Коджи Сузуки
Кръгът (23)

ГЛАВА 3

Когато Асакава се готвеше да си ляга в хотел „Ошима Хот Спрингс“, Рюджи дремеше върху бюрото си вкъщи. Устните му се допираха до полу завършено есе, слюнката му размазваше тъмносиньото мастило. Беше толкова изморен, че дори не пускаше любимата си писалка „Монблан“. Все още отбягваше компютрите.

Изведнъж раменете му се сгърбиха и лицето му неестествено се изкриви. Той подскочи. Изпъна се като струна, а очите му се разтвориха много по-широко от обикновено. Нормално очите му бяха леко притворени, а когато бяха разтворени така, изглеждаше по-различен, някак си по-мил от обикновено. Очите му бяха зачервени. Беше сънувал нещо. Той, който никога не се страхуваше, сега трепереше. Не можеше да си спомни съня. Но изпънатото му тяло и треперенето подсказваха за ужаса в съня му. Не можеше да диша. Погледна часовника. 21,40. Не осъзна колко бе важен часът. Светлините бяха пуснати — флуоресцентната лампа над главата му и тази на бюрото. Беше светло, но нещата наоколо му се струваха прекалено мрачни. Усети инстинктивен страх от тъмното. Сънят бе обвит от плътна тъмнина.

Рюджи се завъртя в стола си и погледна към видеото. Съдбоносната касетка още беше в него. Незнайно защо не можеше да извърне поглед. Продължаваше да я гледа втренчено. Дишането му стана тежко. На лицето му се изписа опасение. Кадри изникваха в съзнанието му без никаква логика.

— По дяволите. Ти дойде…

Сложи и двете си ръце на бюрото и се опита да разпознае какво стои зад него. Апартаментът му беше на тихо място, недалеч от главна улица, и всякакъв вид нечленоразделни звуци навлизаха отвън. Понякога ревът на двигател или триенето на гуми се открояваха, но освен тези, звуците бяха глуха, солидна маса, простираща се зад него, вляво и вдясно. Ако наостреше уши, можеше да разпознае източника на някои от звуците. Сред тях бе и жуженето на насекоми. Тази смесица от звуци започна да се вие и носи наоколо като дух. Реалността започна да се отдръпва — така му се стори. На нейно място закръжи някаква призрачна материя. Студеният нощен въздух и влагата, полепнала по кожата му, се превърнаха в сенки и настъпваха към него. Сърцето му започна да бие бързо, надбягвайки тиктакането на часовника. Знаците го натискаха в гърдите. Рюджи пак погледна часовника. 21,44. Всеки път, когато го погледнеше, преглъщаше тежко.

Преди една седмица, когато гледах касетката у Асакава, колко беше часът? Каза, че хлапето заспива около девет… Ако приемем, че сме пуснали видеото след това, значи трябва да сме свършили в…

Не можа да прецени в колко точно спряха да гледат. Но знаеше, че моментът бързо наближаваше. Добре разбираше, че признаците, които сега преживяваше, не бяха измислица. Друго е, когато въображението подсилва страховете. Това не беше фалшива тревога. То определено постепенно се приближаваше все по-близо. Това, което не разбираше, беше, че…

Защо идва само за мен? Не разгадахме ли заклинанието? Защо идва за мен, а не дойде за Асакава? Не е честно. Разсъдъкът му се замъгли.

Какво, по дяволите, става? Не разгадахме ли заклинанието? Тогава защо? Защо? ЗАЩО?

Сърцето туптеше тревожно. Като че ли нещо се бе провряло вътре и го стискаше. Болка прониза гръбнака му. Усети хладен допир по врата си и стреснат, се опита да стане от стола, но силната болка в кръста и гърба му попречи. Свлече се на пода.

Мисли! Какво трябва да направиш сега?

Остатъците съзнание успяха някак да заповядат на тялото: Изправи се! Изправи се и мисли!

