Коджи Сузуки
Кръгът (21)

19 октомври, петък

Телефонно обаждане от рецепцията събуди Асакава. Управителят им напомняше, че трябва да се изнесат до 11,00, и го попита дали ще останат за още една нощувка. Асакава протегна свободната си ръка и взе часовника си до възглавницата. Ръцете му бяха уморени, дори да ги мърда изискваше голямо усилие. Още не го боляха, но със сигурност утре нямаше да може да ги помръдне. Не си беше сложил очилата, затова не можеше да види колко е часът, докато не залепи часовника до очите си. Малко след единайсет. Не можа веднага да измисли как да отговори. Дори не знаеше къде се намира.

— Ще останете ли още една нощ? — попита управителят, едва прикривайки досадата си.

Рюджи изсумтя до него. Не беше неговата стая, това беше сигурно. Изглежда, целият свят беше пребоядисан, без той да знае. Дебелата линия, разграничаваща миналото с настоящето и настоящето с бъдещето, беше срязана на две: преди съня му и след него.

— Ало?

Сега управителят се уплаши, че от другата страна на линията няма никой. Дори без да знае защо, Асакава усети как гърдите му се изпълват с радост. Рюджи се претърколи и отвори полека очите си. От устата му течеше слюнка. Спомените на Асакава бяха смътни; докато се опитваше да си спомни нещо, всичко около него беше в мрак. Малко или много можеше да потвърди, че е бил на посещение при д-р Нагао, но всичко след това беше мъгла. Един след друг пред него изникнаха тъмни кадри, дъхът му спря. Чувстваше се, сякаш се е събудил от дълбок сън, оставил у него силно вълнение, макар и да е забравил точно за какво е бил. Но нещо го бе въодушевило.

— Ало? Чувате ли ме?

— А-а да. — Накрая Асакава успя да отговори и стисна по-здраво слушалката.

— Трябва да се изнесете до единайсет часа.

— Разбрах. Ще си опаковаме нещата и тръгваме веднага.

Асакава придоби официален тон, същия като на управителя. Можеше да чуе лекото капене на вода от кухнята. Изглежда, някой беше забравил да затвори кранчето снощи преди лягане. Асакава затвори телефона.

Рюджи пак беше затворил очи. Асакава го разбута.

— Ей, Рюджи. Ставай.

Нямаше представа колко време са спали. Обикновено Асакава спеше около пет или шест часа на нощ, но сега имаше чувството, че са били повече. Отдавна не беше спал толкова дълбоко и спокойно.

— Рюджи! Ако не си тръгнем, ще ни таксуват за още една нощувка.

Асакава го побутна още по-силно, но той не се събуди. Асакава вдигна очи и видя млечнобелия найлонов плик на масата. Изведнъж си спомни какво има в плика. Извика името на Садако. Извади я от студената земя под пода, пъхайки я в найлонов плик. Звукът на течаща вода. Рюджи беше онзи, който вечерта отиде до мивката, за да измие калта от Садако. Водата още течеше. Тогава нароченото време беше отминало. И дори сега Асакава още беше жив. Беше изключително радостен. Смъртта му беше дишала във врата и сега, когато я нямаше, животът му се струваше по-наситен от всякога; грееше. Черепът на Садако беше прекрасен като мраморна статуя.

— Хей, Рюджи! Събуди се!

Изведнъж не се почувства добре. Нещо в дълбините на съзнанието му го тревожеше. Положи ухо на гърдите на Рюджи. Искаше да чуе ударите на сърцето му през дебелия суичър, за да е сигурен, че е жив. Но точно преди да сложи ухо до гърдите му, Асакава се озова в мощната хватка на Рюджи. Той се изплаши и започна да се бори.

— Хванах те! Помисли си, че съм мъртъв, нали? Рюджи пусна Асакава и почна да се смее със странен, детски смях. Как можеше да се шегува след всичко, което преживяха. Всичко можеше да се случи. Ако в този момент беше видял Садако Ямамура до масата и Рюджи да дърпа косата си и да умира, щеше да го повярва. Потисна яда си. Дължеше много на Рюджи.

— Престани да се будалкаш.

— Време за разплащане. Снощи ми изкара ангелите. Все още полегнал на една страна, Рюджи започна да се киска.

— Какво съм направил?

— Припадна там, долу, на дъното на кладенеца. Наистина си помислих, че си отишъл. Притесних се. Времето ти беше изтекло. Помислих си, че си вън от играта вече.

Асакава нищо не каза, само примигна няколко пъти.

