Коджи Сузуки
Кръгът (20)

ГЛАВА 12

Не можеше да го обясни логично, но от четене на романи и гледане на глупави телевизионни предавания смяташе, че има добра представа как става завръзката на сюжета спрямо развитието на събитията. Имаше определено темпо на развитие. Не бяха търсили скривалището на Садако, но попаднаха на трагедията, която я е сполетяла, и на мястото, където е погребана. Когато Рюджи му каза да спрат пред някоя железария, Асакава се успокои: мисли си същото, каквото и аз. Асакава още не можеше да си представи каква ужасна задача им предстои. Ако не беше напълно затрупан, откриването на кладенеца близо до „Вила Лог“ нямаше да е трудно. И веднъж като го намерят, ще е лесно да изнесат тленните останки на Садако. Всичко изглеждаше просто — и искаше да вярва, че ще е така. Беше един на обяд; слънцето се отразяваше в хълмистите улици на този град курорт. Силното слънце и спокойствието на квартала замъгляваха въображението му. Не му беше дошло наум, че дори да е само на пет-шест метра дълбочина, дъното на един кладенец определено е съвсем друг свят в сравнение с добре осветения на повърхността.

Железария „Нишизаки“. Асакава видя табелката и натисна спирачките. Пред магазина имаше стълби и косачки за трева. Тук би трябвало да намерят всичко, което е нужно.

— Ще те оставя да напазаруваш — каза Асакава и изтича до близката телефонна будка. Спря пред нея, за да извади фоно картата от портфейла си.

— Хей, нямаме време за разговори.

Но Асакава не го слушаше. Мърморейки, Рюджи влезе в магазина и грабна въже, кофа, лопата, макара и силен фенер.

Асакава беше отчаян. Това може би бе последният шанс да чуе гласовете им. Знаеше отлично колко малко време има за губене. Оставаха му само девет часа до крайния срок. Вкара картата в телефона и набра номера в къщата на родителите на жена му в Ашикага. Вдигна тъст му.

— Ало, Асакава е. Можеш ли да извикаш Шизу и Йоко на телефона?

Знаеше, че е груб, пропускайки обичайните любезности. Но нямаше време да мисли за чувствата на тъста си. Мъжът понечи да каже нещо, но после май разбра спешността на ситуацията и незабавно извика дъщеря си и внучката. Асакава беше изключително доволен, че не тъща му вдигна телефона. Тогава не би могъл да каже и една дума.

— Ало?

— Шизу, ти ли си? — Като чу гласа й, разбра колко му липсва.

— Къде си?

— В Атами. Как е при вас?

— О, ами както винаги. Йоко си прекарва чудесно с баба и дядо.

— Тя там ли е? — Можеше да чуе гласа й. Без думи, само как се опитва да се покачи в скута на майка си, за да чуе баща си.

— Йоко, тате е.

Шизу сложи слушалката до ухото на малката.

— Да-да, да-да…

Едвам можеше да чуе думите, ако бяха въобще думи. Бяха заглушени от дишането й в слушалката или от търкането й в бузата, но тези звуци го караха да се чувства по-близо до нея. Обзе го желание да остави всичко това зад себе си и да я гушне.

— Йоко, чакаш ме, нали? Татко ще дойде скоро да те вземе с бръм-бръм.

— Наистина ли? Кога ще идваш насам?

Шизу беше взела слушалката, без той да разбере.

— В неделя. Ще взема кола под наем и ще дойда, така че всички да отидем на планина, на Никко или нещо такова.

— Наистина ли? Йоко, това не е ли страхотно? Татко ще дойде да ни повози с колата в неделя!

Чувстваше как горят ушите му. Наистина ли можеше да обещае такова нещо? Докторът никога не дава излишни надежди на пациента си; трябваше да направи нещо, което да намали евентуалния шок колкото се може повече.

— Изглежда, че това, над което работиш, се нарежда?

— Горе-долу.

— Обеща ми, че когато всичко свърши, ще ми разкажеш всичко.

Беше й обещал. В замяна тя обеща да не задава въпроси. Жена му бе спазила своята част от уговорката.

— Ехо, колко още време ще разговаряш? — обади се Рюджи зад гърба му.

Асакава се обърна. Рюджи бе отворил багажника и слагаше покупките вътре.

— Ще се обадя пак. Но може и да не успея до довечера.

