Метаданни
Данни
- Серия
- Траперите „Детелиновия лист“ (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Im Tal des Todes, 1885–1887 (Обществено достояние)
- Превод отнемски
- Любомир Спасов, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 22гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- BHorse(2007)
- Сканиране и разпознаване
- ?
Издание:
КАРЛ МАЙ
ТРАПЕРИТЕ „ДЕТЕЛИНОВИЯ ЛИСТ“ II
В долината на смъртта
(Немски сърца, немски герои)
Издателство „КАЛЕМ — 90“, Пловдив, 1994 г.
Im Tal des Todes
Band 62
Originaltitel: Deutsche Herzen, deutsche Helden (1885–1887)
Karl May — Verlag, Bamberg
История
- —Добавяне
1. ОРИГИНАЛНА ПРЕРИЙНА ПОЩА
Бавно и предпазливо яздеше мъжът срещу малкия поток, който идваше от едно далечно възвишение. Това възвишение изглежда бе целта на ездача, защото той надигаше от време на време глава и го търсеше с поглед.
Човекът не беше вече млад и сигурно беше оставил петдесетте зад себе си. Лицето му беше обветрено, а очите гледаха бистро в далечината.
Но не само в далечината — те опитваха да проникнат и в растящите отдясно и отляво храсти. Понякога накланяше глава настрани, за да се ослуша за някакъв шум. В такива мигове държеше пушката готова за стрелба.
Така продължаваше да си язди полека. Посталият му кон изнемогваше, а и самият той изглеждаше уморен. Тъкмо минаваше край един малък храсталак и му се стори, че долови отвътре някакво шумолене. Спря коня и се заслуша — напразно. Само заблуда. Веднага след това обаче подскочи стреснато, защото храстът се размърда и от него се измъкна един мъж, при чийто вид жребецът се изправи високо на задните си крака и ездачът трябваше да положи усилия, за да обуздае животното. Ама и външността на непознатия си беше доста необикновена.
Изпод плачевно увисналата периферия на допотопната филцова шапка надничаше посред гора от невчесана четина един нос с шокираща големина. От останалите черти на лицето бяха видни само двете подвижни, умни очички, които се бяха спрели лукаво на ездача. Тялото беше напъхано в стара ловджийска шуба от козя кожа, изготвена очевидно за някоя далеч по-висока персона, която придаваше на дребния мъж вид на някое дете, навлякло като за забавление домашния халат на дядо си. Под това предостатъчно покривало надзъртаха две сухи, криви като сърп крачета, които чезнеха в чифт огромни индиански ботуши. В ръката си държеше някакво пушкало, приличащо много повече на кривак, отколкото на пушка.
— Good day![1] — поздрави човечето усмихнато.
— Good day!
— E-e, приключихте ли с диването си? Ама сте зяпнал и вие клюна като някой щъркел, който се кани да нагълта жабата с все рога, кожа и козина!
— Благодаря за осведомяването. Не знаех, че жабата има рога и козина. Освен това хич не изглеждате така апетитно, че да пожелая да ви нагризя.
Дребосъкът измери ездача с остър поглед и поклати глава.
— Къде сте оставил всъщност каруцата си?
Другият направи движение на уплаха и стрелна питащия с поглед, в който недоверието нямаше как по-ясно да си проличи.
— Как ви текна мисълта да ме питате за каруца?
— Защото имате такава, ако не се лъжа.
— Поврага! Да не би да сте говорил с негодяите?
— Не.
— Чуйте, човече, вие ми се струвате подозрителен! Отричате да сте видял негодяите, но аз искам откровен отговор, в противен случай ще ви принудя. Не си мислете, че един уестман ще вземе да пита ей така само за майтап!
Малкият се изсмя развеселен.
— Вие уестман? Pshaw![2] Не ми ги разправяйте тия! Знаете ли на какъв ми се привиждате в момента?
— Е-е?
— На достопочтен немски лесничей, който е спипал на местопрестъплението някой крадец на дърва и се готви сега да му чете конско по дълг и съвест.
— Очите ви наистина не са лоши, човече!
— Бихте могъл да престанете с вашето „човече“, ако не се лъжа. В това отношение не разбирам от шега, сър!
— Не исках да ви обидя. Извинете! Но сравнението ви с немски лесничей… Кажете, какво знаете за Германия?
— Навярно повече от вас. Или пък вие… хм-м, вашият английски има силен привкус на дървесна пепел. Би било възможно наистина да сте загризал първия си биберон край Рейн или Елба.
— И си е така.
— Вярно значи! В такъв случай сте немец?
— Yes…
— Затворете си човката за това ваше глупаво yes! Когато един немец иска да говори немски, няма да ти кряска yes или oui! Аз също съм отвъд океана — продължи той на немски — Значи сме, тъй да се каже, съотечественици! Ето кунката ми… добре дошъл!
Ездачът обаче се поколеба и не плесна веднага подадената му ръка. Той измери още веднъж мъжа от допотопната филцова шапка до грамадните индиански ботуши.
— Толкова бързо тия неща не стават — рече сега също на немски. — Трябва първо да знам, че не принадлежите към мошениците, които ме обраха.
— Мошеници съм опознал достатъчно в моя живот, ама нека ме изядат, ако мога да кажа кои точно от всички тях са ви ограбили. Кога всъщност се случи тая работа?
— Преди четири дена.
— И къде?
— В една местност, която се състои изцяло от скала, гладка като плот на маса.
— Хм! Знам една такава местност, ала тя не лежи на четири, ами само на един непълен ден път оттук.
