Коджи Сузуки
Кръгът (15)

ГЛАВА 7

Вятърът на пристана в Ошима беше по-силен от този на пристанището в Атами. Облаците над главите им препускаха от запад на изток, докато под краката им бетонният вълнолом се тресеше от силата на връхлитащите го вълни.

Дъждът не беше толкова силен, но капките, носени от вятъра, удряха Асакава право в лицето. Никой от тях нямаше чадър. Пъхнаха ръце в джобовете си и се приведоха напред, докато вървяха бързо по кея над океана.

Местни жители, с рекламни табелки на фирми за коли под наем или плакати на странноприемници, посрещаха туристите. Асакава вдигна глава, за да потърси човека, който трябваше да ги посрещне. Преди да се качат на кораба в Атами, Асакава се бе свързал с редакцията си и бе помолил за телефона на офиса им в Ошима. Така успя да осигури помощта на кореспондент на име Хаятсу. Нито една от националните медии нямаше клон на острова. Наемаха местни хора само за сътрудници. Следяха живота на острова, за по-важните събития и докладваха на съответната редакция. Имаха и задължението да помагат на репортерите, посещаващи острова. Хаятсу беше работил на Ошима за „Дейли Нюс“, преди да се пенсионира. Територията му включваше не само този, но и всичките седем острова от веригата Изу. Когато нещо се случеше, не бе нужно да чака да дойде репортер, а сам можеше да предаде собствена статия. Хаятсу имаше мрежа от връзки на целия остров и това щеше да помогне на разследването на Асакава.

По телефона Хаятсу беше откликнал на молбата на Асакава, обещавайки му да го посрещне на кея. Тъй като никога не се бяха виждали, Асакава описа себе си и предупреди, че пътува с приятел. Чу глас зад себе си.

— Извинете, вие ли сте г-н Асакава?

— Да.

— Аз съм Хаятсу, кореспондентът на Ошима. — Подаде им чадъри и се усмихна любезно.

— Съжалявам, че ви се натрапихме така изведнъж. Наистина оценяваме помощта ви.

Докато бързаха към колата на Хаятсу, Асакава представи Рюджи. Вятърът беше толкова силен, че едва се чуваха. Колата беше компактна, но учудващо просторна отвътре. Асакава седна отпред, Рюджи — отзад.

— Да отидем ли направо в къщата на Такаши Ямамура? — попита Хаятсу, държейки кормилото с двете си ръце. Беше надхвърлил шейсетте, имаше пооредяла, силно прошарена коса.

— Значи вече сте открили семейството на Садако Ямамура? — Асакава вече беше казал на Хаятсу по телефона, че идват да търсят жена с такова име.

— Градът е малък. Щом казахте, че е Ямамура от Сашикиджи, веднага се досетих коя е. Има само едно семейство с това име тук. Ямамура е рибар, но през лятото дава квартири под наем. Как мислите? Можем да ви настаним у тях за през нощта. Разбира се, добре сте дошли и у нас, но мястото е малко и не много поддържано. Сигурен съм, че няма да ви е особено удобно. — Хаятсу се засмя. Той и жена му живееха сами, но не преувеличаваше: наистина нямаше място за още двама.

Асакава се обърна назад към Рюджи.

— Аз съм съгласен.

 

Малката кола на Хаятсу се движеше бързо към Сашикиджи на южния край на острова. Е, бързаше колкото можеше: околовръстният път на Ошима беше прекалено тесен и с много завои, за да се кара с висока скорост. Повечето коли, които задминаваха, също бяха малки. От време на време отдясно се откриваше океанът. Когато това станеше, звукът на вятъра се променяше. Морето беше тъмно, отразяващо тежкия оловен цвят на небето, бурно се надигаше и сякаш изхвърляше белите гребени на вълните. Ако не бяха тези кратки проблясъци на бяло, нямаше да се различава къде свършва морето, къде започва небето или къде свършва морето и почва сушата. Колкото по-дълго се взираха, толкова по-угнетяващо изглеждаше. По радиото съобщиха за опасност от тайфун, всичко наоколо се смрачи още повече. Свиха вдясно на едно разклонение и веднага навлязоха в тунел от камелии. Виждаха голи корени, заплетени и изсъхнали; дългите години излагане на дъжд и вятър ги бяха разяли. Сега бяха мокри и хлъзгави от дъжда — на Асакава му се струваше, че пътуват през червата на огромен звяр.

— Сашикиджи е право напред — каза Хаятсу. — Но не мисля, че Садако Ямамура е все още тук. Ще научите повече от Такаши Ямамура. Чух, че той е братовчед на майка й.

— На колко години трябва да е сега Садако Ямамура? — попита Асакава. От известно време насам Рюджи се бе свил на задната седалка, без да промълви и дума.

— Всъщност никога не съм я срещал. Но ако все още е жива, трябва да е на 42, 43 може би.

Ако все още е жива? Асакава се зачуди защо Хаятсу каза това. Да не би да е изчезнала? Изведнъж отново го налегна лошо предчувствие. Ами ако са пропътували целия този път до Ошима само за да открият, че никой не знае дали тя е жива или мъртва? Ами ако са в задънена улица?

Най-после колата спря пред двуетажна къща с табела Имение Ямамура. Беше разположена върху нисък хълм с изключителна гледка към океана. Без съмнение, ако времето беше хубаво, откриващата се картината щеше да е прекрасна. Малко навътре в морето можеше да се различи триъгълната форма на остров. Това беше Тошима.

— Когато времето е хубаво, оттук могат да се видят Ниджима, Шикинеджима, дори Козушима — каза Хаятсу гордо, сочейки на юг в морето.