Той постави ръката си на вилката. Ако натисне, връзката ще прекъсне. Дори не знаеше защо се бе обадил. Само за да чуе гласовете им или имаше да им каже нещо по-важно? Но знаеше, че дори да беше говорил един час, когато дойдеше време да затваря, пак щеше да се чувства притеснен, че им е казал само половината от това, което е мислил. Пак щеше да е същото. Натисна вилката и после я пусна. При всички положения довечера в десет щеше да е ясно. Довечера в десет…

През деня „Пасифик Ленд“, Южен Хаконе, приличаше на обикновен планински курорт. Страшната атмосфера, която бе усетил миналия път, се скриваше в светлината. Дори звукът от тупкащите топки беше нормален, не заглушен и тъп като преди, а бодър и отчетлив. Можеха да видят връх Фуджи, бял и смътен, а под него в далечината — разпръснати слънчеви отблясъци от покривите на парници.

Беше делничен следобед и бунгалата на „Вила Лог“ изглеждаха пусти. Само през уикендите и летния сезон всичко беше заето. Бунгало Б-4 също бе свободно. Оставяйки Рюджи да се настани, Асакава извади всички неща от колата и се преоблече в по-леки дрехи.

Огледа внимателно стаята. Преди една седмица Асакава беше избягал в страх от тази обитавана от духове къща. Спомни си как дотича в банята, за да повърне, имаше чувството, че ще се напикае. Можеше дори да си спомни доста ясно надписа, надраскан на стената, когато клякаше пред тоалетната чиния. Сега отвори вратата на банята. Същия надпис на същото място.

Беше малко след два. Излязоха на терасата и изядоха обяда си, който си бяха купили на идване. Изнервеното състояние, което ги бе обзело в клиниката на Нагао, донякъде изчезна. Дори по време на най-голяма паника има моменти като този, когато времето си тече спокойно. Даже когато трябваше да приключи статия преди наближаващия краен срок, Асакава се хващаше как безцелно гледа кафето да капе през цедката на машината, а после си спомняше колко елегантно бе загубил ценно време.

— Изяж си всичко. Ще ни трябват сили — каза Рюджи. За себе си бе взел две порции. Асакава пък нямаше апетит; от време на време оставяше пръчиците си и гледаше навътре в къщата.

Неочаквано проговори като че ли чак сега нещо го бе осенило.

— Може би трябва да си изясним какво точно правим тук?

— Ще търсим Садако, разбира се.

— И като я намерим, какво ще правим?

— Ще я занесем обратно в Сашикиджи и ще я погребем.

— Значи това е заклинанието. Казваш, че това иска.

Рюджи известно време шумно дъвчеше ориза си, втренчил поглед в пространството. Асакава можеше да познае по израза на лицето му, че и той не е сигурен. Асакава се изплаши. Това бе последният му шанс и искаше някакво уверение, че това, което правеха, е правилното. Нямаше връщане назад.

— Няма какво друго да направим — каза Рюджи и изхвърли празната кутия от обяда.

— Ами ако иска да премахнем гнева й към човека, който я е убил?

— Искаш да кажеш Джотаро Нагао? Мислиш, че ако го уличим, Садако ще почива в мир?

Асакава се вгледа дълбоко в очите на Рюджи, опитвайки се да разбере истинските му намерения. Ако изровят и погребат останките на Садако, но въпреки това Асакава умре, може би тогава Рюджи смяташе да убие д-р Нагао. Може би използва Асакава за опитно зайче, за да спаси собствената си кожа…

— Хайде, бе. Не бъди глупав — каза Рюджи и се засмя. — Първо, ако Нагао си беше навлякъл омразата на Садако, вече щеше да мъртъв.

Наистина. Тя определено е притежавала такава сила.

— Тогава защо се е оставила да я убие?

— Не мога да кажа. Но виж: преживяла е смъртта на толкова близки хора. Чувствала се е безсилна. Дори и изчезването й от театралната компания също е провал на плановете й, нали? После посещава баща си в санаториума и разбира, че и той ще умре.

— Човек, който се е отказал от света, не изпитва омраза към човека, който го избавя от него, това ли искаш да кажеш?

— Не точно. По-скоро мисля, че самата Садако е причинила тези импулси у Нагао. С други думи, може би се е самоубила, но е използвала ръцете му, за да го направи.

Майка й се бе хвърлила във вулкан, баща й умира от туберкулоза, мечтите й да стане актриса са били разбити и е имала недъг по рождение. Много причини, заради които да стигне до самоубийство. Някои събития просто нямаха обяснение, ако човек не допусне възможността тя наистина да се е самоубила. В сведенията на Йошино се споменаваше за Шигемори, създателя на театрална трупа „Извисяване“. Напил се и отскочил до Садако, умрял на следващия ден от сърдечна парализа. Беше почти сигурно, че тя го е убила, използвайки силата си. Била е способна на това. Можела е преспокойно да убие един или двама души, без да остави следи. Защо тогава Нагао беше още жив? Нямаше никакъв смисъл, освен да се заключи, че е управлявала волята му, за да се самоубие.

