Коджи Сузуки
Кръгът (17)

17 октомври, сряда

Застанал на кръстовището на „Омотесандо“ и „Аояма-дори“, Йошино още веднъж извади тефтерчето си. 6–1 Минами Аояма, квартири „Сугияма“. Това е адресът на Садако от преди 25 години. Адресът го тревожеше. Вървеше по „Омотесандо“, докато улицата не зави. Със сигурност 6–1 беше блокът срещу музей „Незу“, в един от по-луксозните квартали на града. Както и очакваше, сега тук на мястото на евтините квартири „Сугияма“ бяха построени внушителни червени блокове.

О, кого будалкаш всъщност? Как ще проследиш следите на тази жена отпреди 25 години?

Единствената друга следа бяха младежите, постъпили в трупата същата година. От седемте беше успял да намери информация само за четирима. Ако никой от тях не знае местонахождението на Садако, следата щеше да е студена. А Йошино предчувстваше точно това. Погледна часовника си: 11 сутринта. Бързо влезе в един магазин, за да изпрати факс до редакцията на Изу Ошима. Поне можеше да каже на Асакава какво е открил до момента.

В това време Асакава и Рюджи се намираха в същата „редакция“ — домът на Хаятсу.

— Успокой се! — извика Рюджи на Асакава, който нервно обикаляше стаята. — Паниката няма да ти помогне, знаеш.

По радиото предаваха информация за наближаващия тайфун: максимална скорост на вятъра, атмосферно налягане в центъра на бурята, североизточен вятър, участъци с изключително силни ветрове и дъжд, прииждащи реки… Всичко това се отразяваше зле на Асакава.

В момента тайфун № 21 бушуваше над морето на около 150 километра на юг от нос Омаезаки, движеше се в североизточна посока със скорост около 20 км/ч, поддържаше скорост на вятъра от около 40 м/сек. С тази скорост щеше да удари на юг от Ошима до вечерта. Щяха да възобновят въздушния и морския транспорт най-рано утре, четвъртък. Поне такава бе прогнозата на Хаятсу.

— Четвъртък! — Асакава кипеше от нерви. Крайният срок е утре вечер в десет! Проклет тайфун, побързай и се издухай оттук или се превърни в тропическа депресия, или каквото и да е.

— Кога, по дяволите, ще можем да хванем самолет или кораб от този остров? — Асакава искаше да излее яда си на някого, но дори не знаеше на кого. Въобще не трябваше да идвам тук. Ще съжалявам цял живот. И това не е всичко — дори не знам откъде да започна да съжалявам. Въобще не трябваше да гледам тази касета. Въобще не трябваше да се интересувам от смъртта на Томоко Оиши и Шуичи Иуата. Въобще не трябваше да хващам такси тогава. Мамка му.

— Няма ли начин да се успокоиш? Да се оплакваш на г-н Хаятсу няма да доведе до никъде. — Рюджи хвана Асакава за ръката с неочаквана нежност. — Помисли. Може би заклинанието е нещо, което трябва да се изпълни тук, на острова. Поне е възможно. Защо ония хлапета не са изпълнили заклинанието? Може би, защото не са имали пари да дойдат до Ошима. Това е приемлив вариант. Може би тази буря е за добро, направи опит да повярваш, може би така ще се успокоиш.

— Така е, ако разберем какво е заклинанието! — Асакава избута ръката на Рюджи. Той видя как Хаятсу и жена му си разменят погледи и му се стори, че се смеят. Големи мъже, а говорят за заклинания.

— Какво е толкова смешно? — Започна да се приближава към тях, но Рюджи го дръпна за ръката, по-силно отпреди.

— Престани. Само си хабиш силите.

Като видя раздразнението на Асакава, добродушният Хаятсу се почувства едва ли не виновен, че транспортът е прекъснат заради тайфуна. Съчувстваше на хората, които страдаха така заради бурята. Молеше се за успеха на проекта на Асакава. От Токио трябваше да пристигне факс, но чакането сякаш засилваше гнева на Асакава. Хаятсу се опита да смекчи нещата.

— Как върви разследването ви? — Хаятсу попита любезно, като се стараеше да успокои Асакава.

