В. А. Секистов
„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн (36) (1939–1943 г.)

Десантът на американо-английските войски във Френска Северна и Северозападна Африка (8–12 ноември 1942 г.)

(Схема 38)

Десантът на американо-английските войски в Северна и Северозападна Африка започна през нощта на 8 ноември и продължи до 12 ноември 1942 г. в трите основни района — в Казабланка, Оран и Алжир.

Във Федала, в района на Казабланка, при стоварването на четири десантни отряда „французите оказаха незначителна съпротива, изразяваща се в рядък артилерийски огън на бреговите батареи“^[1]. В 14.30 часа на 8 ноември френските войски във Федала капитулираха.

Стоварването на десантните отряди в Сафи, а също и в района на Казабланка започна в 5.05 часа в четири пункта по крайбрежието. От 15 часа транспортните кораби стоварваха танковете непосредствено в пристанището, тъй като не беше оказана никаква съпротива.

Десантът в района на Оран почти не се различаваше от десанта в района на Казабланка. На 8 ноември американците извършиха десант на брега, на 9 ноември натрупаха своите сили близо до града, а в 12.30 часа на 10 ноември гр. Оран капитулира. В Алжир също „не беше срещната никаква съпротива и този район беше бързо зает от нашите войски.“^[2] През време на десанта в Алжир командирът на английската авиационна група, Петер Пойвъл, „смъкна на брега грамаден куфар, съдържащ цялото му лично облекло, и безпощадно ругаеше шофьора на френското такси за неговата мудност.“^[3]

Най-доброто летище — Мезон Бланш — беше завзето без един изстрел. Второто летище в Алжир — Бон — беше завзето от английски парашутен десант също без особени трудности. Отбраната на френските войски, намиращи се в Северна Африка, „беше по-скоро символична, отколкото действителна“^[4]. По такъв начин „първата голяма десантна, операция на съюзниците на алжирското крайбрежие не срещна, откровено казано, никаква съпротива“^[5].

Така без всякакви трудности десантираха американо-английските войски в единадесетте пункта по крайбрежието на Северна и Северозападна Африка.

Скоро американското командуване с помощта на Дарлан „успя без една жертва да получи на своя страна Френска Западна Африка и стратегически важното й пристанище Дакар“^[6].

Едновременно със стоварването на англо-американските войски във Френска Северна Африка немскофашистките войски пристъпиха към окупирането на Южна Франция и на 27 ноември 1942 г. влязоха в Тулон. Френските моряци успяха да потопят в рейда три линейни кораба, 7 крайцера, един самолетоносач, 24 ескадрени миноносци и известен брой други кораби. Само три френски подводници успяха да отидат в пристанищата на Северна Африка. През 1943 г. хитлеристите успяха да извадят и ремонтират 5 подводници, 8 миночистача и 4 куриерски кораба.

Що се отнася до де Гол, той узна за десанта на американо-английските войски във Френска Северна Африка от вестниците. Леги разказва в своите мемоари, че до последната минута „планът за десанта се пазеше в пълна тайна от де Гол.

На всички английски претенции американските военни ръководители отговаряха, че организацията на де Гол гъмжи от немски шпиони и че те не могат да отидат на риск“.^[7]

Английското министерство на външните работи направи всичко възможно, за да придвижи де Гол към Северна Африка. Британският военен кабинет настояваше за открито признаване на де Гол. Но против това „решително възразяваха както държавният секретар Хъл, така и президентът“^[8].

Ha 14 ноември 1942 г. английският посланик, Халифакс, съобщи на Леги за желанието на английското министерство на външните работи да изпрати представители на де Гол в Северна Африка. Леги откровено заяви на Халифакс, че пребиваването на представители на де Гол в Северна Африка „в настоящия момент би било неизгодно за нашите операции“^[9] (т.е. за американските интереси — В. С). Американците, както и по-рано, не допуснаха де Гол до Северна Африка дори и на близко разстояние.

Английските управляващи кръгове смятаха Средиземно море за най-важна своя зона и проявяваха „крайно недоволство от това, че САЩ започват да играят ръководна роля в този район“^[10]. Управляващите кръгове в Англия никога не можеха да се примирят с този факт, че американското протеже, адмирал Дарлан, е „върховен комисар в Северна Африка, докато собственото протеже все още беше настрана“^[11].

Леги твърди, че по това време той получил от много източници сведения за възможния опит на англичаните да отстранят Дарлан и да го заменят с де Гол.

На 24 декември 1942 г. Дарлан беше убит. На 26 декември убиецът на Дарлан набързо беше разстрелян. Обаче убийството на Дарлан не придвижи де Гол нито крачка към Северна Африка. Американското правителство веднага облече генерал Жиро с всички пълномощия по линията на френските граждански и военни работи в Африка и установи във всички френски колонии режим на военна окупация.

На 4 януари 1943 г. Рузвелт изпрати в Лондон остра телеграма, предупреждавайки, че Жиро ще се подчинява безпрекословно на разпорежданията на Айзенхауер както в политическо, така и във военно отношение. Тази телеграма имаше за цел да разсее у англичаните всички илюзии, свързани с физическото отстраняване на Дарлан.

В началото на 1943 г. към Жиро се присъедини Френска Гвиана. За да попречи на това присъединяване, де Гол назначи Бертан за губернатор на Френска Гвиана. Англичаните незабавно изпратиха Бертан на о. Тринидад и се обърнаха към Вашингтон с молба да му се предостави транспорт за по-нататъшното пътуване. На 6 април 1943 г. Уелс от своя страна се обърна към обединената група на началник щабовете с молба да не дават на Бертан средство за пътуване от Тринидад за Френска Гвиана и тази молба беше удовлетворена.

По такъв начин в борбата за господство във Френска Северна и Северозападна Африка всички преимущества се оказаха на страната на американските монополи, които здраво се настаниха на африканския континент.