Коджи Сузуки
Кръгът (18)

18 октомври, четвъртък

Вятърът беше по-силен и ниски бели облаци бързо се движеха по иначе чистото небе. Тайфун № 21 премина миналата нощ, засягайки съвсем леко полуостров Босо на изток от Ошима преди да се разсее навътре в океана. След себе си остави ослепително синьо море. Въпреки спокойното есенно време Асакава стоеше на палубата на кораба, чувствайки се като осъден в очакване на екзекуцията си. Вдигайки поглед нагоре, можеше да види леките очертания на платото на Изу Ошима в далечината. Днес най-накрая щеше да застане очи в очи с поставения му краен срок. Сега беше десет сутринта; след дванайсет часа той щеше да настъпи. Беше изминала една седмица, откакто гледа видеото в бунгало Б-4. Но сякаш бе изминал цял век. Разбира се, че му се струваше отдавна: за една седмица беше изпитал толкова ужас, колкото повечето хора не изпитват за цял живот.

Асакава не беше сигурен как точно оставането му на Ошима през цялата сряда щеше да му навреди. По телефона се бе разгорещил и обвинил приятеля си Йошино, че се мотае, но сега, като помислеше на спокойствие, беше изключително благодарен на колегата си, задето направи толкова много за него. Ако се бе лутал сам в търсене на следи, сигурно щеше да се изтощи психически и да пропусне нещо важно или би стигнал до задънена улица.

Така е добре. Тайфунът е на наша страна. Ако не мислеше по този начин, нямаше да успее. Асакава се подготвяше мислено за момента на смъртта си и нямаше да е погълнат от съжаление за неща, които е или не е направил.

Последната следа се съдържаше в трите страници факс, който държеше. Йошино бе изгубил половин ден, докато намери и изпрати информацията. Преди „Пасифик Ленд“, Южен Хаконе, да бъде построен, на тази земя е стояла странна донякъде сграда. Странна в настоящето — по онова време съоръжения като това са били напълно в реда на нещата. Заведение за лечение на туберкулоза — санаториум.

Днес малко хора живеят със страх от тази болест, но който е чел разкази отпреди войната, не може да не се е сблъскал с това. Именно туберкулозният вирус е накарал Томас Ман да напише „Вълшебната планина“, той е и причината Мотоджиро Каджии да пее с кристален глас до своята смърт. Така или иначе, откритието на стрептомицина през 1944 г., а после и на хидразида през 1950 отне на болестта литературния й пиедестал, принизявайки статута й до обикновено заболяване. През 20-те и 30-те години 200 000 души са умрели от болестта, но след това жертвите са намалели драстично. Все пак бацилът не е изчезнал. Дори сега той убива по около пет хиляди души на година.

През годините, когато туберкулозата се е ширела, чистият въздух в съчетание с тихо, спокойно местенце били смятани за най-важни при лечението й. Затова санаториумите били строени в планината. Напредването на науката обаче довело до спад в броя на пациентите и тези заведения трябвало да разширят предлаганите услуги. С други думи, наложило се да започнат да лекуват вътрешни болести, дори да извършват операции, иначе не можели да оцелеят. В средата на 60-те на санаториума в Южен Хаконе се случило същото. Но там ситуацията била още по-критична заради отдалечеността му от града. Било прекалено трудно да се стигне до него. Заболелите от туберкулоза пациенти така и не били изписвани, затова достъпността му дотогава не била от голямо значение. Но се оказала фатална за осъществяването на идеята санаториумът да се превърне в клиника. През 1972 г. санаториумът бил закрит.

Хората от „Пасифик Ризортс“ търсели подходящо място за строеж на игрище за голф и вили за отдих. През 1975 фирмата купила планинския участък, включително санаториума, и незабавно започнала да строи своя комплекс. По-късно построили бунгала за отдаване под наем, хотел, басейн, спортен клуб и тенис кортове — целия набор от съоръжения. И така през април тази година, преди шест месеца, довършили бунгалата „Вила Лог“.

— Какво представлява мястото?

