгласен, сър, и съм убеден, че ще бъдете доволен.

— Well! За възнаграждението няма да се договаряме. Ще ви заплатя според заслугите. Ето ви десет песо аванс. На, вземайте!

Десет песо бяха около десет долара. Такава порядъчна предплата Джон Форнър не беше очаквал. Той се ухили с цялата си физиономия и доволен остави езика да си поиграе с тютюневата дъвка.

— Ей, сър! — засмя се. — За тая работа Джон Форнър на драго сърце ще пропълзи в бака^[3]!

— Надявам се. Но за мен по-важно от тръгването е пристигането и отиването на лов. Мислите ли, че ще намерим дивеч?

— Разбира се.

— А индианци?

— Ако желаете.

— Желая. Даже много! Yes!

— Кога постъпвам на служба?

— Днес. Сега. Веднага. Yes.

— Е удоволствие. Но преди туй трябва да направя още една разходка. Искам да отида до шерифа. Едно донесение да направя.

— Донесение?

— Да. Касае се за една низост, едно отвличане!

Линдсей тутакси стана огън и пламък. Върхът на носа предприемчиво се върна, а тънките устни се пресоваха, заприличвайки на едно голямо тире.

— By Jove!^[4] Низост! Отвличане! Да не би някое момиче?

— Така е. Едно момиче и баща му.

— Много добре! Отлично! Ще им помогнем. Освободим. Не ми е притрябвал вашият шериф. No.

— Как се каните да я подхванете тая работа?

— Кажете накъде ще бъде отведено девойчето!

— В околностите на Обри. Мошениците минаха с една платноходка оттук преди около час.

— Хубаво. Веднага тръгваме след тях! Преследваме! Настигаме! Изискано приключение! Заплатя добре, много добре! Yes.

— С вашата яхта скоро бихме могли да достигнем и вземем на абордаж речния кораб.

— Абордаж! Чудесно! Вие сте моя т човек… Как се казват двамата?

— Уилкинс?

— Откъде?

— Както подочух от един разговор на борда, по-рано трябва да са живели в околностите на Ван Бурен.

— Ван Бурен?

Тази новина сащиса англичанина до немай-къде. Дейвид Линдсей знаеше предишното местожителство на младия Мартин Адлерхорст — та нали бе пратил там Херман да издири брат си. За съжаление напразно — и Мартин, и неговият настойник бяха изчезнали безследно. И ето че в тази дупка той из един път се натъкна на следа от Уилкинс! Линдсей заключи малко прибързано, че където е този, Мартин не може да бъде далеч.

Боцманът разказа сега какво бе научил и подслушал. Съдържателят стоеше зад него, турил ръце на кръста, и слушаше със зяпнала уста необикновения разказ.

— При това положение едно донесение малко или никак няма да ти е от полза, мастър Форнър — обади се сега той. — Шерифът ще се пази да се ангажира с тая работа. Също и вас, сър, съветвам да не се замесвате в нещата. Вие не бихте могъл да помогнете на тоя Уилкинс и дъщеря му.

— Защо не?

— Законът е срещу вас. Помислете, Колорадо образува границата между Аризона и Калифорния. Деянието е извършено в Аризона. Легне ли лодката до калифорнийския бряг, никой жител на Аризона няма право да посегне на нейните пасажери.

— Nonsense!^[5] Дявола да ги отнесе тези ваши откачени граници! Не ме е грижа ни за Калифорния, ни за Аризона. Правя каквото ми харесва. Дейвид Линдсей съм. Yes.

— Правете каквото си щеше! Но да не ви учуди, ако ви опърлят с няколко куршума перушината!

— Куршуми? Перушина? Excellent!^[6] Безделниците по лапите ще…

Беше прекъснат. Вратата се отвори и влезе един мъж, при чийто вид думата заседна в устата на англичанина.

Той познаваше тази чудата фигура с кривите като сърп крачета и гъстата гора по лицето. Така и никак другояче си бе представял той човека, за когото неведнъж, а дузина пъти му бе разказвал неговият приятел Кара Бен Немзи, когато седяха заедно край някой лагерен огън в далечния Ориент. Тези разкази за Дивия запад и неговите странни обитатели бяха най-вече причината, събудила у него желанието да смени сивокарирания костюм с кожено яке и да насочи носа на яхтата си към Колорадо. Беше се уморил да чака бездейно по пристанищата на Тихия океан някоя вест от своя племенник и бе предпочел да подири на своя глава приключенията.