— Е, добре, да кажем, че е самоубийство. Но защо е трябвало да бъде изнасилена, преди да умре? И не ми казвай, че защото не е искала да умре девствена.

Асакава беше уцелил десятката и Рюджи нямаше отговор. И той мислеше точно това.

— Наистина ли това е толкова глупаво?

— А?

— Толкова ли е глупаво да не искаш да умреш девствен? — Рюджи беше изключително откровен. — Ако бях аз… ако имаше някакъв шанс да съм аз, щях да се чувствам точно така. Нямаше да искам да умра девствен.

Това не приличаше на Рюджи, помисли си Асакава. Не можеше да го обясни логично, но нито изражението на лицето му, нито думите му приличаха.

— Ти сериозно ли? Мъжете и жените са различни, особено в случая на Садако Ямамура.

— Хе-хе. Просто се шегувам. Садако не е искала да бъде изнасилена. Разбира се, че не е искала. Така де, кой иска да му се случи подобно нещо. Плюс това захапала е рамото на Нагао чак до кокал. Чак след като се е случило, мисълта за умиране й е дошла наум и дори без да го е обмислила, е подкарала Нагао в тази посока. Мисля, че това се е случило.

— Но тогава няма ли да очакваш все още да изпитва омраза към него? — Асакава все още не беше убеден.

— Но не забравяш ли нещо? Трябва да мислим, че нейната омраза е насочена към обществото като цяло, не само към един. Сравнена с това, ненавистта към Нагао е също толкова незначителна, както пръдня по време на виелица.

Ако омразата към обществото беше онова, запечатано на касетката, какво трябваше да е заклинанието? Какво можеше да бъде? Фразата поголовна атака влетя в съзнанието на Асакава, преди плътният глас на Рюджи да прекъсне мислите му.

— Стига толкова. Вместо да пилеем времето си в размисли над такива тъпотии, по-добре да се опитаме да намерим Садако. Тя е тази, която ще разгадае всичките загадки.

Рюджи изпи до дъно чая си от улонг, изправи се и изхвърли празната чаша на поляната.

Стояха на хълма, гледайки високата трева. Рюджи подаде на Асакава сърп и посочи с глава към склона до Б-4. Искаше да изреже всичката трева там, за да огледа контура на земята. Асакава коленичи и почна да размахва сърпа успоредно на земята. Тревата започна да пада.

Преди трийсет години тук се е намирала някаква съборетина с кладенец в предния й двор. Асакава пак се изправи. Огледа се отново наоколо, като се чудеше къде щеше да построи своя дом, ако живееше тук. Сигурно щеше да си избере място с хубава гледка. Нямаше друга причина да си построиш къща тук, горе. Къде се откриваше най-хубавата гледка? С фокусиран поглед върху покривите на парниците отдолу той обиколи наоколо, разглеждайки и следейки гледката. Където и да отидеше, тя си оставаше почти една и съща. Помисли си, че ако щеше да строи къща, това щеше да му е по-лесно до бунгало А-4, отколкото до Б-4. Когато се наведе, забеляза, че това е единственият равен участък. Пълзеше в участъка между А-4 и Б-4, режейки тревата и опипвайки земята с ръце.

Нямаше спомен някога да е вадил вода от кладенец. Нямаше ни най-малка представа как изглежда, особено в планински район като този. Наистина ли тук има подпочвени води? Но пък на няколкостотин метра на изток има блато, заобиколено от високи дървета. Мислите на Асакава бяха объркани. Над какво точно трябваше да се концентрира при задача като тази? Нямаше представа. Усети как кръвта нахлува в главата му. Погледна часовника си: почти три. Остават седем часа. Щяха ли всички тези усилия да ги подготвят за крайния срок? Тази мисъл го обърка още повече. Представата му за кладенец бе неясна. По какво можеше да се познае, че го има? Няколко камъка, нахвърляни в кръг? А ако са се срутили вътре? Няма начин. Тогава няма да успеят навреме. Пак погледна часовника си. Точно три. Току-що бе изпил половин литър чай от улонг на терасата, но гърлото му пак беше сухо. Гласове ехтяха в главата му: търси издутина върху земята, търси камъни. Заби лопатата в пръстта. Изтичането на времето и кръвта нахлуваха в главата му. Нервите му бяха опънати, но не се чувстваше уморен. Защо времето сега тече по различен начин от този, когато обядваха на терасата? Защо го обзе паника в момента, когато започна да работи? Правилно ли постъпваха? Не трябваше ли да подходят по друг начин?

Като малък беше изкопал една пещера. Да е било в четвърти или пети клас. Леко се засмя на спомена.