— Ами…

— Един от приятелите от детинство на Шизуко Ямамура живее наблизо. Ако искате, мога да му се обадя и да чуем какво може да ви каже. Старият Джен няма да е отишъл за риба в ден като този. Сигурен съм, че скучае — ще се радва да дойде.

Хаятсу сметна, че ако даде на Асакава храна за размисъл, ще отвлече вниманието му.

— Приближава седемдесетте, така че не знам доколко ще може да отговори на въпросите ви, но все пак ще е по-добро от това просто да чакаме.

— Добре…

Без дори да изчака отговора, Хаятсу се обърна и извика на жена си в кухнята:

— Обади се у Генджи и му кажи да дойде веднага.

Както каза Хаятсу, на Генджи му беше приятно да говори с тях. С удоволствие разказа за Шизуко Ямамура. Той беше на 68, три години по-стар от Шизуко. Била приятелка от детството, а и първата му любов. Дали защото спомените му се избистряха, колкото повече говореше, или защото имаше публика пред себе си, но думите като че ли се изливаха от устата му. Да разказва за Шизуко, бе като да разказва за собствената си младост.

Асакава и Рюджи научиха доста от несвързаните, отчасти сълзливи истории за Шизуко. Но бяха наясно, че не могат да вярват напълно на стария Ген. Спомените винаги се украсяват, ай всичко това се е случило преди повече от 40 години. Можеше дори да я бърка с друга жена. А може би не — първата любов на един човек е нещо специално, някой, когото не можеш да сбъркаш.

Генджи не беше особено красноречив. Използваше много усукани изрази и Асакава скоро се умори да слуша. Но след това той каза нещо, което накара Асакава и Рюджи да се вслушат внимателно.

— Мисля, че това, което промени Шизуко, беше статуята на Аскета, която измъкнахме от дъното на морето. Беше пълнолуние тази нощ… — Според стареца мистичните способности на Шизуко са свързани по някакъв начин с морето и пълната луна. В нощта, когато се е случило, Генджи бил до нея, гребял лодката. Било през 1946 г., една нощ в края на лятото. Шизуко била на 21, а Генджи — на 24 години.

Било необичайно горещо за това време на сезона, дори спускането на нощта не донесло хлад. Генджи говореше за тези събития, сякаш не са се случили преди 40 години, а едва вчера.

През онази знойна вечер Генджи седял на верандата си и мързеливо си веел на лицето, гледайки замечтано в морето, отразяващо луната и звездите. Тишината била прекъсната от бягащата нагоре по хълма Шизу. Тя застанала пред него, започнала да го дърпа за ръкава и извикала:

— Ген, лодката ти! Ще ходим на риба.

Попитал я защо, но единственото нещо, което казала, било:

— Няма да има такава светла нощ повече.

Генджи седял като зашеметен, гледайки най-красивото момиче в града.

— Престани да ме гледаш като глупак и побързай! — Дърпала го за ревера, докато не се изправил на крака. Генджи бил свикнал да го командва и да му казва какво да прави, но все пак я попитал:

— Че какво ще ходим да ловим?

Втренчена в океана, тя кратко му отговорила:

— Статуята на Аскета.

— На Аскета?

Със съжаление в гласа Шизуко обяснила, че по-рано през деня няколко окупационни войници хвърлили статуята на Аскета в морето.

По средата на източния бряг на острова има ивица, наречена Брегът на Аскета, с малка пещера, наречена Пещерата на Аскета. Вътре се намирала каменна статуя на Ен но Озуну, прочулият се будистки аскет, който бил изпратен в изгнание тук през 699 година. Озуну бил велик мъдрец, а дългите години на дисциплина допринесли за появата на окултни и мистични умения. Говорило се, че може да призовава богове и демони по собствено желание. Но силата му да предсказва бъдещето му спечелила големи врагове в света на книгите и оръжията, бил обявен за престъпник и враг на обществото и заточен на остров Изу Ошима. Това било преди почти 1300 години. Озуну се затворил в една малка пещера на острова и се отдал на още по-жестока дисциплина. Също така научил местното население на земеделие и риболов, спечелил голямо уважение заради целомъдрието си. Накрая бил помилван и му било разрешено да се върне на главния остров, където основал монашеското движение Шугендо. Твърди се, че прекарал три години на острова, имало изобилие от истории, които разказвали за престоя му там, включително легендата, че веднъж обул стоманени сандали и излетял към вулкана Фуджи. След заминаването му местните хора запазили огромната си привързаност към Ен но Озуну, а пещерата на Аскета се смятала за най-свещеното място на острова. Всяка година на 15 юни се организирал фестивал, наречен Фестивал на Аскета.