— Тогава е тя. Ние напредвахме едва-едва и често трябваше да спираме за почивка. Четири човека сме, а имаме само един кон, именно тоя тук.
— Значи на човек се пада само по един конски крак, ако не се лъжа. Но ето че си седите на клетата кранта и самият вие почти падате от седлото от умора. Я слезте и позволете на животното малко да отдъхне и щипне някой и друг зелен стрък! Двама сънародници, срещнали се в Скалистите планини, все ще могат четвърт час да си побъбрят.
— Не зная дали мога да ви имам доверие.
— Слушайте, приятелю, на някой друг за тия приказки бих забил юмрук в зъбите. Пристига си тук на някаква взела-дала кранта и не знае можел ли да се довери на Сам Хокинс! Вярно, но тези места човек не бива да има доверие никому, нито даже на някой земляк, но с мен спокойно можете да направите изключение. Няма да ви изям, хи-хи-хи-хи!
— Сам Хокинс? Вие сте Сам Хокинс? За когото съм чувал толкова много! Ето ръката ми!
— Ей най-сетне! Слизайте в името Божие!
— Ама така ще изгубя време! Тръгнал съм на лов и ако не застрелям нещо, довечера хората ми няма да има какво да ядат.
— Ако е само това, не берете грижа! Имам достатъчно припаси за вас и тримата ви спътници.
Ездачът слезе сега от коня, пусна го да пасе и седна до Сам в тревата.
— Кои са всъщност тримата души с вас?
— Жена ми, синът ми и балдъзата. Ще бъда откровен с вас и всичко ще ви кажа. Вие ме оприличихте на лесничей и аз действително съм такъв. Името ми е Роте. Имението, в което служех, попадна в чужди ръце. Получиха се търкания с новия господар. Аз имах право и го отстоявах. Той се самозабрави от гняв и посегна към камшика. Това ми дойде вече прекалено — защитих се и го смъкнах с един удар на земята. Естествено бях уволнен. При изобилието от кадри в моята професия не ми провървя да намеря ново назначение. Чаках, стараех се — напусто. Накрая ми прекипя. Синът ми отдавна вече се беше меракландисал да върви в Америката. Реших се набързо. Стегнахме багажа и потеглихме. Само че си бях представял всичко много по-лесно. Искахме да прекосим напряко страната и да стигнем до Калифорния. Закупихме няколко коли, коне и впрегатни волове, натоварихме каквото имахме и ето как стигнахме до Санта Фе. Там се натъкнахме на компания, която също се канеше да се отправи към Калифорния. Присъединихме се. Преди четири дни стигнахме до скалното плато, за което преди малко споменах. Там се установи, че съм изгубил цял вързоп завивки. Препуснах обратно и го намерих след няколко часа, но през това време се бе свечерило. Когато се върнах в бивака, керванът вече не беше там, а жена ми, синът и балдъзата лежаха вързани на земята. Малко след моето тръгване ония ги нападнали и овързали. Веднага след това безделниците потеглили. Бяха взели със себе си и моите коли.
— Разбира се, вие сте тръгнал след разбойниците?
— Да. Но не ги открих.
— Би трябвало все пак да сте намерил следите им!
— На скалистата земя?
Сам се изкиска по свойствения си маниер.
— Тъкмо един горски и ловец! Е, да де, след като коловозът не е широк и дълбок като Елба, как ли да го намери човек. Лесно за разбиране! Всичко ли изгубихте?
— Всичко освен това, което бе по нас.
— О, горко! Значи и парите?
— И тях. Те се намираха в колата, пазени от двете жени.
— Колко?
— В Ню Йорк бяхме направили обмен. Аз получих хиляда и петстотин долара, но балдъзата — осем хиляди.
— Мътните го взели!
— Да, тя е заможна или по-скоро, беше някога за съжаление.
— Аз храня голямата надежда, че пак ще си стане такава. Ние естествено ще изземем парите от нехранимайковците!
— Казвате го, като че ли това се разбира изцяло от само себе си! Та ние изобщо не знаем накъде са хванали обирджиите!
— Ще го узнаем. Ще яздим обратно до мястото, където е било извършено деянието. Там аз ще намеря дирите им и чисто и просто ще ги последваме.
— След четири дена? — попита лесничеят удивено.
— Защо не? Ако почвате там беше тревиста, повалената трева действително щеше междувременно да се е изправила и нищо да не си личи. В случая обаче се касае само за камениста земя, значи можем да се надяваме, че все още ще намерим следи. От четири дни не е имало нито някой по-значителен вятър, нито дъжд, така че дирите не са отвени или смити. Сигурно няма да бием път залудо.
— Даже да настигнем пладнешките обирници, аз пак няма да получа нищо!
— Колко бяха всъщност?
— Дванайсет.
— И сте на мнение, че трябва да се боим от тях? С тая жалка дузина се наемам само аз, ако не се лъжа. Но да се заседяваме дълго, сега нямаме време. Близките ви много ли са далеч зад вас?
— Не. Смятам, че за един час ще стигнем при тях.
— Толкова късно?
— Ами да, нали трябва да вървите.
— Аз? Хм-м! Внимавайте!
Сам пъхна два пръста в устата и изсвири пронизително. В отговор се изцвили и в следния миг от храсталака се изстреля едно животно, при чийто вид бившият лесничей избухна в гръмък кикот.
