В. А. Секистов
„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн (40) (1939–1943 г.)

Общо отстъпление на италиано-немските войски на южното крило на Туниския фронт (28 март — 13 април 1943 г.)

(Схема 43)

 

Италиано-немските войски, намиращи се на „линията Марет“ и пред фронта на 2-и американски армейски корпус, постепенно отстъпиха на удобния за отбрана хълмист рубеж на югоизточните подстъпи към гр. Тунис. Италиано-немското командуване реши с това да стесни туниския плацдарм.

Войските на 2-и американски армейски корпус се придвижиха крайно бавно. Службата за въздушно наблюдение, оповестяване и свръзка не беше добре организирана. Появеше ли се макар и един противников самолет, от челната машина се подаваше сигнал за тревога. Машините се спираха и войниците се разбягваха встрани. Подобни сигнали се подаваха много често, понякога дори и при появяването на американски самолети. При тези спирания се губеше много време.

Войските на 8-а английска армия също се придвиж-ваха бавно зад отстъпващите от „линията Марет“ италиано-немски войски.

Монтгомери обясняваше своята пасивност при преследването на противника с това, че 30-и корпус от сутринта на 28 март срещнал трудности при преодоляването на мини, различни примки и разрушения, а бойните действия на 10-и брониран корпус срещу Ел Гама бяха задържани от самума^[1]. Обдче самумът не задържа италиано-немските войски и те отстъпиха към Вади Акарит без големи загуби.

На 6 април Монтгомери предприе фронтална атака срещу отбранителната позиция на италиано-немските войски при Вади Акарит в северната част на така наречения Габески проход, чиято обща ширина достига 25 км. Атаката се извърши от три дивизии, настъпващи в един ешелон. Главният удар в центъра се нанасяше от 50-а английска пехотна дивизия.

Атаката нямаше успех. Стремейки се на всяка цена да извърши пробив, Монтгомери въведе в бой на участъка на 50-а дивизия части от 10-и брониран корпус. Обаче и това не помогна. Монтгомери беше принуден да признае, че противникът не му позволи да излезе на открита местност.

На другия ден Монтгомери се готвеше да започне всичко отначало, но италиано-немското командуване не дочака и през нощта на 7 април започна да отвежда своите войски към Енфидавил.

В този ден англо-американското командуване на 18-а група армии в Тунис направи опит да излезе през прохода Фондук към крайбрежието с цел да отреже пътя за оттегляне на италиано-немската групировка, отстъпваща от рубежа Вади Акарит към Енфидавил.

В атаката трябваше да участвуват 6-а английска бронирана дивизия, 28-а английска пехотна бригада и 34-а американска пехотна дивизия. Американските и английските войски не проведоха атаката съгласувано. По данни на Мурхед, американските войски не пристигнаха на своите изходни позиции в определено време поради това, че объркаха времето за излизането. Набързо проведената артилерийска подготовка на атаката не нанесе почти никакви щети на противниковата отбрана. Каменните фермерски къщи, приспособени за отбрана, останаха цели и невредими. Италиано-немските огневи точки не бяха подавени. Частите на б-а бронирана дивизия се нахвърлиха на неразузнатото минно поле, попаднаха под огъня на противотанковите оръдия и загубвайки около 100 машини, се оттеглиха на изходните позиции. 34-а пехотна дивизия също беше отхвърлена с тежки загуби. Атаката се провали изцяло.

Немците осейваха подстъпите към позициите си с противо-пехотни мини на опън и на натиск. Противопехотната мина представляваше малка металическа кутия, напълнена с шрапнел. Мината се заравяше в земята. На повърхността се намираха само краят на детонатора или изопнат тел. Трябваше само с крак да се докоснат детонаторът или изопнатият тел, за да излети мината на височина 1 м и да избухне. Шрапнелите се разпръсваха в радиус до 15 м.

