Гийом Мюсо
Хартиеното момиче (35)

33
Да се вкопчим един в друг

Можем да дадем много на този, когото обичаме: думи, покой, удоволствие. Ти ми даде най-ценното — липсата. Невъзможно бе да живея без теб; и когато те виждах, още ми липсваше.

Кристиан Бобин

Понеделник, 27 септември,

Париж,

болница „Мария Кюри“

Хирургическият екип беше наобиколил професор Жан-Батист Клузо.

С трион той отвори гръдния кош на Били по дължина, като започна от долната част и завърши при брадичката. После достигна до перикарда, разгледа коронарните артерии и постави външно кръвообращение, като инжектира силен разтвор на натрий, който предизвика спирането на сърцето. Една помпа замести сърцето, а апарат за кислород — белите дробове.

Всеки път, когато правеше операция на отворено сърце, Жан-Батист Клузо изпитваше все същото възхищение пред този почти магически орган, който ни свързва с живота: 100 000 хиляди удара на ден, 36 милиона на година, повече от 3 милиарда само за един живот. И всичко това за тази малка, обляна в кръв помпа, която изглежда толкова крехка…

Той отвори първо дясното предсърдие, после лявото и премахна двата тумора, като всеки път изрязваше основата на захващане, за да попречи на рецидивите. Действително влакнестият тумор беше с необичайна големина.

Истински късмет, че ги открихме навреме!

От предпазливост разгледа сърдечните кухини и камерите, търсейки други тумори, но не откри нито един.

След като интервенцията приключи, той отново закачи сърцето за аортата, продуха дробовете, постави дренажи, за да отведе кръвта и затвори гръдния кош със стоманен конец.

Бързо направено, добре направено! — помисли си той, докато си сваляше ръкавиците и излизаше от операционната.

* * *

Южна Корея

Женски университет „Евха“

Слънцето залязваше над Сеул. Както всяка вечер в пиковия час, улиците на корейската столица бяха парализирани от движението.

Изол Парк излезе от станцията на метрото, направи няколко крачки по тротоара, пресече на пешеходната пътека и се запъти към кампуса. Сгушен в сърцето на студентското градче, университетът „Евха“ наброяваше над двадесет хиляди студентки и беше един от най-добрите и най-елитните в страната.

Изол слезе по огромното стълбище с лек наклон, което стигаше до това, което всички наричаха „пукнатината“: пространство, изградено изцяло от стъкло и състоящо се от две сгради една срещу друга от двете страни на една бетонна алея.

Тя влезе през главния вход на този прозрачен кораб, чийто партер с магазините и кафенетата си приличаше на ултрамодерен търговски център. Взе асансьора, който водеше към горните етажи, където имаше лекционни зали, театър, кино, спортна зала, но най-вече голяма библиотека, отворена денонощно. Спря пред машината да си купи един зелен чай, после намери място в дъното на залата. Тук човек наистина беше в XXI век: всяка маса представляваше работно място, оборудвано с компютър, даващ непосредствен достъп до книгите в библиотеката, които бяха качени в интернет.

Изол си разтри слепоочията. Едва се държеше на крака. Предния ден се беше върнала от учебното си пътуване и вече беше претрупана от работа. По-голямата част от вечерта прекара в правене на фишове и в преглеждане на лекциите си, като непрестанно поглеждаше към екрана на телефона си, подскачайки всеки път, когато апаратът вибрираше, за да оповести пристигането на имейл или на есемес, който никога не беше този, който чакаше.

Трепереше, беше й студено, полудяваше. Защо Джимбо изобщо не се обаждаше? Беше ли измамена, тя, която обикновено беше толкова недоверчива и дистанцирана спрямо хората?

Беше почти полунощ. Библиотеката малко по малко се изпразваше, но неколцина студенти щяха да останат до 3–4 ч. сутринта. Тук беше така…

Изол извади от чантата си книгата на Том Бойд, която беше намерила в салона за чай в Италия. Тя прелисти страниците, докато стигна до снимката на Лука Бартолети и неговата приятелка Стела, каращи скутер из улиците на Рим.