То не беше кон, а муле, но явно толкова старо, че родителите му трябва да са живели малко след Потопа. Дългите уши, които раздвижваше като крила на вятърна мелница, бяха напълно плешиви; грива вероятно отдавна вече не притежаваше, опашката се състоеше от един гол чукан, в добавка дръгливостта на животното хвърляше в ужас. Ала очите му бяха бистри като на младо конче и имаха израз, който би вдъхнал почит на познавача.
Веселостта на новия познат засегна неприятно Сам Хокинс:
— Защо се смеете, хер Роте?
— Как може още да питате? Тоя козел ли е наистина ездитното ви добиче?
— Козел? Е, да, вярно, моята Мери никога не е печелила приза за красота, но въпреки това аз не бих я заменил и за хиляда благородни жребеца. Спасявала ми е стотици пъти живота и би трябвало първо да я опознаете и тогава да съдите за нея, ако не се лъжа. Сега да възсядаме! Скоро ще настане вечер. Трябва да побързаме.
Двамата мъже яхнаха животните и ги подкараха обратно по посоката, от която лесничеят беше дошъл.
— В началото изпитах подозрение към вас — каза Роте, — понеже подхвърлихте, че съм имал кола. Още не съм ви попитал откъде го знаехте така сигурно.
— Ако се намирахте от по-дълго в прерията, хич нямаше да питате. От пояса ви се е провесил коларски камшик. Такъв е необходим на човек само когато се вози. А който се вози, има кола. Тъй ли е? Но нека не плямпаме, ами да яздим по-бързо!
Движеха се на изток и имаха в гърба си залязващото слънце, а отпред ширна савана, осеяна с отделни островчета от храсти. Сам Хокинс не мислеше, че има повод за някаква особена предпазливост, тъй като в последно време далеч наоколо не се бе мярнал никакъв индианец.
Ето защо нададе вик на изненада, когато внезапно забеляза отляво двама ездачи, от които той и лесничеят също вече бяха съгледани, защото онези бяха подкарали конете си в галоп и препускаха към тях.
— Гръм и мълния — подвикна към Роте, — чудесна историйка се забърква! Само не сваляйте, за Бога, още сега пукалото от рамото си!
— И защо пък? Мисля, че това са индианци, а вие казвате да съм оставел пушката си на мира?
— Да, определено. Виждате ли орловите пера на главите им? Те са вождове, а където се веснат такива, наблизо обикновено се намират и известен брой воини. Вождовете не яздят ей тъй сами из прерията и понеже тук са двама, може да се предположи, че се касае за някоя важна работа. Впрочем сега-засега не е необходимо още да се безпокоим. Но от предпазливост нека слезем. Правете същото, което правя и аз!
Той спря мулето, слезе и застана зад него. Едва тогава взе пушката си и зачака, докато индсманите дойдат по-близо. Лесничеят последва примера му.
Индианците продължаваха без страх да приближават и обуздаха конете си едва на двадесет крачки от белите.
— Стой, спрете — извика Сам, — в противен случай стреляме!
Червенокожите се посъветваха тихо помежду си, изсмяха се високо, което иначе не е от привичките на тяхната сериозна раса, и после единият отвърна на смесицата от индиански, английски и испански, която се говори между индианци и бели из онези райони.
— Да не би бледоликият да се страхува?
— И през ум не ни минава!
— Излез напред, за да можем да говорим с теб!
— Не знам какво бихме могли да обсъждаме с вас. Кои сте?
— Ще ти кажем.
— А-ха, премълчавате имената си? Не ви го препоръчвам. Прочее ние ще се качим отново на седлата и ще си продължим ездата.
— А ние ще последваме дирята ви.
— В такъв случай нека ви кажа, че ще ви нагостим с куршумите си, скимне ли ви да ни досаждате!
— Прерията принадлежи на всички хора. Тук всеки може да язди, накъдето си поиска.
— Какво всъщност говорите с тях? — попита Роте. — Аз нищичко не вдявам от тоя неразбираем говор.
Сам му обясни.
— Звучи враждебно — отбеляза лесничеят. — Какво ще правим?
— Аз самият съм още в неяснота. Не зная какво да мисля за тях. Команчи не са, както виждам.
— Какви иначе?
— Поуни също не. Сиуси още по-малко, защото те сега не се спускат толкова далеч на юг. Тия са си нацапотили физиономиите, вярно, ама не с бойните цветове, от които човек би могъл да идентифицира племето. Наистина не знам къде съм. Редом с жребците си имат и два свободни, оседлани коня, каквито иначе никой вожд не води със себе си.
Сам Хокинс пристъпи сега иззад мулето си и закрачи към индианците с пушка в положение за стрелба. Те също бяха слезли и идваха към тях — лесничеят беше последвал примера на Сам, готови всеки момент да стрелят. На разстояние пет крачки едни от други двете партии спряха.
— Дошли сте да изпушите с нас лулата на мира? — попита Сам.
— Може и да я изпушим с теб — отвърна онзи, който бе говорил преди малко. — Искаш ли да седнеш при нас?
— Да.
Четиримата насядаха по двама едни срещу други с пушки напреко на коленете. Оглеждаха се изучаващо.
Двамата вождове бяха с почти еднакви фигури — дълги и мършави, с жилести крайници, изцяло облечени в бизонова кожа. Бяха свързали косите си в кичур със закрепени в него вождови пера. Чертите им не можеха да се различат, тъй като живописта бе дебело нанесена по лицата.
— И тъй, какво искате? — попита Сам Хокинс. — Защо задържате ездата ни?
— Искаме да знаем имената ви.
— Аз се казвам Даниел Уилърс, а спътникът ми — Айзък Болтън.
