Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Просто шеметен фарс (75)

Глава 5

Аззи се огледа. Дванайсетте олимпийци начело със Зевс бяха насядали по мраморните стъпала току до Бабриел, Михаил и Илит. Бяха дошли и още хора — Принцът и Принцесата, Фауст и Маргарита. Всички като един се изправиха и нахлуха на арената.

— Не е честно — викна Безименното. — Не ти се позволява да си викаш помощ!

— Не съм ги викал — вдигна рамене Аззи. — Самички си дойдоха.

— Аз още не съм имал време да си създам ни приятели, ни съюзници!

— Знам — обади се Илит. — Ти си го избра да действаш самичък.

— Вече е много късно — каза архангел Михаил. Той предвождаше Небесните ангели. — Според мен всички ние сме съгласни, че ти, Безименно, си крайно неподходящ за Върховно божество. Сега ние всички ще се обединим и ще те ликвидираме!

Чу се песен — самотен, силен мъжки глас извиваше бойка мелодия. Беше Аретино — пееше ренесансова версия на „Напред, Христови воини“. Имаше си и хор — всички бяха тук: Куентин и Пъс, Корнглоу и Леонор, сър Оливър и майка Джоана, Родриго и Кресилда. Те се наредиха в тесен кръг около двамата и взеха да насърчават Аззи с подвиквания. Колко глупаво обаче беше да викат за него — осъзна той, — след като нищо не можеше да направи. Мощта на това вероятно най-тъмно от тъмните творения се бе оказала твърде голяма. Не можеше да го надвие.

— Не трябва да умираш — чу той да му казва Илит. — Той може да победи Ананке само ако победи тебе. Ти си храбър, ти дръзна да поставиш своята пиеса! Не се предавай!