— Ха. Сигурно не си и спомняш. Неблагодарно копеле. Сега, като се замисли, Асакава не можеше да си спомни сам да е изпълзял от кладенеца. Последното нещо, което си спомняше, беше как виси на въжето напълно изтощен. Да дърпаш неговите 60 килограма сигурно не е лесно дори за някой със силата на Рюджи. Картината как той виси завързан за въжето му напомни малко за статуята на Ен но Озуну и как тя е била извадена от дъното на морето. Шизуко беше придобила свръхестествени сили заради това усилие, но Рюджи можеше да се похвали само с рани и болки.

— Рюджи? — попита Асакава с променен глас.

— Какво?

— Благодаря ти за всичко, което си направил. Наистина съм ти длъжник.

— Не започвай да се размекваш.

— Ако не беше ти, аз щях да съм… е, знаеш. Както и да е, благодаря.

— Спри с глупостите. Караш ме да повърна. Благодарността ти не струва пукната пара.

— Тогава какво ще кажеш за обяд? Аз плащам.

— О, добре тогава.

Рюджи се изправи и леко залитна. Всичките му мускули бяха схванати. Дори на Рюджи му беше трудно да накара тялото си да го слуша.

От почивната станция в „Пасифик Ленд“, Южен Хаконе, Асакава се обади на жена си в Ашикага да й каже, че ще я вземе в неделя сутринта с кола под наем, както беше обещал. Значи всичко е наред? — беше попитала тя. Асакава можа да каже само:

— Май, да.

От факта, че той беше все още тук, жив, можеше да приеме, че нещата са решени. Но като затвори телефона, нещо дълбоко в него все още не му даваше мира. Не можеше да се отърси от мисълта. Факт беше, че е жив, искаше му се да вярва, че всичко е приключило, но… Мислейки си, че Рюджи има същите съмнения, той се върна до масата и попита:

— Това наистина е краят, нали?

Рюджи набързо беше изял обяда си, докато Асакава беше отишъл до телефона.

— Семейството ти наред ли е?

Рюджи май нямаше да отговори на въпроса му веднага.

— Да. Ей, Рюджи, имаш ли чувството, че още не е свършило?

— Притеснен ли си?

— Ти не си ли?

— Може би.

— За какво? Какво те притеснява?

— Какво каза старата жена. Следващата година ще ти се роди дете. Това нейно предсказание.

В същия момент, когато разбра, че Рюджи има същите съмнения, Асакава се опита да ги разсее.

— Може би под ти, само този път, е имала предвид Шизуко вместо Садако.

Рюджи веднага го отхвърли.

— Не е възможно. Картините на видеокасетата идват от мислите и очите на Садако. Старата жена говори на нея. „Ти“ може да се отнася само за Садако.

— Може би предсказанието й е грешно.

— Способността на Садако да предсказва бъдещето трябва да е била безпогрешна, сто процента.

— Но Садако физически не е могла да има деца.

— Затова е толкова странно. Биологично Садако е била мъж, а не жена, затова не може да има деца. Плюс това е била девствена до момента точно преди да умре… И…

— И?

— Първото й сексуално преживяване е било с Нагао. Последният заразен от едра шарка в Япония. Доста голямо съвпадение.

Казано е, че в далечното минало Богът и Дяволът, клетките и вирусите, жената и мъжът, дори светлината и мракът са били еднакви, без вътрешно противоречие. Асакава започна да се чувства неудобно. Щом веднъж разговорът достигнеше областта на генетични структури или космосът преди създаването на Земята, отговорите бяха извън границите на субективни предположения. Трябваше само да се насили да прогони от мислите си дребните неясноти и да си каже, че всичко е приключило.

— Но аз съм жив. Загадката на изтритото заклинание е разгадана. Този случай е приключен.

В този момент Асакава осъзна нещо. Не е ли вярно, че самата статуя на Ен он Озуно е искала да бъде изтеглена от морето. Тази сила бе повлияла на Шизуко, напътствайки действията й, и като резултат тя беше получила новата си сила. Изведнъж схемата от действия изглеждаше изключително позната. Изкарването на костите на Садако от кладенеца, изваждането на статуята на Ен он Озуно от морето… Това, което го притесняваше, беше иронията: новата сила на Шизуко й беше донесла само болка. Но това беше неправилно тълкувание на нещата. Може би в случая на Асакава вдигането на проклятието беше еквивалент на придобитите сили от Шизуко. Асакава се накара да мисли по този начин.

Рюджи се вгледа в лицето му, повторно уверявайки се, че човекът пред него наистина е жив, после кимна два пъти.

— Мисля, че имаш право.

С проточена въздишка, той се потопи в креслото.

— Но все пак…

— Какво?

Рюджи се изправи и като че ли попита себе си:

— Какво е родила Садако?