Коджи Сузуки
Кръгът (9)

12 октомври, петък

— Първо нека да видим видеото.

Рюджи Такаяма се усмихна. Седяха на втория етаж на едно кафене близо до кръстовището Роппонги. Петък, 12 октомври, 19,20. Бяха изминали почти двайсет и четири часа, откакто Асакава беше гледал касетката. Избра да се срещнат в петък вечерта в Роппонги, квартала с най-много забавления в града, с надеждата, че сред веселите гласове на момичета страховете му щяха да изчезнат. Но май не вършеше работа. Колкото повече говореше за това, толкова по-ярко му се привиждаха случките от миналата нощ. Ужасът нарастваше. Дори си помисли, че усеща как някаква сянка се таи в него и го овладява.

Официалната риза на Рюджи беше закопчана догоре, а вратовръзката — доста стегната, но не понечваше да я разхлаби. В резултат на това кожата на врата му беше леко подута — и от един поглед ставаше ясно колко му е неудобно. После — ъгловатите му черти. Дори и усмивката му щеше да се стори на обикновен човек някак злобна.

Той взе едно кубче лед от чашата си и го лапна.

— Не ме ли слушаше какво ти говоря? — изсъска Асакава. — Казах ти, че е опасно.

— Тогава защо ми донесе това? Искаш да ти помогна, нали?

Все още усмихващ се, шумно счупи кубчето между зъбите си.

— Има начини да ми помогнеш и без да го гледаш.

Рюджи наклони леко глава, но все още се усмихваше. Асакава беше обзет от ярост и извика истерично:

— Не ми вярваш, нали? Не вярваш и на едно нещо, което ти казвам!

Нямаше как иначе да разчете изражението на Рюджи.

Гледането на видеото за Асакава бе все едно бе отворил писмо бомба. За пръв път в живота си преживяваше подобен ужас. И той продължаваше. Още шест дена. Страх стискаше врата му като копринен шал. Смъртта го очакваше. А този смешник всъщност искаше да гледа касетката.

— Не прави скандал. Е, не ме е страх — проблем ли имаш с това? Чуй, Асакава, и преди съм ти го казвал: аз съм човек, който, ако може, ще седне на първия ред, за да гледа края на света. Искам да знам как е устроен светът, началото и края му, всичките му загадки, малки и големи. Ако някой ми предложи да ми ги обясни, с удоволствие ще дам живота си в замяна за знанието. Ти дори ме обезсмърти в печата. Сигурен съм, че си спомняш.

Разбира се, че си спомняше. Точно заради това му се беше обадил и му беше разказал всичко.

