В. А. Секистов
„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн (34) (1939–1943 г.)

Митът за „Атлантическия вал“

Управляващите кръгове в САЩ и Англия се опитваха да обяснят отлагането на сроковете за откриването на втория фронт в Европа с липсата на достатъчно сили и средства за преодоляване на „мощния Атлантически вал“, създаден уж от немскофа-шистките войски по цялото крайбрежие на Северна Франция.

В действителност в началото на 1942 г. САЩ и Англия разполагаха напълно с достатъчно сили и средства, за да започнат активни бойни действия срещу хитлеристка Германия.

Немските войски във Франция значително отстъпваха и по численост, и по въоръжение на англо-американските. При това не съществуваше никакъв „Атлантически вал“.

Англия и САЩ имаха пълна възможност да открият втория фронт в Европа през 1942 г. Към 1 септември 1941 г. британската армия в състава си имаше вече 39 дивизии, от които 5 бронирани. Всичко в сухопътните войски през есента на 1941 г. те наброяваха повече от 2 млн. войници, намиращи се на Британските острови. Освен това във военновъздушните сили имаше 750 000 души, във флота на метрополията — 500 000 и в частите на гражданската самоотбрана — 1,5 млн. души.

На 1 юли 1941 г. американската армия се състоеше от 33 дивизии, от които 4 бронетанкови. Освен това завършваше сформирането на още две бронетанкови дивизии. Всичко в сухопътните войски имаше приблизително 1,4 млн. души.^[1]

В края на 1942 г. британската армия имаше 50 дивизии, а американската — 70 обучени и напълно подготвени дивизии.

За военното производство на САЩ и Англия през 1942 г. може да се съди по следните данни:

Производство (в хиляди единици)

Вид на въоръжението	САЩ	Англия[2]	Всичко
Танкове	23,9	8,6	32,5
Самолети	47,9	23,7	71,6

По такъв начин състоянието на военното производство и въоръжените сили в САЩ и Англия показва, че политиката на управляващите кръгове беше насочена към всемерното запазване на своите въоръжени сили, за да може в момента на завършването на Втората световна война да излязат със свежи сили.

Вместо действителна подготовка за откриването на втория фронт в Европа през 1942 г. английското командуване подготви експедиционен корпус в състав от 6 дивизии, придаде му авиация за участие съвместно с американските войски при десанта в атлантическите пристанища на Мароко и главно в Казабланка, за да започнат оттук настъпление срещу Германия. Обаче това не пречеше на някои английски политически дейци да произнасят речи за това, че техните „сърца се обливат в кръв“, тъй като съветската армия води тежка борба с основните сили на Хитлер.

За да оправдае управляващите кръгове в САЩ и Англия пред световното обществено мнение, Чърчил много говореше, че Ламанш ще бъде „река от кръв“, че „Атлантическият вал на Хитлер е непристъпен“ и че трябва „да се погрижим вълните да не почервенеят от кръвта на американските и английските юноши и крайбрежието да не се задръсти от техните трупове“^[3]. А за да не се случи това, Чърчил предложи да се приближат към Германия откъм „уязвимата подкоремна част“, сравнявайки Германия с крокодил, у когото цялото тяло, от главата до опашката, освен подкоремната част, е покрито с неуязвим щит.

Под „уязвимата подкоремна част на Германия“ Чърчил имаше предвид Балканите. Обаче в тесен кръг Чърчил говореше откровено: „Трябва да не се допусне съветската армия в долината на Дунав и на Балканите.“

Много преди постигането на съглашението за откриването на втория фронт в Европа през 1942 г. на 21 юли 1941 г. Чърчил в лично послание до Й. В. Сталин писа, че по цялото крайбрежие на Франция „са настръхнали оръдия, бодлив тел, укрепени огневи точки и брегови мини“^[4]. След една година тази теза беше издигната от Чърчил като един от доводите за оправдание нарушенията на съюзническите задължения.

С цел да докаже невъзможността от откриването на втория фронт в Европа през 1942 г. английското командуване предприе на 19 август 1942 г. рейд в Диеп (Северна Франция).

Районът на Диеп беше избран неслучайно. Този град е един от най-силно укрепените пунктове на крайбрежието. Той се отбраняваше от 302-а немска пехотна дивизия.

Фулер твърди, че рейдът в Диеп беше предприет със значителни сили. Но по данни на Типелскирх, общият брой на участвуващите в рейда в Диеп войски не превишаваше една дивизия. Канадският журналист, Рейбърн, пише, че дебаркирането се извърши без артилерийска подготовка от корабите и без авиационна поддръжка. С десанта „не бяха стоварени артилерия и тежки картечници“^[5]. Същият Рейбърн изразява учудване, че немскофашисткото командуване разполагало с достатъчно подробна информация за предстоящия рейд. Този факт се потвърждава от немските източници, показващи, че „десантът срещнал на брега готови за бой войски“^[6].

