Гийом Мюсо
Хартиеното момиче (36)

34
The Book of Life^[1]

Времето за четене винаги е откраднато. Може би тъкмо затова метрото се оказва най-голямата библиотека на света.

Франсоаз Саган

Париж,

болница „Мария Кюри“

Били се възстановяваше с изумителна бързина. Бяха й махнали изкуствения респиратор, дренажите и различните електроди, преди да я преместят в отделението за рехабилитация.

Клузо минаваше да я види всеки ден и търсеше евентуални усложнения или следи от изливане на течност в предсърдието, но според него всичко беше наред.

Що се отнася до мен, бях превърнал болницата в нещо като свой кабинет. От 7.30 до 19 ч. работех на моя лаптоп в кафенето на приземния етаж с шумозаглушителни слушалки на ушите. На обяд се хранех в столовата на персонала, благодарение на магнитната карта на Клузо. Кога спеше този човек? Ядеше ли? Загадка… А като придружител бях получил легло в стаята на Били, което ни позволяваше да прекарваме вечерите заедно.

Никога не съм бил толкова влюбен.

Никога не съм писал толкова лесно.

Гринуич Вилидж,

1 октомври,

в края на следобеда

Керъл пристигна първа пред малката книжарница на „Грийн Стрийт“. Погледна през стъклото и не повярва на очите си.

Книгата беше там!

Отворена върху една представителна лавица, украсена с етикета „единствен екземпляр“, тя съжителстваше със сборник стихотворения от Емили Дикинсън и афиш от филма „Непригодните“, подписан от Мерилин Монро.

Почувства присъствието на Майло зад себе си.

— Поздравления за упоритостта ти — каза той, като се приближи до витрината. — Вече си мислех, че никога няма да я намерим.

— Сигурен ли си, че е тя?

— Веднага ще проверим — каза той и влезе в книжарницата.

Тя скоро щеше да затваря. Изправен пред рафтовете, Кенет Андрюс връщаше на местата им почистените от прах книги. Прекъсна заниманието си, за да посрещне новите си клиенти.

— Какво мога да направя за вас, госпожо, господине?

— Бихме искали да разгледаме една от книгите ви — каза Керъл и посочи с пръст романа на Том.

— Ах! Изключително нещо! — възкликна книжарят, вземайки книгата от витрината с такава предпазливост, сякаш държеше в ръцете си старопечатна книга.

Майло разгледа романа от всички страни, изненадан от начина, по който различните читатели го бяха почувствали свой.

— Е? — разтревожено попита Керъл.

— Тя е.

— Купуваме я — извика тя възторжено.

Беше развълнувана и горда. Благодарение на нея, Били вече беше извън опасност!

— Отличен избор, госпожо. Ще ви я опаковам. Как бихте желали да платите?

— Ъъъ… колко струва?

Опитен в бранша, Кенет Андрюс беше надушил възторга на клиентите си и не се поколеба да обяви една абсолютно налудничава цифра:

— Шест хиляди долара, госпожо.

— Какво! Шегувате ли се? — изкрещя Майло.

— Това е уникален екземпляр — обоснова се книжарят.

— Не, това е грабеж!

Старият мъж им показа вратата:

— В такъв случай не ви задържам.

— Айде бе! Абе я си… — Майло не беше на себе си.

— Веднага, драги господине, и на вас също пожелавам приятна вечер — отвърна Андрюс и постави отново книгата на лавицата.

— Чакайте! — помоли Керъл, опитвайки се успокои нещата. — Ще ви платя.

Тя извади портфейла си и подаде кредитна карта на книжаря.

— Благодаря, госпожо — отвърна той и я взе.

* * *

Париж,

болница „Мария Кюри“,

същия ден

— Добре, мога ли да се върна в къщи? Омръзна ми да лежа — мрънкаше Били.

Професор Клузо й хвърли строг поглед.

— Боли ли ви, като натисна тук? — попита той, опипвайки гръдната й кост.

— Малко.

Лекарят беше разтревожен. Били имаше треска. Раната й се беше зачервила и гноясала, а краищата й се бяха леко разтворили. Може би беше само повърхностно възпаление, но той все пак нареди да бъдат направени няколко изследвания.

* * *

Ню Йорк

— Как така отхвърлена? — избоботи Майло.