Веднага след края на Втората световна война, в резултат от отношението си към шинтоизма и будизма, американците извлекли статуята на Ен но Озуну от светилището в пещерата и я хвърлили в морето. Шизуко, която дълбоко вярвала в Озуну, явно била свидетел на това. Тя се била скрила зад скалите на нос Уърм и гледала внимателно как американският кораб извлякъл статуята. Запомнила точното място.

Генджи не можел да повярва на ушите си, че ще ходят за статуята на Аскета. Той бил добър рибар, със силни ръце, но никога преди това не бил ходил да лови каменна статуя. Но не можел да разочарова Шизуко заради чувствата му към нея. Влязъл в морето с лодката си. Мислел, че това е идеалната вечер да й признае любовта си. Наистина навътре в морето под такава красива луна, само двамата — всичко говорело, че нощта да бъде прекрасна.

Запалили огньове на брега на Аскета и на нос Уърм да им служат за ориентир. Гребали все по-навътре и по-навътре. И двамата познавали океана — релефа на дъното, дълбочината и пасажите риба, които плували тук. Но сега било нощ, независимо колко силно светела луната, тя не можела да освети под повърхността на водата. Генджи нямал представа как Шизуко възнамерявала да открие статуята.

Попитал я, докато гребял навътре, но тя не отговорила. Просто следяла местонахождението им спрямо огньовете на брега. Човек можел да добие добра представа къде се намира по светлините на огньовете и отблясъците им по повърхността на водата и лесно да прецени какво е разстоянието между тях и брега. След като гребали няколкостотин метра, Шизуко извикала:

— Спри тук!

Отишла до кърмата на лодката, наклонила се над повърхността на водата и се вгледала в тъмното море.

— Обърни се — наредила на Генджи.

Той се досетил какво щяла да направи и сърцето му подскочило. Шизуко се изправила и свалила кимоното си. Генджи се затруднявал да диша, въображението му било възбудено от звука на робата, спускаща се по тялото й. Зад себе си чул как тя скочила в морето. Когато водата го опръскала, той се обърнал и погледнал. Шизуко порела водата, дългата й черна коса била вързана с парче плат, в зъбите си стискала единия край на въже. Силно изтласкала горната част на тялото си от водата, поела дълбоко въздух и се гмурнала до дъното на морето.

Колко пъти излязла на повърхността, за да си поеме въздух? Последния път тя вече не държала въжето със зъбите си. Вързах го здраво за Аскета. Давай, издърпай го, казала тя с треперещ глас.

Ген се навел до края на лодката и почнал да дърпа. За секунди Шизуко се качила на борда, наметнала кимоното си, отишла зад Генджи и започнала да дърпа. Поставили статуята в центъра на лодката и се отправили към брега. През целия път обратно никой не продумал и дума. Имало нещо във въздуха, което спирало всички въпроси. Сторило му се странно, че успяла да намери статуята на дъното в този мрак. Чак след три дни успял да я попита. Казала му, че очите на Аскета я повикали от дъното. Зелените очи на статуята, на господаря на демони и богове, блестели от дъното на тъмното море… Така му отговорила.

След това Шизуко започнала да се чувства зле. Преди това никога не бе имала главоболие, но сега често в главата й се появявала пареща болка, придружена от видения, неща, които никога преди това не била виждала. И ставало така, че нещата, които й се привиждали, се случвали по-късно в действителност. Генджи я разпитвал за подробности. Всеки път виденията за бъдещи събития, които нахлували в мозъка й, били придружавани с особен вкус на лимон. По-голямата сестра на Генджи се омъжила и се преместила в Одавара, на главния остров; преди тя да умре, Шизуко вече знаела какво ще се случи. Но не изглеждало така, сякаш тя съзнателно можела да предскаже бъдещето. Тези сцени просто преминавали през мислите й без предварително предупреждение. Затова Шизуко никога не позволявала на хората да я питат за бъдещето им.