— Good morning, mesch’schurs! — поздрави новият гост. — Кръчмар, една ракия!

— ’morning!

Само сър Дейвид не поздрави. Той бе зинал от смайване уста и все още зяпаше вторачено новодошлия.

Тогава непознатият пристъпи към него и го тупна по рамото.

— Затворете си устата, сър, иначе ще вземе да ви се схване, хи-хи-хи-хи!

Сега англичанинът дойде на себе си. Той захлопна уста, надигна се полека със своя будещ страхопочитание ръст и свали шапка за поздрав.

— Wellcome^[7], Сам Хокинс!

Сега дребният трапер застина вкоравен като козята си дреха от изненада.

— Egad! Вие ме познавате!

— Yes.

— Че къде пък сте ме виждал?

— Никога не съм ви виждал.

— Well! Аз вас също, ако не се лъжа. Но откъде ме познавате тогава?

— Слушал съм за вас?

— Къде?

— При хадедихните, а и иначе много често.

— Хадедихни?… Не ми е известно такова индианско племе.

— Индианците в тамошните местности ги наричат араби.

— Bounce! Не думайте! Не мога да се сетя някога да съм разхождал краката си по онези местности.

— Не вреди. Там срещнах един мъж, който много добре ви познаваше.

— Кой беше?

— Кара Бен Немзи.

— За някой лапнишаран ли ме смятате? Кара Бен… Бен… Бен чуйте, драги сър, това ще е бил някой дяволски грийнхорн, ако не се лъжа!

— И самият достатъчно често сте му казвал, че един непоправим грийнхорн!

— Слушате, сър, щом Сам Хокинс му го е казал, значи ще е вярно! Хи-хи-хи-хи!

 

— Може да е така. А моя приятел тук го наричат Олд Шетърхенд.

— Олд Шетърхенд? — провикнаха се едновременно Джон Форнър и съдържателят.

— Олд Шетърхенд? Вие познавате Олд Шетърхенд? — извика радостно Сам Хокинс.

— Yes.

— Знаете ли по каква следа се намира сега?

— No.

— Аз също… Та значи ви е разказвал за мен?

— Yes.

— Често?

— Често и много.

— Да-а, знам си аз, че няма да забрави стария си учител Сам. — При тези думи крайниците му потръпнаха, като че искаше да овладее някакво вълнение. — И ние сме преживели заедно някои нещица, и то какви, мешърс! Но не смятам, че той е приказвал само за мене.

— No.

— Може би също за Дик Стоун и Уил Паркър, ако не се лъжа?

— Yes.

— За Винету и Олд Файерхенд?

— Yes.

— Я кажете — обърна се сега съдържателят към Сам Хокинс, — в коя местност всъщност ловуват сега тези прославени мъже?

— Че вие познавате ли ги?

— Слушал съм вече много за тях и бих дал безплатно една дузина шишета бренди, да можех един от тях барем да зърна.

— Започвайте да разхлабвате тогава тапите! Всички те идват насам.

— Не си правете майтап!

— Идват, казвам ви. Аз само препуснах пред тях, но ще се срещнем тук при вас… тъкмо в тази ракиджийница, ако не се лъжа!

— Мастър, ако това е вярно, то този ден се причислява към най-хубавите от моя живот… и за мен едно шише бренди наистина няма да е от значение!

— Не говореше ли преди малко за цяла дузина, достопочтени спиртен маестро? Е, зарежи я тая работа! Хора като нас няма да позволят някой да ги черпи ракия.

— Well — намери се Линдсей в разговора, — страшно се радвам. Indeed^[8]. Откъде идвате всъщност?

— Последно от Грейнит стейшън.

— По вода?

— No. На коне, ако не се лъжа.

— И накъде се каните де идете?

— До околностите на Обри.

— Well. Схожда се отлично! Можете да пътувате с мен.

— Благодаря. Трябва да бързаме.

— Огънят е вече под котела. След един час тръгваме. Yes.

— Огън? Котел? Да не би някой локомотив?

— No. Парната ми яхта. Не я ли видяхте там до брега?