— Какво правиш, по дяволите?

Асакава погледна нагоре по посока на гласа на Рюджи.

— Какво правиш, лазейки тук? Трябва да огледаме по-голям периметър.

Асакава зяпна Рюджи. Слънцето го огряваше откъм гърба, а лицето оставаше в сянка. Капки пот се стичаха от тъмното лице в краката му. Какво правя? Точно пред него имаше изкопана малка дупка. Той я беше изкопал.

— Да не копаеш мина?

Рюджи въздъхна. Асакава се намръщи и пак погледна часовника си.

— И спри да гледаш шибания си часовник!

Рюджи махна с ръка. Погледа още малко Асакава, после пак въздъхна. Приклекна и прошепна спокойно:

— Може би трябва да си починеш.

— Няма време.

— Казвам ти, трябва да се осъзнаеш. Доникъде няма да стигнеш, ако се паникьосваш.

Асакава също клекна и Рюджи го бутна в гърдите. Той изгуби равновесие и падна по гръб, краката му бяха във въздуха.

— Ето това е, полежи си така, точно като бебе.

Асакава се изви като червей, за да се изправи.

— Не мърдай! Лягай долу! Не си хаби силите. Рюджи сложи крак върху гърдите на Асакава, докато той не спря да се съпротивлява. Затвори очи и се отказа. Тежестта на крака на Рюджи изчезна. Когато леко отвори очите, видя Рюджи да крачи, навлизайки под сянката на балкона на бунгало Б-4. Походката му бе изразителна. Бе получил вдъхновение за разположението на кладенеца, чувството на отчаяние се беше изпарило.

След като Рюджи тръгна, Асакава остана известно време. Легнал по гръб, с разтворени ръце, гледаше нагоре към небето. Слънцето светеше силно. Колко слаб беше духът му в сравнение с този на Рюджи. Отвратително. Регулираше дишането си и се опитваше да мисли спокойно. Не беше сигурен, че ще остане уравновесен, докато отминат следващите седем часа. Щеше просто да следва всяка заповед на Рюджи. Така ще е най-добре. Да изгуби себе си, да се постави под опеката на някой с несломим дух. Да изгубя себе си! Тогава дори ще можеш да избягаш от ужаса. Ще бъдеш заровен в земята — ще се слееш с природата. Като отговор на желанието му изведнъж го обзе сънливост и започна да губи съзнание. На прага на съня точно когато си представяше как вдига Йоко високо на ръце, отново си спомни за онзи епизод от началното училище.

В покрайнините на града, където беше израснал, имаше общинско игрище. В края му стърчеше скала, а в основите й имаше блато, обитавано от скатове. Като ученик Асакава често ходеше с приятелите си да ловят скатове. Онзи ден слънцето осветяваше червената земя около скалата и го привличаше. Беше му писнало да седи и да държи въдицата цял ден, така че отиде там, където слънцето се отразяваше от скалата, и почна да копае дупка. Почвата беше мека и глинеста, тя се свличаше в краката му, щом забиеше старото парче дъска, която бе открил наблизо. Не след дълго приятелите му се присъединиха. Бяха трима или четирима. Идеалният брой да изкопаете пещера. Ако бяха повече, щяха да си блъскат главите, а пък ако бяха по-малко, изравянето на дупката щеше да се окаже непосилна задача.

За час бяха направили дупка, колкото да се побере един човек. Продължаваха да копаят. Обикновено се прибираха вкъщи веднага след училище и скоро един от приятелите му каза, че трябва да си ходи. Само Асакава, комуто принадлежеше идеята да копаят, замълча. До залез слънце ямата беше станала достатъчно голяма да побере момчетата, които бяха останали. Асакава сви колената си; той и останалите се смееха един на друг. Целите омазани в глина, те се чувстваха като първобитните хора от Миккаби, за които бяха научили днес по социология.

Както и да е, след известно време над дупката изникна женско лице. Залязващото слънце беше зад гърба й, така че лицето й беше в сянка и момчетата не можеха да разпознаят изражението й, но по гласа й личеше, че е петдесетина годишна домакиня от квартала.

— Момчета, какво правите тук? Ще е отвратително, ако ви затрупа вътре — каза жената, гледайки навътре в пещерата.

Асакава и другите две момчета се спогледаха. Бяха още малки, но усетиха, че забележката й звучи странно. Не каза: „Престанете, това е опасно!“, а „Престанете, защото ако ви затрупа и умрете вътре, ще е отвратително за хората от квартала.“ Предупреждаваше ги за собственото си добро. Момчетата пак започнаха да се смеят. Лицето на жената препречваше входа като в театър на сенки.

Лицето на Рюджи изникна на мястото на това на жената.

