В. А. Секистов
„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн (29) (1939–1943 г.)

Решаващото влияние на разгрома на немскофашистките армии при Сталинград върху военните действия в Северна Африка и Средиземно море

(Схеми 33 и 34)

 

В началото на януари 1942 г. съветската армия премина в общо настъпление почти по целия съветско-германски фронт, нанесе на хитлеристките войски огромни загуби и отхвърли фашистките орди на места до 400 км на запад.

Събитията на съветско-германския фронт принудиха Хитлер да събере всичките резерви, в това число и определените за Северна Африка, и да ги хвърли срещу съветската армия, като оголи своята отбрана във Франция и другите страни, окупирани в Европа, а също и в Северна Африка.

Вследствие на това за американо-английското командуване се създаде изключително благоприятна обстановка за откриване на втория фронт в Европа, по-близо до жизнените центрове на хитлеристка Германия. Но основната политическа линия на реакционните сили в Англия и САЩ — изтощаване на СССР — определяше и военната стратегия — да не оказват ефикасна помощ на Съветския съюз.

Антисъветската политика на американо-английските реакционни кръгове облекчаваше хитлеристка Германия във воденето на войната срещу Съветския съюз, който беше принуден да воюва сам срещу основните сили на хитлеристката коалиция.

Провалянето на хитлеристкия план през есента на 1941 г. за „светкавичната“ война срещу Съветския съюз обезпокои реакционните сили в САЩ и Англия. Те правят опити да подкопаят отвътре антихитлеристката коалиция.

Още през септември 1941 г. започнаха задкулисните преговори между англичаните и хитлеристите за сепаративен мир. В столицата на Португалия — Лисабон — пристигна синът на английския министър на производството, Бивърбрук-Ъиткин, за тайни преговори с хитлеристките емисари. Повод за тези преговори послужи следният факт.

В деня на внезапното и вероломно нападение срещу Съветския съюз от хитлеристка Германия немският посланик в Турция, Папен, предложи на английския посланик план за съвместна „англо-германска операция срещу Русия“^[1]. Това предложение отговаряше на отдавна подхранваните стремежи на английските реакционни среди да създадат англо-германски съюз, насочен с острието си срещу Съветския съюз.

Ъиткин, опипвайки почвата за съглашение, през време на преговорите задал въпрос, който не оставя никаква сянка от съмнение за целите на неговото пътуване. Той запитал: „Не би ли могло да се използува настъпващата зима за задкулисно обсъждане на възможностите за мир?“

По същото време представители на управляващите кръгове в САЩ и Англия излязоха с декларация за „свещения дълг пред Русия“.

Обаче американо-английските и германските империалисти не успяха да се договорят за съвместните действия срещу Съветския съюз. От една страна, на съглашението пречеха непримиримите империалистически противоречия между тези страни, а от друга, несъкрушимостта на съветския обществен и държавен строй, могъществото на съветските въоръжени сили, огромният авторитет на съветската държава пред цялото свободолюбиво човечество и непоколебимият стремеж на народите на САЩ и Англия да укрепват делото на антихитлеристката коалиция.

Американо-английските реакционери благодарение на преговорите за сепаративен мир успяха да постигнат определени антисъветски цели. Преговорите дадоха на хитлеристите да разберат, че няма защо да се опасяват за своя тил. Ето защо хитлеристкото командуване, като не се страхуваше от война на два фронта, през 1942 г. съсредоточи всичките си сили на съветско-германския фронт.

Вследствие на това военната обстановка през лятото на 1942 г. не беше в полза на Съветския съюз. На хитлеристкото командуване не пречеше нищо да увеличи силите си на съветско-германския фронт. За немскофашистката армия както по-рано, така и сега работеше индустрията на цяла окупирана Европа. Много стотици хиляди работници от окупираните страни бяха принудени да работят в германската индустрия. Откриването на втория фронт не се предвиждаше в Европа. Всичко това позволи на хитлеристкия генерален щаб през лятото на 1942 г. да сформира около 60 нови дивизии за действия срещу съветската армия.

