Коджи Сузуки
Кръгът (19)

ГЛАВА 11

На алеята пред спирка Киномия имаше малка едноетажна къща с табелка, на която пишеше: Клиника Нагао — Вътрешни болести и педиатрия. Асакава и Рюджи стояха пред вратата известно време. Ако не успееха да изтръгнат някаква информация от доктора, щеше да последва „съжалявам, времето ви изтече“. Нямаха повече възможности да търсят нови улики. Какво всъщност можеха да научат от него? Да си спомни нещо за Садако Ямамура отпреди 30 години беше прекалено оптимистично. Нямаха информация, която да подскаже, че тя е имала някаква връзка със санаториума в Южен Хаконе. Всички колеги на Нагао, освен Йозо Танака, бяха умрели от старост. Можеха да се поразтърсят за имената на някои от сестрите, но за това беше вече късно.

Асакава погледна часовника си. 11,30. Оставаха му малко повече от десет часа, а ето го — двоуми се дали да отвори вратата.

— Какво чакаш? Влизай.

Рюджи го побутна. Можеше да разбере защо Асакава се колебае, въпреки че толкова беше бързал да дойде тук. От страх. Без съмнение се страхуваше да види как последната му надежда се изпарява, последният му шанс за оцеляване изчезва. Рюджи мина пред него и отвори вратата.

Канапе, достатъчно голямо, за да седнат трима души, стоеше до едната стена на малката чакалня. За щастие нямаше чакащи пациенти. Рюджи се наведе пред малкото прозорче на рецепцията и се обърна към дебелата сестра на средна възраст зад него.

— Извинете. Бихме искали да видим доктора.

Без да вдигне очи от списанието си, сестрата лениво отговори:

— Искате ли да си запишете час?

— Не, не искаме. Искаме да го попитаме за нещо.

Тя затвори списанието, погледна нагоре и си сложи очилата.

— Мога ли да попитам за какво се отнася?

— Както казах, искаме да му зададем няколко въпроса.

Изнервен, Асакава се подаде иззад рамото на Рюджи и попита:

— Докторът тук ли е?

Сестрата докосна с двете си ръце рамките на очилата си и огледа двамата пред нея.

— За какво става дума? — попита надменно.

И Рюджи, и Асакава се изправиха. Рюджи каза достатъчно високо, за да го чуят:

— Със сестра като нея нищо чудно, че няма пациенти.

— Моля? — каза тя.

Асакава наведе глава, нямаше полза да се изнервят. Но в следващия момент вратата на кабинета се отвори и се появи Нагао, облечен в бял халат.

Въпреки че беше абсолютно оплешивял, Нагао изглеждаше доста по-млад от 57-годишен. Той изсумтя и отправи подозрителен поглед към двамата на прага му.

Асакава и Рюджи се обърнаха едновременно по посока на гласа и когато видяха доктора, и двамата ахнаха.

А ние се питахме дали ще може да ни каже нещо за Садако! Без майтап. Като че електрически заряд мина през главата на Асакава — спомни си последната сцена от касетката. Потното пулсиращо лице на мъжа, зачервените очи. Отворената рана на голото му рамо, от която течеше кръв в очите на наблюдателя, замъглявайки ги. Невероятен натиск в гърдите, убийствен поглед в очите на мъжа… Лицето бе същото, което виждаха сега: д-р Нагао. Беше остарял, но нямаше грешка.

Асакава и Рюджи се спогледаха. Тогава той посочи доктора с пръст и започна да се смее:

— Хе-хе-хе. Ето защо игрите са интересни. А-а-а, кой можеше да си помисли? Представяш ли си, да срещнем теб тук.

На Нагао явно не му харесваше как тези двама странни мъже го посрещнаха. Повиши глас:

— Кои сте вие?

Непоколебим, Рюджи отиде до него и го хвана за ревера. Докторът беше по-висок с няколко сантиметра. Рюджи хвана здраво ръцете му, издърпа ги и се наведе, за да му прошепне в ухото:

— Е, приятел, какво си направил на Садако Ямамура в санаториума в Южен Хаконе преди 30 години?

Няколко секунди потрябваха на Нагао, за да проникнат думите в съзнанието му. Очите му зашариха, докато ровеше из спомените си. Връхлетяха го картини, от които така и не се бе отърсил. Коленете му омекнаха, сякаш всичките му сили го напуснаха. Точно преди да припадне, Рюджи го изправи до стената. Нагао бе шокиран не толкова от самите спомени, колкото от това, че мъжът пред него, който явно нямаше и трийсет години, знаеше за случилото се. Неописуем ужас прободе душата му.

