В. А. Секистов
„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн (18) (1939–1943 г.)

Провал на похода на Мусолини в Гърция

(Схеми 16 и 17)

 

На фашистка Италия не стигаше това, което получи за участието си в съвместната агресия с хитлеристка Германия. Цялата завоювана територия Хитлер оставяше за себе си. Мусолини и неговите помагачи не искаха да се помирят с това.

Като се убеди, че Хитлер е зает с подготовката на нападението срещу Съветския съюз, Мусолини реши да осъществи похода в Гърция, като го направи изключително „италианско предприятие“. За да преварят хитлеристка Германия, италианските фашисти решиха да нападнат Гърция колкото се може по-скоро. Те смятаха, че походът в Гърция ще бъде лек. Като подкупи няколко профашистки генерали от гръцката армия, Мусолини предполагаше, че гърците не ще окажат сериозна съпротива и нахлуването в Гърция ще бъде само лека разходка. Заместникът на Мусолини при военното министерство, генерал Кабалеро, подготви осем пехотни и една танкова дивизия, един гренадирски, един отделен механизиран и два кавалерийски полка. Цялата италианска армия по това време имаше в своя състав 59 дивизии с по два полка всяка дивизия.

Общата численост на 9-а италианска армия, предназначена за окупацията на Гърция, достигаше 140 000 души, 250 танка и бронирани автомобили, 1000 самолета, 700 оръдия и 1500 автомобила (заедно с реквизираните). Такова голямо количество самолети беше предназначено за масирано нападение над гръцките градове. Италианските фашисти, като следваха теорията на Дуе за решаващата роля на авиацията в бъдещата война, смятаха, че със стратегическите бомбардировки ще успеят да сломят волята на гръцкия народ за съпротива.

Стратегическият плацдарм за нападението срещу Гърция италианските фашисти започнаха да готвят от април 1939 г., след заграбването на Албания. Местността на албанския театър на военните действия е планинска и трудно достъпна за механизирана армия. Военните действия започнаха на 28 октомври 1940 г. На този ден италианофашистките войски преминаха гръцката граница от Албания на фронт 180 км. Настъплението се водеше по отделни направления. Главният удар се нанасяше от района северно от Гикастро през Елея към Янина (схема 16). Най-голям успех италианските войски имаха северно от Елея. Към 6 ноември по това направление те се придвижиа до 70 км, като заеха Самарин и Вовус. По крайбрежното направление италианските войски завзеха Маргаритион.

В авангард настъпваха елитни италианофашистки полкове под „заплашителните“ наименовани „Тоскански вълци“, „Ферарски херкулеси“, „Полубогове от Юли“ и „Червени дяволи от Пиемонт“.

Италианският фашизъм разчиташе на продажните гръцки генерали, без да вземе предвид решителността на гръцкия народ да защитава своята страна от чуждите завоеватели. По цяла Гърция се провеждаха антифашистки демонстрации. Мобилизацията, която се поддържаше от народните маси, беше проведена бързо. За нейното прикриване гръцкото командуване развърна на фронта с Албания две пехотни дивизии, две пехотни бригади, 13 пехотни батальона, 6 планински батареи.^[1] Общо взето, войските, които прикриваха гръцката граница, наброяваха 27 000 души. Гърците имаха много малко техника: всичко 20 танка, 36 бойни самолета, 220 оръдия. Военноморският флот на Гърция се състоеше от един тежък крайцер, десет ескадрени миноносеца, 13 миноносеца, 5 подводници и 2 торпедни катера. Гръцките войски дадоха на италианофашистките завоеватели решителен отпор. Войските, които прикриваха гръцката граница, бяха усилени допълнително с пет пехотни и две кавалерийски дивизии.

На 5 ноември гърците нанесоха на Корчанското направление силен контраудар и отхвърлиха италианофашистките войски на албанска територия.

На 6 ноември Чано беше принуден да признае, че „противникът отчасти се е придвижил напред. Факт е, че на осмия ден от операцията инициативата е в негови ръце.“^[2] В резултат на по-нататъшните контраудари към 13 ноември италианските войски западно и североизточно от Елея бяха отхвърлени на изходните им позиции.

На италианските войници им казвали, че те отиват да окупират Гърция, а не да се сражават, защото италианските войници неочаквали решителна и активна съпротива от гръцката армия. Италианското командуване установи, че гръцката армия има макар и в неголямо количество напълно съвременно въоръжение. Това за него беше изненада. Но най-много Мусолини се учуди от това, че много от артилерийските оръдия на гръцката армия имаха марката на заводите Круп.

Гръцката армия отби не само атаките на италианофашистките окупатори, но на 14 ноември 1940 г. сама премина в контранастъп-ление, нанасяйки главния удар в направлението на Гикастро — Валона (схема 17). Към средата на октомври гръцката армия имаше в състава си 12 пехотни и 2 кавалерийски дивизии, 3 пехотни бригади. Италианската армия беше усилена с две пехотни дивизии и един полк берсалиери.^[3]

За планинска война италианофашистките войски не бяха подготвени. Стана ясно, че албанските ръчни колички и катъри са по-необходими, отколкото автотранспортът, тъй като там, където се предполагаше, че има планински пътища, се оказаха само пътеки. Но италианците в началото нямаха нито достатъчно катъри, нито батальонни повозки. Товарните автомобили можеха да се движат само в отделни направления.