Следващата година заминала за Токио въпреки усилията на Генджи да я спре. Запознала се с Хеихачиро Икума и заченала от него. Тогава, в края на годината, тя се завърнала у дома и родила момиченце. Садако.

Не знаеха кога ще свърши разказът на Генджи. Десет години по-късно Шизуко се хвърлила във вулкана Михара. Ако се съди по начина, по който Генджи обясняваше случилото се, той обвиняваше за това любовника й Икума. Това може би беше нормално, тъй като той е бил негов съперник за любовта на тази жена, но очевидната му не обективност правеше тезата му трудна за вярване. От него успяха да научат, че майката на Садако имала способност да предсказва бъдещето и че тези способности може би й били дадени от каменната статуя на Ен но Озуну.

В този момент факс машината започна да бучи. Тя изпринтира увеличена снимка на Садако Ямамура, тази, която Йошино беше взел от театрална трупа „Извисяване“.

Асакава беше потресен. За първи виждаше как изглежда тази жена. Само за един кратък миг като че ли усети чувствата й, виждайки света през нейните очи. Беше нещо като първия поглед върху лицето на любимата в слабата утринна светлина, когато след дълга нощ на вплетени крака и ръце и споделени оргазми в тъмното виждаш как тя изглежда наистина.

Странно, но не можеше да я възприеме като страховита. И това беше естествено: въпреки че снимката от факса беше малко размазана в краищата, все пак успяваше да предаде красивите й черти.

— Хубава жена е, нали? — каза Рюджи.

Асакава изведнъж си спомни за Май Такано. Ако ги сравниш, Садако определено щеше да е по-красивата. И все пак усещането за женственост беше далеч по-силно у Май. Ами „зловещото“, с което описваха Садако. Не можеше да си проличи в една снимка. Садако притежаваше сили, които обикновените хора нямат; сигурно те са повлияли така на хората, които са я срещали.

Втората страница от факса съдържаше информация за Шизуко Ямамура. Продължаваше точно оттам, докъдето беше стигнал Генджи.

През 1947 г., напускайки родния си град Сашикиджи, за да отиде в столицата, силни главоболия повалят Шизуко и тя попада в болница. Покрай един от докторите там се запознава с Хеихачиро Икума, доцент във факултета по психология на университета „Тайдо“. Икума се опитвал да обясни научно хипнозата и подобни феномени. Шизуко и нейните изумителни способности да предсказва бъдещето можели да се окажат преломен момент в неговите изследвания. Икума се задълбочил в изучаването на паранормални явления, а Шизуко била обектът на неговите изследвания. Скоро отношенията им преминали отвъд тези между лекар и пациент. Въпреки че имал семейство, Икума се влюбил в Шизуко. Към края на годината тя вече била бременна от него. За да избяга от любопитните погледи на околните, се върнала у дома и там родила Садако. След това Шизуко веднага се завърнала в Токио, оставяйки бебето на остров Сашикиджи. След три години го взела при себе си. Оттогава до момента на нейната смърт тя не се разделяла със Садако.

В края на 50-те тандемът Хеихачиро Икума и Шизуко Ямамура станал медийна сензация. Те дали поглед отвътре на научните изследвания на свръхестествените сили. Първоначално публиката безпрекословно вярвала в силите на Шизуко. Медиите я представяли в добра светлина. Но имало и твърдения, че всичко може да е лъжа и когато авторитетна асоциация от учени поставили теорията им „под въпрос“, подкрепата на обществеността към двамата започнала да намалява.

Паранормалните способности на Шизуко били отнесени към гадателството и способността да се правят медиумни снимки. Тя не владеела телекинезата — възможността да се местят предмети, без да бъдат докосвани. Според едно списание тя можела мислено да отпечата образ върху парче филмова лента, запечатано в плик; можела също така сто пъти от сто да познае съдържанието на подобна лента. Но в друго списание пишело, че тя не е нищо повече от една измамница, с обяснението, че същите неща могат лесно да бъдат направени и от обикновен фокусник. Така отрицателното отношение на хората към Икума и Шизуко нараствало.

