Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Просто шеметен фарс (44)

Глава 3

„Намерих го!“ — извика женски глас. Нещо щракна. Мигове по-късно се чу и шум на рухваща ограда.

Оливър се надигна, за да провери къде се е преместила границата на неговия затвор.

Граница нямаше. И той тръгна да върви.

Не беше сигурен къде отива, но нали „Малоумия“-та беше у него — та реши, че всичко ще се нареди само. Магийката го дърпаше и подбутваше — не оставаше никакво съмнение накъде трябва да върви. Осъзна, че май е взел да покрива доста големи разстояния. Магийката го затегли наляво и той я последва.

Скоро се намери на някакъв бряг. Продължи да върви и след малко видя голяма пещера. Имаше нещо заплашително в тази пещера и тъкмо си мислеше да я заобиколи отдалече, когато видя грубата табела, закована над входа й: „КОЙТО ИМА ПРЪСТЕН, Е ДОБРЕ ДОШЪЛ.“ И така, той влезе вътре.

Точно на входа на ниско столче седеше великан.

— Пръстенът у тебе ли е? — попита той.

— Естествено — рече Оливър и го показа.

Великанът внимателно го разгледа.

— Добре, значи си ти.

Той стана и препречи входа на пещерата с една голяма скала.

— Това пък защо го направи?

— Такова е нареждането. — Великанът отново седна на стола си.

— И сега какво ще става?

— Повярвай ми, хич не ти и трябва да го знаеш.

— Но аз искам да знам. Кажи ми!

— Ще те ям — рече великанът.

— Майтапиш се!

— Съвсем сериозно ти говоря. Да си чувал някога великан да се бъзика?

— Нищо лошо не съм ти сторил — изхленчи Оливър.

— Това няма нищо общо с тая работа.

— Ами с коя?

— Извинявай, приятелче, ама ей сега ще ти извадя заповедта да ти я покажа. „Изяж го оня с пръстена.“ Точно това пише.

— Кой е тоя с пръстена?

— Не пише. Пише само „оня с пръстена“.

— Но тогава може да е всеки!

— Виж какво, приятелче, може пък да са нямали време чак пък такива подробности да уточняват.

— Ами ако изядеш не когото трябва?

— Е, за някого ще е лош късмет, ама няма аз да съм виновен, я.

— Разбира се — съгласи се Оливър. — Само че пак тебе ще обвинят.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Ами като нещо тръгне накриво, не те ли обвиняват по инерция, независимо дали си виновен, или не?

— Позна — рече великанът и мина навътре в пещерата. — Отзад имаше кресло, легло и фенер.

Оливър се поогледа за някакво оръжие, но там нямаше нищо, което да му влезе в работа. Видя обаче, че на ризата на великана е забодена някаква хартийка.

— Какво е онова на рамото ти? — попита той.

— Командировъчното ми.

— И какво пише в него?

— Само това, че трябва да стоя тук, докато не се появи оня с пръстена.

— Нещо друго да пише?

— Не виждам да пише друго.

— Я дай да погледна.

Великанът не сметна идеята за особено добра. Пазеше си командировъчното и не смяташе да го показва на разни непознати. Особено пък на такива, дето ще ги яде.

Оливър разбираше всичко това, но вече бе решил на всяка цена да хвърли едно око на командировъчното. Единственото, за което се сети, беше да предложи на великана да му разтрие гърба.

— Че защо да искам да ми разтриват гърба? — подозрително попита великанът.

— Защото ще ти стане добре, затова.

— Много си ми е добре — рече великанът, макар отявлено да си личеше, че никак не му е добре.

— Ясно, де — рече Оливър. — Виждам те, че си добре. Но какво ли толкова значи да си добре? „Добре“ не е нещо кой знае какво. Направо си е нищо. Как ще ти се хареса да се почувстваш наистина много добре?

— Не знам дали такова нещо ми трябва — рече великанът.

— Ти откога не си бил много добре? Ама наистина много добре.

— Като че бая отдавна беше. То на никого не му пука за великаните. На никого дори и не му минава през ум, че и великаните имат някакви чувства. Никой не ги пита как са със здравето и въобще как са. Хората си мислят, че великаните са тъпи, ама ние сме достатъчно умни, та да схванем, че на хората изобщо не им дреме за нас.