Асакава беше този, който първи измисли статията. Преди две години, когато навърши трийсет, се запита какво мислеха другите хора на неговата възраст в Япония — мечтите, които имаха за живота. Идеята беше да се вземат няколко трийсетгодишни активни хора от всички прослойки — от министерския чиновник и съветника в токийското кметство, от служителя в голяма търговка компания до най-обикновени хора. Да се представи всеки един — от най-общата информация за тях, която всеки читател би искал да прочете, до уникалните им характеристики. Като правеше това редовно в определеното място във вестника, щеше да разбере какво е да си на трийсет в днешна Япония. И просто по късмет, измежду тези двайсет-трийсет души беше попаднал на стар съученик — Рюджи Такаяма. Официалната му длъжност беше записана като гост-лектор по философия в университета „Фукузава“, едно от най-престижните частни училища в страната. Асакава се бе учудил много, защото си спомняше, че Рюджи беше записал медицина. В разработката си Асакава беше предвидил представянето на учен. Рюджи обаче беше твърде уникален, за да представлява младата академична прослойка като цяло. Човек трудно можеше да разбере що за личност е още в гимназията, а явно след школовката през следващите години това бе станало още по-трудно. След завършване на медицинския университет бе записал курс по философия. Защити докторската си степен в годината на проучването. Би трябвало веднага да го грабнат от най-добрите възможни университети за асистент-професор, ако не беше тъжният факт, че имаше по-стари учени преди него, а местата се разпределяха стриктно по старшинство. Затова беше приел временната работа на лектор и се отзова да преподава логика два пъти в седмицата в собствената си алма матер. Понастоящем философията като сфера на проучване се приближава все повече към науката. Вече никой не смята, че който поставя въпроса как да се живее, го прави за забавление. Да се занимаваш с философия означава да се занимаваш с математика, но без цифри. В древна Елада философите са били и математици. Рюджи беше такъв: факултетът по философия му даваше заплата, но мозъкът му беше устроен като на учен. От друга страна, в добавка към специализираните му професионални знания знаеше изключително много и за паранормалната психология. Асакава виждаше противоречие в това. Смяташе тази наука, занимаваща се с изучаването на свръхестественото и окултното, за несъвместима с науката. Отговорът на Рюджи: Напротив. Паранормалната психология е един от ключовете за разгадаването на структурата на Вселената. Беше горещ ден в средата на лятото, но също като днес носеше раирана риза с дълги ръкави със закопчано най-горно копче. Искам да присъствам на погубването на човечеството, беше казал Рюджи, докато по лицето му струеше пот. Всички тези глупаци, които плямпат за световен мир и спасението на човечеството, ме карат да повръщам. Проучването на Асакава съдържаше въпроси като този:

Кажете ми за мечтите си за бъдещето.

А Рюджи спокойно беше отговорил:

— Докато от някой хълм наблюдавам изчезването на човешката раса, да изкопая дупка в земята и да еякулирам в нея.

Асакава го беше притиснал:

— Смяташ ли, че ще е добре за мен да го напиша?

Рюджи просто се беше усмихнал леко, както сега, и кимна.

— Както ти казах, не ме е страх от нищо.

След като го каза, наведе се и се приближи към Асакава.

— Пак го направих снощи. Пак?

Това бе трета жертва, за която научаваше Асакава. Беше разбрал за първата в гимназията. И двамата живееха в квартал Тама, в Кавазаки, индустриален град, сбит между Токио и Иокохама. Учеха в общинското училище. Асакава отиваше един час преди началото на часовете и преглеждаше уроците за деня в ранната утрин. Освен чистачите той винаги беше първият там. Пълна противоположност, Рюджи рядко успяваше да дойде за първия час. Беше, както се казва, мързелив по навик. Но една сутрин, точно след края на лятната ваканция, Асакава беше отишъл рано както винаги и завари Рюджи седнал на чина си като в транс. Асакава му проговори:

— Какво става? Не очаквах да те видя толкова рано.

— Е, да — беше краткият отговор.

Рюджи продължаваше да гледа през прозореца, сякаш мислите му бяха някъде другаде. Очите му бяха зачервени. Бузите му горяха и дъхът му миришеше на алкохол. Не бяха толкова близки обаче и разговорът стигна дотам. Асакава отвори учебника си и започна да чете.

— Виж, искам да те помоля за една услуга… — каза Рюджи, като го тупна по рамото.

Той беше индивидуалист, имаше добри оценки и беше звезда в отбора по лека атлетика. Всички в училището го знаеха. Докато Асакава беше абсолютно незабележим. Някой като Рюджи да го моли за услуга не бе никак зле.

— Всъщност искам да се обадиш у нас — каза Рюджи, като сложи ръка на рамото му по доста фамилиарен маниер.

— Добре. Но защо?

— Само трябва да се обадиш. Обади се и ме потърси.

Асакава се опули.

— Да те потърся? Та ти си тук пред мен.

— Няма значение, ще го направиш, нали?

Така и стори, набра номера, а когато се обади майката на Рюджи, попита:

— Рюджи вкъщи ли е? — докато го гледаше точно пред себе си.

— Съжалявам, той вече излезе за училище — отговори спокойно майка му.

