Кормак Маккарти
Пътят (40)

Те подкараха клатушкащата се количка обратно по пътя, след известно време се спряха в студа под падащия мрак и извикаха, но не последва нищо.

Страх го е да отговори, татко.

Тук ли бяхме спрели?

Не знам. Мисля, че да.

Вървяха по пътя, викаха в пустия сумрак и гласовете им глъхнеха в тъмнеещите брегове. Спряха се и продължиха да надават безсмислени викове в пустошта, приближили ръце до устата си. Най-накрая мъжът струпа дрехите и обувките на непознатия на пътя и ги затисна с един камък. Трябва да вървим, каза той. Трябва да вървим.

Направиха си навес с брезента, но не запалиха огън. Мъжът избра няколко консерви за вечеря, стопли ги с газовата бутилка и докато ядяха, момчето не каза нищо. Опита се да види лицето му под синята светлина от газовата дюза. Нямаше да го убия, каза той. Но момчето не отговори. Завиха се под одеалата и останаха да лежат в мрака. На мъжът му се струваше, че чува морето, но може би беше само вятърът. Знаеше по дишането на момчето, че не е заспало и след малко то каза: Но ние все пак го убихме.