В. А. Секистов
„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн (20) (1939–1943 г.)

Окупацията на Югославия и Гърция (април — май 1941 г.) от немскофашистките войски

(Схеми 20 и 21)

 

В края на 1940 г. италианската войскова групировка в Албания се състоеше от 9-а и 11-а армия, в чийто състав имаше 16 дивизии (от тях четири алпийски и една танкова), две отделни механизирани, две кавалерийски, един гренадирски полк и девет отделни батальона (схема 17). Италианското командуване на експедиционните войски в Албания допълнително получи 7700 автомобила.

Гръцките северозападна македонска армия и епирското командуване също така бяха усилени и имаха в своя състав 16 дивизии (от тях четиринадесет пехотни и две кавалерийски) и три кавалерийски бригади. Освен това през януари 1941 г. гръцкото командуване получи в свое разпореждане 300 английски автомобила.

Инициативата, както и преди, продължаваше да бъде в ръцете на гръцкото командуване.

В началото на 1941 г. италианският фронт в Албания представляваше нещо като древноримски цирк, в който на сцената излизаха ръководни фашистки дейци. По нареждане на Мусолини девет министри, в това число и Чано, напуснаха своите постове в Рим, за да вземат участие във войната с Гърция. Всички те циркулираха между Рим и фронта и не бяха нито войници, нито министри.

След това на фронта се появи самият Мусолини, който считаше, че със своето присъствие ще може да „галванизира“ деморализираните войски. Обаче присъствието на Мусолини не въодушеви войниците, които не искаха да се сражават за фашизма. Американският журналист Жервази съобщава, че един случайно избран пленен италиански войник, му разказал, че той бил в Испания, Абисиния и Франция и през всичкото това време не дал нито един изстрел. Войниците все по-често прикрепяли портрета на Мусолини на стените близо до своите легла и го пробождали с щиковете. Те проклинали не само Мусолини, но и всички, които били свързани с фашизма.

Въпреки подсилването на фронта с министри италианските фашисти нямаха успехи, както и преди. На 13 януари командуващият италианофашистките войски, генерал Соду, беше уволнен и премина в запаса. Смени го генерал Кабалеро.

През януари 1941 г. обстановката на гръцкия фронт стана толкова катастрофална, че Мусолини беше принуден да съобщи за това на Хитлер и молеше немците да навлязат през България в Тракия. На 19 януари в Залцбург (Австрия) се състоя среща между Мусолини и Хитлер. Хитлер в продължение приблизително на два часа говори за своята предстояща интервенция в Гърция. Той се възползува от поражението на италианския фашизъм в Гърция като удобен случай да осъществи последващата агресия в своя полза.

Хитлеристите решиха да форсират интервенцията в Гърция, тъй като те знаеха за решението на английското правителство да изпрати британските експедиционни войски от Северна Африка в Гърция.

За подготовката на агресията срещу Югославия хитлеристите също намериха удобен предлог. На 25 март 1941 г. антинародното правителство на Цветкович—Мачек се присъедини към фашистките агресори и се съгласи с настаняването на немски войски в Югославия. На 27 март бурята от всенародно негодувание смени правителството на Цветкович—Мачек, което продаде националните интереси на страната. На власт дойде правителството на Симович, което под натиска на народните маси беше принудено през нощта на 6 април 1941 г. да сключи със СССР договор за дружба. „На такова съглашение народните маси винаги възлагаха големи надежди. Но беше вече късно.“^[1] Още на 27 март Хитлер издаде заповед за провеждането на кампанията срещу Югославия и Гърция. На 28 март 1941 г. немскофашисткото командуване по спешност пристъпи към разработването на плана за военната интервенция срещу Югославия („операция 25“). Югославия можеше да попречи за осъществяването на „плана Барбароса“, затова Хитлер „не искаше да има в тила на бъдещия фронт необезпечени позиции“^[2].

Обаче замисълът на Хитлер не се ограничаваше със заграб-ването на Югославия. В директива № 25 от 27 март 1941 г. на въоръжените сили на фашистка Германия се поставяше задача най-напред „да се отреже крайната южна част на Югославия от останалата територия и да се заграби в свои ръце като база за продължаване на немско-италианското настъпление срещу Гърция“.