— Вярно си го схванал — рече Оливър. — Какво стана с разтривката?

— Ами добре — рече великанът. — Ама трябва ли да си събличам ризата?

— Ако не искаш, недей.

Великанът полегна върху продълговатата плоска скала, която използваше за легло. През деня я подреждаше като кушетка и слагаше отгоре няколко камънака, прилични на възглавници.

Оливър му вдигна ризата. Захвана да бъхти и да мачка гърба на великана — отначало нежно, но после здравата, тъй като великанът се оплака, че нищо не усещал. Оливър бъхтеше ли, бъхтеше, пляскаше и тряскаше, и през цялото време се опитваше да хвърли някое око на документа, прикрепен с бронзово телче за ризата на лявото рамо на великана.

Най-накрая успя да разчете какво пише там: „Единственото уязвимо място на този великан е под лявата му мишница, която не е бронирана поради нуждата от проветрение. Великанът трябва да внимава и да не допуска нищо в близост до тази област.“ Под текста се мъдреше и знакът на производителя, но беше доста размазан.

Е, и това си беше нещо, но всъщност не беше кой знае какво, защото Оливър представа си нямаше как ще стигне до лявата мишница на гиганта. Дори и до дясната не виждаше начин да стигне.

Сянка падна върху входа на пещерата. Оливър вдигна поглед. Там стоеше някакъв висок, добре облечен тип. Приличаше на италианец.

— Здрасти, аз съм Аретино — представи се той. — Аззи ме праща. Ако сте свършили с масажа, не мислите ли, че е време пак да се залавяме за работа?

— Тоя пък кой е? — сънено попита великанът.

— Не се тревожи — рече Оливър. — За мене е дошъл.

— Кажи му да си ходи. След масажа се предполага, че трябва да те изям.

Оливър обърна очи и вдигна за миг ръката си от гърба на великана — колкото да направи умолителен жест.

Чак сега Аретино забеляза, че това отдолу е великан. Той бавно се запромъква в пещерата, нащрек да не би да изскочат отнякъде и още великани.

— Неуязвим ли е? — прошепна той на Оливър.

— Да — отвърна рицарят. — Навсякъде, само не и под лявата мишница.

— Трябва да го хванеш, докато се протяга.

— Много ясно. Ама как?

Аретино сниши гласа си още повече:

— Случайно наблизо да расте грозде?

— Ще питам — схвана веднага Оливър.

— Грозде ли? Че за какво ти е грозде?

— Да хапна за последен път, преди да умра. Такъв е обичаят.

— Никога не съм чувал за подобно нещо. Но мисля, че мога да ти намеря малко грозде. Масажа си го биваше.

Великанът се надигна.

— Ела с мен.

Той изведе Оливър навън. Съвсем близо до пещерата растеше лоза. Виеше се по едни много високи пръти.

— Не мога да го стигна — оплака се Оливър.

— Чакай, ей сега ще ти откъсна. — Великанът протегна нагоре ръка и мишницата му се оголи. Аретино хвърли меча си на сър Оливър. Оливър го улови. Ръката на великана все още си беше там горе. Само че дясната. Оливър се поколеба.

— Нищо, давай! — извика Аретино.

Оливър скръцна със зъби и заби меча в мишницата на великана. Тя беше бронирана — точно както се страхуваше, ама не много качествено. Мечът на Аретино потъна в нея.

— Ух! Защо го направи?

— Трябваше. Ти щеше да ме убиеш.

— Можеше пък да си променя решението.

— Да, ама аз откъде да знам?

Великанът се строполи на земята и заскърца със зъби.

— Трябваше да го очаквам! Де се е чуло великан да победи? Между другото, оня светилник, дето го търсиш… Отзад в пещерата е. — Последва конвулсивен гърч и великанът умря.

— Бързо! — извика Аретино. — Грабвай светилника!

Оливър се втурна в пещерата и откри светилника зад една скала. Сега у него бяха и пръстенът, и ключът, и светилникът. Пристъпи две крачки напред и изведнъж отскочи назад.

Аретино го нямаше. Пред него стоеше съвсем друг човек.