— Аз пък съм Ревящия бик — произнесе вождът с достойнство.
— А аз — обади се другият също така гордо — съм Танцуващата мечка.
— Никога не съм чувал имената ви.
— И ние вашите още не. Сигурно не ловувате от дълго из тези местности.
— Тази прерия ни е позната, ала ние сме мирни ловци. Не ходим на лов за слава и известност, а за бобри и бизони.
— Запознавали ли сте се и с други ловци?
— С неколцина.
— Може би сте се срещали и с един, който се казва Сам Хокинс?
— Не.
— При него трябва да има и други двама — дълги и тънки, като прътовете на някоя типи. Дали тези трима ловци не са ви приятели?
— Не.
— Това е много добре. Иначе щяхме да ви убием!
— Че тоя Сам Хокинс враг ли ви е?
— Да. Той пречука няколко наши братя.
— Вие от кое племе сте?
— От племето на поуните.
При това съобщение Сам Хокинс изпита някакво неприятно боцкащо усещане под кожата на главата си. О, не, не под кожата на главата, защото дребният трапер от много години носеше вече перука — в една битка с индианци му бе взет скалпа, след което те го бяха оставили да лежи, смятайки го за мъртъв. И тези индианци бяха също така поуни. Нищо чудно, че сегашната среща възкреси по най-жив начин тогавашното събитие.[3]
— Откъде знаеш, че Сам Хокинс се намира в тази местност? — продължи да подпитва малкият.
— Неговите приятели ни го казаха.
— Кои приятели?
— Те се наричат помежду си Дик и Уил.
— Съобщили са ви го, макар да сте техни врагове, а те негови приятели?
— Така е.
Веждите на трапера се свиха, но само за миг. Беше силно угрижен за приятелите, ала прикри мислите си.
— Значи сте се срещнали с тях?
— Да.
— Те сега къде са?
— Препуснаха напред, не знам накъде.
— И вие сега търсите тоя Сам Хокинс?
— Да. Мислехме, че може да си го видял.
— Не съм го виждал, но с този мой спътник сме заедно едва отпреди няколко часа. Той е бил по-дълго в тази местност и може би го е срещнал. Да го питам ли, понеже той не знае вашия език?
— Питай го!
Това бе целил Сам Хокинс. Искаше да говори със спътника си, без да събуди недоверието на индианците, сега му се отдаваше възможност да постигне целта си. Той направи неангажирана физиономия и му каза на немски:
— Овладейте се! Намираме се в голяма опасност. Придайте си замислен вид, като че искате нещо да се сетите! Погледнете към тези типове приятелски, макар да имаме всички основания да им пожелаем да отидат по дявола.
— Защо?
— Те ме търсят, за да ме очистят. Вече са убили двамата ми най-добри приятели. Твърде умни са наистина, за да ми го кажат, но аз току-що забелязах, че техните пушки принадлежаха на моите другари. Те са си ги присвоили.
— За тая работа трябва да заминат по дяволите!
Но при тези думи лесничеят погледна любезно индианците и им кимна приятелски — преструвката му се удаде отлично.
— Те са поуни. Негодяите ще узнаят какво значи да пречукаш приятелите на Сам Хокинс. Наблюдавайте ме внимателно! Когато ви кажа думичката „сега“ ще грабна пушката на единия и в същия миг вие трябва да вземете тази на другия. После скачаме, отстъпваме няколко крачки назад и насочваме пушките — те ще имат тогава само ножовете си и няма да могат да излязат насреща на огнестрелните оръжия. Само физиономия да направят, че искат да се бранят и ги гръмваме. Смятате ли се за способен да направите това, което ви казвам?
— Естествено.
— Внимавайте значи добре!
Сега Сам Хокинс се обърна отново към двамата вождове:
— Да. Той го е видял тук.
— Тук? Не е възможно. Тук няма никакви следи освен вашите и нашите.
— Е-е, та тъкмо сред тях е следата на Сам Хокинс.
— Не те разбирам.
— Веднага ще ме разбереш… Сега!
Двамата посегнаха към пушките на индианците, грабнаха им ги, отскочиха няколко крачки назад и ги насочиха към тях. Но дебело омазаните лица на червенокожите не изразиха никаква изненада — те останаха преспокойно да си седят, сякаш нищо не се бе случило.
— Така, кучета, сега ви имам! — извика Сам Хокинс заплашително.
— И ние теб! — отвърна един от вождовете с безметежен тон. — Мислите ли, че двамата вождове са сами? Зад нас, в онзи храст, се таят наши воини. Необходимо е само да дигна ръка и куршумите им ще ви проснат на земята.
— Проклятие! — изруга Сам, мятайки кос, угрижен поглед към храсталака отсреща.
— Свалете оръжията! — заповяда червенокожият. — В противен случай сте изгубени!
Сам сведе пушката.
— Мислите, че ме е страх от вас? — изграчи той. — Тук страшно се лъжете! Ще ви покажа, че даже цяла тълпа червени войни не ме плаши. Аз съм Сам Хокинс, когото търсите.
— Знаем го. Но ти не си само това, ами и нещо отгоре.
— И какво пък?
— Един хлапак без очи и уши. Освен това ни сметна за много глупави, мислиш, че червените мъже не разбират езика на бледоликите? Ние чухме какво се уговори с твоя спътник.
Сам направи слисана физиономия.
— Та това беше немски!
— Да. Ние разбрахме какво му предложи. Посъветва го да ни грабне пушките.
— Индиански вождове, които разбират немски? И това още не беше ми се случвало, ако не се лъжа.