Никога не преставай да ме обичаш, беше написала младата италианка. Точно това имаше желание да каже и тя на Джимбо…

Извади ножица от ученическия си несесер, както и тубичка лепило и на свой ред използва белите страници, за да залепи на тях най-хубавите снимки, направени през четирите седмици щастие, което беше преживяла с него. Букет от спомени, обогатен с билетите за спектаклите и за изложбите, които бяха споделили: ретроспекцията на Тим Бъртън в „МоМА“, музикалната комедия „Чикаго“ в „Амбасадор Тиътър“, както и всички филми, които бе открила благодарение на него във филмотеката на Ню Йорк: „Дони Дарко“, „Реквием за една мечта“, „Бразилия“…

Работи през цялата нощ и вложи сърцето си в това, което направи. В ранната утрин, със зачервени очи и разнебитена глава, спря в пощенската станция, намираща се в административната сграда, за да купи дебел плик, в които да сложи книгата с тъмносинята кожена подвързия и да я изпрати в Съединените щати.

Париж,

болница „Мария Кюри“,

зала за сърдечна реанимация

Били се събуждаше бавно. Все още с респиратор, тя не можеше да говори заради сондата за интубиране, която препречваше трахеята й.

— Ще я махнем до няколко часа — увери я Клузо.

Той провери малките електроди, които беше поставил на гърдите й, за да стимулира сърцето в случай на забавяне на сърдечния ритъм.

— Никакъв проблем в това отношение — каза той.

Усмихнах се на Били, тя ми отговори с намигане. Всичко вървеше добре.

Сряда, 29 септември,

Ню Йорк,

Гринуич Вилидж

— Трябва да бързам! — оплака се момичето, като се преобличаше. — Каза ми, че си нагласил будилника!

Тя намъкна полата, нахлузи обувките и закопча блузата.

Младият мъж в леглото я гледаше и се усмихваше доволно.

— Ако искаш да ми се обадиш, имаш номера ми… — каза тя и отвори вратата на стаята.

— ОК, Кристи.

— Казвам се Кари, нещастнико!

Джеймс Лимбо — наричан Джимбо — се усмихна широко. Стана и се протегна, без да се опитва нито да се извини, нито да я задържи. Излезе от стаята и отиде да си приготви закуска.

По дяволите, няма кафе! — измърмори той, отваряйки кухненския шкаф.

Погледна през прозореца и видя Кари Някоя-си, която вървеше нагоре по улицата към Хюстън Стрийт.

Добър удар. Е, средна работа… 6 от 10 — отсъди той и се нацупи. Във всеки случай не достатъчно, за да повтори.

Вратата на апартамента се отвори и Джонатан, неговият съквартирант, влезе с две чаши кафе.

— Срещнах пощенския раздавач долу — каза той и посочи с глава към пакета, който носеше под мишница.

— Благодаря — каза Джимбо, като взе плика и своето двойно кафе лате с карамел.

— Дължиш ми 3.75 долара — възрази Джонатан. — Плюс ония 650 за наема, които ти дадох назаем преди две седмици.

— Да, да — отвърна уклончиво Джимбо, докато гледаше адреса на плика.

— Това е от Изол Парк, нали?

— В какво се забърквам? — запита Джимбо и отвори пакета, в който беше книгата на Том Бойд.

Странно нещо, помисли си, докато разлистваше романа и разглеждаше снимките, залепени от последните му притежатели.

— Знам, че не ти пука за мнението ми — поде Джонатан, — но искам да ти кажа нещо: не се отнасяш добре към Изол.

— Наистина не ми пука за мнението ти — съгласи се Джимбо и отпи глътка кафе.

— Оставила е още съобщения на телефонния секретар. Тревожи се за теб. Ако искаш да скъсаш с нея, поне си направи труда да й го кажеш направо. Защо си такъв с жените? Какъв ти е точно проблемът?