— Не. Идвам откъм сушата. Та значи имате някаква парна яхта и искате да ни вземете?

— Yes.

— Това е нещо друго. Ще пътуваме с вас, при положение че не се скандализирате от целта на нашето пътешествие.

— Няма да се скандализирам.

— Касае се за лов.

— Wonderfull!^[9] Ловувам с вас!

— Чуйте първо за какъв лов става дума — лов на хора.

— Индианци?

— No, бели!

— Excellent!

— Намират се в една платноходка, която трябва да е минала неотдавна оттук, ако не се лъжа.

Лордът погледна изпърво трапера и после Джон Форнър.

— Да не би платноходка от Грейнит стейшън?

— Да.

— На нея се намира едно пленено момиче?

Сам подскочи от мястото си.

— Сър, какво знаете за това момиче?

— Че е отвлечено. Научих го от този боцман. Well. Бил на платноходката, но офейкал, като разбрал, че се касае за някаква мерзавщина.

— Как? Бил си боцман на съда? — обърна се Сам към Форнър. — Ако е така, сигурно познаваш пленения сър и дъщеря му, ако не се лъжа?

— Естествено!

— Heavens! Трябва веднага да ми разкажеш какво се е случило там горе в Грейнит стейшън!

Когато Олд Файерхенд и неговите придружители стигнаха в Хила Бенд, Уолкър и другарите му вече бяха отпътували с дилижанса. Незабавното преследване не бе възможно заради изтощените животни, които от Синята вода не бяха имали и кратка почивка. Ето защо Огнената ръка изпрати по телеграфа съобщение до Уилкинс, без да подозира естествено, че на местоназначението си то ще бъде укрито.

За щастие престоят в Хила Бенд щеше да бъде съществено съкратен. Селището, което по онова време се състоеше само от един магазин и някоя друга дървена къща, беше разположено в непосредствена близост до малък форт. Дузина и половина войници под командването на един капитан представляваха целия гарнизон. Напускайки магазина, който беше същевременно и пощенска, и телеграфна служба, той се сблъска на врата с някакъв мъж, при чийто вид спря изненадан.

— Bless my soul!^[10] Кептън Уолъс!

— Бог да благослови очите ми! Олд Файерхенд!

Двамата, запознали се преди години в Изтока, си разтърсиха ръце. Срещата естествено трябваше да бъде отпразнувана с един дринк^[11]. Та върнаха се те в магазина и взеха по едно уиски.

После се отдадоха на приказки. Капитанът осведоми как е станало, че се е запилял на този усамотен пост, а ловецът направи кратък обзор на събитията, които бяха довели него и спътниците му до Хила, и как за съжаление били принудени да направят тук една по-дълга почивка.

Когато свърши, капитанът остана замислен, после изправи внезапно глава като под някой порив.

— Безусловно необходимо ли е да последвате час по-скоро негодяите?

— Разбира се!

— Хм-м. Вероятно ще мога да ви помогна, фортът разполага именно с една лодка, която е достатъчно голяма да побере вас, конете ви, че и шестима гребци отгоре.

— Ами че при това положение нещата се нареждат отлично!

— Оттук до Грейнит стейшън Хила има значителен пад. Вода понастоящем също не липсва. Ще ви дам шестима от хората си. Ако се заемат здраво с работата си и ако вие подкрепите усърдието им с няколко долара, бихте могли до полунощ да сте в Гранитната станция.

Олд Файерхенд бе крайно зарадван от предложението. По този начин на животните можеше да бъде предоставена необходимата почивка, без преследването да пострада от едно многочасово забавяне. Ловецът се върна веднага при другарите си, които се бяха разположили на брега на Хила, а капитанът се отправи към форта, за да се заеме с необходимите приготовления за плаването по реката.

Само час по-късно лодката се стрелна надолу по Хила под греблата на шестима яки войника. Пътуването протичаше без каквито и да е инциденти и толкова бързо, както пасажерите можеха само да желаят. Скоро нощта се спусна, на фарщевена^[12] бе запален прожектор и още нямаше полунощ, когато къщите на Грейнит стейшън се отделиха от нощния мрак. Достигнаха селището много часове по-рано, отколкото бе уведомил Олд Файерхенд в телеграмата си.