Рюджи допълзя до видеото. Натисна копчето и извади касетката. Защо правя това? Не можеше да направи нищо друго, освен добре да огледа тази касетка, виновна за всичко. Огледа я отпред и отзад, понечи отново да я вкара във видеото, но се спря. На етикета пишеше нещо. Почеркът на Асакава. Лайза Минели, Франк Синатра, Сами Дейвис Джуниър/1989. Сигурно е била записана някаква музикална програма, преди Асакава да запише отгоре онази касетка. Електрически ток премина по гръбнака му. Една-единствена мисъл постепенно се оформи в иначе замъгленото му съзнание. Глупости, каза си, отхвърляйки предположението, но когато обърна касетата, проблясъкът се превърна в убеждение. Изведнъж разбра много неща. Загадката на заклинанието, предсказанието на старицата и още една сила, скрита в лентата на касетата… Защо четиримата младежи от курорта „Вила Лог“ са избягали, без да изпълнят заклинанието? Защо Рюджи го грозеше смърт, а Асакава се бе спасил? Какво беше родила Садако? Отговорът беше пред него. Не бе проумял, че силата на Садако се бе свързала с друга сила. Тя е искала да има дете, но тялото й не е можело. Затова е сключила сделка с дявола — за много деца. И какво от това? Рюджи иронично се засмя въпреки болката.

Не може да бъде — исках да видя края на човечеството и ето, че съм тук, на предната линия…

Допълзя до телефона и започна да избира домашния номер на Асакава, но после си спомни: той е на Ошима.

Копелето сигурно ще се изненада, като чуе за смъртта ми. Нетърпимият натиск в гърдите накара ребрата му да изпукат.

Набра номера на Май Такано. Рюджи не беше сигурен дали страстта за живот или желанието да чуе за последен път гласа й го накара да позвъни на Май — вече не можеше да направи разлика. Но един глас му проговори.

Не го прави. Няма да е редно да забъркваш в това и нея.

Но все още имаше капчица надежда — можеше да успее навреме.

Часовникът на бюрото привлече погледа му. 21,48. Сложи слушалката до ухото си и зачака Май да вдигне. Главата му изведнъж страшно го засърбя. Яростно я зачеса и усети как отскубна няколко кичура коса. На втория сигнал Рюджи повдигна лицето си. На гардероба пред него имаше хоризонтално огледало и можеше да види отражението си. Забравил, че притиска телефона между ухото и рамото си, се приближи към огледалото. Слушалката падна, но той не обърна внимание; просто гледаше втренчено отражението на собственото си лице. То беше нечие друго. Бузите му бяха жълтеникави, сухи и напукани, кичури коса падаха, под тях се разкриваха кафяви корички. Халюцинация, трябва да е халюцинация, си каза. Дори и да беше вярно, не можеше да контролира емоциите си. Женски глас се чу от слушалата, лежаща на пода:

— Ало? Ало?

Рюджи не издържа. Изкрещя. Виковете му заглушиха думите на Май и не можеше да чуе гласа на любимата си. Лицето в огледалото не беше на друг, а неговото — сто години напред в бъдещето. Дори Рюджи не предполагаше, че ще е толкова страшно да срещне себе си, трансформиран в някой друг.

Май Такано вдигна слушалката на четвъртото позвъняване и каза „ало“. Единственият отговор беше страшен вик. Силна тръпка мина по линията. Самият страх премина по линията от апартамента на Рюджи. Изненадана, тя отдръпна слушалката от ухото си. Стенанията продължаваха. Първият писък беше изпълнен с ужас, а последващите — от неверие. И преди й се бяха звънели хулигани, но веднага разбра, че този път е нещо различно, и отново приближи слушалката към ухото си. Гласът замлъкна. Бе последван от мъртва тишина.

21,49. Желанието му да чуе за последен път гласа на жената, която обича, беше жестоко сломено. Вместо това я потопи в своите предсмъртни крясъци. Изпусна последния си дъх. Нищото обзе съзнанието му. Гласът на Май отново дойде от слушалката до ръката му. Краката му бяха широко разтворени на пода, беше се облегнал на леглото, лявата му ръка беше изпъната на матрака, дясната се протягаше към слушалката, която още шепнеше „ало?“, а главата му беше извита назад, с широко отворени очи, втренчени в тавана. Точно преди да се отправи към нищото, Рюджи разбра, че няма да бъде спасен, и не пропусна да пожелае с всичка сила да покаже на този нещастник Асакава каква е тайната на касетката.

Май повтаряше „ало, ало“. Без отговор. Сложи обратно слушалката на вилката. Стенанията бяха прозвучали познато. Лошо предчувствие се настани в гърдите й и тя вдигна слушалката, за да избере номера на уважаемия професор. Беше заето. Прекъсна връзката и избра отново. Още беше заето. Разбра, че Рюджи се е обаждал и че му се е случило нещо ужасно.