— Докторе! — извика сестрата, г-ца Фуджияма.

— Мисля, че е време за обедна почивка — каза Рюджи, като направи знак с очи на Асакава. Той дръпна пердето над входа, за да не влизат пациенти.

— Докторе!

Сестрата не знаеше какво да направи. Тя просто чакаше Нагао да й даде указания. Той се посъвзе, чудейки се какво да предприеме. Преди всичко не искаше тази любопитна жена да разбере за случилото се. Проговори със спокоен тон:

— Сестра Фуджимура, можете да излезете в почивка. Вземете си нещо за ядене.

— Но, докторе…

— Правете, каквото ви казвам. Не се притеснявайте за мен.

Първо някакви си двама шепнат нещо в ухото на лекаря, а в следващия момент той едва не припада. Не знаеше какво да си мисли, затова не помръдна от мястото си. Накрая докторът кресна:

— Тръгвайте, веднага!

Тя практически излетя през вратата.

— А сега да чуем какво имате да кажете за себе си. Рюджи влезе в кабинета. Нагао го последва, подобно пациент, на когото току-що са съобщили, че има рак.

— Ще ви предупредя още отсега — не бива да ни лъжете. Аз и този човек тук знаем всичко — видели сме го със собствените си очи. — Рюджи посочи първо към Асакава, после към очите си.

— Какво по…?

Видели са? Храстите бяха прекалено гъсти. Нямаше никого наоколо. Освен всичко друго, тия двамата са твърде млади. Сигурно са били само на…

— Знам защо не можете да ни повярвате. Но и двамата познаваме лицето ви твърде добре. — Изведнъж тонът на Рюджи се промени. — Защо пък да не ви кажа за някой от отличителните ви белези? Все още имате белег на дясното си рамо, нали?

Очите на Нагао се разшириха от изумление, а челюстта му затрепери. След многозначителна пауза Рюджи продължи:

— Така, а да ви кажа ли откъде имате този белег?

Той се наведе и изпъна врата си така, че устните му почти докоснаха рамото на Нагао.

— Садако Ямамура ви ухапа, нали?

Рюджи отвори уста и се направи, че захапва през бялата дреха. Треперенето на доктора се усили. Той направи отчаян опит да каже нещо, но езикът му не помръдваше. Не можеше да изрече и една дума.

— Надявам се, че ме разбирате. Няма да споменем на никого за това, което ще ни кажете. Искаме само да знаем какво се е случило със Садако.

Не че беше в състояние да разсъждава, но Нагао не виждаше смисъл в думите на Рюджи. Ако бяха видели всичко, защо им трябваше да чуват каквото и да било от неговите уста? Почакай, мисълта, че въобще са видели нещо, е невероятна. Просто не може да е така. Сигурно още не са били родени. Какво става тук? Какво си мислят, че са видели? Колкото повече се замисляше, толкова по-малко смисъл имаше, докато не почувства главата си сякаш ще експлодира.

— Хе-хе-хе — Рюджи се изкиска и погледна Асакава. Очите на човека говореха вместо него. Изплаши го и сам ще си каже. Всичко ще ни каже.

И наистина Нагао започна да говори. Сам се учуди как си спомня всичко толкова ясно. Докато говореше, всяка брънка от тялото му си припомни възбудата от онзи ден. Страстта, допирът, топлината, блестящата й кожа, жуженето на стършелите, съчетаните аромати на пот, трева и стария кладенец…

— Дори не знам какво го предизвика. Може би треската и главоболието замъглиха разума ми. Това бяха първите симптоми на едрата шарка — което означаваше, че вече бях минал през инкубационния период. Но не вярвам, че сам съм се заразил. За щастие, не заразих никого в санаториума. До ден днешен ме преследва мисълта какво щеше да стане, ако болните от туберкулоза ги беше нападнала и едра шарка. Денят беше горещ. Разглеждах томограмите на новоприет пациент и бях открил дупка в един от белите му дробове с размер на монета от една йена. Казах му да се подготви да остане при нас за една година и му дадох копие от епикризата, за да го прати на фирмата, в която работеше. Повече не можех да издържам — трябваше да изляза навън. Дори и чистият въздух не облекчи болките в главата ми. Спуснах се по каменните стълби до изолатора с надеждата да се скрия в сенчестата градина. Тогава забелязах жената. Беше се облегнала на един дънер със зареян поглед към света пред нея. Не беше от болните, а дъщеря на пациент, настанен много преди да дойда аз. Хеихачиро Икума се казваше, бивш доцент в университета „Тайдо“. Казваше се Садако Ямамура. Спомням си отлично: фамилията беше различна от тази на баща й. Около месец посещаваше санаториума често, но не стоеше много при баща си, нито пък разпитваше лекарите за състоянието му. Мислех, че идва, за да се наслаждава на планинската гледка. Седнах до нея, усмихнах й се, попитах я как е баща й. Но изглеждаше сякаш заболяването му въобще не я интересува. От друга страна си личеше, че е наясно — не му остава много време. Досещах се от начина, по който говореше. Знаеше точния ден, когато той ще умре, по-точно от всеки един доктор.