След провалянето на атаката англичаните и американците започнаха да се обвиняват едни други в неумение да воюват. Английският майор Райнер напомни на американците, че лекцията на Монтгомери „Как да се побеждава“, прочетена от него през януари 1943 г. специално за старшите американски офицери, не хвана място. Това, разбира се, беше неуспех за американското оръжие на Туниския фронт, пише английският журналист Мурхед. Американският журналист, Мак Вайн, също язвително отбелязва, че в Тунис Монтгомери до последния ден на военните действия в Северна Африка не можа да се придвижи по-далеч от Енфидавил (75 км южно от гр. Тунис), въпреки че той чете лекцията „Как да се побеждава“ и се стремеше пръв да влезе в гр. Тунис. В тези взаимни обвинения за неуспехите също взеха участие английският генерал Джон Крокер, който ръководел атаката, и командирът на 34-а американска пехотна дивизия, генерал Райдер.

Американо-английските войски, настъпващи в западната част на Тунис, достигнаха Кайруан едва на 11 април. По това време Кайруан беше вече изоставен от италиано-немските войски.

В района на Кайруан 2-и американски корпус на 7 април успя да се съедини с 8-а английска армия. След това американо-английските войски без бой завзеха голямото пристанище Сфакс и населения пункт Сус (на 80 км от Кайруан).

Италиано-немските войски се спряха на 48 км северно от Сус, като организираха набързо отбрана в планинския район на Тунис, около село Енфидавил.

8-а английска армия се приближи към този населен пункт към 13 април. Монтгомери предприе атака от движение, но към 16 април се убеди, че 8-а армия не може лесно да изтласка противника от неговия нов отбранителен рубеж. Наложи се да се проведе подготовка за голямо настъпление. Формата на маньовъра оставаше както по-рано — фронтален удар в центъра с цел да се пробие италиано-немската отбрана и да се излезе към гр. Тунис.

През нощта на 20 април английските войски започнаха атаката, която продължи безрезултатно два дена. На 22 април Монтгомери беше принуден да извърши прегрупирване с цел да се пренесе направлението на главния удар непосредствено по крайбрежието.

На 23 април английските войски отново преминаха в атака, но безуспешно. Настъплението се закучи и Монтгомери беше принуден да се откаже от по-нататъшни атаки и да се ограничи със сковаване на противника на своя участък на фронта.

Сега Монтгомери оправдава своя неуспех с това, че при наличните ресурси не би могло да се разчита на някакви решителни успехи. Но фактите си остават факти — американо-ан-глийското командуване имаше голямо превъзходство в сили и средства.

Мурхед, като оправдава неуспеха на Монтгомери, смята, че едва ли може да се намери армия в света, способна да превземе енфидавилските рубежи на немците.

Тези рубежи представляваха естествени препятствия, избрани на хълмиста местност и набързо укрепени. През цялото време на военните действия в Северна Африка англо-американските войски не срещнаха съвременна многополосна отбрана. Ето защо не може и дума да става за наличието на каквато и да било непреодолима отбрана, уж създадена от немците в района на Енфидавил.

Успешното отбиване от италиано-немските войски на опитите на англо-американското командуване да им попречи да отстъпят в района на гр. Тунис „даваше на германското върховно командуване възможност да евакуира своите войски на о. Сицилия, ако то поискаше това“^[2]. Освен това за скритото товарене на корабите и превозването на войските благоприятствуваха мъглите, които по това време се застояваха над Сицилийския пролив. Обаче хитлеристите решиха да продължат кампанията в Северна Африка, за да отложат за по-дълго време десанта на англо-американските войски на южното крайбрежие на Европа.

От своя страна англо-американското командуване не бързаше със завършването на военните действия в Тунис. Докато продължаваха военните действия в Северна Африка, управляващите кръгове в САЩ и Англия имаха удобен предлог за оправдаване на нееднократното отлагане сроковете за откриването на втория фронт в Западна Европа.