— Ти наистина си едно голямо магаре. Трябваше барем по пушките да ни разпознаеш!
Сега говорещият отведнъж придоби един безкрайно познат глас.
— Всички добри духове! Та това всъщност… вие сте… о, вие, богохулни шмекери!
Лесничеят Роте стоеше с неподлежаща на описание глупава физиономия и опипваше озадачен пушката си.
— Мен да не познае! — ухили се Уил Паркър и протегна дългите си крайници.
— И мен! — прибави Дик Стоун, превивайки се от смях.
— Е-е, не е за чудене наистина — защити се Сам Хокинс ядосано. — Една овца винаги изглежда досущ като коя да е друга. Тези тоалети, кичура с орловите пера, дебелото мазило по лицето и… и, да, как стигнахте до идеята за тоя маскарад?
— Маскарад? Pshaw! Това сега е официалният ни костюм. Събрахме се по много приятелски начин с един поунски вожд. Което ще рече, сиусите го бяха пленили и искаха малко да го поизпекат на кола на мъченията. Ние го освободихме и отведохме по живо по здраво до неговия вигвам. В знак на благодарност получихме като дар тези два индиански костюма редом с четирите коня, които виждаш тук. Старите си дрехи увихме грижливо в две завивки, които добрите поуни също ни отпуснаха, и ги пристегнахме на конете.
— Но по тия места е опасно да се движиш като индсман.
— Понякога да, понякога — не. Ние ще бъдем ту червенокожи, ту бледолики, изцяло според ситуацията. Та по тая причина маскарадът!
— Е, бойс[4], още начаса ще ви издействам една добра възможност! Ще изиграем една дяволия, за която тоя бал-маске е съвсем подходящ. Да седнем! Ще ви обясня накратко.
Толкова враждебната преди малко сцена сега се превърна в миролюбиво съвещание.
Срещата на тримата трапери бе още един пример за изострения усет към нещата, с които хората в Дивия запад са свикнали да действат. Сам Хокинс просто беше определил някакво си място в прерията, където искаше да се срещне отново с Дик и Уил и те действително се бяха намерили — без път и пътека, без компас и часовник.
— Какво ще кажете по въпроса? — попита Сам, когато приключи с доклада си по ограбването на лесничея Роте.
Уил Паркър повдигна рамене.
— Яздим след мошениците и им отнемаме плячката. Та това се разбира изцяло от само себе си! Пита се само как да го подхванем. Ти имаш ли някакъв план?
— Още не. Трябва да изчакаме да видим как и къде ще се натъкнем на тях. Засега нека не си прекарваме времето в безполезни приказки, а да потегляме, та час по-скоро да пипнем между пръстите си обесниците…
Сам Хокинс подкара мулето си в галоп и лесничеят Роте тайно се удивляваше как дръгливият „козел“ умее да „гълта“ пътя под нозете си.
Слънцето беше вече залязло. Ездачите стигнаха най-сетне до една открита прерия, където на значително разстояние околовръст нямаше никакви храсти. Там Сам Хокинс съгледа три отделни точки, които се движеха по права линия от изток насам.
— Това са моите хора — каза лесничеят. — Вървят доста бързо, за да се срещнат с мен още преди да падне мракът.
— Препуснете към тях! Биха могли да се изплашат, като видят непознати отдалеч. Ние ще ви чакаме тук.
Само след две минути Роте стигна при своите. Те бяха уморени, ала добрата новина ги накара да забравят всяко изтощение.
— Нашите приятели сигурно са гладни, ако не се лъжа — каза Сам Хокинс, когато всички се бяха събрали и фрау Роте и сестра й поискаха да се впуснат в благодарности. — Тук ще направим малка почивка. Аз имам един хубав къс еленова плешка, която тази заран опекох на огъня. Ще стигне за всички ни. Утре ще застрелям друго печено.
Те насядаха във високата мъхната и ароматна бизонска трева и започнаха да се хранят.
Сам Хокинс се унесе в размишления как би могъл да спести на двете жени, несвикнали с лишенията на прерията, напреженията и опасностите.
— Най-добре ще е — каза той — да потърсим на жените някое скривалище, докато се върнем от похода си. Не мислиш ли, Уил?
— Хм-м! Нека малко да посмятаме. Грабежът е извършен преди четири дена. Колко часов дневен преход може да се направи с волски фургони?
— Осем или девет.
— Значи един преход от около трийсет часа, който ние, в случай на нужда, можем да вземем за един ден. Днес вече няма как да се открие някаква следа. Твърде тъмно е, но ние трябва още през нощта да стигнем до мястото, където е било извършено деяние. Там ще лагеруваме, за да си отпочинат конете. С настъпване на утрото, да се надяваме, ще намерим дирите и, ако ги последваме веднага, до вечерта ще можем да настигнем негодяите. Ти как мислиш, Сам?
— На същото мнение съм. Но тези лейдис! В една такава езда като утрешната те не могат да вземат участие, това е ясно. Но за днес не можем да ги освободим от качването на конете.
— Що се отнася до това — обади се лесничеят Роте, — те няма да ни създават големи грижи. Не са ездачки наистина, но по време на скучното пътуване с колите те сядаха от време на време за разнообразие на седлото. Ето защо съм убеден, че поне няма да паднат.
Младият Роте носеше вързопа завивки, станал толкова злополучен за фамилията. Те бяха застлани върху седлата, така че жените се сдобиха с меко и удобно място за сядане. После продължиха ездата.
