Метаданни
Данни
- Серия
- Аззи (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Farce to Be Reckoned With, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Светлана Комогорова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 44гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- sir_Ivanhoe(2007)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон(2011)
Издание:
Роджър Зелазни и Робърт Шекли ПРОСТО ШЕМЕТЕН ФАРС
Американска Второ издание
Библиотека „Фантастика и фентъзи“ № 6.
Светлана Комогорова — Кома, превод, 1996
Софка Ташчиева, библиотечно оформление, 1998
Веселин Праматаров, корица, 1999
Редактор Нина Иванова
Коректор Зефира Иванчева
Компютърен дизайн София Делчева
Формат 60×90/16. Печатни коли 14,5. 232 с. Печат „АБАГАР“ ООД — Велико Търново
Издателство „Дамян Яков“, София, 1999
ISBN 954-527-107-8
ROGER ZELAZNY & ROBERT SHEKLEY
A FARCE TO BE RECKONED WITH
BANTAM BOOKS, NEW YORK, 1995
Copyright © 1995 by the Amber Corporation and Robert Shekley
История
- —Добавяне
- —Корекция
Глава 5
Аззи бе твърдо решен да открие дали златните светилници наистина са съществували, или не. Имаше план и за двата случая: ако наистина съществуваха, ще ги използва в пиесата, която смяташе да постави за назидание на хора и духове; ако не, щеше да намери някой занаятчия, който да им направи копия.
Но се надяваше наистина да съществуват.
Всеки в Ада знае, че ако спешно ти трябва отговор, просто трябва да отидеш при Нужния Човек — Корнелиус Агрипа[1], фигура от изключително значение в последните векове и все още много обсъждана в Ренесанса. Той живееше в идеалната сфера, която не беше нито духовна, нито материална, а си имаше някаква своя си странна направа, неразгадана и до днес. Когато тя възникна, и самият Агрипа се изненада и все още не му бе стигнало времето да я приобщи към своята система.
Системата му се основаваше върху едно твърдение, толкова очевидно само по себе си, че направо избождаше очите — и все пак, когато се опитваше да го докаже или приложи на практика, то му създаваше необясними трудности: Космосът и всичко в него съществуваха като единство; както „горе“, така и „долу“, и всичко вътре между тези двете — всичкото това бе взаимнозависимо. Оттук следваше, че всяка част може да влияе на друга част и че знакът или символът на каквото и да било може да влияе върху фактическото съществуване на самото означаемо нещо, тъй като те са равнозначни в единството, което свързва всичко. Дотук добре. Бедата идваше, щом се опиташ да го докажеш. Макар Агрипа да можеше да повлияе върху много неща чрез много други неща, още не бе успял в едно — да влияе на всяко нещо, когато си поиска. Нещо повече, още не беше отчел присъствието на късмета, което от време на време разбиваше на пух и прах всичките му изчисления по начин, наглед произволен и поради това непозволен в една построена по стриктен план вселена; поради това късметът явно не принадлежеше на тази вселена. Този и разни подобни проблеми занимаваха Агрипа, докато си седеше в старата си къща с висок покрив там, в пространството, което не съществуваше нито в материалната, нито в духовната сфера.
— Аззи! Как се радвам да те видя! — извика архимагьосникът. — Я подръж малко това, ако обичаш! Тъкмо превръщам злато в черен дим.
— Това необходимо ли е наистина? — попита Аззи и пое подадената му от Агрипа реторта.
— Да, ако искаш после пак да го превърнеш в злато.
— Ако това искаш, защо първо не направиш него? — попита Аззи. Ретортата започваше да бълбука в ръцете му, а течността вътре се превърна от прозрачна в жълтеникаво-кафеникава, напръскана тук-там със зелено. — Това пък какво е?
— Страхотно ефикасен лек за гърло — обясни Агрипа. Той беше малко по-дребен от среден ръст, с дълга брада като на философ и мустаци, и дори носеше пейси[2] като хасидските равини, с които имаше навика да си приказва от време на време в една кръчма в Лимбо, където се събираха да хапнат, да пийнат и да си побъбрят учени приказки. Бе облечен с дълго наметало и висока остра шапка с калайдисана тока.
— Защо такъв голям ум като твоя се тормози да забърква церове за гърло? — попита Аззи.
— Опитвам се да създавам и неща с практическо приложение — обясни Агрипа. — Що се отнася до операцията със златото, опитвам се да обърна процеса на стопяването му до черен дим и утайка и така да мога да превърна всеки черен дим в злато.
— Доста злато ще излезе. — Аззи си мислеше за всичката утайка, която беше виждал през живота си.
— Да, така е. Но хората точно това искат — злато, много злато. А херметизмът е преди всичко хуманистична философия. А сега, с какво мога да ти бъда полезен?
— Чувал ли си някога — подхвана Аззи — за седемте златни светилника, които Сатаната дал на Адам, за да му помогне да открие обратния път към Райската градина?
— Звучи ми познато. Къде ми е бухалът?
Щом чу, че го викат, един голям снежнобял бухал с напръскани криле тихо се спусна от пръчката си горе на тавана, там, където стените сключваха остър ъгъл.
— Донеси ми свитъка — нареди Агрипа. Бухалът описа кръг из стаята и излетя през прозореца. Агрипа се огледа озадачено, после погледът му попадна на ретортата в ръцете на Аззи и светна.
— А, дай я тук! — Той се наведе и я подуши. — Да, това ще свърши работа. Ако не става за гърло, поне краста ще цери. Много съм близо до универсалната панацея, която ще лекува всички болести. Я сега да видим онази утайка.
Той погледна в малката си пещ, където бълбукаше златото. Намръщи се.
— Дори утайката е изгоряла. Мога да се опитам да я възстановя само по памет, защото доктрината за вселенските взаимовръзки постулира, че няма невъзможни състояния и че онова, което езикът може да каже, умът може да измисли, а ръката — да улови. Но е по-лесно да се почне с прясно злато. Ето, и бухалът ми се върна.
Бухалът кацна на рамото му, в човката си носеше голям пергаментов свитък. Агрипа го пое и бухалът подхвръкна към високата си пръчка. Магьосникът разгъна свитъка и бързо го прегледа.
— Аха! — извика той. — Ей го! Седемте златни светилника наистина съществуват. Пазят се, заедно с всички останали изгубени митове, които светът е познавал, в Катар, в замъка Крак Херениум.
— Това къде е? — попита Аззи.
— В Лимбо, точно на юг от нулевия меридиан на Чистилището. Знаеш ли как се стига дотам?
— Няма проблеми — отвърна Аззи. — Много ти благодаря!
И тръгна.