— Съжалявам много — извини се Кенет Андрюс, — но с кредитната карта на жена ви изглежда има проблем.

— Не съм негова жена — поправи го Керъл. Обърна се към Майло:

— Май съм изчерпала лимита на кредитната си карта заради цената на самолетните билети, но имам пари в спестовната си сметка.

— Това е лудост — опита се да я вразуми Майло. — Няма да се разоряваш…

Керъл не искаше да чуе:

— Трябва да се свържа с моята банка, за да ми прехвърлят пари. Днес е петък и това може да отнеме време — обясни тя на книжаря.

— Няма никакъв проблем. Върнете се, когато можете.

— Този роман е много важен за нас — настоятелно каза тя.

— Ще ви го пазя до понеделник вечер — обеща Андрюс, като прибра книгата от витрината и я сложи на тезгяха.

— Мога ли да ви имам доверие?

— Имате думата ми, госпожо.

Париж,

болница „Мария Кюри“,

понеделник, 4 октомври

— Ох! — извика Били, докато сестрата слагаше топъл компрес на гърдите й.

Този път болката беше по-силна. През целия уикенд имаше треска и професор Клузо я върна в кардиологичното отделение.

Седнал на леглото й, лекарят преглеждаше раната: тя беше силно възпалена и продължаваше да тече. Клузо се опасяваше, че се е получило възпаление на костта или на костния мозък — медиастит: рядко, но много опасно усложнение в сърдечната хирургия, причинено вероятно от златна стафилокока.

Беше назначил различни изследвания, но никое не му помагаше сериозно. Радиографията на гръдния кош показваше скъсване на два от стоманените конци, но беше трудна за разчитане поради доброкачествените хематоми, резултат от операцията.

Може би се тревожеше напразно…

Поколеба се, после реши самият той да направи едно последно изследване. Вкара тънка игла в кухината между двата бели дроба на Били, за да извлече малко от течността в гръдната преграда. Гледано с просто око, веществото приличаше на гной.

Той назначи венозно лечение с антибиотици и изпрати спешно пробата в лабораторията.

* * *

Гринуич Вилидж,

понеделник, 4 октомври,

9.30 ч.

Както правеше всяка сутрин, когато беше в Ню Йорк, милиардерът Олег Мордхоров се отби в едно малко кафене на „Бруум Стрийт“, за да си поръча капучино. С картонената чашка в ръка той излезе навън и тръгна по „Грийн Стрийт“.

Есенното слънце огряваше сградите в Манхатън с мека светлина. Олег обичаше да се шляе из улиците. Това не беше загубено време, тъкмо напротив: бяха моменти на размисъл и много често именно в такива беше взимал най-важните решения в живота си. Имаше среща в 11 ч., за да приключи важна операция с недвижими имоти. Групата, която ръководеше, се готвеше да купи сгради и складове в Уилиямсбърг, Грийнпойнт и Кони Айланд, за да ги преобрази в луксозни резиденции. Проект, който влизаше в конфликт с жителите на тези квартали, но тава не беше негов проблем.

Олег беше на четиридесет и четири години, но кръглото му лице го правеше да изглежда по-млад. Облечен в дънки, кадифено сако и суичър с качулка, изобщо не изглеждаше такъв, какъвто беше: един от най-богатите хора в Русия. Не показваше външни белези на богатство, не се возеше в лимузина на олигарх, а бодигардовете му, който бдяха над него, знаеха как да пазят дистанция и да бъдат невидими. На двадесет и шест години, когато преподаваше философия в залива Аваша, му бяха предложили да се включи в общинския екип на Петропавловск-Камчатск — пристанищен град в източната част на Русия. Беше наясно с механизмите в местния живот, а после, когато дойде перестройката и започнаха реформите на Елцин, се захвана с бизнес. Съюзи се с бизнесмени, които не винаги бяха препоръчителни, но които му дадоха възможност да извлече полза от приватизацията на държавните предприятия. В началото нямаше външния вид на спекулант и противниците му винаги се подлъгваха от замечтаното му, безобидно лице, което прикриваше студена безкомпромисна воля. Днес беше извървял своя път и се беше отървал от неудобните приятелства. Притежаваше недвижими имоти в Лондон, Ню Йорк и Дубай, яхта, частен джет, професионален отбор по баскетбол и отбор във Формула 1.