Докато спътниците му се разплащаха с войниците и извеждаха конете на брега, ловецът закрачи нагоре към една дълга постройка, над чийто вход самотен фенер разпространяваше оскъдна светлина. Това бе, както бързо, разпозна, post-office^[13]. Доста време мина, докато в отговор на чукането му нещо се размърда в къщата. После се отвори един прозорец и се появи главата на телеграфиста.

— Прощавайте, че смутих съня ви, мастър! Касае се за едно много важно сведение. Вие сте може би началникът на станцията?

— Не, телеграфистът.

— Аха, в такъв случай вероятно ще можете да ми кажете дали е пристигнала днес телеграма за един мастър на име Уилкинс?

— Дори две.

— Две? Нещо бъркате!

— Знам го със сигурност. Аз ги приех и експедирах. Бяха от един и същи подател.

— И все пак трябва да се заблуждавате. Аз изпратих само една.

— Вие? Как ви е името?

— Уинтер.

— И откъде дойде известието ви?

— От Хила Бенд.

— Съдържанието?

— Предупреждение за някой си там Уолкър.

— Отговаря. От това разбирам, че няма да извърша нарушение на служебната тайна, ако се съглася да ви дам информация. Напротив, на мен ми се струва, че нещо не е наред. Преди това вече дойде едно известие със същия подпис.

— Значи се касае за някаква измама.

— Мислите ли?

— Съвсем определено. Ще ви кажа, че преследваме една тайфа, която е извършила низ от престъпления и сега е с намерение да свърши ново безобразие.

— Бихте ли могъл да ми опишете лицата и да кажете колко са?

— Четирима мъже, които се наричат Уолкър, Нютън, Лефлър и Ролан — двама от тях познавам като негодяи. С тях пътува някоя си Миранда, също измамница.

— Кой би го сметнал за възможно! — възкликна телеграфистът изумен.

— Кое?

— Че тази мис е престъпница! Бедният Хофтър!

— Кой е Хофтър?

— Синът на тукашния началник-станция. Той се намира… ама не зная дали бива да говоря за това!

— Говорете все пак!

— Не става. Извинявайте! Като служител аз трябва да бъда предпазлив. Една от двете телеграми е подадена със зла умисъл. Само че кой е подателят й?

— Онзи, който неправомерно си е присвоил името Уинтер.

— И който бихте могъл да сте и вие, сър! Или имате някоя легитимация?

— Да. Чувал ли сте някога името Олд Файерхенд?

— И още как! Нали имате предвид прославения скитник из Запада и настоящия притежател на мината край Сребърното езеро?

— Него имам предвид.

— Какво общо има той с нещата?

— Аз съм този.

— Вие… вие… вие сте Олд Файерхенд?

— Може би сте чул случайно и че фамилното име на този уестман всъщност е Уинтер.

— Струва ми се, че вече е ставало дума за това.

— А ако искате да се запознаете с Винету, вожда на апачите, необходимо е само да погледнете там насреща.

Той посочи към спътниците си, които тъкмо в този момент пристъпиха към осветеното място, водейки конете за юздите.

— Винету! — пророни Грей с глас, прозвучал кажи-речи благоговейно. — Да, той е! Точно както го описват. Ох…

Олд Файерхенд се засмя.

— А след останалите господа се намират и други трима, които имат нелошо име — Детелиновия лист.

— Egad! Онзи дребният с дългата ловна дреха е Сам Хокинс?

— Правилно.

— В такъв случай двамата дългучи могат да бъдат само Дик Стоун и Уил Паркър?

— Доста добре сте осведомен в календара на Дивия запад. Вече достатъчно ли се легитимирах?

— Напълно. Изобщо не съм в състояние да ви кажа колко…

— Значи мога да видя двете известия?

— Разбира се! Елате в служебната стая!

Там служителят прочете на глас дословния текст на двете телеграми.

— А-ха! В Дос Палмас им е назначил да отидат — продума Олд Файерхенд. — Но по каква причина?… това известие е пристигнало по-рано от моето. Уолкър знаеше, че съм по петите му и се е погрижил Уилкинс да напусне час по-скоро това място, за да изгубя следите му. Уилкинс получи ли моето съобщение?

— Да… тоест… от само себе си се разбира! — изрече телеграфистът неуверено.

— Нещо ви съмнява?

