В. А. Секистов
„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн (5) (1939–1943 г.)

Борбата на Съветския съюз за мир и колективна безопасност

В отговор на коварните замисли на подпалвачите на нова война съветското правителство предложи да се създаде система за колективна безопасност въз основа на равноправно сътрудничество с всички държави.

Политиката на борба за мир и дружба между всички народи произтичаше и произтича от самата природа на съветската държава. Първият декрет на съветското правителство след победата на Великата октомврийска социалистическа революция беше декретът на мир, приет от II Всерусийски конгрес на Съветите на работническите и войнишките депутати на 8 ноември 1917 г. От този момент съветското правителство с обединените усилия на миролюбивите народи провежда последователно политика на мир и колективен отпор на агресора.

Съветският съюз възглави борбата на всички прогресивни сили против подпалвачите на нова война, против поробването и заплахите от поробване на свободолюбивите народи от фашистките агресори, за освобождение на народите в целия свят от фашисткото и империалистическото робство.

Миролюбивата политика и мирната инициатива на съветската държава предизвикваше и предизвиква дълбоко съчувствие и поддръжка от страна на трудещите се от цял свят. Комунистическите и работническите партии сплотяваха трудещите се от всички страни около Съветския съюз, който провеждаше миролюбива политика в интерес на цялото прогресивно човечество. Миролюбивата политика на Съветския съюз съответствуваше също така и на националните интереси на германския народ.

Комунистическите и работническите партии вдигнаха народите на решителна борба с фашистката агресия, против започването на Втората световна война, против реакционните управляващи кръгове и агентури на буржоазията в рбдовете на работническата класа, които способствуваха за подготовката на Втората световна война. Но всички усилия на Съветския съюз да обедини миролюбивите народи в света против фашистките държави и с това да не допусне започването на Втората световна война „не се увенчаха с успех заради политиката на омиротворение на Хитлер, която се провеждаше от управляващите кръгове на Англия и Франция и американския монополистически капитализъм“^[1].

През април 1922 г. на генуезката конференция на великите държави съветската делегация предложи да се споразумеят за всеобщо намаление на въоръженията. През 1927 г. Съветският съюз е инициатор за пълното, всеобщо и незабавно разоръжаване. А в 1932 г. съветската делегация на конференцията по разоръжаването в Женева представи конкретна програма за всеобщо разоръжаване.

Конкретното предложение на съветското правителство беше отхвърлено от управляващите кръгове на буржоазните страни. Тогава съветското правителство предложи програма за частично разоръжаване. Политическите дейци на САЩ, Англия и Франция отклониха и тази програма. Те се отказаха също и от съветското предложение за създаване на постоянен орган за водене на борба за разоръжаване. С разговорите за разоръжаване империалистите прикриваха надпреварването във въоръжаването и бясната подготовка за нова война.

През 1933 г. съветската делегация в генералната комисия на конференцията по разоръжаването в Женева предложи да се приеме декларация за определяне понятието агресия и нападаща страна (агресор), за да се вземат предварителни мерки против всякакъв предлог на оправдаване на агресията.

Със съветското предложение за определяне на понятието агресор и нападаща страна се съгласиха редица държави. Съветското правителство настойчиво продължаваше да се бори за сключване на съглашение, насочено против агресивните сили. В резултат на това Съветският съюз, успя да подпише с редица страни в Европа и Азия конвенция за определяне на понятието нападение. Това беше сериозна победа на съветската дипломация в борбата за мир.

Упорито противодействие на съветската политика за организиране на колективен отпор срещу фашистката агресия оказаха управляващите кръгове на САЩ, Англия и Франция. Те провалиха в 1934 г. предложението на СССР за сключване на европейски пакт за взаимопомощ, а в 1936 г. погребаха в многобройните комисии и подкомисии на Обществото на народите предложението на Съветския съюз за сключване на пакт на колективна безопасност.

На 15 септември 1934 г. Съветският съюз по покана на 30 държави се яви в Обществото на народите с цел да използува тази трибуна в борбата за колективна безопасност и за обуздаване на агресора, за разобличаване помагачите на агресията. В 1935 г. само Съветският съюз се обяви против всякаква политика на колониално заграбване в Обществото на народите. Само Съветският съюз излезе в защита на равноправието и независимостта на Абисиния, която беше член на Обществото на народите.

Съветският съюз осъди агресивния пакт на хитлеристка Германия срещу Австрия. И не само осъди, но и се обърна към Англия и Франция и другите заинтересовани държави с предложение да предприемат съвместни колективни мерки, които биха могли да спрат по-нататъшния акт на агресия.

Английското правителство първо отклони категорично предложението на Съветския съюз да се свика конференция, насочена против нова агресия.

След заграбването на Австрия Хитлер „стана още по-смел особено когато узна, че Чембърлейн и Халифакс отхвърлиха предложения от Москва план за осигуряване на колективна безопасност против германската агресия“^[2].

На англо-френската конференция, състояла се на 28–29 април 1938 г., Чембърлейн и Халифакс се опитаха да докажат неизбежността на Мюнхен. Те пуснаха в ход версията, че Съветският съюз не ще отиде на помощ на Чехословакия. Управляващите кръгове на Франция от своя страна разпространиха също версията, че няма „никаква възможност за спасение на Чехословакия и да се избегне унищожаването на страната или завземането й от агресора“^[3]. Тази измислица се разобличава от неопровержими факти.