Управляващите кръгове на Англия, вместо да съсредоточат усилията на главното и решаващо направление непосредствено срещу хитлеристка Германия, разхвърлиха своите въоръжени сили за едновременно решаване на много военнополитически задачи. Те се стремяха да задържат за себе си завоюваната Киренайка, да отвоюват загубените колониални владения в Източна Африка и да заграбят нови колонии. Те смятаха също така да задържат своите позиции в Ирак и Сирия и да започнат териториално завладяване в Гърция за осъществяването на своите далечни бъдещи планове в Източна и Югоизточна Европа.

Английските политически и военни ръководители добре помнеха, че в Първата световна война им се удаде да създадат Солунския фронт и да се задържат в Гърция, а заедно с това и на Балканите. Такъв стратегически плацдарм на Балканите беше нужен на английския империализъм и във Втората световна война, за да установят пълен контрол над черноморските проливи.

Обаче през 1941 г. стратегическата обстановка беше съвършено друга. Фашистка Германия имаше свободен избор в поредността на стратегическите удари. Ето защо английският план за оказване военна помощ на Гърция с ограничени сили беше нереален.

Управляващите кръгове на Англия отдавна се стремяха да превърнат Средиземно море в „английско езеро“. Както е известно, те се опитваха да осъществят това още през 1915 г. Тогава Англия, като обеща на Русия Дарданелите, в същото време се опита зад гърба й да заграби сама проливите. С тази цел англичаните бяха организирали и дарданелската експедиция, която завърши с пълен провал на войските на галиполските полета, а на флота й — в Дарданелския пролив. Не по-малко осезателно по своите последствия за английските войски бе и поражението, което те понесоха в Гърция през април и май 1941 г.

За английските империалисти, също както и за хитлеристките, катастрофата на Мусолини в Гърция беше удобен случай за осъществяването на отдавна изготвените планове за заграб-ването на Гърция.

За териториалното заграбване на Гърция английските империалисти заедно с френските съюзници се готвеха още в началото на 1940 г. Гамлен, като съобщи на Даладие своето мнение за плана на операцията в Средиземно море, писа: „Напълно споделям гледището на адмирал Дарлан за първостепенната важност на териториалното заграбване, което той предвижда да се извърши в Гърция.“^[3] При това Гамлен особено подчертава, че този план напълно е съгласуван с английското адмиралтейство.

Следователно в своите планове по отношение на Гърция „съюзниците съвсем не изглеждат като наивни агънца“^[4]. На 31 октомври 1940 г., само три дена след нападението на фашистка Италия над Гърция, английските войски заеха в залива Суда Бей (източно от Канея) най-хубавото пристанище на остров Крит (схема 20). През време на стоварването на английските войски в залива на Суда италианските торпедни катери успяха да повредят английския тежък крайцер „Йорк“. На 20 май 1941 г. този крайцер беше доунищожен от немската авиация.

През януари 1941 г. английското правителство заповяда на Уейвел да остави във Киренайка минимално количество войски и да подготви за изпращане в Гърция голяма част от английските войски, намиращи се в Египет. От командуващия английската армия „Нил“, О’Конор, веднага бяха взети почти всички самолети, като му оставиха само една ескадрила изтребители. През февруари—март стана прехвърлянето на английските войски от Египет в гръцките пристанища Пирея и Волос.

В следвоенните си мемоари Чърчил уверява, че английската експедиция в Гърция била предприета по молба на Гърция, която поискала осъществяване на гаранциите, дадени от Чембърлейн на 13 април 1939 г. Обаче Лидъл Харт например доказва друго. „На 22 февруари в Атина пристигна Идън, съпровождан от внушителен щаб от военни съветници, и застави новия гръцки министър-председател да приеме предложението.“^[5]

През време на преговорите с Идън и английския началник на генералния щаб, Джон Дил, „гръцките водачи много се съмняваха трябва ли да приемат предложението на английското правителство за намеса, но Идън успя да получи съгласие, защото преувеличи размера на помощта, която можеше да окаже Англия“^[6].

Военната помощ, предложена от Идън, бе толкова съблазнителна, че гърците я приеха. Започна да им се струва, че е осигурена безопасността им. Обаче гърците бяха измамени и, това беше направено много просто. При изготвянето на цифровия материал, който характеризира английската помощ за Гърция, разказва бившият съветник на английската делегация, генерал де Хинганд. Тези цифри „се видяха немного добри на един от помощниците на Идън, който съставяше сводката. Той молеше да увеличи тези цифри дотолкова, че на мене ми се видяха съмнителни“^[7]. И тези съмнителни цифри бяха показани на гръцкото правителство.