— Моят приятел, синът на пощенския началник, ме помоли той да отнесе известието.

— Защо той?

— Искаше… мислеше… беше на мнение…

— Къде живее мастър Уилкинс?

— В странноприемницата.

— А пристигналите напоследък?

— Те заминаха.

— Накъде?

— Това не зная.

— Може ли някой да ме заведе до странноприемницата?

— Аз съм готов.

— All right! Моите придружители ще чакат тук…

Двамата мъже се запътиха към страноприемницата.

— Мога ли да говоря с мастър Уилкинс? — осведоми се при съдържателя Олд Файерхенд.

— За съжаление не. Той отпътува.

— Поврага! Накъде?

— Знам само, че Уилкинс баща и дъщеря заминаха привечер с лодката на мастър Хофтър.

— Как стана толкова бързо тая работа?

— Сигурно следствие телеграмата, която призоваваше мастър да язди към Дос Палмас. Сетне дойде една млада, представителна дама и взе стая до мастър Уилкинс. Видях я след това да разговаря с него на верандата. После тръгна и повече не се върна. В крайна сметка хопът придружи мастър Уилкинс и дъщеря му до платноходката.

Това бе всичко, което Огнената ръка узна. Когато се намери отново вън с телеграфиста, лицето му излъчваше, голяма сериозност.

— Въпросът тук опира до постъпка на служебно лице, сър — обърна се той към служителя. — Вие не ми казахте всичко, което знаете. Бъдете откровен! По този начин бихте могъл да спасите няколко човешки живота.

— Нищо не съм премълчал. Но мога още да добавя, че човекът, когото вие наричате Уолкър, беше отседнал при моя приятел.

— С цялата си свита?

— Да. После мис излезе. Тя сигурно е била тази, която е наела стаята в странноприемницата.

— Аха! Играла е ролята на прелъстителката. Хофтър с тях ли замина?

— Да, по същото време. Накъде, това не знам.

— Що за човек е вашият приятел?

— Чистосърдечен, честен и жизнерадостен. За някое престъпление той никога няма да си предложи ръката.

— Познавате ли платноходката му?

— Да, често съм плавал с нея.

— Какъв екипаж има?

— Един кормчия и четирима моряци.

— Местен ли е кормчията?

— Да. Женен е и живее в оная къщичка там, в чийто прозорец виждате още да блещука светлинка.

— Я да се поразтъпчем дотам!

Завариха жената на кормчията още будна и след размяната на няколко реплики тя разказа, че малко преди отпътуването си мъжът й направил забележката, че този път плаването ще го отведе близо до Обри.

Повече нямаше какво да се извлече. Но Олд Файерхенд беше попаднал вече на следата и знаеше, че не бива да губи време, тъй като платноходката имаше вече преднина над пет часа.

— Дойдохме твърде късно и останахме с пръст в уста — рече Херман обезкуражено. — Докато стигнем, до Юма, мерзавците ще са зад всички планини.

— Само не унивайте толкова бързо! — утеши Олд Файерхенд. — Достатъчно бързо ще стигнем до петите им. Ако потеглим веднага, а ние доста добре си починахме по време на плаването, то утре по обяд вече ще сме в Юма.

— Колко време трябва да яздим? На какво разстояние се намира всъщност Юма оттук?

— По въздушна линия четиридесет и пет километра.

— Не повече? И за тая цел се нуждаем от толкова много време?

— Не забравяйте, че не можем да се придържаме към правата линия! Пътят минаха през Сиера де ла Хила и ще бъдем заставени да правим много завои.

— Но по този начин едва ли ще стопим преднината, която ония имат пред нас.

— Дори и така да е. По пладне поне ще сме в Юма и аз смятам, че там ще ни се удаде възможност за отплаване нагоре по Колорадо. Освен това преднината на бегълците, докато стигнат до Юма, вече няма да е толкова голяма, защото след Грейнит стейшън Хила на голямо разстояние е много плитка и направо осеяна с острови и бързеи, така че ще бъдат доста възпрепятствани в плаването си.

— Но аз се опасявам, че въпреки всичко ще пристигнем прекалено късно. Убеден съм, че Уолкър е примамил добрия Уилкинс и дъщеря му на лодката единствено за да ги убие или просто хвърли във водата!