— Сега си доста по-отпуснат. Представяш ли си да спиш на място като това. Ей, глупак такъв, на какво се смееш?

Рюджи го събуди. Слънцето се спускаше към запад и тъмнината бързо настъпваше. Лицето и фигурата на Рюджи пред отслабващата светлина изглеждаха още по-тъмни от преди.

— Ела за малко.

Рюджи помогна на Асакава да се изправи и след малко пропълзя под балкона на Б-4. Асакава го последва. Там една от дъските между поддържащите колони беше издърпана назад. Рюджи я хвана и я издърпа с всичка сила. Със силно щрак дъската се счупи наполовина по диагонал. Обзавеждането в къщата беше ново, но пък тези дъски човек можеше да счупи с ръце. Строителите бяха икономисали колкото се може повече от материалите, които не можеш да видиш. Рюджи вкара фенера вътре и освети наоколо под бунгалото. Кимна, като че ли да каже: ела да видиш. Асакава погледна през дупката в стената. Лъчът осветяваше една издатина в западния край. Забеляза, че страните имат неравна повърхност, наподобяваща купчина камъни. Отгоре имаше бетонен капак; стръкчета трева излизаха от цепнатините в бетона и между камъните. Асакава се сети какво се намира над главите им. Холът на хижата. И точно над обръча на кладенеца се намираха телевизорът и видеото. Преди седмица, когато той гледаше касетката, Садако Ямамура е била толкова близо, криела се е, наблюдавала е какво се случва над нея.

Рюджи счупи още дъски, докато не се получи процеп, достатъчно голям да мине един човек. И двамата запълзяха през отвора до капака на кладенеца. Хижата беше построена под наклон, те влязоха от долната част и колкото по-навътре отиваха, толкова повече се снижаваше таванът, създавайки чувството, че нещо ги притиска надолу. Въпреки че в това тъмно място имаше достатъчно въздух, на Асакава му беше трудно да си поеме дъх. Почвата тук беше по-мека, отколкото навън. Той знаеше отлично какво трябва да направят. Знаеше, но все още не усещаше страх. От ниския таван придобиваше клаустрофобия, но може би ще се наложи да слезе долу в кладенеца, място, управлявано от още по-голям мрак… Не може би. За да извадят Садако, те със сигурност трябва да се спуснат в кладенеца.

— Помогни ми — каза Рюджи.

Той беше хванал един лост, който се подаваше от дупка в цимента и се опитваше да избута капака надолу по склона. Таванът обаче беше много нисък и не можеше да вложи особено много сила. Дори и някой като Рюджи, който може да вдигне 120 килограма, прилага силата си наполовина, ако няма правилната стойка. Асакава обиколи кладенеца, стигна от горната му страна и легна по гръб. Опря се с ръце на една подпора, за да може да избута капака с крака. Чу се ужасен звук от търкането на бетона в камъка. Асакава и Рюджи запяха, за да синхронизират действията си. Капакът помръдна. Колко години са отминали, откакто кладенецът е бил открит? Бил ли е затворен, когато са построили бунгалото, или като са открили курорта „Пасифик Ленд“ или когато са закрили санаториума? Можеше само да се предполага, базирайки се на плътния контакт между бетона и камъка, на почти човешкия писък при отварянето на капака. Сигурно повече от шест месеца или година. Но не по-дълго от 25 години. При всички положения сега кладенецът започна да отваря устата си. Рюджи сложи лопатата в отвора, който бяха направили, и натисна.

— Като ти дам сигнал, искам да натиснеш върху дръжката.

Асакава се обърна.

— Готов ли си? Едно, две, три, бутай!

Когато Асакава натисна, Рюджи забута с две ръце отстрани на капака. С агонизиращо скърцане бетонът падна на земята.

Краят на кладенеца беше леко влажен. Асакава и Рюджи вдигнаха фенерите си, сложиха ръце на мокрия ръб и се изправиха. Преди да осветят надолу, раздвижиха главите и раменете си в 50-сантиметровото пространство между пода и тавана. Миризма на разложено се издигна със студения въздух. Пространството в кладенеца беше толкова плътно, че имаха чувството, че ако си пуснат ръцете, ще ги засмуче. Тя определено беше тук. Жената със свръхестествена сила, със синдрома на тестикуларна феминизация…

„Жена“ дори не беше правилната дума. Разликата между мъжкия и женския пол се определя от структурата на половите жлези. Независимо колко красиво и женствено е тялото, ако тези жлези са във формата на тестиси, това е мъж. Асакава не знаеше дали да мисли за Садако Ямамура като за жена или за мъж. След като родителите й са я кръстили Садако, явно са мислили да я отгледат като момиче. Тази сутрин на кораба за Атами Рюджи бе казал: „Не мислиш ли, че човек с мъжки и женски полови органи е абсолютният символ на красотата и силата?“ Като се замисли сега, Асакава си спомни, че беше видял нещо в книга с картини, което го накара да не вярва на очите си. Напълно развита жена, гола, облегната на каменна плоча, с идеален образец на мъжки полови органи, показващи се измежду бедрата й…

— Виждаш ли нещо? — попита Рюджи.