В действителност английската помощ се оказа твърде скромна. От Египет в Гърция бяха прехвърлени 6-а и 7-а австралийска и 2-а новозеландска дивизия, 1-а английска бронирана бригада от състава на 2-а бронирана дивизия, артилерийски и технически части. По данни на бившия началник на инженерните части от английската армия в Египет, Райнер, всичко около 50 000 души, а по данни на известния английски писател Фулер, даже 57 000 души. Английските експедиционни войски бяха снабдени със 127 и 94-мм оръдия имаха 150 танка, които по изказването на американския журналист Жервази не струваха нито грош, и 8000 автомобила.

Авиационната поддръжка беше извънредно слаба. От самото начало на кампанията англичаните изпратиха в Гърция една ескадрила изтребители от старите типове биплани „Гладиатор“, съвършено негодни за съвременния бой. След това бяха изпратени още шест ескадрили. В седемте ескадрили имаше всичко 190 самолета — от тях на авиобази в самата Гърция 80 бомбардировача, 60 изтребителя и 10 разузнавателни, на о. Крит — 20 бомбардировача и 20 изтребителя.

В следвоенните си мемоари Чърчил се опитва да убеди читателите, че „освен няколкото авиоескадрили изпращането на английската мисия и символично на няколко военни части друго нищо не можехме да предложим на гърците“ — В. С.^[8] Но тези твърдения не се потвърждават от други английски източници.

Стоварените в Гърция 50–57 000 английски войници не бяха символични войскови части, а голяма и добра част от британските сили в Египет. Наистина тези сили сега бяха съвършено недостатъчни, за да се задържат в Гърция, както това се удаде на англо-френските империалисти през Първата световна война.

Английските войски се изпращаха под флага за помощ на гръцкия народ в борбата му с италианския фашизъм. В действителност „английските войски бяха изпратени в Гърция, за да закрепят английските позиции на Балканите…“^[9]

Английското правителство предприе всички мерки, за да въвлече в своята авантюра Гърция и Турция. Преди Втората световна война между Турция и Англия беше подписан военен пакт за 15 години. На 1 ноември 1940 г. президентът на Турция, Исмет Иньоню, в парламента потвърди че съюзът с Англия е здрав и непоколебим.

На 26 ноември 1940 г. Идън замина за Анкара. Преди заминаването Чърчил писа на Идън: „Извънредно важно е Турция незабавно да почне да се бие.“^[10] Английските империалиста всячески се стараеха да въвлекат турците, за да „вадят те кестените от огъня“.

Обаче турските управляващи кръгове не оправдаха надеждите и онези пари, които похарчиха за тях английските любители за вадене жарта с чужди ръце. През февруари 1941 г. Иньоню покани английската военна мисия да инспектира така наречената „линия Чакмак“ на границата със СССР и укрепленията в района на Дарданелите, построени с парите на английската фирма Армстронг—Викерс. В същото време Турция зад гърба на Англия сключи пакт за ненападение с хитлеристка Германия. Тайната се откри просто: хитлеристка Германия предложи на Турция повече пари. За един само неутралитет хитлеристкият посланик в Турция, Папен, предложи на турските империалисти Съветска Армения и Съветски Азербайджан. Турските империалисти, омаяни от мечтата макар и за частично възраждане на Отоманската империя, бяха готови при благоприятна обстановка да отидат и на повече, отколкото неутралитета. Освен това Папен не се поскъпи да обещае на Турция „тлъсти парчета“ от английската колониална империя.

Английските управляващи кръгове много се надяваха, че ще им се удаде да задържат стратегическия плацдарм на Балканите. Те предприеха военната експедиция в Гърция, имайки достоверни сведения, че войната срещу Съветския съюз беше решено дело в Берлин. Ето защо английското правителство смяташе, че на Хитлер не е до Гърция.

Подготовката за нападението на хитлеристка Германия срещу Съветския съюз попречи на английските управляващи кръгове да предвидят възможността й за агресия срещу Гърция и Югославия.

