Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Просто шеметен фарс (12)

Глава 1

За Илит бе необикновено унизително да се намери затворена в кутия. Не й бяха погаждали такъв номер, откак троянският цар Приам, луднал по нея, бе конструирал специална кутия, в която се надяваше да я затвори, след като я хване. Сега Троя отдавна беше минало, Приам, и той покрай нея, а Илит все още бе тук — поне частично, защото нямаше навика да си завира главата в кутии.

„Това просто доказва — помисли си тя, — че няма смисъл да се надуваш много. Я ме вижте сега само. Затворена в някаква си кутия!“

Бледо сияние изпълни кутията и разкри в дъното й поля, плетища и зъбери на планинска верига.

Чу мъжки глас до ухото си.

— Илит, какво правиш ти тук? Май си в беда, а? Дай да ти помогна.

Светлината в кутията стана по-ярка.

— С кого говоря? — попита Илит.

— Зевс съм — отвърна гласът. — Все още ги мога тия работи дори и в сегашното си орязано състояние. Ала ти не ми каза какво правиш тук.

— Някакъв тип ме отвлече и ме заключи тука. — Илит и преди се бе срещала с татко Зевс, по времето, когато кандидатства за природен дух през Периода на елинското възраждане в Рим. Зевс беше казал, че ще й се обади, и оттогава не се беше сещала за случая.

— Че защо не те пусне?

— Страх го е, че ще го убия. Пък и аз ще го убия като нищо!

Зевс въздъхна.

— Говориш също като щерка ми Артемида. Е, стига с тая непреклонност! Що не опиташ с малко преструвки?

— Какво искаш да кажеш?

— Кажи на тоя похитител колко много ти харесва, че точно той те е заключил в кутията.

— Никога няма да ми повярва!

— Опитай. Похитителите са си тъпички. Кажи му каквото щеш. Само се измъкни оттук.

— Искаш да кажеш, да излъжа?

— Разбира се.

— Няма да е честно!

— После ще се покаеш. Аз все така правех едно време. Междувременно вече ще си свободна.

— Но се предполага, че ние не трябва да лъжем! — Гласът на Илит обаче беше нерешителен.

— Виж сега, скъпа моя, поговори си пак с този човек и го накарай да погледне на всичко това така, както го виждаш ти. Върни се пак в света. Прекалено си хубава, че да стоиш затворена в кутия.

 

 

По-късно, след като се постегна и си пооправи грима, Илит извика:

— Уестфал! Там ли си още?

— Да, тук съм.

— Не ходиш ли на работа или нещо такова?

— Ходя, разбира се. Само че, да си кажа честно, страх ме е да те оставя сама. Такова де, може и да се измъкнеш навън или поне да ме омаеш нещо.

— Аз всякак мога да те омая — каза Илит със страстен глас. — Но наистина ли ме мислиш за толкова коварна вещица?

— Ами… — каза Уестфал. — Както ме подпука, си помислих, че не е зле да се подготвя за най-лошото.

— Бях ядосана — рече Илит. — Никоя жена не обича както си прави нещо, изведнъж да я грабнат, да я затворят в кутия и да я закарат при някого, все едно че е някаква стока. Ние, вещиците, сме си просто жени, разбираш ли, дори и най-ангелоподобните сред нас. Искаме да ни ухажват като истински дами, не да ни лашкат насам-натам като някакви дърти брантии.

— Сега разбирам — рече Уестфал. — Ала вече е твърде късно.

— Е, не е речено, че е късно. — Сякаш мед капеше от гласа на Илит.

— Наистина ли?

— Вдигни капака, Уестфал. Няма да ти сторя зло. Честна ангелска. Да видим как ще се разберем, пък…

Уестфал пое дълбоко дъх и отвори кутията.

Илит изскочи, обвита в пушеци. Бе приела облика на Хеката — стар неин вещерски трик.

— Обеща да не ми сториш зло! — писна Уестфал.

 

 

Стаите се опразниха мигом. Уестфал се намери в някакво мрачно кьоше в Лимбо, а Илит литна да докладва на Михаил. Кутията на Пандора все още бе отворена и леко блещукаше.