Светлината от фенерите им показваше, че водата се беше събрала на четири или пет метра под тях. Но не знаеха колко е дълбоко.

— Там има вода.

Рюджи се тътреше, връзвайки края на въжето за една греда.

— Добре, насочи фенера си надолу и го дръж на ръба. В никакъв случай не го изпускай.

Намислил е да слезе долу. Като осъзна това, краката на Асакава се разтрепериха. А ако аз трябва да сляза… Сега, най-накрая, виждайки тесния отвесен тунел пред себе си, въображението му започна да работи. Няма да се справя. Да вляза в тая тъмна вода и какво? Ще ловя кости, ето какво. В никакъв случай няма да го направя, ще се побъркам. Докато гледаше с благодарност как Рюджи се спуска, се молеше на Бог неговият ред въобще да не идва.

Очите му вече бяха свикнали с тъмнината и можеше да види мъха по камъните на кладенеца. Под оранжевия лъч на фенера му те сякаш се превръщаха в очи, носове и уста, а колкото по-дълго се вглеждаше в тях, толкова повече му приличаха на мъртви лица, изкривени от демоничните крясъци точно преди смъртта им. Множество зли духове, люлеещи се като водорасли, с ръце, протегнати към изхода. Не можеше да изкара от главата си тези мисли. Едно малко камъче падна в страшната шахта, на по-малко от метър ударите му в стените се чуваха, докато не заглъхнаха, погълнати от гърлата на злите духове.

Рюджи се провря между кладенеца и тавана, уви въжето около ръцете си и бавно започна да се спуска. Скоро стоеше на дъното. Водата стигаше до коленете му. Не беше много дълбоко.

— Ей, Асакава! Иди да вземеш кофата. А също и тънкото въже.

Кофата беше там, където я оставиха по-рано, на терасата. Асакава изпълзя изпод бунгалото. Навън беше тъмно. Но все още бе по-светло, отколкото под къщата. Какво облекчение! Толкова много свеж въздух! Огледа бунгалата наоколо: само А-1 до пътя светеше. Нарочно не погледна часовника си. Топлите приятелски гласове от А-1 сякаш бяха отделна вселена, блуждаеща в далечината. Носеха се звуците на весела вечеря. Не трябваше да гледа часовника, за да разбере колко е часът.

Върна се до ръба на кладенеца, където завърза кофата и лопатата и ги спусна с въжето надолу. Рюджи копаеше земята на дъното и я сипваше в кофата. От време на време клякаше и минаваше с пръсти през калта, но не откриваше нищо.

— Вдигай кофата!

Рюджи спря работата си и погледна нагоре. Асакава не отговаряше.

— Асакава! Всичко наред ли е там, горе?

Асакава искаше да отговори: Няма нищо. Добре съм.

— През цялото това време не си казал и една дума. Поне извикай за подкрепа. Започвам да се чувствам малко меланхолично тук, долу.

Асакава не каза нищо.

— Е, тогава какво ще кажеш за някоя песен? Нещо на Хибари Мисора може би.

Асакава пак не каза нищо.

— Ей! Асакава. Още ли си там? Знам, че не си припаднал.

— Добре… добре съм — успя да промърмори.

— Трън в гъза, ето това си ти.

Рюджи изстреля думите и заби лопатата във водата. Колко пъти вече беше направил това? Нивото на водата бавно се снижаваше, но още нямаше следи от това, което търсеха. Можеше да види как кофата се изкачва все по-бавно. Накрая тя спря. Асакава я остави да се изплъзне от ръцете му. Беше я издигнал на половината на кладенеца и сега тя хвърчеше надолу. Рюджи успя да се отдръпне, но го опръска от глава до пети с кална вода. Заедно с яда дойде и разбирането, че приятелят му е на края на силите си.

— Кучи син! Да не се опитваш да ме убиеш? Рюджи се изкачи по въжето.

— Твой ред е.

Мой ред! Шокиран, Асакава се изправи, удряйки силно главата си в дъските.

— Чакай, Рюджи, всичко е наред, аз съм добре, имам още сили — започна да заеква.

Рюджи подаде глава от кладенеца.

— Не, нямаш и грам. Твой ред е.

