Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Просто шеметен фарс (17)

Глава 3

Бабриел се втурна обратно към Рая. Запъти се право към предградията, където беше ранчото на Михаил — голяма къща, построена на различни нива, — и се изсипа в кабинета на архангела — изискана светла стая. Архангелът тъкмо беше разстлал колекцията си от марки върху масичка от розово дърво под лампа от „Тифани“^[1] и я разглеждаше с лупа и пинсети. Внезапната поява на русия ангел бе придружена с порив на вятъра и марките весело се разтанцуваха из въздуха. Бабриел успя да спаси една Триъгълна Кейптаун тъкмо преди да изхвръкне из прозореца и я затисна с едно преспапие да не хвръкне пак.

— Страшно съжалявам — измърмори той.

— Просто си обуздай малко устрема — изгледа го Михаил. — Нямаш представа колко е трудно да се доставят тези редки екземпляри от Земята, без да бъдеш засипан с неудобни въпроси. Като гледам, май си постигнал някакъв успех в разследването?

Бабриел заразправя за ръкописа на Аретино, за заглавието му, за първия ред — наред с информацията, че поетът е празнувал някаква нова поръчка, и то, според изгледа на празненството — добре платена.

— „Седемте златни светилника“ — замисли се Михаил. — Нищо не ми просветва. Ама ела да се консултираме с оня компютър, дето скоро го инсталира Райският отдел за привлекателни ереси.

Той отведе Бабриел надолу по коридора до работния си кабинет, където, зад готическите кантонерки и бюрото в римски стил, бе инсталиран компютърен терминал с кубистичен дизайн — често го наричат и „модерен“. Архангелът седна зад командното табло, шляпна чифт очила ниско на носа си и взе да въвежда разни кодови думи. Занатиска и разни други копчета и скоро данните потекоха по черно-зеления екран в забързан поток. Бабриел премига, но потокът течеше твърде бързо за неговите очи. Михаил обаче май не срещаше трудности с преглеждането на информацията. Не след дълго кимна и вдигна поглед.

Дали е редно да се използват компютри в Рая — около това навремето се беше разгоряла доста шумна дискусия. Главният аргумент в тяхна полза бе, че те са просто наследници на пачето перо и каменните плочки — и двете одобрени за използване при описания на духовното с цел означение на Идеята за Информация. Компютърът всъщност не беше нещо по-различно от ранните технологии на писане и притежаваше достойнството да заема малко място, а да съхранява много информация — не като каменните плочки, които в един момент ставаха неконтролируеми и влачеха със себе си и съпътстващата необходимост от укрепване на подовете там, където си ги държиш. Дори и пергаментът, макар и лек в сравнение с каменните плочки, създаваше своите проблеми, сред които не на последно място беше този, че се рушеше.

— Какво ти каза компютърът? — попита Бабриел.

— Ами, изглежда, съществува някаква стара гностична легенда за това, как Сатаната дал на Адам седем златни свещника, с които да намери обратния път към Едем.

— А той успял ли да стигне дотам?

— Разбира се, че не! — тросна се Михаил. — Не мислиш ли, че щеше да си чувал за това, ако беше успял? Не разбираш ли, че цялата история на човечеството се основава върху факта, че Адам не е успял да се върне в Рая и че всеки един човек все още се стреми към това?

— Разбира се, господине. Не бях се сетил.

— Ако Врагът се е заиграл с историйка от първите дни на Сътворението, когато са се създавали основните правила, ръководещи взаимодействието между хората и духовете, това за нас е от съществен интерес. Седем златни светилника!

— Съществували ли са някога?

— Вероятно не.

— Тогава се предполага, че не съществуват и сега и не могат да ни навредят.

— Не си прави прибързани заключения — скастри го Михаил. — Митовете са най-проклетото нещо. Ако тези светилници наистина съществуват, попаднат ли в неподходящи ръце, могат да станат големи бели. Рискът е толкова ужасяващ, че според мен би следвало да приемем, че наистина съществуват, докато не се докаже противното. И дори тогава трябва да останем нащрек.

— Да, господине. Но ако Аззи разполага със светилниците, какво ще прави с тях?

Михаил поклати глава.

— Това все още е тайна и за мен. Но няма да е задълго. Лично ще я проверя тая работа.

— Ами аз, господине? Да продължавам ли да шпионирам Аззи?

Архангелът кимна.

— Започваш да схващаш.

Бабриел забърза обратно към Венеция. Но едно издирване на бърза ръка, последвано от по-внимателно издирване, го убеди, че Аззи вече не е в града.