По това време Шизуко била сполетяна от нещастие. През 1954 г. тя родила второто си дете, но то се разболяло и умряло само на четири месеца. Било момче. Садако, която била на седем по това време, изглежда, много се била привързала към новороденото си братче.

Следващата година, 1955, Икума хвърлил предизвикателство към медиите, като обявил публична демонстрация на уменията на Шизуко. Първоначално Шизуко не искала да участва. Казала, че й било трудно да се съсредоточи пред толкова много хора; било я страх от провал. Икума бил непреклонен. Не можел да понесе лепнатия му от медиите етикет на шарлатанин и какъв по-добър начин да им го върне, като им даде реални доказателства за нейните способности.

В деня на демонстрацията Шизуко неохотно се изкачила на подиума в залата на лабораторията под вторачените погледи на стотина учени и представители на пресата. Като начало тя била психически изтощена, така че това едва ли са били най-добрите условия за работа. Експериментът трябвало да бъде елементарен. Трябвало само да познае цифрите върху два зара, затворени в метален контейнер. Ако можела нормално да упражни силите си, всичко щяло да премине перфектно. Но тя знаела, че всеки един от заобикалящите я хора искал провала й. Треперела, паднала на колене и извикала от мъка: „Стига толкова!“ Шизуко обяснила това така: всеки има определена степен на психическа енергия. Нейната просто била по-голяма, отколкото на другите. Но заобиколена от стотици хора, които до един искали тя да се провали, енергията й била нарушена — не можела да я задвижи. Икума дори стигнал по-далеч с думите си: „Не само стотина човека. Сега цялото население на Япония се опитва да потъпче плодовете на моето изследване. Когато общественото мнение, подклаждано от медиите, започне да се променя, медиите казват само това, което хората очакват. Срам за вас!“ Така голямата публична демонстрация завършила с порицаване на пресата от страна на Икума.

Разбира се, медиите представили изобличителната реч на Икума като опит да прехвърли вината за провалената демонстрация върху тях и заглавията на следващия ден били: ВСЕ ПАК ВСИЧКО Е ЛЪЖА… ИСТИНАТА ИЗЛИЗА НАЯВЕ… ПРОФЕСОР ОТ УНИВЕРСИТЕТА ТАЙДО Е МОШЕНИК… ПЕТГОДИШНИТЕ СПОРОВЕ — РЕШЕНИ… ПОБЕДА ЗА СЪВРЕМЕННАТА НАУКА. Нямало нито една статия в тяхна защита.

Към края на годината Икума се развежда с жена си и напуска университета. Шизуко ставала все по-параноична. Икума решил самият той да се сдобие със свръхестествени сили и се оттеглил дълбоко навътре в горите, стоял под водопади, но се сдобил с белодробна туберкулоза. Наложило се да бъде приет в един санаториум в Хаконе. Междувременно психическото състояние на Шизуко ставало все по-нестабилно. Осемгодишната Садако убедила майка си да се върнат в родния град, за да избягат от очите на пресата и подигравките на хората, но Шизуко се изплъзнала от вниманието на Садако и скочила във вулкана. И така се сринал животът на трима души.

Асакава и Рюджи приключиха с четенето на двете страници от факса едновременно.

— Това е ужасно — измърмори Рюджи. — Представяш ли си как се е чувствала Садако, когато майка й се е хвърлила във вулкана?

— Мразила е медиите?

— Не само медиите. Ненавиждала е обществото като цяло, задето са разбили семейството й. Първоначално са били техни любимци, а после са ги изпепелили с думи. Садако е била с майка си и баща си между третата и осмата си година, нали? Добила е представа от първа ръка за капризите на общественото мнение.

— Но това не ти дава право да атакуваш всички наред. Асакава изказа упрека, съзнавайки, че и той е част от медиите. В сърцето си той се оправдаваше — умоляваше. Ей, аз съм също толкова критичен към тенденциозността на медиите, колкото и ти.

— Какво си говориш под носа?

— А?

Асакава осъзна, че е изговорил недоволството си на глас, като будистка песен.

— Е, започнахме да си обясняваме образите на касетката. Вулканът Михара се появява, защото там се е самоубила майка й и защото Садако е предсказала изригването на вулкана. Трябва да й е направило силно впечатление, подсъзнателно. Следващата сцена, на екрана изплува йероглифът „планина“, яма. Това сигурно е първата медиумна картина, която тя е успяла да възпроизведе като много малка.