— Почакай малко. Нека си поема малко въздух.

— Ще сме тук до сутринта.

Рюджи светна право в лицето на Асакава. Имаше странен поглед. Страхът от смъртта беше размътил разсъдъка му. Един поглед беше нужен на Рюджи, за да разбере, че Асакава не може повече да мисли рационално. Между копаенето на кална вода и вдигането на кофа четири-пет метра нагоре лесно може да се види коя е по-лесната задача.

— Слизаш долу.

Рюджи бутна Асакава към кладенеца.

— Не… чакай… аз… там е…

— Какво?

— Имам клаустрофобия.

— Не бъди глупав.

Асакава продължи да се гърчи от страх, без да помръдва. Водата долу леко потрепна.

— Не мога да го направя. Не мога да сляза там.

Рюджи го хвана за яката и му удари два шамара.

— Съвземи се. „Не мога да сляза.“ Смъртта е пред лицето ти и имаш възможност да направиш нещо по въпроса, а ми казваш, че не можеш да слезеш? Не бъди жалък червей. Не само твоят живот зависи от това, нали знаеш. Помниш ли обаждането? Готов ли си да вземеш с теб в тъмнината и бебето?

Асакава помисли за жена си и детето си. Не можеше да си позволи да е страхливец. Държеше техния живот в ръцете си. Но тялото му не му се подчиняваше.

— Обаче наистина ли ще сработи?

Нямаше чувство в гласа му; знаеше, че нямаше смисъл сега да задава този въпрос. Рюджи отпусна яката му.

— Да ти кажа ли още нещо от теорията на професор Миура? Има три условия, които трябва да се изпълнят, за да може едно желание за отмъщение да остане и след смъртта. Затворено място, вода и бавна смърт. Едно, две, три. С други думи, ако някой умре бавно, в затворено помещение и е налице вода, то тогава неговият гневен дух ще обитава това място. Сега погледни този кладенец. Това е малко, затворено пространство. Има вода. И си спомни какво казва старата жена от касетката. … Как е здравето ти от тогава? Ако прекарваш цялото си време, играейки си във водата, със сигурност ще те вземат чудовища.

Играейки си във водата. Това е. Садако беше там, под калната вода, играейки си, дори сега. Безкрайна, водна, подземна игра.

— Разбираш ли, Садако е била още жива, когато е била хвърлена тук. И докато е чакала смъртта си, е покрила целите стени с омразата си. В нейния случай са били изпълнени всичките три условия.

— Е?

— Е, според професор Миура такова проклятие е лесно да се прогони. Просто я освобождаваме. Изваждаме костите й от този гаден кладенец, спретваме едно хубаво погребение и я полагаме да почива в земята на дедите й. Изваждаме я на широкия бял свят.

Преди малко, когато беше изпълзял изпод къщата, за да вземе кофата, Асакава беше почувствал неописуемо чувство на освобождаване. Трябваше ли да направят същото и със Садако? Това ли искаше тя?

— Значи това е заклинанието?

— Може би е това, а може би не е.

— Прекалено е неясно.

Рюджи пак хвана Асакава за яката.

— Мисли! Няма нищо сигурно в бъдещето ни. Всичко, за което можем да мечтаем, е неясно бъдеще. Но въпреки това ти ще продължиш да живееш. Не можеш да се откажеш от живота само защото е неясен. Въпрос на възможности.

Заклинанието… може да има куп други неща, които иска Садако. Но съществува голяма вероятност, ако извадим останките й оттук, да развалим проклятието на тази касетка. Асакава изкриви лице и изкрещя без глас. Затворено помещение, вода и бавна смърт, казва. Тези три условия позволяват да живее един зъл дух, казва. Къде има доказателства, че нещо, което този измамник Миура казва, е истина?

— Ако ме разбираш, ще се спуснеш в кладенеца.

Но аз не разбирам. Как мога да разбера нещо подобно?

— Нямаш време да се маеш. Крайният ти срок почти настъпи.

Тонът на Рюджи постепенно се смекчи.

— Не мисли, че можеш да надвиеш смъртта без борба. Нещастник. Не искам да слушам философията ти за живота.

Накрая се изкатери през ръба на кладенеца.

— Така. Най-накрая повярва, че ще успееш?

Асакава стисна въжето и започна да се спуска. Пред очите му беше лицето на Рюджи.

— Не се притеснявай. Там, долу, няма нищо. Най-големият ти враг е въображението ти.

Като погледна нагоре, лъчът светлина го удари право в лицето и го заслепи. Опря се с гръб в стената, хватката му около въжето отслабна. Краката му се пързаляха по камъните и изведнъж започна да пада надолу. Ръцете му горяха от триенето.