Пътят не беше дълъг, тъй като лесничеят със своя „кон за четири души“ не бе изминал голямо разстояние. Мери на Сам Хокинс се оказа достойна за индианските коне на Дик и Уил и бе удивително с каква лекота изхвърляше назад старите си пищяли. Единия от запасните коне яздеше синът на лесничея, а двете жени си споделиха втория.
Още преди полунощ стигнаха до арената на нападението. Лагерът скоро бе стъкмен. Вражески индианци или ловци не се предполагаше да има наблизо, така че бе запален огън, край който ограбените още веднъж разправиха подробно какво бяха преживели на това място.
По този повод бе споменато името Джак. Точно в него нямаше нищо фрапиращо, тъй като под това име в Щатите не се водеха един и двама, ала въпреки всичко Сам се осведоми с обичайната си бдителност:
— Джак? Що за коса имаше този мъж? ’s death![5] Да не би накрая да излезе пък и Кървавия Джак?
— Той беше! — извика младият Роте. — Сещам се, че веднъж двама от спътниците му говореха за него. Вероятно смятаха, че никой не ги слуша, и го нарекоха Кървавия Джак.
— Luck-a-day![6] Той ли е? Е-е, нека Бог се смили тогава над него, ако не се лъжа.
— Доста лютичко май звучи — отбеляза лесничеят. — Познавате ли го?
— Него да не познавам! Преди известно време ние тримата си имахме малко работица с него. Той е опасен момък и се тъкмеше тогава да нападне една плантация. Ние обаче го надхитрихме и беше пленен с цялата си банда. Отведоха пасмината във Ван Бурен, за да ги дадат там под съд. Неколцина били оправдани и те се възползвали от първата възможност да измъкнат през нощта и останалите от кафеза. Кървавият Джак естествено веднага се захвана със своя занаят. Когато пратиха хора след него, той се измъкна и дълго време нищо не се чуваше за него.[7] Сега научавам, че той бил този, който ви е ограбил. Е, той сигурно ще си го получи, хи-хи-хи-хи!.
След като се нахраниха — този път от запасите на Дик и Уил, бе определен редът на стражата. Всички останали си легнаха да спят.
По едно време Сам Хокинс се събуди — някой го разтърсваше. Пред него стоеше Уил с пребледняло от ужас лице. Според положението на звездите трябва да бе някъде около два часът.
— Какво има? — попита Сам, търкайки очи. — Още не е време за тръгване, ако не се лъжа.
— Сам, пушките са изчезнали.
Тази новина незабавно го изправи на крака.
— Да не си мръднал? Не виждаш ли, че държа Лиди в ръката си?
— Да, но нашите! — извика с жалобен глас Уил. — Вечерта ги изправихме опрени една на друга, а сега ги няма.
— ’s death! Правиш си нескопосани шеги!
— И на ум не ми идва. Стоях си там отсреща на скалния блок на пост и когато времето ми изтече, и поисках да събудя Дик, забелязах липсата на пушките.
— Уил, Уил, какво трябваше да преживея с тебе! Ти стоварваш позор върху цялото ми възпитание. Оставил се дангалакът да му свият пушкалките по време на пост! Ти си и си оставаш един грийнхорн, ако не се лъжа.
Другите се бяха събудили от доста високо водения диалог и ги отрупваха с въпроси. Сам Хокинс даде знак за мълчание.
— Лягайте бързо на земята да не предлагате цел! Дано само конете си още да имаме! Останете спокойно да лежите и чакайте завръщането ми! Аз ще се промъкна до животните.
Проснал се плътно към земята, Сам Хокинс изпълзя в нощта. Но още след няколко секунди чуха гласа му.
— Какво е това? Я елате насам!
Те побързаха да отидат. На разстояние от около петнайсетина крачки бяха изправени наедно липсващите пушки, а на върха на пирамидата изпъкваше някакъв бял лист.
— Какво означава тая работа? — попита Уил.
— Веднага ще узнаем — отвърна Сам и посегна към бележката. — Вземете си пушките, аз ще отида да хвърля едно око на конете!
Той се прокрадна нататък и се върна в бивака едва след продължително време.
— Всичко си е съвсем наред — извести. — Конете са там и не забелязах никакъв човек. Heavens[8]… ако бяха врагове! Душите ни щяха да се намират вече на седмото небе, ако не се лъжа.
— Виждаш, Уил, какви можеше да ги забъркаш с твоята немара — изръмжа Дик.
— Не дрънкай! — защити се Уил. — И ти нямаше да чуеш нищо. Нечувано, наистина, да се промъкне някой посред нас и да ни задигне пушкалата. Типът, който е успял да го направи, е майстор. Но враг със сигурност не е.
— Ама защо пък не се е показал? — възрази Дик.
— Това и за мен е загадка — рече Сам, поклащайки глава, — но ще си я изясним, кога огледаме хартията. Тук все още има малко тлееща пепел. Раздухай я, Дик, и сложи няколко клона!
Когато пламъкът запращя, Сам приближи хартията към светлото и се зачете. Навярно не му беше лесно да разчете думите, понеже бяха писани с молив и на тъмно. Но после скочи с радостен вик, сви длани като рупор около онази област на гъсталака от косми, където се предполагаше да е устата му, и извика със силен глас, който сигурно се разнесе на една английска миля в нощната тишина:
— Halloo, sir, halloo! Thank you very much! (Еей, сър, еей! Благодаря ви много!) Изплашен, Дик Стоун подскочи и сграби Сам Хокинс за раменете.
— Да не си откачил, Сам! Ами че с твоето реване ще ни обесиш всички индианци от Скалистите планини на врата!