Както седях до нея и си говорехме за живота и семейството й, осъзнах, че главоболието, непоносимо допреди малко, беше изчезнало. Вместо него усетих треска, придружена от странна възбуда. Сякаш живец изпълни цялото ми тяло, като че ли температурата на кръвта ми се беше покачила. Втренчих се в лицето й. Дадох си сметка за онова, което винаги съм чувствал — изумление как може да съществува на Земята толкова красива жена. Не знам какво точно определя красотата, но знам, че д-р Танака, който е двайсет години по-стар от мен, казваше същото. Че никога не е виждал по-красива жена от Садако Ямамура. Дишането ми беше затруднено от треската, но все пак някак си можех да го контролирам, сложих нежно ръка на рамото й и казах: „Хайде да отидем на по-хладно място да поговорим, някъде на сянка.“ Тя не се усъмни в нищо. Кимна и тръгна да става. Когато се наведе напред, видях под бялата блуза съвършените й малки гърди. Бяха толкова бели, че мислите ми се оцветиха в млечнобяло и сякаш изгубих разума си от преживяването.

Тя не забеляза възбудата ми, просто изтупа прахта от дългата си пола. Движенията й изглеждаха така невинни и нежни.

Навлизахме все по-навътре в гъстата гора, обкръжени от жуженето на жътварите. Не бях избрал точно мястото, но краката ми продължаваха да вървят в определена посока. Пот потече по гърба ми. Свалих ризата си, останах само по потник. Вървяхме по пътека, направена от животните в гората, и стигнахме до една разнебитена къща в края на долината. Сигурно бяха минали десетки години, откакто някой беше живял там. Стените гниеха, покривът изглеждаше сякаш всеки момент ще се срути. От другата страна имаше кладенец и когато го видя, тя се затича, казвайки:

— О, толкова съм жадна.

Наклони се, за да погледне вътре. Дори отвън си личеше, че не беше използван от много време. И аз изтичах до кладенеца. Но не, за да погледна. Това, което исках да видя, бяха гърдите на Садако, докато се навеждаше. Сложих и двете си ръце на ръба и погледнах отблизо. Можех да усетя хладния, влажен въздух, надигащ се от тъмните дълбини на земята да гали лицето ми, но не можех да спра горещия импулс, който чувствах. Не знам откъде се бе появил. Сега си мисля, че треската от едрата шарка бе повлияла на самоконтрола ми. Кълна се, никога не бях се чувствал толкова сексуално изкушен.

Усетих се как протягам ръка, за да докосна нежните подутини. Тя вдигна глава шокирана. Нещо в мен прищрака. Спомените ми от това, което се случи после, са неясни. Мога само да си спомня отделни сцени. Осъзнах се как притискам Садако към земята. Вдигнах блузката й над гърдите й и след това… Паметта ми прескача до момента, когато тя яростно се съпротивлява, ухапа ме по рамото; страшната болка ме върна в съзнание. Видях кръвта да тече от рамото ми и да капе върху лицето й. Кръв се стичаше в очите й и тя въртеше глава в погнуса. Нагодих тялото си към това ритмично движение. Как е изглеждало лицето ми тогава? Лице на звяр, сигурен съм. Това си мислех, когато свърших.

Когато всичко свърши, тя ме закова с неумолимия си поглед. Все още на земята, тя вдигна колене и с лакти се отдръпна назад. Отново се загледах в тялото й. Мислех си, че очите ме лъжат. Измачканата сива рокля се беше набрала около кръста й, не правеше никакви движения да прикрие гърдите си, докато се отдръпваше. Лъч светлина падна там, където се събираха бедрата й, осветявайки малка, черна издутина. Вдигнах очи към гърдите й — прекрасно оформени. После отново погледнах надолу. Под венериния хълм, покрит с косми, имаше два напълно развити тестиса.