Английските политици не отчетоха, че за нападение над Балканите хитлеристите имаха по-големи възможности, отколкото германските империалисти през 1915 г. Тогава германските империалисти бяха свързани с военни действия на два основни фронта — френския и руския. В началото на 1941 г. нямаше такава благоприятна ситуация за английските империалисти.

На 28 март 1941 г. Хитлер съобщи на инспектора по квартирното настаняване от генералния щаб на сухопътните войски, Паулус, за окончателното решение за нахлуване в Югославия и Гърция „като предварителна крачка за нахлуването в Русия“^[11].

Паулус поясни смисъла на това решение по следния начин: „Нашите цели в дадения случай… бяха преди всичко да имаме свобода «на своето дясно рамо», когато нападнем Русия“.^[12] Това означаваше, че военните действия на Балканите трябваше да „осигурят южния фланг на източния поход…“^[13]

За интервенцията в Гърция и Югославия германското върховно командуване съсредоточи на територията на Австрия 4-а армия, а на територията на България—12-а армия. В нея влизаха 48–, 14–, 18–, 30-и армейски, 14-и и 40-и танков корпус — всичко седемнадесет дивизии, от които четири танкови, две моторизирани и три планинско-егерски дивизии.

За удара в южното направление непосредствено върху Атина бяха определени една пехотна, една моторизирана, две планинско-егерски и три танкови дивизии. Авиационната поддръжка се осигуряваше от 11-и авиационен корпус.

На 5 април немскофашистките войски завзеха района на очаквателните позиции в готовност за нападение върху територията на Гърция.

По плана на английското командуване гръцките части трябваше да продължат задържането на фронта на запад срещу италианските войски и освен това да отбраняват укрепленията, защищаващи Солун, а от север и североизток по продължение на българската граница (така наречената „линия Метаксас“). Задачата на британските войски се състоеше в прикриване на линията, която вървеше паралелно на югославската граница от Солунския залив до Флорина, при което на тази линия не се изнасяха основните сили на английските войски. Английското командуване изчакваше, като се надяваше, че Турция, като нападне България, ще прикрие десния фланг на английските войски и с това ще им позволи да си останат във втория ешелон.

На 6 април 1941 г. 12-а немска армия премина в настъпление и започна военни действия в Югославия и Гърция. Замисълът на германското военно командуване беше с 48-и и 14-и корпус да пробият фронта и настъпят в направление на Скопие и Щип (Югославия), ас 18-и корпус — към Солун; при това в директива № 25 на въоръжените сили на фашистка Германия имаше указание, че 18-и армейски корпус също така „може да се отбие през югославска територия“. Частите на 30-и армейски корпус получиха задача да действуват по северното крайбрежие на Егейско море.

Изменниците на югославския народ, командуващият армията Цукович и Недич, откриха фронта на немските войски и преминаха на служба при фашистките агресори. Реакционните управляващи кръгове на Югославия се отказаха от борбата, макар и да разполагаха със значителни въоръжени сили. Югославската армия имаше 17 пехотни дивизии, 3 кавалерийски бригади и 500 самолета. Още 13 дивизии се намираха в период на сформиране. Освен това Югославия имаше военноморски флот в състав един лек крайцер, четири ескадрени миноносеца, шест миноносеца, три подводници и осем торпедни катера. Управляващата великосръбска буржоазия продаде националните интереси на страната. Само единствена Югославската комунистическа партия остана вярна на народа. В границите на възможното тя направи всичко, за да отстои националната независимост. Обаче само усилията на комунистите се оказаха недостатъчни. Недостатъчни се оказаха и героичните опити на малкото офицери патриоти да организират съпротива срещу врага. Буржоазнопомешчическото правителство и кралят със самолети избягаха зад границата. На 18 април 1941 г. профа-шистките генерали подписаха акта за капитулация. На Солунския фронт гърците отблъснаха първия натиск на немскофашистките войски. Първата атака на Рупелското дефиле срещу „линията Метаксас“ бешг предприета от 125-и пехотен полк. Атаката бе подавена от съсредоточения огън от устроените в скалите огневи точки. Ето няколко донесения от щаба на 12-а германска армия до генералния щаб на сухопътните сили: 6 април — „Гръцките войски оказват упорита съпротива на своите отбранителни позиции.“ 7 април — „Гърците оказват извънредно упорита съпротива, особено на предварително подготвените отбранителни позиции. Гарнизоните на дълговременните огневи точки се съпротивяват до последния човек.“ 8 април — „В Рупелския проход и източно гърците продължават упорито да се сражават.“

Други немски източници потвърждават, че гръцката армия е оказала героична съпротива на така наречената „линия Метаксас“.