Италианските войски действуваха по долините, а гръцките по склоновете и хребетите, като заемаха на тях господствуващите позиции. Италианското командуване не съумя да организира тясно взаимодействие между пехотата и артилерията. За разлика от италианската гръцката артилерия се използуваше масирано. Това позволи на гърците в участъка на главния удар да получат огнево превъзходство при общо неизгодно съотношение в артилерийски средства.

Увлечението на италианците в стратегическите бомбардировки вместо насочване усилията на авиацията за поддръжка на сухопътните войски доведе до това, че гръцкото командуване без пречки прехвърляше допълнителни сили на фронта и ги съсредоточаваше в направлението на главния удар за преминаване в контранастъпление.

На 15 ноември италианофашисткото командуване съобщи в Рим, че недостига артилерия. Не достигат също така и резерви. За да ускори прехвърлянето на резервни части, Мусолини се обърна към Хитлер с молба да му изпрати транспортна авиация.

Хитлер разбра, че е настъпил удобен момент за намеса. В писмото си от 20 ноември 1940 г. до Мусолини той предложи на фашистка Италия освен транспортна авиация голяма група самолети „Юнкерс-88“ при условие, че в Средиземно море ще бъдат създадени „две големи оперативни зони: италианска зона, която общо ще обхваща италианското и албанското небе, а така също и Египет, и германска оперативна зона, която при наличието на нашите бомбардировачи с далечен радиус на действие ще обхване предимно източната част на Средиземно море“^[4]. Тази зона трябваше точно да разграничи сферите на интересите на фашистка Италия с хитлеристка Германия в Средиземно море.

Мусолини беше принуден да се съгласи на такива условия. Фашистка Италия се поставяше под пряка зависимост от своя съюзник по грабеж.

Източната част на Средиземно море попадна в германската оперативна зона не случайно, тя беше избрана от Хитлер, защото през Близкия Изток минава най-краткият път за Индия. Хитлер използува тежкото положение на Италия, за да проникне в нейните сфери на влияние и интереси. Тържествените уверения които Рибентроп даде на Мусолини през март и септември на 1939 г., че Средиземно море не интересува Германия и че Германия признава на Италия изключителните права в Средиземно море, бяха отхвърлени.

След разпределяне на оперативните зони в Средиземно море немците създадоха на о. Сицилия авиационни бази, които осигуряваха сигурен плацдарм за агресивните им действия за целия африкански континент.

Италианското върховно командуване получи в свое разпореждане 50 германски транспортни самолета. С помощта на тези самолети по въздушен път в Албания бяха доставени резервите Но италианофашисткото командуване в Албания не можа да спре настъплението на гърците. На 22 ноември гръцките войски завзеха гр. Корча. На 28 ноември Чано е записал в дневника си: „Лоши новини от Албания. Натискът на гърците продължава и главното е, че италианската съпротива отслабва.“^[5]

В края на ноември 1940 г. гръцката армия взе инициативата в свои ръце и отхвърли италианофашистките окупатори по целия фронт на албанска територия. На 4 декември гръцките войски пробиха набързо създадената италианска отбрана и завзеха Поградец. Към 6 декември отстъплението на италианците се превърна в бягство по посока на Клисура и Тепелен На 8 декември гръцките войски превзеха Гикастро, на 19 декември „дивизията «Сиена»“, която действуваше по крайбрежието, беше разбита на части от гръцката атака^[6].

Командуващият италианските експедиционни войски в Гърция Соду, беше принуден да съобщи на Мусолини, че „каквито и да е военни действия станаха невъзможни и че въпросът трябва да бъде уреден по пътя на политическата намеса“^[7]. Мусолини повикал при себе си Чано и му заявил: „Повече няма какво да се прави… Ние трябва да молим за примирие при посредничеството на Хитлер.“^[8]

Фашистка Италия беше принудена да се обърне за помощ към своя германски партньор, макар че агресията срещу Гърция беше предприета без съгласуване с Берлин.

Мусолини смяташе да извърши похода в Гърция самостоятелно, без всякакво сътрудничество на своя съюзник, и при успех на авантюрата да възстанови равновесието между държавите от „оста“, нарушено от поражението на италианския фашизъм в Източна Африка. Ето защо Хитлер беше уведомен официално за нападението над Гърция едва в момента, когато италианофашистките войски вече преминаваха албано-гръцката граница.

Като се възползува от неуспехите на своя съюзник, Хитлер на драго сърце започна да му помага със свои войски с цел да привърже здраво италианския фашизъм към своята колесница. В същото време Хитлер, като не се решаваше да превърне васейна на Средиземно море в главен театър на военните действия, по всякакъв начин ограничаваше пребиваването на свои въоръжен сили на това второстепенно направление на своята агресия. В писмото си до Мусолини от 5 декември 1940 г. Хитлер писа: „Аз бих искал германските сили, които ще бъдат предназначени за сътрудничество с вас, да бъдат върнати в мое разпореждане… в началото на февруари 1941 г., за да могат да се използуват за други задачи.“^[9]

Тази „друга задача“ беше подготовката за нападение срещу Съветския съюз, което Хитлер маскираше не само с лъжливите приготовления за нахлуването в Англия, но и с прехвърлянето на части от своята авиация в Средиземноморския басейн.