В черните дни на Мюнхен, когато Франция и Англия продадоха на Хитлер свободата и независимостта на Чехословакия за задължението да започне война срещу Съветския съюз, единствен само Съветският съюз остана верен на договора с Чехословакия, активно излезе в защита на националната неза-висимост на чехословашкия народ и изрази готовност да й окаже даже и военна помощ. Съветските войски бяха готови да се притекат на помощ на Чехословакия и да изпълнят своя дълг.

Чехословашкият народ гореше от желание с оръжие в ръка да защищава своята свобода и независимост. Предложението на Съветския съюз отговаряше на интересите на чехословашкия народ. Чехословашката армия можеше и беше готова да се сражава против фашистките завоеватели. Чехословашката армия имаше в своя състав 45 добре въоръжени дивизии, в това число и 3 танкови дивизии. Германската армия по това време не притежаваше голямо превъзходство в сили и средства — в края на 1938 г. тя се състоеше от 35 пехотни дивизии, 5 танкови, 4 моторизирани, 4 леки, 3 планинско-стрелкови и една кавалерийска бригада^[4].

Обаче „тогавашното буржоазно правителство на Чехословакия отхвърли предложението на съветското правителство за помощ“^[5]. Чехословашката буржоазия позорно капитулира пред фашистка Германия.

Решаваща роля в капитулацията на чехословашката буржоазия изиграха Англия и Франция. Чембърлейн и неговите френски съмишленици оказаха силен натиск върху управляващите кръгове на Чехословакия и ги заплашваха, че в случай на приемане военна помощ от СССР те ще отидат с хитлеристка Германия.

Погрешните сметки на мюнхенци се разбраха още в началото на 1939 г. В печата на западните държави се появиха първите статии, че хитлеристите жестоко са ги измамили и вместо да тръгнат срещу Съветския съюз, се канят да се обърнат на Запад.

На 1 февруари 1939 г. френското правителство с тревога обърна внимание на английското правителство на факта, че „излизането на Германия, което отначало се набелязваше към Източна Европа, може да се окаже насочено против Запад“^[6]. Реакционните сили на Англия и Франция не искаха да се примирят с този факт, че техният план за насъскване фашистка Германия против Съветския съюз може да се провали. С цел да усилят натиска над хитлеристите и да ги принудят да заплатят подписаната в Мюнхен полица, правителствата на Англия и Франция предприеха през март 1939 г. нови маневри. Те започнаха преговори със Съветския съюз за взаимопомощ, които продължиха четири месеца.

В хода на преговорите Англия и Франция се опитаха да натрапят на Съветския съюз едностранчиво задължение, да оставят Съветския съюз един срещу друг с хитлеристка Германия, а самите те да останат настрана.

По англо-френския план Съветският съюз беше длъжен да окаже незабавна военна помощ на Англия и Франция в случай, че хитлеристка Германия извърши нападение над Белгия, Полша, Румъния, Гърция и Турция или непосредствено над Англия и Франция. Към всички горепосочени страни Англия и Франция имаха военни задължения. Освен това Съветският съюз се задължаваше да защищава прибалтийските републики (Литва, Латвия и Естония).

От своя страна Англия и Франция се отказваха да поемат върху себе си взаимно задължение към прибалтийските републики. Това беше коварен ход, пресметнат на „канализацията“ на хитлеристката агресия през Прибалтика. На Хитлер даваха ясно да разбере, че ако той нападне Съветския съюз през Прибалтика, последният ще се окаже без съюзници.

Освен това в хода на преговорите се изясни, че англо-френските представители нямаха даже пълномощия за подписване на каквито и да е съглашения със Съветския съюз. Правителствата на Англия и Франция не искаха да подпишат никакво съглашение, което би могло да попречи на хитлеристите да нападнат Съветския съюз. Англо-френско-съветските преговори бяха прекъснати по вина на управляващите кръгове на Англия и Франция.

В тази неизгодна за СССР обстановка Германия предложи на Съветския съюз да сключат пакт за ненападение.

Съветският съюз беше поставен пред избора или да приеме с цел за самоотбрана предложението на германското правителство, или да отклони това предложение и сам да способствува за изпълнението на англо-френския план за бързото въвличане на Съветския съюз във въоръжен конфликт с Германия.

При пълна изолация на СССР съветското правителство беше принудено на 23 август 1939 г. да сключи с Германия пакт за ненападение. По своето значение този пакт беше пакт за самоотбрана, което позволи да се спечели година и половина време за засилване отбранителната мощ на СССР.

Що се касае до хитлеристите, те сключиха пакт за ненападение с цел да се маскират. Те смятаха, че изходът на войната ще бъде решен от фактора внезапност и изграждаха планове за реализиране на този фактор в подходящ момент чрез внезапно и вероломно нападение на Съветския съюз. Подготовката за такова нападение хитлеристите решиха да започнат най-напред със заграбването на Полша, а след това да осигурят своя европейски тил.

По такъв начин в продължение на всички години, които предшествуваха Втората световна война, Съветският съюз последователно се бореше за мир и колективна безопасност, против надпреварването във въоръженията, „като разоблича-ваше стремежа на военнопромишлените монополи на Германия, САЩ и Англия да въоръжават Хитлер и да го тласнат на Изток срещу Съветския съюз“^[7].