— Нямай грижа! Там, където са тези, които имам предвид, всички индсмани духват! Преди малко много ми се щеше да зашлевя Уил, това е вярно, но сега нещата са различни. След като вече зная кой ни е погодил тоя номер, мога да му простя. Ако тези двамата поискат, всички ви ще отнесат от огъня, без да се усетите. Наострете уши! Вие имахте най-знатната визита, която човек тук в Далечния запад изобщо би могъл да има, ако не се лъжа.
Той седна отново, за да поднесе още веднъж бележката към пламъците.
— Чуйте значи и се дивете! Тук е написано едно голямо и ясно — внимание, лейдис и джентс! — тук е написано едно голямо и ясно — внимание, лейдис и джентс! — тук е написано едно голямо и ясно „Винету“, а до него чета…
Като изхвърлен от пружина скочи дългият Уил.
— Винету! — изкрещя. — Това е нещо съвсем друго! Наистина ли е написано така?
— Не ме прекъсвай! Написано е! Но писмото е писал друг.
— Кой? — настоя Уил, когато Сам Хокинс отново направи ораторска пауза и се наслади на ококорените очи на жените и двамата Роте. — По-нататък!
— Никога няма да станеш добър уестман, Уил, ако не съумяваш да обуздаваш любопитството си — каза неодобрително. — Първото, на което трябва да се научи един прериен скитник, е търпението. Как съм могъл да издържа до днес с вас, като от тая хубава добродетел…
— Как нижеш ги като някой проповедник от Солт Лейк Сити! — изръмжа Уил. — Впрочем неучтиво е от твоя страна да оставяш дамите толкова дълго да чакат!
— Отдавна да съм свършил, грийнхорне, ако не ме смущаваше непрекъснато. Другото име има в dark and bloody grounds[9] също такава стойност като това на Винету и…
— Олд Шетърхенд? — извикаха Дик и Уил като от една уста.
— No. Но един, който е също толкова прочут и който също като Олд Шетърхенд е седял със Сам Хокинс и вас край някой и друг лагерен огън, ако не се лъжа. Олд Файерхенд!
— Дявол го взел!
— Олд Файерхенд? — провикна се Уил. — Good luck![10] Това действително са най-прочутите мъже, които се срещат из Запада. Тогава хич не е за чудене, че ни поднесоха така изискано!
— Винету? Олд Шетърхенд? Олд Файерхенд? — попита Роте. — Аз съм едва от скоро в Запада, ала съм чувал все пак да величаят техните имена. Бих се радвал да можехте да ми кажете нещо повече за тях.
Сам Хокинс примигна доволно.
— Винету е вожд на апачите, воин, спасител, борец и закрилник като никой друг. Най-умният индсман, който някога съм срещал и който спокойно може да излезе насреща на най-добрия уестман. И горко на белите, ако Винету стигне някой ден до идеята да застане начело на всички индиански племена! Той е още млад, но има само двама сред уестманите, които биха могли да се мерят с него: Олд Шетърхенд и Олд Файерхенд.
Лесничеят Роте се наведе към трапера и докосна хартията, която Сам държеше високо в ръка като нещо много драгоценно.
— И този прославен Файерхенд е написал бележката?
— Предполагам — отговори Сам. — Не познавам почерка му, но отдолу стои неговото име.
— И този велик Файерхенд ви е приятел? Сам поглади брадата си.
— Ако не се лъжа — изхихика. — Той познава Запада като линиите на дланта си. Двегодишните индиански дечурлига са екзалтирани от него, побелели дядовци и баби разказват за него. Той е силен като гризли и все пак момче по душа. Идва и изчезва като дух. Някога не оставя следа, и даже човек да намери някоя диря от коня му, то тя из един път престава, като че ездач и животно са политнали към небесата. Заявявам ви, аз се считам за уестман и то не от най-лошите, ала с тях двамата не мога да се равнявам!
Уил Паркър се размърда неспокойно.
— Ще имаш ли най-сетне добрината да споделиш с нас какво в крайна сметка е написано в бележката ти? Щом като Файерхенд и Винету са ни написали посред нощ спешно писмо, то сигурно ще искат и да го прочетем!
Сам се приведе към огъня и зачете:
„Яздете точно на северозапад, четири часа… тясна долина, три акации на входа… вътре колите… двама мъже стража… другите на юг, за да ограбят Палома Накана… най-предната кола лявото задно колело пари заровени… поддържайте занапред по-добър караул… биха могли всички ви да очистят.
Олд Файерхенд… Винету“
Дик и Уил поклатиха глави.
— Да го смята ли човек за възможно? — каза Уил удивен. — Наистина ли ги има тези думи на хартията?
— Ето, прочети сам!
Сам му поднесе бележката.
— Задръж си спокойно хартийката! Бих предпочел с петдесет индсмани да се сборичкам, отколкото с три букви! С индсманите може и да се оправя, ама с драсканиците положително не. Но чуй, Сам, работата ми се струва все пак невероятна!
— Защо?
— Първо, защото тези типове са били скрити само на четири часа път оттук. Толкова дълго те все пак не биха се заседели!
— Не знаеш причините им.
— И второ, защо ще ти заравят парите. Човек си ги пъха просто в джоба и си ги съхранява у себе си!
— Pshaw! Обесниците са потеглили на грабителски поход. Не знаят дали той ще им се удаде. Не излезе ли успешен, подхвърлят се на опасността да изгубят онова, което носят в себе си. По-умно е следователно да го заровят.