Олег спря пред витрината на малката книжарница „Керуак & Со.“ Погледът му бе привлечен от афиша на филма „Непригодните“, подписан от Мерилин Монро.

Подарък за Мариеке? Защо не…

Излизаше с Мариеке Ван Еден, холандска манекенка на двадесет и четири, която от две години беше на кориците на всички модни списания.

— Добър ден — каза той, като влезе в магазина.

— Мога ли да ви помогна, господине? — посрещна го Кенет Андрюс.

— Автографът на Мерилин истински ли е?

— Разбира се, господине, продава се със сертификат за автентичност. Хубаво нещо…

— … което струва?

— Три хиляди и петстотин долара, господине.

— Добре — прие Олег, без да се пазари. — За подарък е. Може ли да ми го опаковате?

— Веднага.

Докато книжарят внимателно увиваше афиша, Олег извади платинената си карта и я постави на тезгяха, точно до една книга с корица от синя кожа.

Том Бойд — „Трилогията на ангелите“. Това е любимият автор на Мариеке…

Позволи си да разгърне романа и да го прелисти.

— Колко струва за тази книга?

— Съжалявам, тя не се продава.

Олег се усмихна. Когато ставаше дума за бизнес, той се интересуваше именно от нещата, за които се твърдеше, че не се продават.

Колко? — повтори той.

Кръглото му лице беше изгубило добродушното си изражение. Сега очите му блестяха с опасен пламък.

— Вече е продадена, господине — обясни спокойно Андрюс.

— Ако вече е продадена, какво прави още тук?

— Клиентът ще дойде да я вземе.

— Значи още не я е платил.

— Не, но съм дал думата си.

— И колко струва вашата дума?

— Думата ми не се продава — отговори твърдо книжарят.

Изведнъж Андрюс се почувства зле. В този тип имаше нещо заплашително и жестоко. След като плащането беше извършено, той върна на руснака кредитната карта и му подаде пакета и касовата бележка, успокоен, че всичко ще приключи след малко.

Но Олег не виждаше нещата по този начин. Вместо да си тръгне, той се настани на фотьойла от изкуствена кожа срещу тезгяха.

— Всичко се продава, не е ли така?

— Не мисля така, господине.

— Какво е казал вашият Шекспир — каза той, опитвайки се да си припомни един цитат. — „Парите правят хубав грозния, млад стария, справедлив несправедливия, благороден подлеца…“

— Това е доста цинично виждане за човека, ще се съгласите, нали?

— Какво не може да се купи? — предизвика го Олег.

— Знаете много добре: приятелството, любовта, достойнството…

Олег изобщо не прие аргумента:

— Човекът е слаб и подкупен.

— Ще се съгласите с мен, че съществуват морални и духовни ценности, които не се подчиняват на логиката на интереса.

— Всеки човек има цена.

Този път Андрюс му показа вратата:

— Желая ви прекрасен ден.

Но Олег дори не помръдна:

— Всеки човек има цена — повтори той. — Каква е вашата?

* * *

Гринуич Вилидж,

два часа по-късно

— Каква е тази измама? — ядоса се Майло, когато застанаха пред магазина.

Керъл не вярваше на очите си. Не само желязната решетка беше спусната, но една табелка, написана набързо, предупреждаваше евентуалните клиенти:

ЗАТВОРЕНО ЗА ГОДИНА

ПРЕДСТОИ СМЯНА НА СОБСТВЕНИКА

Чувстваше как сълзите се появяват в очите й. Отчаяно седна на бордюра на тротоара и се хвана с ръце за главата. Току-що беше получила шестте хиляди долара. Само четвърт час по-рано лично се беше обадила на Том, за да му съобщи добрата новина, а ето, че книгата й се изплъзваше под носа.

От яд Майло разтърсваше желязната решетка, но Керъл стана и се опита да го вразуми:

— Можеш да счупиш каквото поискаш, но това нищо няма да промени.

Извади шестте хиляди долара и му подаде по-голямата част.

— Отпуската ми свършва, но ти трябва да отидеш при Том в Париж, за да му помогнеш. Това е най-полезното, което можем да направим в този момент.

Унили, те отидоха заедно с такси до летище „Дж. Ф. Кенеди“ и всеки тръгна в своята посока: Керъл към Лос Анджелес, Майло към Париж.