Ако не бях лекар, сигурно щях да съм шокиран. Но знаех за такива случаи от снимки в учебници по медицина. Синдром на тестикуларна феминизация. Изключително рядък синдром. Тестикуларната феминизация е вид мъжки псевдо хермафродитизъм. Външно човек изглежда напълно като жена, с гърди и вагина, но обикновено без матка. Хромозомно човекът е XY, и въпреки това — мъж. И поради някаква причина хората в това състояние са красиви.

Садако все още беше втренчила поглед в мен. Сигурно аз бях първият човек извън семейството, който беше научил за тайната на тялото й. Ненужно е да казвам, че тя беше девствена до преди няколко минути. Трябваше й изпитание, за да реши дали ще продължи да живее като жена. Опитвах се да оправдая действията си. Тогава, изведнъж, в главата ми влетяха думи.

— Ще те убия.

Като осъзнах силната воля зад думите, разбрах, че телепатичното съобщение не е лъжа. Нямаше място дори за капка съмнение; тялото ми го възприе с голяма увереност. Щеше да ме убие, ако не го направя аз. Инстинктът ми за самосъхранение ми даде заповед. Качих се отново отгоре й, хванах я за нежния й врат и натиснах с всичка сила. За моя изненада, имаше по-малко съпротивление този път. Тя присви очи от удоволствие и отпусна тялото си, като че ли искаше да умре.

Не исках да проверя дали още диша. Вдигнах я и отидох до кладенеца. Мисля, че действията ми все още бяха извън моя контрол. Не я повдигнах с намерението да я хвърля, а no-скоро в момента, когато я вдигнах, кръглата черна уста на кладенеца ми каза да го направя. Чувствах се като че ли се движех не по своя воля. Имах някаква представа какво ще се случи. Можех да чуя гласа дълбоко в главата ми да казва, че всичко това е сън.

Кладенецът беше тъмен и оттам, където стоях, не можех да видя добре дъното. От мириса на пръст, който се носеше, предположих, че има малко вода. Пуснах я. Тялото на Садако се плъзна по стените, докато не цопна долу. Гледах натам, докато очите ми не свикнаха с тъмното, но все още не можех да видя свитото й тяло на дъното. Въпреки това още не можех да се отърва от чувството на тревога. Хвърлих камъни и пръст, за да скрия трупа й завинаги. Хвърлих шепи земя и пет или шест камъка с размерите на юмрук, докато вече нямах сили. Камъните удряха тялото й с тъп звук, стимулирайки въображението ми. Като си мислех за това болно красиво тяло, разкъсвано от камъните, не можех да го понеса. Знам, че звучи странно. От една страна, желаех унищожаването му, но, от друга, не исках да бъде обезобразено.

Когато Нагао свърши разказа си, Асакава му подаде карта на „Пасифик Ленд“, Южен Хаконе.

— Къде на тази карта се намира кладенецът? — попита той бързо.

На Нагао му отне известно време, докато разбере какво му показват, но след като научи, че санаториумът сега е хотел като че ли започна да се ориентира.

— Мисля, че е някъде тук — каза, сочейки точка на картата.

— Без съмнение там се намира „Вила Лог“ — каза Асакава и се изправи. — Да тръгваме!

Но Рюджи беше спокоен.

— Не се изстрелвай веднага. Има още неща, които трябва да попитаме тоя дъртак. Така, този синдром, който споменавате…

— Синдром на тестикуларна феминизация.

— Може ли жена с него да има деца?

— Не, не може — Нагао поклати глава.

— Още нещо. Когато изнасилихте Садако Ямамура, вече се бяхте заразили с едрата шарка, нали?

Нагао кимна.

— Тогава последният човек, който е бил заразен от тази болест, е Садако Ямамура, нали?

Беше сигурно, че точно преди да умре, в тялото на Садако Ямамура е проникнал вирусът на едрата шарка. Но беше умряла веднага след това. Ако приемникът му почине, вирусът вече не може да живее. Нагао не знаеше какво да отговори и гледаше надолу, избягвайки погледа на Рюджи. Даде някакъв неясен отговор.

— Ей! Какви ги вършиш? Трябва да тръгваме! Асакава беше застанал на входа и подканваше Рюджи да побърза.

— Мамка му. Е, дано си доволен — каза Рюджи и плесна Асакава по носа, преди да го последва.