— Много малка?

Асакава не разбираше защо трябва да е станало, когато е била много малка.

— Да. Сигурно като е била на четири или пет години. Следващото, сцената със заровете. Садако е присъствала на публичната демонстрация на майка си; тези сцени подсказват, че тя тревожно е наблюдавала как майка й се опитва да отгатне цифрите на заровете.

— Чакай малко. Садако ясно е виждала цифрите.

И двамата, Асакава и Рюджи, бяха гледали кадрите със собствените си очи, така да се каже. Нямаше грешка.

— И?

— Шизуко не е можела да ги види.

— Толкова е странно, че майката не е можела да направи това, което дъщерята е могла. Гледай сега, Садако е била само на седем години, но нейните способности вече са надминавали тези на майка й. Толкова много, че несъзнателното желание на стотици хора не я е притеснило. Помисли малко: това е момиче, което е можело да прожектира картини в катодно лъчева тръба. Телевизията излъчва картина по съвсем различен начин в сравнение с този на фотографията — не е само експонирането на филм на светлина. Картината на телевизора се състои от 525 линии, нали? Садако е можела да ги манипулира. Това е способност от съвсем различна величина.

Асакава все още не беше убеден.

— Ако е имала такава сила, какво ще кажеш за медиумната снимка, която е изпратила на проф. Миура? Можела е да възпроизведе нещо много по-впечатляващо.

— Ти си по-тъп, отколкото изглеждаш. Майка й си е навлякла само нещастия от това, че хората са знаели за нейните способности. И едва ли е искала дъщерята да направи същата грешка. Предполагам, че е казвала на Садако да крие способностите си и да води нормален живот. Садако вероятно е внимавала да не покаже истинските си способности и е създала само една обикновена медиумна снимка.

Садако е останала сама в онази репетиционна, след като всички са си тръгнали, за да изпробва силите си върху телевизора, който по онова време още е рядкост. Внимавала е никой да не разбере за възможностите й.

— Коя е старицата, която се появява в следващата сцена? — попита Асакава.

— Не знам. Предполагам, че й се е явила насън и й е шепнела предсказания. Говореше на архаичен диалект. Сигурен съм, че си забелязал — сега всички тук говорят литературен японски. Жената беше доста стара. Може би е живяла през XII век или е имала някаква връзка с Ен он Озуну. … Следващата година ще родиш бебе.

— Чудя се дали предсказанието се е сбъднало.

— А, това ли? Е, веднага след това е сцената с малкото момченце. Първоначално си мислех, че Садако е родила, но според този факс не е така.

— Малкият й брат, който е умрял на четири месеца…

— Да. Мисля, че е точно това.

— Ами предсказанието? Старицата определено говори на Садако — казва ти. Садако родила ли е?

— Не знам. Ако вярваме на старата жена, предполагам, че е родила.

— Чие е било детето?

— Откъде да знам. Разбери, не знам всичко. Просто излагам идеи.

Ако Садако Ямамура е родила, чие е било детето. И какво прави то в момента.

Рюджи рязко се надигна и си удари колената в масата.

— Май огладнях. Виж — вече е далеч след обедно време. Слушай, Асакава, ще отида да си взема нещо за ядене.

Рюджи се запъти към вратата, разтърквайки коленете си. Асакава нямаше апетит, но нещо продължаваше да го тревожи и реши да придружи приятеля си. Сети се за загадката, която Рюджи му бе поръчал да провери, но не знаеше как да подходи към нея и затова досега нищо не бе предприел. Въпросът за самоличността на човека от последната сцена на касетката. Може би е бащата на Садако, Хеихачиро Икума, но прекалено голямата враждебност, с която тя гледаше на него, ги караше да се съмняват в това. Беше красив мъж, особено очите му. Чудеше се защо го е мразила толкова. Както и да е, едва ли Садако щеше да погледне така на близък човек. Нямаше нищо в изпратеното от Йошино, което да казва, че тя се е настроила срещу баща си. Дори напротив, беше останал с впечатлението, че е била много близка с родителите си. Асакава подозираше, че е невъзможно да открият кой е този човек. Изминалите близо трийсет години със сигурност са променили външността му. Въпреки малката вероятност можеше да помоли Йошино да изрови снимка на Икума. Чудеше се какво ще каже Рюджи за това. Искаше да го попита и последва Рюджи навън.