* * *

Нюарк,

в края на следобеда

На няколко десетки километра оттам, на друго нюйоркско летище, частният джет на Олег Мордхоров отлетя към Европа. Милиардерът искаше да изненада своята Мариеке. През тази първа седмица на октомври младата манекенка участваше в дефилетата за седмицата на модата. Всички модни къщи, които представяха последните си колекции, искаха да я привлекат при себе си. Младата холандка имаше класическа красота и блестеше с огън, присъщ единствено на нея. Сякаш от висините на своя Олимп боговете бяха оставили на Земята остатък от своята вечност.

Удобно настанен в своя фотьойл, Олег разсеяно разлисти книгата на Том Бойд, преди да я пъхне в плика, украсен с панделка.

Оригинален подарък, помисли си той. Надявам се да й хареса.

През останалата част от пътя уреди няколко сделки, след което му остана време да поспи два часа.

* * *

Париж,

болница „Мария Кюри“,

5 октомври, 5.30 ч.

— Проклета инфекция! — рязко каза Клузо, влизайки в стаята.

Повалена от треската, Били спеше от предишната вечер.

— Лоша новина? — досетих се аз.

— Много лоша: изследването на течността показа наличието на микроорганизми. Тя развива медиастинит — тежко възпаление, което изисква спешна операция.

— Пак ли ще я оперирате?

— Да, качваме я в операционния блок след малко.

* * *

Джетът на Олег Мордхоров кацна на „Орли Юг“ в 6 ч. сутринта. Една дискретна кола го чакаше на летището, за да го откара на остров Сен Луи, в самото сърце на Париж.

Колата спря на кея „Бурбон“ пред красив частен дворец от XVII в. С пътната си чанта в ръка и с плика с книгата под мишница Олег взе асансьора до петия етаж. Апартаментът заемаше двата последни етажа и от него се разкриваше прекрасна гледка към Сена и моста „Мари“: една лудост, която беше подарил на Мариеке в началото на тяхната връзка.

Олег имаше собствени ключове. Той влезе в апартамента. Навсякъде беше тихо, всичко беше потънало в бледата светлина на ранното утро. Позна вталеното перленосиво палто на Мариеке, хвърлено върху бялото кожено канапе, но до него имаше мъжко кожено яке, което не беше негово…

Веднага разбра и дори не си направи труда да се качи до стаята.

Щом слезе на улицата, той се опита да скрие срама си от своя шофьор, но, обзет от гняв, хвърли с всичка сила книгата в реката.

* * *

Болница „Мария Кюри“,

7.30 ч.

Насочван от Клузо, интернистът постави пластирите за дефибрилация върху тялото на Били, потънало сред дълбините на анестезията. После хирургът пое ролята си, като грижливо изтегли всички конци, които още стягаха гръдния кош. Той отвори широко краищата му, изрязвайки мъртвите и възпалени тъкани.

От раната сълзеше гной. Клузо реши да направи операцията при затворен гръден кош. За да аспирира серозната течност от раната, той постави шест малки дрена, свързани със силно хлътнали флакони. После завърши, като здраво стабилизира гръдния кош с нови стоманени конци.

В крайна сметка операцията мина по-скоро доб…

— Докторе, тя има кръвоизлив! — извика интернистът.

* * *

Защитен само от плик с найлонови мехурчета, романът се понесе по водите на Сена. Скоро водата започна да нахлува в опаковката.

През последните седмици тази книга беше пътувала много — от Малибу до Сан Франциско, после прекоси Атлантика и стигна до Рим, продължи маршрута си до Азия, преди да се върне в Манхатън и да направи едно последно пътуване към Франция.

По свой начин тя беше променила живота на всички онези, които я бяха държали в ръцете си.

Този роман не беше като другите. Историята, която той разказваше, се беше родила в главата на един юноша, разстроен от драмата, преживявана от неговата приятелка от детинство.

Години по-късно, когато неговият автор на свой ред беше притиснат от собствените си демони, книгата беше изтласкала в действителния живот един от своите персонажи, за да му се притече на помощ.

Но тази сутрин, когато реката докосна с мокра ласка страниците на книгата, действителността явно беше решила да докаже силата си, изтривайки Били от лицето на земята.