Рейдът в Диеп доведе до голям процент загуби. Британските войски загубиха няколко десантни кораба и 3400 души, от които 2700 пленени и около 700 убити. 28 танка бяха унищожени във водата около брега и непосредствено на самия бряг. Немските загуби възлизаха на около 300 души. Въпреки големите загуби на англичаните организаторите на рейда в Диеп бяха доволни, тъй като този неуспех „беше доказателство, че не може да се осъществи десантът в Европа“^[7].

Рейбърн съобщава интересна подробност. През време на рейда на корабите се намирали 20 американски и английски кореспонденти и фотокореспонденти, на които била предоставена възможността да удостоверят „непристъпността на Атлантическия вал“.

Впоследствие, когато през юни 1944 г. англо-американските войски дебаркираха в Нормандия (Северна Франция), не срещайки сериозна съпротива, оказа се, че така нареченият „Атлантически вал“ представлява само мит, създаден не само от фашистката пропаганда, но и от реакционната англо-американска. Отделни отбранителни съоръжения (например в Диеп) бяха построени специално за показване на чуждестранните военни мисии и кореспонденти.

Бившият главнокомандуващ групата армии „Запад“, Рундщед, след войната призна, че „мощността на укрепленията беше преувеличена до абсурд… «Атлантическият вал» представляваше илюзия, създадена от пропагандата за измама на немския народ, а също и за измама на съюзниците. Като четях приказките за непрестъпността на неговите укрепления, изпадах в гняв. Да се нарича това «вал» беше безмислица.“^[8]

Показанията на редица немски генерали и офицери, преведени през 1942 г. от северното крайбрежие на Франция от съветско-германския фронт и пленени при Сталинград не оставят никакво съмнение, че извършването на десант на англо-американските войски в Северна Франция през 1942 г. можеше да завърши с успех. Немският лейтенант Георг Худсонт даде показания: „Нашите гарнизони в окупирана Франция бяха много малки и се състояха от второстепенни войски… Ние не можехме да се надяваме на каквито и да било резерви. Русия поглъщаше твърде много.“ Друг немски военнопленник, Амброзиус Калтенбрунер, също пристигнал от Франция, разказва за фиктивните германски позиции и летища по западното крайбрежие на Франция. Целта — обясни той — се заключаваше в това да се заблуди противникът относно силите на германските гарнизони, разположени по окупираното крайбрежие.

За да скрие малобройността на немските гарнизони във Франция, извършваха се чести размествания и придвижвания на малки поделения от един пункт в друг. Един от немските офицери заяви: „Тъй като бяхме много малко, трябваше да създаваме впечатление, че сме много.“^[9] Бившият началник щаб на групата армии „Запад“, Блументрит, сочи, че „имаше само три дивизии на 300 мили по крайбрежието на юг от Лоара… По протежение на 200 мили на нормандското крайбрежие западно от Сена се намираха 6 дивизии… На командира на ротата се налагаше да върви цял ден по крайбрежието, за да огледа сектора, който заема неговата рота.“^[10]

Тези дивизии най-добре може да се характеризират с думите на Блументрит: „Повечето от офицерите и войниците бяха възрастни, а въоръжението им беше по-лошо, отколкото в активните дивизии. В голяма степен то се състоеше от заловеното френско, полско и югославско оръжие“^[11].

Военновъздушните сили на хитлеристите на Запад също не биха могли да окажат сериозна съпротива на англо-американското нахлуване. През 1941 г. във Франция се пребазираха учебно-тренировъчни поделения на тези авиационни ескадрили, които действуваха на съветско-германския фронт, „за да увеличат макар и малко броя на авиацията, намираща се на Запад“^[12]. Командуването на немската противовъздушна отбрана също съсредоточи на Запад „учебни и запасни зенитно-артиле-рийски дивизиони с цел да създаде впечатление за дислоциране на много сили“^[13].

През цялата 1942 г. немските военновъздушни сили на Запад се състояха от 4–6 бомбардировъчни и около б изтребителни авиационни групи, в чиито състав имаше до 400 боеспо-собни бомбардировача и до 200 боеспособни изтребителя.

На 13 август 1942 г. Й. В. Сталин писа на Чърчил с пълно основание, че „през 1942 г. има най-благоприятни условия за създаване на втория фронт в Европа, тъй като почти всички сили на немските войски и при това най-добрите са привлечени на Източния фронт, а в Европа са оставени незначителни и при това слаби сили“^[14].

Съветското правителство с пълна компетентност заяви, че „именно през 1942 г. е възможно и следва да се създаде втори фронт в Европа“^[15]. Но правителствата на САЩ и Англия, преследвайки своите теснокористни цели, нарушиха споразумението за откриването на втория фронт в Европа през 1942 г., макар да имаха всички възможности за това. Съветският съюз продължи да води борбата сам срещу хитлеристка Германия и нейните сателити, носейки на своите плещи цялата тежест на войната.