Вятърът духаше силно и шумно. Нямаше смисъл от чадър. Асакава и Рюджи сведоха рамене и изтичаха до един бар пред пристанището.

— Бира?

Без да изчака отговора, Рюджи се обърна към сервитьорката и каза:

— Две бири.

— Рюджи, да се върнем на разговора ни от преди малко. Какво мислиш са кадрите от видеото все пак?

— Не знам.

Рюджи съсредоточено поглъщаше корейския специалитет, затова отговори кратко. Асакава бодна една наденичка с вилицата си и отпи глътка бира. През прозореца се виждаше кеят. Нямаше никой на гишето за билети за фериботната линия Тоаки Кисен. Беше тихо. Без съмнение всички туристи, залостени на острова, седяха в хотелските си стаи или квартирите си и гледаха притеснено към същото това тъмно море.

Рюджи надигна глава.

— Сигурно си чувал какво разказват хората за това, че в мига преди да умреш виждаш живота си като на лента, нали?

Асакава обърна поглед към морето.

— Сцените, които са ти направили най-силно впечатление през живота, се повтарят пред очите ти, нещо като ретроспекция.

Асакава беше прочел една книга, в която авторът обясняваше за преживяване от този тип. Карал колата си по път в планината, когато загубил контрол над управлението, забивайки се в дълбоко дефиле. В течение на секундата полет във въздуха осъзнал, че ще умре. В момента на осъзнаването различни събития от живота проблеснали пред очите му толкова ясно, че можел да види и най-малката подробност. В края, по чудо, той оцелял, но преживяването се запечатало ярко в паметта му.

— Да не би да намекваш, че… Това ли е всъщност? — попита Асакава.

Рюджи вдигна ръка и махна на сервитьорката да му донесе още една бира.

— Казвам само, че тази касета ми напомня точно това. Всяка една от тези сцени изобразява момент на изключително психическо или емоционално състояние у Садако. Не е трудно да се досетиш, че това са картини, оставили най-дълбоко впечатление у нея, нали?

— Разбирам. Но това не означава ли…

— Точно така. Има голяма вероятност да е точно това. Значи Садако Ямамура не е вече на този свят? Умряла е и картините, които са прелетели през ума й в мига на смъртта, са придобили тази форма и са останали в света на живите, така ли?

— А защо е умряла? Има и още нещо — каква е връзката с човека от последната сцена на видеото?

— Казах ти да престанеш да ми задаваш толкова много въпроси. Аз също не разбирам голяма част от всичко това.

Асакава не изглеждаше убеден.

— Опитай се да използваш главата си поне веднъж. Прекалено много се осланяш на други хора. Ами какво ще стане, ако нещо ми се случи и трябва сам да разбереш какво е заклинанието?

Това едва ли щеше да се случи. Асакава можеше да умре и Рюджи да разгадае заклинанието сам, но обратното никога нямаше да стане. Поне в това Асакава беше сигурен.

Върнаха се в „редакцията“, където ги чакаше Хаятсу.

— Търсеше ви човек на име Йошино. Каза, че ще звънне отново след десет минути.

Асакава седна пред телефона, молеше се за добри новини. Телефонът иззвъня. Беше Йошино.

— Опитвах се да ти се обадя. Къде беше? — с нотка на укор попита той.

— Извинявай. Излязохме, за да хапнем малко.

— Добре. А получи ли факса ми?

Тонът на Йошино се промени. Сега гласът му звучеше по-меко. Асакава усети, че ще му съобщи нещо лошо.

— Да, благодаря. Беше от голяма полза. — Асакава прехвърли слушалката от лявата в дясната си ръка. — Е, разбра ли какво се е случило със Садако след това? — Асакава попита ентусиазирано.

Имаше малка пауза, преди Йошино да отговори.

— Не, стигнах до задънена улица.

В момента, в който чу това, лицето на Асакава се сбръчка, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Рюджи гледаше и сякаш му бе забавно да наблюдава как изражението на човек за един миг се преобразява. После се тръсна на пода с лице към градината и изпъна краката си.