Като срещна упоритата съпротива на гръцката войска, командуващият 12-а немска армия пренесе своите основни усилия на територията на Южна Югославия.

През това време основната групировка на английските войски се прехвърляше от района на Волос и Атина. На английския участък от фронта се развърнаха: на р. Вардар — 1-а бронирана бригада, а на р. Бистрица — новозеландската дивизия. Левият фланг на англичаните се прикриваше от 12-а и 20-а гръцка пехотна дивизия, а десният — от войските, намиращи се на „линията Метаксас“.

Английското командуване избра за себе си участък от фронта по югославската граница, като считаше, че това е най-безопасният район, понеже до 6 април на югославска територия нямаше немско фашистки войски.

По такъв начин придвижването на немскофашистките войски през югославската територия намери английското командуване неподготвено. Бързото прехвърляне на английските войски от Волос и Атина на север ставаше в разгара на немско-фашисткото настъпление в Югославия.

Англичаните се опитаха да заемат отбрана от планината Олимп до градовете Едеса и Флорина, но не успяха. В района югоизточно от Флорина се намираха незначителни сили: танков полк и някои други части от австралийската дивизия. Немскофашистките войски, като се придвижваха бързо от Югославия на юг, вървяха вече по долината на р. Вардар. Те нападнаха Солун през недостатъчно защитения от англичаните участък на фронта. На дясното крило на фронта към гр. Флорина се приближи група войски в състав една пехотна, една моторизирана и две танкови дивизии. На лявото крило към Олимп се придвижваше група войски в състав две планинско-егерски дивизии и една танкова дивизия.

От 14 април 1941 г. немскофашистките войски влязоха в бойно съприкосновение с английските части. Английската 1-а бронирана бригада не можа да издържи на натиска на три немски танкови дивизии. Британските части след първото стълкновение с немските танкови дивизии започнаха бързо да бягат към морето.

Гръцките войски в Албания се оказаха пред опасност от изолация и бяха принудени да отстъпят. Това позволи на немските войски да се съединят с действуващите в Албания италиански войски.^[14]

На 14 акрил щабът на 18-и армейски корпус съобщи на командуващия 12-а армия, че англичаните бягат, като изоставят по-рано подготвените за отбрана позиции на издатината на р. Бистрица и югоизточно от Верия. На 15 април, по данни на щаба на 18-и корпус, английското командуване вече пристъпи към товаренето на войските си на плавателни съдове в пристанищата на Пирея и Волос.

Чърчил оправдава английското командуване и отстъплението на английските войски в Гърция с това, че „се започна разложение в 12-а и 20-а гръцка дивизия и че те повече не можеха да играят съществена роля. От този момент нашите експедиционни сили останаха сами.“^[15] В действителност получи се друго: на 14 април командуващият гръцките войски в Албания, като се убеди, че неговият десен фланг е обходен от немскофашистките войски в участъка на английския фронт, а британските войски се обърнаха в бягство, беше принуден да моли за примирие. След бягството на английските войски гръцките епирска и северозападна македонска армия попаднаха в обкръжение и на 21 април капитулираха.^[16]

На 26 април, три дена преди завземането на южните пристанища, хитлеристите направиха въздушен десант за овладяването на Коринт (2-и парашутнодесантен полк). В това време английските войски преминаваха през Атина към пунктове за товарене на корабите.

Немскофашистките парашутисти безпрепятствено се приземиха на Коринтския канал. Мястото за спускане на парашутистите се прикриваше от изтребители. Транспортните самолети с войски прелетяха през обръч от изтребители и спуснаха парашутистите в средата на зоната. Парашутистите за всяка част бяха с различни цветове, за да могат приземяващите се войници да се присъединяват бързо към своите поделения.

Стоварването на десанта на Коринтския канал беше репетиция за завладяването на остров Крит.

