В. А. Секистов
„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн (37) (1939–1943 г.)

Зад кулисите на англо-американското настъпление срещу хитлеристка Германия през Африка

САЩ и Англия настаниха войски във Френска Северна и Северозападна Африка под флага за борба срещу хитлеристка Германия. „Това беше най-сериозното средство да се създаде база за противодействие срещу германската агресия в непосредствена близост до Западна Европа, да се организира победата над хитлеристките войски и да се създаде по такъв начин възможност за освобождаването на Франция от хитлеристкия колониален гнет.“^[1] В този смисъл десантът на американо-английските войски във Френска Северна Африка не може да се представи като агресия. Но в същото време, осъществявайки тези мероприятия, управляващите кръгове в САЩ и Англия преследваха свои теснокористни цели. Американските и английските монополи се стремяха да установят свое господствуващо влияние в районите, по-рано принадлежащи на италианския и френския империализъм, с цел за ново поробване на колониалните народи на Африка.

Англо-американските ръководители се опитваха дори да убедят съветското правителство, че десантът в Северна Африка, предприет на 8–12 ноември 1942 г., е именно вторият фронт срещу хитлеристка Германия. Например Чърчил в паметната записка от 14 август 1942 г., изпратена до Й. В. Сталин, заяви: „Най-добрата форма на втория фронт през 1942 година… е «Факел» (т.е. десантът на англо-американските войски в Северна и Северозападна Африка — В. С.).“^[2]

В действителност десантът на американо-английските войски в Северна Африка не само не беше втори фронт срещу хитлеристка Германия, но дори не беше и негово подобие.

Този десант не отвлече от съветско-германския фронт нито една немскофашистка дивизия.

Африканската кампания на англо-американското командуване се провеждаше далеч от жизнените центрове на хитлеристка Германия. Кампанията във Френска Северна Африка създаваше само „предпоставки за организирането на втори фронт в Европа по-близо до жизнените центрове на Германия…“^[3]

Съветският съюз беше верен и искрен съюзник в анти-хитлеристката коалиция. Съветската армия оказваше огромна помощ на своите съюзници от антихитлеристката коалиция, като водеше успешна борба с главните, основните сили на фашистките агресори и ги привличаше върху себе си. Съветските хора се радваха на всеки успех и усилие на своите съюзници. Затова дори предприетата ст американо-английското командуване през 1942 г. кампания в Северна Африка беше посрещната от съветския народ като начало на някакви съвместни действия срещу фашистката агресия.

В тази кампания беше предемонстрирана растящата мощ на въоръжените сили на съюзниците. Обаче кампанията в Северна Африка не оказа и не можеше да окаже влияние за намаляване на непосредствения натиск на въоръжените сили на фашистка Германия над Съветския съюз.

Какво разбираха съветските хора под втори фронт в Европа? Още в личното послание до Чърчил от 18 юли 1941 г. Й. В. Сталин подчертаваше необходимостта от създаване на втори фронт в Северна Франция, т.е. близо до границите на хитлеристка Германия. В посланието до Чърчил, изпратено на 3 септември 1941 г., Й. В. Сталин отново писа за необходимостта да създаде във Франция втори фронт, Който може да привлече от Източния фронт 30–40 немски дивизии.

Какви немски сили откъсна от Източния фронт северо-африканската кампания?

През 1941 г. в навечерието на нападението на хитлеристка Германия над Съветския съюз в Северна Африка се намираха само три немски дивизии. През октомври 1942 г. на Либийския фронт имаше всичко 4 немски и 11 италиански дивизии (164-а немска дивизия, както е известно, беше прехвърлена през юли 1942 г. от о. Крит). След 8 ноември 1942 г. в Тунис бяха прехвърлени от о. Сицилия две немски дивизии. И така в Северна Африка станаха шест немски дивизии.

На съветско-германския фронт през ноември 1942 г. се намираха 197 немскофашистки дивизии. Следователно основните сили на хитлеристка Германия бяха приковани на съветско-германския фронт, което създаваше изключително благоприятни условия за откриване на втория фронт в Европа през 1942 г.

В продължение на почти три години военни действия в Северна Африка от съветско-германския фронт не беше прехвърлена нито една немска дивизия. Тези факти говорят, че Чърчил няма никакви основания да провъзгласява десанта на англо-американските войски в Северна и Северозападна Африка като откриване на втория фронт през 1942 г.

В личното послание от 3 септември 1941 г. Й. В. Сталин пише на Чърчил: „Немците смятат опасността от Запад за блъф и безнаказано прехвърлят всичките си сили от Запад на Изток…“^[4] Особено впечатление прави фактът за безнаказаното прехвърляне на немска ескадра от Брест (Франция) в норвежки води, извършено при много странни обстоятелства.