— Значи се каниш да последваш тоя писмен съвет?
— Естествено! При това е от голямо предимство, че няма да се налага да търсим скривалище за нашите лейдис. Четири часа те все ще издържат на седлото. Можем значи веднага да ги вземем с нас.
— Но защо тези двамата действаха така потайно? Защо не ни събудиха и да ни направят съобщението си?
— Имали са си своите причини.
— И откъде знаят всичко това?
— То си е тяхна работа. Впрочем още не сме приключили със записката. Тук четем: „Другите на юг, за да ограбят Палома Накана“? — осведоми се лесничеят.
— От известно време се заговори за нея — отвърна Сам. — Била млада, момиче с изключителна красота, бяла, но почитана от индсманите като богиня. Ние тримата ловувахме все на север, от дълго не сме идвали на юг и по тая причина още не сме стигнали до нея. Но сега се надявам, че ще я видим. Тя е издигнала вигвама си, където си граничат териториите на команчите и апачите. Тези две племена открай време са били смъртни врагове. Жилището на Палома за тях обаче е свещено. Там, където се намира красивата девойка, земята е неутрална — команчите идват от изток, апачите — от запад, за да я почетат и отрупат с дарове. Преди две седмици се срещнах с един скаут[11], който беше ходил при нея и ми описа пътя дотам. Тя живее с баща си в една някогашна мисия. Попитах за името на мъжа, ала не можах да узная нищо друго, освен че тя го наричала Па, а той нея — Елми, ако не се лъжа.
— Ей — обади се тогава Уил, — името ми се струва много познато. Не се ли казваше така младата лейди Уилкинс от Уилкинсфийлд, където преди време се срещнахме с Уолкър Хопкинс и така кротичко го оставихме да ни избяга?
— Да, младата лейди се казваше така. Беше дяволски красиво девойче.
Виждайки питащите очи на двамата Роте и жените, той ги осведоми за приключението в Уилкинсфийлд.
— Ох — въздъхна състрадателно фрау Роте, — клетото момиче! Не сте ли чули как е завършила историята?
— Лейдис винаги искат да знаят как е завършила историята — засмя се той. — Тази тук имаше лошо продължение, ала тя още не е накрая си, ако не се лъжа. И тъй, плантаторът Уилкинс изгубил делото срещу съседа Лефлър. Трябвало да бъде затворен за дълг и той взел, че стрелял по Лефлър. Образувало се следствие за опит за убийство и той побягнал с дъщеря си Елми. Немският надзорник — Адлер май се казваше — още преди туй бил изчезнал, никой не знаел накъде. Това е всичко, което мога да ви съобщя.
— И тази Палома е лейди Уилкинс? — попита лесничеят напрегнато.
— Ето че питате повече, отколкото Сам Хокинс е в състояние да ви отговори. Може би е тя. В Дивия Запад се разиграват понякога какви ли не странни неща.
— О, Боже! — възкликна жената. — И сега мерзавците искат да ограбят тази Палома като нас? Не бива да го допускаме! Трябва да я предупредим и да й помогнем!
— Тя има най-добрите закрилници, каквито изобщо може да има тук човек: Винету и Олд Файерхенд. Но ние сигурно ще й направим все пак едно посещение. Скаутът така добре ми описа нейното местожителство, че няма начин да не го намеря. В момента лагеруваме северно от Сиера да лос Мимбрес. Ако яздим още половин ден на юг и я прехвърлим на запад, ще стегнем до Сиера дела Ача, която изпраща водите си предимно на юг. Там горе на Ача има едно прекрасно, обградено от стръмни скали езеро — Тътлиш-то[12], на чийто бряг преди повече от десет години се бях счепкал веднъж с команчите. Те считат територията за много свята, понеже там погребват своите прочути вождове. По тая причина не търпят там горе никакъв бледолик и аз бях радостен, че отървах кожата само с няколко ръгвания от нож, ако не се лъжа. На брега на езерото се издигаха постройките на някаква католическа мисия, които вече не бяха обитавани. Там била установила Палома своето жилище.
— Какво означава всъщност думата Палома?
— В действителност пълното име гласи Палома Накана. Двете думи са от езика техуа. Първата означава гълъбица, а втората — гора, девствена, вековна гора. Двете заедно значи: Гълъбицата на вековната гора. Защо това момиче е наречено така от индианците, наистина не зная. Може би ще научим.
— Забравяте, че ние искаме да отидем в Калифорния.
— Най-добрият път оттук за Калифорния минава през Сиера дела Ача! Знаем също, че Гълъбицата на вековната гора е в опасност и наш дълг е да се погрижим за нея.
— Браво! — извикаха двете жени.
— Реално погледнато ненужно! — възрази Уил. — Да не си мислиш, че Олд Файерхенд само ни е подхвърлил съобщението за надвисналата над Гълъбицата опасност. Той при всички случаи вече е на път към нея. Може би ни е оставил това писмено известие единствено за да не бъде задържан от нас и да успее бързо да пристигне там.
— Много вярно. Но тъкмо защото Олд Файерхенд е на път за нея и Винету е с него, искам да отида и аз. Ще ми се още веднъж да видя тези двама мъже. Ясно, дългуч?
— Да и ти, както винаги, имаш право!
— Не мислите ли обаче, че ще е по-добре, ако дремнем още един час, а? Конете ни са по-умни от нас — лежат си в тревата и си почиват, а ние седим и плещим, като че ли утре е празник. Захлопвайте зъркелите и си бъбрете наум!
Стражата застъпи и скоро другите потънаха в дълбок сън.