Немската авиация изведнъж завоюва господство във въздуха. Предните английски летища в първия ден на военните действия бяха извадени от строя. Немската авиация също извърши нападение над пристанище Пирея. Един от корабите, запален от бомбите, поради паниката на англичаните не беше изведен от пристанището и остана да догори на място. От него се запали друг параход — „Клан Фрезер“, — натоварен с взривни вещества (200 тона тротил). Експлозията приличаше на изригване на вулкан и разруши цялото пристанище. Параходи, корабостроителници и сградите в пристанището бяха обхванати от пламъци. Отиде на дъното параходът, натоварен със самолети тип „Хърикейн“. В пристанището бяха потопени всичко 11 плавателни съда с обща водоизместимост 43 000 т.

Намиращата се в Гърция английска авиация не се използуваше напълно за поддържане на своите войски. Английското, командуване реши да изпрати 80 бомбардировача за изпълнение на стратегически задачи в България. На втория ден от военните действия в Гърция английските бомбардировачи, вместо да бомбардират настъпващите немскофашистки войски, извършиха нападение над ж.п. възел на гр. София. Разбира се, 80 английски бомбардировача не можеха да предизвикат голям стратегически ефект, но под прикритието на изтребите-лите те все пак биха могли да задържат противниковите колони, придвижващи се по планинските пътища на Гърция. Фулер пише: „Използуването на английската авиация показа, че англичаните нищо не са научили във Франция.“^[17]

На 27 април немскофашистките войски завзеха Атина, а на 29 април моторизираните съединения на 12-а немска армия, преследвайки англичаните, се добраха до южните пристанища на Пелопонес, като заловиха голям брой пленници.

Евакуацията на английските войски под прикритието на 6 крайцера и 19 ескадрени миноносеца продължи пет нощи. От 53 000 души бяха загубени 12 000, а така също бяха потопени и два английски ескадрени миноносеца. Английските войски загубиха всички оръдия, машини и тежко въоръжение в това число и 150 танка.

Евакуацията на английските войски се прикриваше от гръцките войски. Част от евакуиращите се от Гърция британски войски бяха изпратени на остров Крит. Заедно с по-рано намиращите се на острова английски гарнизони тези войски съставляваха армия с повече от 28 000 души (14 000 англичани, 6500 австралийци, повече от 7000 новозеландци). Гръцките войски съставляваха 11 батальона. На 17 май Чърчил заяви в парламента, че Крит ще се защищава до последния човек.

Остров Крит (дълъг от запад на изток 260 км и широк от 20 до 50 км) имаше важно стратегическо значение. Той блокираше входа за Егейско море, както за о. Кипър (560 км на изток от Крит), контролираше турското крайбрежие на Среди-земно море. Освен това Крит прикриваше западните подстъпи към Източната част на Средиземно море — Египет, Суецкия канал и Палестина.

Крит възпрепятствуваше придвижването на немските войски от острова към източната част на Средиземно и Червено море. Ето защо хитлеристкото командуване реши да заграби този остров.

Подготовката, ръководството и провеждането на операцията за овладяването на остров Крит се осъществяваха от щаба на 4-и въздушен флот (8–, 9– и 11-и авиационен корпус). На командуващия въздушния флот бяха подчинени 5-а планинско-егерска дивизия (8500 планински егери), 6-а пла-нинско-егерска дивизия, 7-а парашутна дивизия (15 000 пехотинци парашутисти), части от 5-а танкова дивизия и два зенитни дивизиона. Тези сили бяха запланувани да се изпратят на о. Крит чрез прехвърляне на парашутисти и стоварване на десант с транспортни самолети и планери.

Хитлеристките военновъздушни сили предназначени за участие в завземането на Крит, имаха в своя състав 180 бомбардировача, 90 пикиращи бомбардировача, 90 изтребителя бомбардировачи, 90 изтребителя, 50 разузнавателни самолета 60 товарни планера и 550 транспортни самолета, или всичко 1050 самолета.

Непосредствено в операцията участвуваха 7-а парашутна дивизия, планерният полк и 5-а планинско-стрелкова дивизия, всичко 25 000 души. В резерв се намираше 6-а нланинско-егерска дивизия.