— О, да, разбирам — каза Асакава и затвори телефона. — Така добре ли е? — обърна се към Рюджи. Още не разбираше смисъла на всичко това.

— Звучеше ли сякаш нещо не е наред? — попита Рюджи. — Майка ми нервна ли беше или не?

— Не, не особено.

Асакава не беше чувал преди гласа на майката на Рюджи, но не му се струваше да е нервна.

— Не се чуваха някакви възбудени гласове зад нея?

— Не. Нищо особено. Нищо подобно. Само звуци от закуска.

— Е, добре тогава. Благодаря.

— Хей, какво става? Защо ме помоли да направя това?

Рюджи изглеждаше облекчен. Сложи ръката си на рамото на Асакава и го придърпа по-близо. Доближи устата си до ухото му и прошепна:

— Изглеждаш сякаш можеш да пазиш тайна, мога да ти се доверя. Затова ще ти кажа. Всъщност в пет часа сутринта изнасилих една жена.

Асакава онемя. Историята беше такава: че в пет тази сутринта Рюджи се промъкнал в апартамента на някаква ученичка, която живеела сама, и я нападнал. На излизане я заплашил, че ако се обади на ченгетата, няма да й се размине, и отишъл на училище. В резултат на това се притесняваше да не би полицаите сега да са у тях и затова беше помолил Асакава да се обади.

След това двамата започнаха да си говорят често. Естествено, Асакава никога не разказа за деянието на Рюджи. Следващата година Рюджи беше се класирал трети на областното състезание по хвърляне на гюле и се бе записал в медицинската програма на университета „Фукузава“. Асакава беше прекарал тази година в учене за повторен изпит за училището, където той искаше да постъпи, защото не беше успял първата година. Втория път успя и влезе в литературния факултет на известен университет.

Асакава всъщност искаше Рюджи да гледа касетката. Знанията и опитът му нямаше да са от голяма полза, ако се базираха само на това, което Асакава можеше да разкаже. От друга страна, струваше му се неетично да забърква някой друг, за да спаси собствената си кожа. Беше объркан, но знаеше на коя страна щеше да се наклонят везните, ако претегли двете възможности. Няма спор, искаше да увеличи шансовете си за оцеляване. И все пак… Изведнъж се хвана за пореден път да се чуди защо въобще е приятел на този тип. Десетте години работа за вестника го бяха сблъскали с много хора. Но той и Рюджи можеше да си звъннат и да отидат да пийнат нещо по всяко време — само с Рюджи Асакава поддържаше подобни отношения. Дали защото бяха съученици? Не, имаше още много други. Имаше нещо дълбоко в сърцето му, което резонираше с ексцентричността на Рюджи. Тук вече той престана да разбира сам себе си.

— Хей, хей. Хайде да се размърдаме. Само шест дена ти остават, нали?

Рюджи го хвана за ръката и я стисна. Захватът му беше здрав.

— Побързай и ми покажи касетата. Представи си колко ще съм самотен, ако гушнеш букета, защото сме се офлянквали.

Като продължаваше ритмично да стиска ръката на Асакава, забоде вилица в недокоснатия кекс, сложи го в устата си и започна шумно да дъвче. Имаше навика да яде с отворена уста. На Асакава започна да му става лошо при гледката как храната се смесва със слюнка и се разтваря пред очите му. Ъгловатите черти, набитата фигура, лошите му навици. Сега, докато дъвчеше кекса, сложи още едно ледче в устата си и още по-шумно го схруска.

Тогава Асакава осъзна, че няма кой друг да му помогне освен Рюджи.

Боря се със зъл дух, с незнайно нещо. Никой нормален човек няма да може да се справи. Сигурно няма друг освен Рюджи, който да гледа видеото, без да му мигне окото. Пусни крадец да хване крадеца. Няма друг начин. Какво ми пука, ако Рюджи умре? Всеки, който казва, че иска да гледа как измира човешката раса, не заслужава да живее дълго.

Така Асакава обоснова логично защо забърква и друг във всичко това.