Люлееше се точно над нивото на водата, но не можеше да се накара да се пусне. Протегна крак, стъпвайки във водата до глезена, все едно пробваше температурата във ваната. От допира със студената вода го побиха тръпки, от пръстите чак до гръбнака, и веднага дръпна крака си. Но ръцете му бяха прекалено уморени, за да се държи за въжето. Тежестта му го дърпаше бавно надолу, докато не издържа повече и стъпи с двата си крака. Меката почва отдолу веднага обви краката му и ги потопи надолу. Асакава още стискаше въжето пред него. Обзе го паника. Сякаш гора от ръце от земята се опитваха да го придърпат надолу в тинята. Стените се приближаваха от всички страни, шепнейки му злобно: не можеш да избягаш.

Рюджи! Опита се да извика, но нямаше глас. Не можеше да диша. Само слаб, глух звук излезе от гърлото му и той погледна нагоре като давещо се дете. Усети как нещо топло го загъделичка по бедрата.

— Асакава! Дишай!

Обзет от напрежение, той беше забравил да диша.

— Всичко е наред. Тук съм.

Гласът на Рюджи се спусна до него и той успя дълбоко да си поеме дъх.

Не можеше да контролира ударите на сърцето си. Не можеше да върши тук, долу, това, което трябваше. Отчаяно се опитваше да мисли за нещо друго. Нещо по-приятно. Ако този кладенец беше навън, под небе със звезди, нямаше да е толкова отвратително. Проблемът беше, че кладенецът е под бунгало Б-4. Това отрязваше пътя за бягство. Дори с отместения капак, отгоре имаше само дъски и паяжини. Садако Ямамура бе живяла тук цели 25 години. Точно така, тя е тук, долу. Точно под краката ми. Това е гробница, ето това е. Една гробница. Не можеше да мисли за нищо друго. Самата мисъл беше нещо като бягство от реалността. Садако трагично бе завършила живота си тук и сцените, които са проблеснали в момента на смъртта й, бяха останали тук, мощно въздействащи посредством нейната психическа сила. И се бяха развивали в тази тясна дупка, дишайки като прилива и отлива, растящи и намаляващи по сила в затворен цикъл, който по някое време се е изравнил с честотата на излъчване на телевизора, поставен точно отгоре; и тогава те се бяха появили на бял свят. Садако дишаше. Дишащият звук го обгърна. Садако Ямамура, Садако Ямамура. Думите се повтаряха в мозъка му и нейното плашещо красиво лице от снимките с кокетно поклащаща глава изплува пред него. Садако Ямамура беше тук. Асакава безразсъдно започна да копае земята под себе си, търсеше я. Мислеше за красивото й лице и тяло, опитвайки се да запази тази картина. Костите на това красиво момиче, покрити с пикнята ми. Асакава помръдна лопатата, прониквайки през калта. Времето вече нямаше значение. Беше свалил часовника си, преди да се спусне тук. Огромният стрес и умората бяха притъпили напрежението му и той забрави за ограниченото време, с което разполагаше. Чувстваше се като пиян. Нямаше представа за времето. Само броят на спусканията на кофата и ударите на сърцето му даваха някаква идея за отмерване на време.

Накрая Асакава хвана голям кръгъл камък. Беше гладък на пипане, с две дупки на повърхността му. Извади го от водата. Изми калта от кухините му. Вдигна го за това, което едно време трябва да са били ушите, и се озова лице в лице с череп. Въображението му го облече в плът. Големи, чисти очи се появиха в орбитите, кожата над двете дупки по средата формираше елегантен нос. Дългата й коса беше мокра и водата се стичаше от врата зад ушите й. Садако Ямамура мигна два-три пъти с меланхоличните си очи, за да изтръска водата от миглите си. Стиснато между ръцете на Асакава, лицето й изглеждаше грозно изкривено. Но все пак красотата й оставаше неприкрита. Усмихна му се, после присви очи, сякаш го фокусира.

Исках да се запозная с теб. Като си помисли това, Асакава се строполи на място. Можеше да чуе гласа на Рюджи над себе си.

Асакава! Не беше ли крайният ти срок 10,04? Ликувай! Сега е 10,10!

Асакава, чуваш ли ме? Нали още си жив? Проклятието е премахнато. Спасени сме. Хей, Асакава! Ако умреш там, долу, ще станеш точно като нея. Ако умреш, само не ме проклинай, става ли? Ако умираш, умри хубаво! Хей, Асакава! Ако си жив, отговори ми, по дяволите!

Можеше да чуе Рюджи, но не се чувстваше спасен. Сви се на кълбо като в някакъв сън като че ли беше в друг свят, притискайки черепа на Садако Ямамура до гърдите си.