— Не се безпокойте! Никога не е от полза да се обременява ненужно сърцето. Аз съм на мнение, че той ще им пощади живота.

— Това не е нищо повече от надежда.

— Навярно не! Няма да убият те момичето; те преследват други цели.

Херман стисна зъби. Не намери отговор на това лошо предположение.

— На мастър Уилкинс поне засега още няма да посегнат — продължи ловецът. — по-скоро мисля, че ще го замъкнат със себе си в Долината на смъртта, за да може да види как страдат там племенникът му и надзорникът.

— Но какво се канят да правят в Дос Палмас?

— Нищо. Убеден съм, че селището е било споменато в телеграмата само защото все някакво място е трябвало да бъде посочено. Просто са искали да отведат Уилкинс от Грейнит стейшън, за да не го намерим ние там.

— А защо са тръгнали към Обри?

— Те не отиват в Обри, а само в близост до града. Там се скитосват индианците мохаве, под чиято закрила искат да се поставят. Ще останат на вода, докато бъдат забелязани от мохавите. После ще пристанат и ще яздят с тях към Долината на смъртта.

— А натам нали се насочиха и марикопите и апачите, защото Желязната стрела иска да спипа Сребърния мъж.

— Предполагам, че ще се срещнем с тях край Колорадо…

След кратко съвещание малкият отряд потегли. Шосета като в Европа и източната част на щатите тук нямаше, а нощта беше толкова тъмна, че само благодарение на изострените сетива на тези мъже бе спазвана посоката.

В рамките на четири часа бе изкачен гребенът на планината. Огнената ръка и Винету, които яздеха начело, спряха, за да си поемат дъх животните.

— Е, Сам — обърна се Олд Файерхенд към дребния трапер, — имам една задача за теб. Доверяваш ли се на способностите си сам да намериш Юма?

— Egad! Толкова слабо развит ли смяташ, че е нюхът ми? Какво трябва да направя там?

— Нищо друго, освен да си държиш очите отворени и да се оглеждаш за платноходката. Вероятно ще можеш после да ни посрещнеш с полезна информация.

— И къде ще се срещнем?

— В най-близко разположената до брега пивница.

— В такъв случай знам всичко, ако не се лъжа. Go on^[14], Мери!

В следващия миг Сам бе изчезнал в нощната тъма. Останалите продължиха по-бавно.

Още преди обяд Сам видя в далечината хълма на брега на Колорадо, където е разположен форт Юма. След още половин час вече яздеше към реката между дървените навеси и дъсчените бараки, от които по онова време се състоеше селището Юма. Откри там кръчмата, върза мулето зад постройката и се отправи към салона, където по толкова странен начин се събра с Дейвид Линдсей и бе споменато името на великия уестман, който някога бе негов ученик.^[15] Сам, комуто историята на Адлерхорст вече не беше непозната, знаеше, че този оригинален англичанин е вуйчо на Херман, ала премълча, че племенникът му се намира наблизо.

— Значи наистина сте решил да догоните платноходката? — попита той сър Дейвид, когато боцман Джон Форнър приключи с разказа си.

— Дейвид Линдсей съм. Каквото съм казал, важи. Yes.

— Много добре. В такъв случай лодката няма да стигне далеч, ако не се лъжа.

— No. Скоро ще я настигнем и… heigh-day^[16], кои пък са тези типове?

Всички обърнаха глава към вратата.

Внезапно се бе донесъл конски тропот и Дик Стоун и Уил Паркър влязоха.

— Това са моите бойни другари — представи Сам двамата. — И между впрочем пред очите ви са най-големите грийнхорни, които нявга Дивия запад е виждал, хи-хи-хи-хи!

— А онзи там? Това може да е само…

Сякаш някаква невидима фигура дръпна от стола англичанина и го принуди да тръгне към мъжа, когото позна, макар още да не го бе срещал. Но неговият образ живееше в него, а от разказите на приятеля му Кара Бен Немзи бе израсло в душата му горещото желание да срещне някой ден в живота си този мъж.

И ето че сега той стоеше пред него. Едно дълбоко вълнение захвърли на купището обичайното равнодушие на сър Дейвид. Големият нос се впусна в истински боен танц, а по тясното лице засвяткаха далечни мълнии, при все че широката уста се изтъни до черта, сякаш не искаше да даде воля на езика за нещо, което не би съответствало на дългогодишната сивокарирана деловитост на неговия живот.