Рюджи, който трябваше да е на палубата, неочаквано се оказа на седалката до Асакава.

— А?

— „Пасифик Ленд“, Южен Хаконе, разбира се. Точно така. Той никога не е стъпвал там.

— Вечер гледката е много хубава.

Асакава си спомни странната безжизнена обстановка, глухото ехо от тенис топките под оранжевите светлини… Откъде тази атмосфера? Чудя се колко ли хора са умрели там, докато е имало санаториум. Асакава размишляваше над това, припомняйки си красивите вечерни светлини на Нумазу и Мишима, които се разпростираха под краката му.

Асакава пусна първата страница от факса на пода и разгърна другите две в скута си. Втората съдържаше проста графика на разположението на парцелите на санаториума; третата изобразяваше съоръжението в днешни дни — елегантна триетажна сграда, в която се помещаваха рецепцията и ресторантът. Сградата, където Асакава беше влязъл да попита за пътя към ваканционното селище. Той разглеждаше ту едната, ту другата схема. Преходът от трийсет години беше отпечатан на тези две страници. Ако главният път не си беше на същото място, нямаше да разбере кое от едната карта съответстваше на другата. Мислено реконструирайки местността, той се опитваше да разбере какво е имало на мястото на бунгалата. Не можеше да бъде абсолютно сигурен, но като поставеше единия лист върху другия, му се струваше, че там не е имало нищо. Само гъста гора, покриваща част от долината.

Върна се на първата страница. Тя съдържаше още едно важно сведение освен преобразуването на санаториума в курортен комплекс. Джотаро Нагао, на 57 години. Общо практикуващ лекар и педиатър с частен кабинет в Атами. Пет години — от 1962 до 1967 — е работил в Южен Хаконе. Бил е млад, току-що завършил следването си. От лекарите там по онова време единствените останали живи бяха той и Йозо Танака, вече пенсионер, живеещ с дъщеря си и мъжа й в Нагасаки. Всички други, включително и шефът на заведението, бяха мъртви. Затова д-р Нагао беше единственият им шанс да разберат нещо повече за санаториума. Йозо Танака беше вече на 80 години, а и Нагасаки беше твърде далеч, за да могат да го посетят.

Асакава яростно се бе молил на Йошино да открие поне един жив свидетел и той, стискайки зъби да не се развика, беше открил д-р Нагао. Изпрати не само името и адреса, но и интересна справка за кариерата му. Явно му беше попаднала подръка, докато е търсил информация, и я беше прикачил без определена цел. Нагао бил в санаториума от 1962 до 1967 година, но не е работил през цялото време. За две седмици — кратко време, но все пак — от доктор се превърнал в пациент и бил настанен в изолационна камера. През лятото на 1966, докато бил на посещение в подобен изолатор, прихванал едра шарка. За щастие бил имунизиран няколко години преди това и не се стигнало до нещо сериозно, болестта преминала без видими белези, без постоянна треска, налице били само дребни симптоми. Все пак той бил изолиран, за да не зарази някой друг. Интересното беше, че с това си заслужил място в историята. Оказал се последният заболял от едра шарка в Япония. Не беше нещо, което да му осигури място в Книгата на рекордите на Гинес, но явно Йошино беше сметнал факта за интересен. За хора от поколението на Рюджи и Асакава понятие като „едра шарка“ дори не съществуваше.

— Рюджи, имал ли си някога едра шарка?

— Идиот. Разбира се, че не. Тя е изчезнала.

— Изчезнала?

— Да. Била е унищожена от изобретателността на човека. Едрата шарка вече не съществува на тази планета.

Световната здравна организация си поставила за цел да изкорени тази шарка чрез ваксина и като резултат от това е трябвало да изчезне от лицето на Земята през 1975 година. Данните сочат, че последният боледувал от едра шарка, сомалийски младеж, е бил приет с тази диагноза на 26 октомври 1977 година.

— Може ли един вирус да изчезне? Възможно ли е? Асакава не разбираше много от вируси, но не можеше да се отърси от представата, че колкото и да се опитваш да унищожиш един вирус, той мутира и намира начин да оцелее.