В Брест стояха германските линейни кораби „Шарнхорст“ и „Гнайзенау“ с водоизместимост по 25 000 т и тежкият крайцер „Принц Евгени“ с водоизместимост 10 000 т. Тези германски кораби, съпровождани от шест ескадрени миноносеца, през нощта на 12 февруари 1942 г. излязоха от Брест. В същия ден, пише Леги в своите мемоари, американският морски аташе във Виши получи шифрована телеграма от Брест с две думи:

„Те заминаха.“

Съобщението, че тези кораби излязоха от Брест, беше светкавично предадено във Вашингтон. „Ние (американското посолство във Виши — В. С.) знаехме, че за това незабавно ще стане известно на англичаните.^[5]“ Действително английското адмиралтейство своевременно узна за бягството на германските кораби. Въпреки всичко тези кораби „успешно преминаха Ламанш и достигнаха германското пристанище Кил“^[6].

На Леги направи голямо впечатление този факт, че „английският народ беше възмутен и на правителството на министър-председателя се стовари вълна от критики“^[7].

Вината за безпрепятственото заминаване на немските кораби английските адмирали прехвърлиха на военновъздушните сили, които уж не могли да открият германската ескадра в тесния пролив на Ламанш. Чърчил от своя страна се опита да представи тази работа като „неприятен инцидент“.

Този случай много напомня на пропущането на двата германски крайцера „Гебен“ и „Бреслау“ в Черно море през август 1914 г. След Първата световна война беше доказано, че английското адмиралтейство пропусна германските крайцери, за да уравновеси морските сили на страните от Черно море и да не допусне завземането на Дарданелите от руския флот.

Германските кораби от Кил бяха преведени в северните норвежки води, за да прекъснат морските комуникации на САЩ и Англия със Съветския съюз в Северния Атлантически океан.

На 18 юли 1942 г. в трудния момент на борбата на съветско-германския фронт, когато немскофашистките пълчища се втурнаха към Сталинград, съветското правителство получи послание от Чърчил, в което се съобщаваше за отказа на английското правителство да продължи снабдяването на Съветския съюз с военни материали по северния път от северните пристанища на СССР (Мурманск и Архангелск).

През септември 1942 г. американските военни ръководители преустановиха доставките на Съветския съюз по „заем-наем“^[8] и всички кораби, идващи в съветските пристанища, изпратиха в района на Средиземно море. На 7 октомври 200 американски самолета, предназначени за Съветския съюз, бяха прехвърлени за участие в операцията „Торч“^[9]. Тези допълнителни затруднения за Съветския съюз бяха създадени в самия разгар на Сталинградската битка, когато съветската армия, снабдявана със собствено оръжие, водеше тежка борба сама срещу основните сили на хитлеристката военна машина.

В периода на разгрома на немскофашистката армия при Сталинград, в края на ноември 1942 г., в Цюрих (Швейцария) пристигна големият американски разузнавач Алън Дълес със задача да установи контакт с тези кръгове на германските монополисти, които отдавна имаха връзки с управляващите кръгове в САЩ. През това време управляващите кръгове в Германия вече хранеха тайни замисли, същността на които се състоеше в следното: да отстранят Хитлер и неговото обкръжение, за да поставят на власт група монополисти и милитаристи, ползуващи се с доверието на западните държави, и незабавно да сключат с тях съюз, насочен срещу СССР.

Това беше планът на „дворцовия преврат“ с цел да се предотврати пълната катастрофа на германския империализъм Като представител на германските монополисти в състава на заговорниците влизаше главният кмет на Нюрнберг, Герде-лер. Във военната част на групата заговорники влизаха бившият началник на германския генерален щаб, генерал-полковник Бек, генерал-фелдмаршал Витцлебен, началникът на управление военно разузнаване и контраразузнаване, адмирал Канарис, неговият помощник, генерал Остер, и други. Погледите на заговорниците бяха устремени на Запад. Участниците в заговора залагаха твърде много на реакционните сили в САЩ и Англия, с които установиха връзка чрез представителя на бюрото за външни връзки с германската евангелистка църква Ханс Шенфелд.

Агентите Канарис и Остер използуваха за покушението срещу Хитлер английска бомба с часовников механизъм. Тази бомба беше поставена в самолета, с който Хитлер на 13 март 1943 г. отлетя за щаба на централната група армии. Бомбата трябваше да избухне през време на връщането. Хитлер отлетя, но бомбата не избухна. Оказа се, че детонаторът е бил неизправен.

Задкулисната дейност през 1941 г. на Бивърбрук в Лисабон и през 1942 г. на Алън Дълес в Швейцария показа, че реакционните сили в САЩ и Англия през 1941–1942 г. водеха преговори за сепаративен мир по две направления — с хитлеристите и с германските монополисти. Реакционните сили в СДЩ и Англия продължаваха да насочват своята политика към продължаване на войната, да обезкръвят СССР и да спасят от катастрофа германските монополисти.