— Как така — задънена улица? — Асакава повиши тон.

— Успях да открия само четирима от студентите, които са постъпили в трупата заедно със Садако. Обадих им се, но никой не знаеше нищо. Всички са на средна възраст сега. Потвърдиха само, че малко след смъртта на Шигемори — директора на компанията, не са я виждали. Няма повече информация, която може да се изрови за Садако Ямамура.

— Глупости. Не може това да с всичко.

— Е, как е положението при теб?

— Как е при мен ли? Ще ти кажа. По всяка вероятност ще умра утре в десет. И не само аз — жена ми и детето ми ще умрат в неделя в единайсет сутринта. Ето така изглежда.

Рюджи извика иззад гърба му:

— Ей, не ме забравяй. Караш ме да се чувствам зле.

Асакава не му обърна внимание и продължи:

— Трябва да има и други неща, които да проучиш. Може би има още някой освен студентите, който да знае какво е станало със Садако. Чуй ме, животът на семейството ми зависи от това.

— Е, не е задължително.

— За какво говориш?

— Може би все още ще си жив и след като мине крайният срок.

— Не ми вярваш. Разбирам. — Асакава усети как целият свят почернява пред очите му.

— Ами… Така де, как да вярвам стопроцентово на история като тази?

— Виж, Йошино.

Какво да му каже. Как да го убеди.

— И аз вярвам наполовина. Глупаво е. Заклинание? Хайде стига, бе! Но, виждаш ли, ако има шанс дори само едно на шест всичко да е вярно… Като руска рулетка. Имаш револвер само с един патрон в него и знаеш, че възможността е едно на шест да дръпнеш спусъка и да умреш. Но ще дръпнеш ли спусъка? Ще рискуваш ли живота на семейството си при такъв шанс? Няма. Ще махнеш цевта от слепоочието си и ако можеш, ще хвърлиш проклетия пистолет в океана. Нали? Това е нормално.

Асакава замлъкна. Зад гърба му Рюджи извика:

— Ние сме идиоти! И двамата сме идиоти!

— Млъкни! — кресна Асакава и прикри слушалката с длан.

— Нещо не е наред ли? — Йошино снижи гласа си.

— Не, няма нищо. Чуй, Йошино, умолявам те. Ти си единственият човек, на когото мога да разчитам.

Изведнъж Рюджи сграбчи Асакава за ръката. Ядосан, Асакава се извъртя и видя, че Рюджи е сериозен.

— Ние сме идиоти. Ти и аз, и двамата тръгнахме по грешен път — промълви той тихо.

— Можеш ли да изчакаш малко? — Асакава отмести слушалката надолу и се обърна към Рюджи: — За какво говориш?

— Толкова е просто. Защо не се сетихме по-рано? Няма смисъл да проследяваме дирите на Садако хронологически. Защо не тръгнем отзад напред? Защо точно бунгало Б-4? Защо е трябвало да бъде в бунгала „Вила Лог“? Защо е трябвало да бъде Южен Хаконе, „Пасифик Ленд“?

Изражението на Асакава се измени в мига, щом осъзна. Тогава с много по-спокоен тон проговори в слушалката.

— Йошино?

Той все така чакаше на другия край на линията.

— Йошино, остави засега следата от театралната компания. Има друго, което искам спешно да провериш. Изникна току-що. Вече съм ти говорил за Южен Хаконе, „Пасифик Ленд“.

— Да. Това е ваканционно селище, нали?

— Точно така. Доколкото си спомням, преди десет години първо са построили игрище за голф, след което постепенно са го развивали, докато се превърне в курорта, какъвто е сега. Слушай, искам да провериш какво е имало на това място преди „Пасифик Ленд“.

Чуваше звука на писец върху хартия.

— Как какво е имало. Нищо, предполагам, освен горски ливади.

— Може би си прав. Но може и да грешиш. Рюджи дръпна Асакава за ръката.

— И план. Ако е имало нещо на това място, кажи на господина, с който разговаряш, да намери карта на разположението на сградите и парцелите.

Асакава предаде молбата на Йошино и затвори телефона. Беше го помолил да намери каквото и да е, което може да послужи за следа.

Наистина — всеки е малко екстрасенс.