Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Просто шеметен фарс (59)

Глава 3

Това беше най-лошото време, сполетявало тази част на Европа Бог знае откога. Пурпурните буреносни облаци се кълбяха като подпухнали до чудовищни размери жлъчни мехури и връхлитаха, претъпкани с дъжд, който сякаш действаше по своя собствена зла воля. Вятърът издухваше пиките от ръцете на воините. Промъкваше се зад щитовете, превръщаше ги в платна и ако притежателят на щита загубеше равновесие, го издухваше на мили оттам. Навсякъде се лееше дъжд. Разбиван от вятъра на съвсем ситни капчици, които падаха с необикновена сила, той успяваше да се завре в де що имаше цепка или пукнатинка по броните и по дрехите на бойците.

Наложи се сър Оливър да крещи в ухото на помощника си, за да го чуят.

— По-добре да се подслоним някъде!

— Уви, господине, май само това ни остава. Но как да огласим заповедта? Кой ще ни чуе в тоя гръм и трясък?

— Май нещо не е както трябва — рече Оливър. — По-добре ще е да съобщим на Антонио. — Той все още наричаше Аззи така.

— Няма го никъде наоколо, господарю.

— Намери го веднага!

— Тъй вярно, господине. Но къде?

Мъжете се спогледаха, после извърнаха очи към ширналата се пред тях сива, подгизнала от дъжд равнина.