Коджи Сузуки
Кръгът (14)

16 октомври, четвъртък

10,15 ч. Рюджи и Асакава се намираха на бърз пътнически кораб, който току-що беше напуснал пристанището на Атами. Нямаше редовен ферибот, който да свързва Ошима и главния остров, затова трябваше да оставят колата на паркинга до хотел „Атами Каракуен“. Асакава още стискаше ключа в лявата си ръка.

По разписание трябваше да стигнат Ошима след час. Духаше силен вятър и изглеждаше, че ще вали. Повечето от пътниците не бяха излезли на палубата, а се бяха сгушили по местата си. Асакава и Рюджи прекалено много бързаха, за да проверят това, преди да си купят билетите, но, изглежда, се задаваше тайфун. Вълните бяха големи и клатенето на кораба бе неприятно.

Отпивайки горещо кафе, Асакава още веднъж прехвърли в ума си всички събития, случили се досега. Не знаеше дали трябва да се поздравят за това, че стигнаха толкова далеч, или да се упрекват, че не са разбрали за Садако Ямамура и да тръгнат за остров Ошима по-рано. Всичко зависеше от това да се забележи, че черното перде, което примигва за момент върху образите на видеото, са клепачи, мигане. Образите не бяха записани от устройство, ами от човешкия сетивен апарат. Човекът е фокусирал своята енергия върху видеото в бунгало Б-4, докато то е записвало и така не е създал мислена снимка, а мислен филм. Това със сигурност свидетелстваше за паранормални сили с неизмерима мощ. Рюджи смяташе, че такъв човек ще се отличава в тълпата, беше тръгнал да го търси и беше намерил името му. Но не знаеха със сигурност, че Садако Ямамура беше извършителката, която търсеха. Тя все още беше само заподозряна. Отправиха се към Ошима, за да проверят съмненията си.

Морето беше бурно, корабът силно се люлееше. Асакава бе обзет от лошо предчувствие. Може би не беше толкова добра идеята да отидат на Ошима заедно. Ами ако тайфунът приклещи на острова и двамата? Кой щеше да спаси жена му и дъщеря му? Крайният срок настъпваше — 22,04 ч. вдругиден.

Асакава топлеше ръцете си с чашата кафе и се свиваше на мястото си.

— Знаеш ли, все още не мога да повярвам, че човек наистина е способен да направи нещо такова.

— Няма значение дали го вярваш или не, нали? — Рюджи отговори, без да сваля очи от картата на Ошима. — Както и да е, това е действителността право пред очите ти. Всъщност всичко, което виждаме, е една малка част от съзнателно променящ се феномен.

Рюджи свали картата върху коленете си.

— Нали знаеш за Големия взрив? Казват, че Вселената се е родила след изключителна експлозия преди 20 милиарда години. Математически мога да представя формата на Вселената от раждането й досега. Всичко е диференциални уравнения. Повечето феномени във вселената могат да се представят като диференциални уравнения. Като ги използваш, можеш да разбереш как е изглеждала Вселената преди сто милиона година, дори секунда или десета от секундата след този взрив. Но. Но. Няма значение колко назад се връщаме, както и да се опитваме да си я представим, просто не можем да разберем какво е било състоянието в самия момент на експлозията. Има и друго нещо. Какъв ще бъде краят на нашата Вселена? Ето, не знаем началото, не знаем и края. Знаем само това, което е помежду тях. Това, приятелю, е животът.

Рюджи го изръга с лакът.

— Може и да си прав. От снимка добивам известна представа как съм изглеждал на три години, или като новороден.

— Ето, виждаш ли? Но какво е преди раждането, какво е след смъртта — това са неща, които просто не знаем.

— След смъртта? Като умреш, настъпва краят, просто изчезваш. И това е, нали?

— Ами, умирал ли си някога?

— Не, не съм — Асакава поклати глава с абсолютна увереност.

— Е, тогава не знаеш, нали? Не знаеш къде се озоваваш след смъртта.

— Смяташ, че има такива неща като духове?

— Виж, казвам, само че не знам. Но когато говориш за зараждането на живота, мисля, че нещата стават по-лесни, ако приемеш за факт, че душата съществува. Нищо от бръщолевенията на днешните молекулярни биолози не звучи реално. Какво всъщност казват? Вземи стотни от двайсетина различни аминокиселини, сложи ги в една купа, смеси ги, добави малко електрическа енергия, и voila — протеин, тухлата на живота. И наистина искат да го повярваме? Може, също и да ни кажат, че всички сме деца на Бога — това поне е по-лесно за преглъщане. Това, което мисля аз, е, че по време на раждане участва съвсем различна енергия като че ли има специална движеща сила.

Рюджи, изглежда, се доближаваше до разбиранията на Асакава, но внезапно смени темата.

— Между другото, не можех да не забележа, че беше впечатлен от посланието на професора в музея. Нещо интересно?

При тези думи Асакава си спомни, че там беше започнал да чете нещо. Мислите притежават енергия и тази енергия…

— Май пишеше, че мислите били енергия.

— Друго?

— Нямах време да го прочета до края.

— Хе-хе, лошо. Тъкмо си стигнал до хубавата част. Професорът наистина можеше да ме разсмее с начина, по който с цялата си сериозност казваше неща, които на нормалния човек му се струват невероятни. Старецът твърдеше, че идеите са форма на живот със собствена енергия.

— Моля? Искаш да кажеш, че мислите в главите ни могат да се превърнат в живи същества?

— Горе-долу, да.

— Е, това е твърде радикално предположение.

— Прав си, но подобни идеи е имало още преди Христа. Според мен на това може да се гледа като на различна теория за живота.

Изведнъж Рюджи сякаш изгуби интерес към разговора и пак се съсредоточи върху картата.