Но сърцето бе по-силно от хладния му ум. А може и това да бе някакъв лек изблик на ревност към този мъж, който значеше за сърцето на неговия приятел още повече, отколкото Дейвид Линдсей с неговите безчет милиони.

Тънките устни сега отново се раззинаха, а носът се успокой.

— Винету, вождът на апачите — промърмори той повече на себе си, отколкото на другите. — Well! Excellent! Heigh-day! Yes.

После протегна на апача двете си ръце.

— Good day, sir… how do you do?^[17]

С безстрастно лице Винету бе следил работата на лицевите мускули на англичанина. Достатъчни бяха само броените секунди, в които сър Дейвид забрави своето самообладание, за да разпознае апачът от физиономията на този мъж и белега от алеповия оток какво става в душата на странно облечения англичанин и кой беше той.

— Thanks!^[18] — каза със своя благозвучен глас и му стисна ръката. — Винету познава своя бял брат и му казва добре дошъл.

— Радвам се страшно много, сър. Indeed. Да се надявам и че ще половуваме заедно някоя и друга гризли.

В ъгълчетата на устата на Винету трепна за миг и се изгуби една лека усмивка.

— Винету няма време за сивата мечка от Скалистите планини. Той язди със своите братя по дирята на човешки хищник. Хау!

С това приветствието на скъпия на думи мъж бе уредено. Той повече не взе участие във всеобщия разговор.

Херман беше влязъл заедно с Олд Файерхенд след Винету и гледаше с безгранично изумление вуйчо си. Ако само по себе си бе странно да го срещне толкова ненадейно тук, то толкова повече се удиви, че чудакът бе изоставил своя обичаен костюм на сиви райета и се бе напъхал в траперско облекло.

— Heavens! Как се озова по тия места? — попита най-сетне, посъвзел се от слисването си.

— Много просто! Беше ми твърде скучно да кръстосвам непрекъснато между Сан Франциско и Лос Анджелис, чакайки вести от теб.

— Ами какво пък търсиш тук край Колорадо?

— Искам да ловувам мечки и бизони. Станах горски скитник. Yes.

— Как ти скимна тая приумица?

— Как? Това всъщност не ти влиза в работата. Сега съм по петите на мошеници, които са отвлекли хора.

— Какво и ти ли?

— Yes, Дейвид Линдсей е печен горски скитник, както Горския скитник на Фери. Ще ти докажа.

— И кой пък е отвлечен?

— Мастър Уилкинс и дъщеря му.

— Как? И ти ли го знаеш?

— Yes. От този боцман, който е бил на платноходката.

— Zounds! Това наистина е удивително! В такъв случай имаме една и съща цел.

— Мога да се досетя, защото иначе нямаше да бъдеш тук. Идвате всички на кораба ми! Отпътуваме… подгонваме… пипваме тоя Уолкър за перчема… Уилкинс освобождаваме! Yes!

— Кога мина платноходката оттук?

— Преди три часа — отвърна Джон Форнър.

— И вие сте бил боцман на нея? — осведоми се Олд Файерхенд.

— Да. Измъкнах се, защото усетих, че работата не е чиста.

Джон Форнър трябваше сега за трети път да разказва.

— А бихте ли могъл да подслоните и конете ни? — обърна се после Олд Файерхенд към Линдсей.

— Yes. Ще има място за всички.

Съдържателят беше горд от прочутите гости, отбили се днес в къщата му и се възползва от първата възможност да разкаже на съседа си. Оня пък от своя страна разпространи по-нататък вестта и скоро пред постройката стоеше цяла тълпа и зяпаше ловците.

Междувременно Линдсей получи от кормчията известие, че яхтата е готова за отплаване и компанията потегли към реката.

След качването на конете, което създаде известни мъчнотии, параходът се отблъсна от брега. Боцман Форнър — като познаващ фарватера — застана на вахта на носа. Когато стигнаха до вливането на Хила в Колорадо, яхтата изви в голямата река и се насочи срещу течението на север. Платноходката на Хофтър имаше три часа преднина и ето как можеше да се пресметне, че яхтата ще се нуждае от около пет часа, за да я настигне.