— Проблемът ми е в това, че животът е кратък и че всички ще пукнем, това обяснение стига ли ти?

— Не, не виждам връзката.

— Искам да стана режисьор, Джонатан. Животът ми, това са филмите и нищо друго. Знаеш ли какво е казал Трюфо? Киното е по-важно от живота. Е, и аз мисля така. Не искам привързване, не искам сополанчета, не искам брак. Всеки може да бъде добър съпруг и добър глава на семейство, но има само един Куентин Тарантино и само един Мартин Скорсезе.

— Хм… нещо ти хлопа дъската, старче…

— Толкова по-зле за теб, ако не разбираш. Зарежи! — отвърна Джимбо и се измъкна, за да отиде в банята.

Взе си душ и бързо се облече.

— Добре, изчезвам — подхвърли той, като си вземаше чантата. — Имам лекция на обяд.

— Това е то! И не забравяй нае…

Твърде късно, вратата се хлопна.

Джимбо беше гладен. Купи си от „Мамунс“ фалафели в арабски хляб, които изяде по път към факултета по режисура. Тъй като беше подранил, спря в кафенето до сградата на училището, за да си вземе една кока-кола. На бара отново разгледа книгата с готическа корица, която му беше подарила Изол. Младата и красива корейка беше секси и интелигентна. Двамата добре се бяха забавлявали, но сега тя ставаше досадна с тия сладникави снимки.

Но книгата го заинтригува. „Трилогията на ангелите“? Нещо му говореше… Помисли и си спомни: беше чел във „Варайъти“, че правата върху романа бяха откупени и щеше да се снима филм. Но защо това копие беше в такова състояние? Стана от столчето си и седна пред един от компютрите, поставени на разположение на клиентите. Написа няколко ключови думи за Том Бойд и попадна на хиляди сведения. Ограничи търсенето до последните седем дни и откри, че някой беше наводнил дискусионните форуми с надеждата да получи един особен екземпляр, в който половината страници бяха чисто бели.

И този екземпляр беше именно книгата, която беше в неговата чанта!

Излезе на тротоара, като продължаваше да обмисля наученото. И точно тогава му хрумна една идея.

Гринуич Вилидж,

същия ден,

в края на следобеда

„Керуак & Со. Букселър“ беше малка книжарница на „Грийн Стрийт“, специализирана в антикварни книги.

В черен костюм по мярка и с тъмна вратовръзка, Кенет Андрюс добави на витрината една книга, която наскоро беше придобил след бурен спор между наследниците на възрастна колекционерка: екземпляр от „Слез на земята, Мойсей“, подписан от Уилям Фолкнър. Книгата намери своето място между оригинално издание на Скот Фицджералд, автограф, поставен под стъкло, на сър Артър Конан Дойл, афиш за изложба, подписан от Анди Уорхол и черновата на песен на Боб Дилан, написана върху бележка от ресторант.

Кенет Андрюс се грижеше за своя магазин вече почти петдесет години. Беше познал героичните времена на литературната бохема, когато през 50-те години Селото беше седалището на бийт поколението, на поети и певци. Но с увеличаването на наемите авангардните артисти завинаги бяха напуснали това място и се бяха преместили в други квартали и днес жителите на Гринуич бяха заможни хора, които купуваха неговите реликви на цената на златото, за да открият поне отчасти уханието на едно минало, което никога не бяха познали.

Звънчето на магазина звънна и на вратата се появи млад мъж.

— Добър ден — каза Джимбо и влезе вътре.

Няколко пъти беше идвал в магазина и го намираше за живописен. С приглушената си светлина, повяхналата си миризма и гравюрите от миналото, магазинът му напомняше декорите на стар филм и го караше да се чувства в някакъв паралелен свят, изолиран от глъчката на града.

— Добър ден — отговори Андрюс. — С какво мога да ви помогна?