Асакава разбираше за какво говори Рюджи, поне по-голямата част, но не всичко му допадаше. Може и да не можем да обясним по научен начин с какво се сблъскваме. Но то е истинско и защото е истинско, трябва да го разглеждаме като реален феномен и да се отнесем към него като такъв, дори и да не разбираме причината или резултата. Това, върху което сега трябва да се съсредоточим, е да разгадаем загадката на заклинанието и да спасим себе си, а не да разгадаем всички тайни на свръхестественото. Рюджи наистина имаше интересни идеи. Но на Асакава му трябваха точни отговори.

Колкото по-навътре влизаха в морето, толкова по-лошо ставаше клатенето на кораба. Асакава се опасяваше, че ще хване морска болест. Колкото повече мислеше за това, толкова по-силно ставаше неприятното чувство в гърдите. Рюджи, който вече задремваше, изведнъж вдигна глава и погледна през прозореца. От морето връхлитаха тъмни сиви вълни, а в далечината се виждаше неясното очертание на остров.

— Знаеш ли, Асакава, нещо ме притеснява.

— Какво?

— Четиримата младежи, отседнали в бунгалото. Защо не са се опитали сами да изпълнят заклинанието?

Пак същото.

— Не е ли очевидно? Не са повярвали на касетата.

— И аз така мислех. Това обяснява защо са си направили шега и са изтрили заклинанието. Но си спомних един излет с лекоатлетическия отбор на гимназията. Посред нощ Сайто нахлува в стаята. Помниш Сайто, нали? Не беше с всичкия си. Бяхме 12 души в отбора и всички спяхме в една стая. Този идиот влиза, тичайки, в стаята, зъбите му тракат и крещи: „Видях призрак!“ Отворил вратата на банята и видял едно малко момиченце, свито зад кофата за боклук — то плачело. Как мислиш, че реагирахме всички ние?

— Предполагам, че половината са повярвали, а другите са се изсмели.

Рюджи поклати глава.

— Така щеше да е във филм на ужасите. Първоначално никой не вярва, но постепенно, един по един, чудовището ги излавя, нали? Но в реалния живот не е така. Всеки един, без изключение, повярва. Всичките единадесет. И не защото бяха страхливци. Можеш да опиташ върху каква да е група хора и ще получиш същия резултат. У нас е заложено дълбоко чувство за страх по инстинкт.

— Искаш да кажеш, че е странно, дето и четиримата да не са повярвали на касетката.

Докато слушаше разказа на Рюджи, Асакава си припомни лицето на дъщеричката си, когато видя маската на демона. Спомни си и колко озадачен беше — откъде тя знае, че маската е страшна?

— Х-м. Сцените на касетата не разказват история и не са чак толкова страшни за гледане. Мисля, че може и да не се възприемат на сериозно. Но четиримата не са ли били поне притеснени? Ако ти кажат, че като изпълниш едно заклинание, ще запазиш живота си, дори и да не вярваш, няма ли поне да опиташ? Смятам, че поне един от тях би трябвало да си направи труда. Така де, тя или той се е правел на велик пред останалите, но би могъл да изпълни заклинанието тайно след завръщането в Токио.

Лошото усещане на Асакава се засилваше. И той се бе питал същото. Ами ако заклинанието се окаже нещо неизпълнимо?

— Може би е нещо, което не са били в състояние да изпълнят, и така са убедили себе си, че все едно не вярват…

Асакава се досети за един пример. Ами ако жена, която е била убита, е оставила съобщение в света на живите с желание някой да отмъсти за нея, за да почива в мир?

— Хе-хе. Знам какво си мислиш. Какво ще правиш, ако се окаже така?

Асакава се запита: ако заклинанието включва заповед да убие някого, щеше ли да го направи? Можеше ли да убие един напълно непознат, за да запази собствения си живот? Но това, което го тревожеше повече, бе — ако се стигне до това, кой ще изпълни заклинанието? Яростно разтърси глава. Престани да мислиш за такива глупости. Единственото, което можеше да направи в момента, бе да се моли желанието на тази Садако Ямамура да бъде нещо, което всеки може да стори.

Очертанията на острова ставаха все по-ясни; пристанът на Мотомаки бавно се приближаваше.

— Ей, Рюджи. Имам една молба към теб — каза Асакава развълнувано.

— Каква?

— Ако не успея навреме… така де…

Асакава не можеше да се накара да изрече думата „умра“.

— Ако разбереш заклинанието на следващия ден, можеш ли… Е, жена ми и дъщеря ми.

Рюджи го прекъсна:

— Разбира се. Остави на мен. Аз ще съм отговорен за спасяването на женичката и бебока.

Асакава извади една от визитните си картички и написа върху гърба й телефонен номер.

— Ще ги изпратя при родителите й. Ще ти дам това сега, за да не забравя по-късно.

Рюджи прибра картичката в джоба си, без дори да я погледне.

Точно тогава съобщиха, че корабът е влязъл в дока на Мотомаки на остров Ошима. Асакава възнамеряваше да се обади, като слязат на брега, и да убеди жена си за известно време да се прибере при родителите си. Не знаеше кога ще се върне в Токио. Кой всъщност знаеше? Времето му можеше да изтече още тук, на Ошима. Не можеше да понесе мисълта за семейството си само и ужасено в малкия им апартамент. Докато се спускаха по мостчето на кораба, Рюджи попита:

— Ей, Асакава. Наистина ли жена ти и детето означават толкова много за теб?

Въпросът не беше присъщ за Рюджи. Асакава не можеше да не се усмихне в отговор.

— Ще разбереш някой ден.

Асакава не смяташе, че Рюджи е способен да създаде нормално семейство.