— Разбираш ли, вирусите витаят на границата между живи и неживи организми. Някои хора смятат, че това всъщност са човешки гени, но никои не знае откъде и как са се появили. Сигурното е, че са тясно свързани с развитието и еволюцията на човечеството.

Рюджи беше сплел ръце зад главата си и сега ги протягаше. Очите му блестяха.

— Не ти ли се струва интересно, Асакава? Идеята за гени, които могат да се отделят от клетките ни и да се превърнат в самостоятелни живи организми. Може би всички антиподи първоначално са били идентични едни на други. Дори Светлината и Тъмнината — преди Големия взрив, са живели заедно в мир, без да си пречат. Богът и Дяволът също. Дяволът всъщност е бог, изгонен от Рая — по същество са едно и също нещо. Мъж и жена? Преди всички живи същества са били хермафродити като червеите и плужеците, с мъжки и женски полови органи. Не мислиш ли, че това е абсолютният символ на сила и красота? — Рюджи се засмя. — Това определено щеше да спести много време и проблеми, свързани със секса.

Асакава се опули срещу Рюджи, докато се опитваше да разбере какво толкова му беше смешно. Нямаше начин организъм с двата вида полови органи да означава съвършена красота.

— Има ли други изчезнали вируси?

— Брей, ако толкова те интересува, предлагам ти веднага, щом се върнеш в Токио, да потърсиш информация.

— Ако се върна.

— Хе-хе. Не се безпокой. Ще се върнеш.

Високоскоростният кораб, пътуващ по линията от Ошима до Ито на полуострова Изу беше вече преполовил пътя. Можеха да се върнат в Токио още по-бързо със самолет, но искаха да посетят д-р Нагао в Атами, затова бяха избрали морския маршрут.

Право пред тях се виждаше виенското колело в Коракуен. Пристигаха точно навреме, 10,50. Асакава слезе по мостчето от кораба и изтича до паркинга, където беше оставил колата под наем.

— Няма ли да се успокоиш?

Рюджи го следваше с бавна крачка. Клиниката на Нагао се намираше близо до спирка Киномия по линията Ито — не много далеч оттук. Асакава чакаше нетърпеливо, докато Рюджи се качи в колата. След това навлезе в лабиринта от стръмни еднопосочни улици.

Веднага щом се настани на мястото си, Рюджи каза напълно сериозно:

— Хей, мислех си — може би зад всичко това стои дяволът?

Асакава внимателно следеше табелките на улиците и не му отговори.

— Дяволът винаги се появява под различна форма. Нали знаеш за чумата, която опустошавала навред из Европа през втората половина на XIII век? Половината от цялото население на континента измряло. Можеш ли да повярваш. Половината, това е все едно населението на Япония да се смали до 60 милиона. Разбира се, художниците по това време изобразявали чумата като дявола. И в днешно време е така — не говорим ли за СПИН като за новия дявол? Но чуй, дяволите никога не докарват хората до изчезване. Защо? Защото ако хората престанат да съществуват, същото ще стане и с дяволите. И с вирусите е така. Ако приемната клетка спре да функционира, същото сполита и бацила. Но човечеството е довело вируса на едрата шарка до изчезване. Наистина ли? Наистина ли можем да направим това?

В днешни дни дори не можем да си представим ужаса, който е предизвиквала едрата шарка, когато се е ширила по света, взимайки толкова много жертви. Такива мъчения е предизвиквала, че породила огромен брой религиозни вярвания и суеверия в Япония, както и другаде по света. Хората вярвали в боговете на болестите, имало е Бог на Едрата шарка, донесъл тази болест, макар че е трябвало да го нарекат дявол. А могат ли хората да изтребят един бог?

Във въпроса на Рюджи прозираше съмнение.

Асакава не го слушаше. Само частица от съзнанието му се питаше какво изобщо дърдори тоя тип. Бе се съсредоточил да не направи грешен завой. Всеки нерв в тялото му бе настроен да открие клиниката на д-р Нагао възможно най-бързо.