На 18 май хитлеристите пристъпиха към въздушна бомбардировка на Крит. През нощта на 20 май започна стоварването на ударните групи парашутисти в четири пункта на острова (схема 21). Основният пункт за стоварването беше летището Малеме, на което се намираше единствената годна за излитане и кацане писта на о. Крит. В този район се стовари в първия ешелон щурмовият парашутнодесантен полк в състав два батальона. Между Малеме и Камея се приземи 3-и парашутно-десантен полк, в Ретимнон—два батальона от 2-и парашутно-десантен полк, в Хераклион — 1-и парашутнодесантен полк. В първия ешелон бяха спуснати всичко около 8000 парашутиста. Немските парашутни десантчици бяха въоръжени с безоткатни оръдия с калибър 75, 100 и 150 мм, което за англичаните беше голяма изненада.

Във всички места, където се спускаха немските парашутно-десантни части, имаше силни групи британски и гръцки войски: в Малеме — 4-а новозеландска бригада, смесена англо-гръцка бригада и гръцки батальони; между Канея и Малеме — 5-а новозеландска бригада; в района Канея — Суда — английска пехотна бригада, два австралийски, пет английски и пет гръцки батальона; в района на Ретимнон — австралийска бригада и шест гръцки батальона; в Хераклион — два английски и три гръцки батальона. Тези сили оказаха съпротива на фашистките парашутисти. Англичаните развърнаха енергични отбранителни действия в най-критичния момент на операцията — в момента на спускането на парашутистите и когато първите немски парашутисти започнаха да скачат и бяха безпомощни. През време на приземяването в района Малеме един парашутен батальон беше почти напълно унищожен. В района на Ретимнон и Хераклион немските парашутисти попаднаха в обкръжение. Командирът на парашутнодесантния полк попадна в плен. След авиационната подготовка на немските бомбардировачи и изтребители на местата, определени за парашутния десант, се появиха транспортните самолети с парашутисти, но с голямо закъснение, поради което англо-гръцките войски успяха да се подготвят за отблъсването на парашутния десант.

Обаче решителни действия за ликвидирането на парашутния десант в района на Малеме не бяха предприети. По-висшето английско командуване недостатъчно добре се ориентираше в обстановката. То очакваше, че противникът ще нанесе главния удар с морски десант. Това позволи на немците да стоварят на 21 май на о. Крит танкоизтребителен батальон от 7-а парашутна дивизия. На завзетото от десантните войски летище кацнаха транспортни самолети с планинско-егерски части от 5-а стрелкова дивизия. Планинско-егерските войски очистиха района около летището в диаметър от 7 км. С това беше решен изходът на операцията в полза на хитлеристките войски. По „въздушния мост“ немците прехвърлиха на о. Крит 771 мотоциклета, 353 леки артилерийски оръдия, 5358 контейнера и повече от 1000 тона други товари.

Английската авиация и този път не оказа сериозна съпротива. Летците получиха заповед да се грижат не за оказване на съпротива, а за прехвърлянето на оцелелите самолети в Египет, което беше и направено на 19 май 1941 г.

През нощта на 22 май хитлеристкото командуване започна изпращането на войски за остров Крит и по море. Два кервана от 50 моторни баркази, съпровождани от торпедни катери, превозиха от о. Милос 7000 немскофашистки войници и офицери. Керваните трябваше да преминат едно разстояние от 120 км.

Един керван от 24 моторни шлепа бе прехванат от английска ескадра на север от Канея и стана лека плячка на трите английски крайцера („Аякс“, „Орион“ и „Дидо“) и на четири ескадрени миноносеца. Голямата част от плавателни съдове (14 моторни шлепа) отиде на дъното заедно с товарите си. 800 души от състава им загинаха. От 2300 войника се спасиха само 1500.

Втори керван беше прехванат от английските кораби близо до Хераклион, но явилата се навреме фашистка авиация потопи леките крайцери „Глостър“ и „Фиджи“. Керванът достигна целта си. На 25 май немскофашистки сухопътни части дебаркираха на острова.

Успешните действия на парашутнодесантните войски на о. Крит бяха осигурени поради въздушната блокада, установена от хитлеристката авиация на острова. В резултат на въздушното господство на немскофашистката авиация островът не можа да получи отвън никаква помощ.

На 27 май планинско-егерските войски завзеха пристанището Канея. На другия ден подвижна група войски в състав мото-циклетно-стрелкови батальон, планинско-разузнавателен батальон, няколко батареи и няколко танка деблокираха обкръжените парашутни части в района на Ретимнон и Хераклион.