Джимбо сложи книгата на Том Бойд на тезгяха, за да я покаже на книжаря.

— Това интересува ли ви?

Старият мъж сложи очилата си и разгледа романа с недоверчива физиономия: фалшива кожа, популярна литература, дефект при производството, да не говорим за всичките тези снимки, които замърсяваха цялото. Според него книгата ставаше само за боклука.

Точно това се канеше да отговори на своя събеседник, когато си спомни за едно антрефиле, което беше прочел в „Америкън Букселър“ за едно специално издание на този бестселър, което беше напълно унищожено поради дефект при производство. Възможно ли бе…

— Предлагам ви деветдесет долара — каза той, следвайки интуицията си.

— Шегувате се! — засегна се Джимбо. — Това е специален екземпляр. Мога да му взема три пъти повече в интернет.

— Ами добре, давайте. Аз мога да покача до петстотин долара. Взимате или се отказвате?

— Съгласен съм — реши Джимбо, след като за момент размисли.

* * *

Кенет Андрюс изчака младия мъж да напусне магазина и намери статията в списанието, в която се говореше за книгата.

Проблеми за „Дабълдей“: в резултат на дефект при печата, всичките 100 000 екземпляра от специалното издание на втория том на „Трилогията на ангелите“ от известния писател Том Бойд бяха унищожени.

Хм, интересно, отсъди старият книжар. С малко късмет, може би беше попаднал на уникален екземпляр…

* * *

Рим,

квартал „Прати“,

30 септември

Облечен в бяла престилка, Майло сервираше аранчини, питони и парчета пица в един сицилиански ресторант на улица „Дели Сципиони“. След заминаването на Керъл той беше решил да остане няколко дни в Рим и тази работа му позволяваше едновременно да си плаща миниатюрната стая в хотела и да се храни безплатно. Всеки ден си разменяше имейли с Том и доволен, че той беше започнал отново да пише, поднови контактите си с „Дабълдей“ и различни чуждестранни издатели. Обясни, че прекалено рано бяха погребали приятеля му и че скоро по книжарниците щеше да има един нов Том Бойд.

— Днес имам рожден ден — каза му една от редовните посетителки, красива брюнетка, която работеше в магазин за луксозни обувки на „Виа Кондоти“.

— Радвам се да го чуя.

Тя захапа оризовото топче, като остави малко червило върху панировката.

— Правя празник с няколко приятели в моя апартамент. Ако искате, можете да дойдете…

— Много мило, но не.

Само преди една седмица нямаше да кара да го молят, но след това, което беше споделила с него Керъл, той вече не беше същият. Беше сломен от разказа на приятелката си, която му беше разкрила скритото лице на двамата души, които обичаше най-много на света. Всичко това го караше да изпитва противоречиви чувства: безкрайно съчувствие към Керъл, към която изпитваше още по-силна любов, уважение и гордост от постъпката на Том, но също и обида, че толкова дълго е бил прокуден от техния кръг на доверие и най-вече съжаление, че самият той не беше свършил мръсната работа.

— Мисля, че ще се оставя да ме изкуши една касата — каза пълничката италианка, като посочи сладкиша, покрит със захаросани плодове.

Майло се канеше да й отреже едно парче, когато телефонът му започна да вибрира.

— Извинете ме.

Беше имейл от Керъл, който се състоеше от две думи: „Виж това!“, последвани от линк към хипертекст.

С лепкави ръце той успя някак да кликне върху екрана и попадна в сайт, който позволяваше да се правят справки в каталозите на професионалните книжари, специалисти в областта на редките и старите книги.

Ако информацията бе точна, един книжар в Гринуич Вилидж току-що беше обявил за продажба книгата, която той търсеше!

Почти веднага получи есемес от Керъл:

Среща в Манхатън?

Отговори й тутакси:

Идвам.

Развърза престилката си, хвърли я на тезгяха и излезе от ресторанта.

— А моя десерт? — обиди се клиентката.