Англичаните започнаха евакуацията на своите войски от о. Крит. Първото товарене на плавателни съдове те извършиха през нощта на 29 май. Английската ескадра в състав от три крайцера и шест ескадрени миноносеца евакуира от Хераклион 4-хилядна войска. Заедно с английската ескадра в Александрия отидоха гръцки военни кораби — тежък крайцер, шест ескадрени миноносеца и няколко подводници.

На връщане на 100 км от Александрия английските кораби бяха подложени на нападение от немскофашистката авиация. Английските самолети, определени за прикриване на корабите, не можаха да намерят своята ескадра в морето въпреки сравнително неголемите граници на района на възможното им местонахождение. В резултат на нападението английската ескадра загуби четири кораба в това число и крайцера „Калкута“.

Към 1 юни 1941 г. целият о. Крит беше в ръцете на Хитлер. Загубите на английските войски съставляваха 12 000 души. Английското командуване успя да евакуира през пристанището Хора Сфакион (на южното крайбрежие на о. Крит) всичко 16 000 души.

Освен изброените крайцери („Глостер“, „Фиджи“ и „Калкута“) англичаните загубиха и пет ескадрени миноносеца („Джуно“ „Грейхаунд“, „Кашмир“, „Кели“ и „Империал“). Ескадреният миноносец „Хирвард“ с евакуиращи се войски беше повреден от немски самолети и загуби ход, поради което немците успяха да го пленят. За дълго от строя излязнаха линейните кораби „Уорспайт“ и „Велиант“. Тежки повреди също така получиха шест крайцера и няколко ескадрени миноносеца.

Английската експедиция в Гърция струва твърде скъпо. По най-минималните изчисления англичаните загубиха в Гърция общо 30 000 души. На английските войски „се наложи да преживеят втори Дюнкерк, в резултат на което те бяха принудени да изоставят всички танкове и голяма част от снаряжението“^[18].

Тази операция струваше скъпо и на немскофашисткото командуване. Боевете за о. Крит доведоха до нечувани загуби на парашутисти, въздушнотранспортните части също така силно пострадаха. Според твърдението на бившия командуващ на немско фашистките въздушнодесантни войски, Щудент, Крит струваше на хитлеристите „от 20 000 души, спуснати в тази операция, 4000 убити или безследно изчезнали“^[19]. Освен това англичаните свалиха 200 немски самолета (в това число 119 транспортни самолета) и повредиха 148 самолета (в това число 106 транспортни).

След окупацията на Гърция от немскофашиските войски за английските империалиста се създаде сложна обстановка в Средиземноморския басейн. Александрия и Суецкият канал бяха поставени от самите управляващи кръгове на Англия под непосредствена заплаха от окупация от страните на „оста“. Завладяването на Крит като важен стратегически пункт в източната част на Средиземно море беше подготовка за агресия не само в Египет^[20] за завладяване на Суецкия канал, но и за завладяване на островите от източната част на Средиземно море, за организиране на настъпление в Ирак, Сирия и Иран — страни, които са основни източници на петрол в Близкия Изток.

Командуващият немските въздушнодесантни войски, Щудент, предложи на Хитлер след завземането на Крит с въздушен десант да завладеят Кипър и оттук да направят скок и да завладеят Суецкия канал. Но Хитлер беше „твърде много зает с мисълта за предстоящото нахлуване в Русия“^[21]. И този проект не получи от негова страна никаква поддръжка.

Хитлер реши да отложи осъществяването на близкоизточните планове, както и нахлуването в Британските острови до есента на 1941 г. когато по негови сметки трябваше да завърши „светкавичната война“ срещу Съветския съюз. Гьоринг на разпита в Нюрнберг след свършването на Втората световна война даде показания, че той бил „готов да затвори Гибралтар и Суецкия канал, но в това време неговият крак се придвижил към Русия“^[22].

По такъв начин с нахлуването на немскофашистките войски в Гърция и Югославия се завършиха последните приготовления на фашистка Германия за нападение срещу Съветския съюз.

Хитлеристките въоръжени сили завършиха стратегическото си развръщане срещу Русия, без да се страхуват от флангова заплаха откъм Балканите.