Освен това на съветско-германския фронт се прехвърлиха немскофашистките дивизии от окупираните европейски страни, а също и десетки дивизии на сателитите на хитлеристка Германия. През 1942 г. на съветско-германския фронт се появиха цели армейски съединения на съюзниците на германските фашисти — 8-а италианофашистка армия, 3-а и 4-а армия на кралска Румъния и 2-а армия на хортистка Унгария.

Към юли 1942 г. хитлеристкото командуване беше съсредоточило на съветско-германския фронт около 184 немскофа-шистки дивизии (от тях 19 танкови и 14 моторизирани) и 52 дивизии на своите съюзници (18 финландски, 13 унгарски, 13 румънски, 2 словашки, 5 италиански и една испанска).

Срещу съветската армия през лятото на 1942 г. бяха хвърлени над 70% от всички сили само на фашистка Германия. По същото време в окупираните Франция, Белгия, Холандия, Норвегия, Дания и Люксембург се намираха само около 13% от немскофашистките войски. В Северна Африка дори след прехвърлянето там от о. Крит през юли 1942 г. на 164-а немска лека пехотна дивизия действуваха 1,5 хитлеристки войски. Останалите немскофашистки дивизии, носейки гарнизонна служба в окупираните страни от Централна и Източна Европа, можеха да бъдат прехвърлени през всяко време на съветско-германския фронт.

Необходимо е да се отбележи, че срещу съветската армия действуваха най-боеспособните немскофашистки войски, снабдени с голямо количество бойна техника. Въпреки че липсата на втори фронт в Европа позволи на генералния щаб на фашистка Германия да съсредоточи на съветско-германския фронт големи сили и средства, противникът се готвеше да развърне своето настъпление само в едно направление — на югоизток, към Сталинград. Хитлеристите вече не бяха в състояние да настъпват едновременно в три стратегически направления, както това ставаше в началото на войната.

В хода на цялата лятна кампания през 1942 г. Сталинград се намираше в центъра на вниманието на висшето немскофашистко командуване.

Немските източници твърдят, че „мисълта за завладяването на Сталинград най-напред била изказана от Хитлер още през ноември 1941 г. в директивата на главното командуване на сухопътните сили“. Тази мисъл доби ясно очертание през пролетта на 1942 г. в директивата на върховното главно командуване на въоръжените сили за лятното настъпление на групата армии „Юг“ № 41 от 5 април 1942 г.^[2]

В първоначалния план за лятното настъпление на групата армии „Юг“, изложен в директивата на върховното главно командуване на въоръжените сили на Германия под № 41 от 5 април 1942 г., се предвиждаше провеждането на четири последователни операции на юг (схема 33):

Първа операция — пробив от района южно от Орел в направление на Воронеж с 2-а полева и 4-а танкова армия Втора операция — пробив от района на Харков в източно направление с 6-а полева армия. Едновременно 4-а танкова армия от района на Воронеж завива на юг и се придвижва по р. Дон със задача във взаимодействие с 6-а полева армия да унищожи съветските войски западно от р. Дон.

Трета операция — настъпление към Сталинград с две групировки: 6-а полева и 4-а танкова армия нанасят удар в североизточно направление, а 1-а танкова и 17-а полева армия нанасят удар от районите на Таганрог, Артемовск в югоизточно направление.

Двата концентрични удара се планираха да се съединят в района на Сталинград.

Четвърта операция — част от силите на групата армии „Юг“ да завладеят Кавказ.^[3]

 

В хода на лятната кампания през 1942 г. Хитлер реши да осъществи едновременно две настъпателни операции: срещу Сталинград и Кавказ. Този замисъл се формулира в директивата на висшето командуване от 23 и 30 юли 1942 г.

По директива № 45 от 23 юли 1942 г. към Кавказ се насочваха 17-а полева, 1-а и 4-а танкова армия, а за завладяването на Сталинград — б-а полева армия. Появяването на тази директива се обяснява със следните обстоятелства. През втората половина на май 1942 г. завършиха безуспешно операциите на съветските войски в района на Харков и на Керченския полуостров. Това наложи обстановката на южното стратегическо направление през лятото на 1942 г. да стане неблагоприятна за съветската армия. Немскофашисткото командуване успя да вземе в ръцете си стратегическата инициатива. В края на юни 1942 г. немскофашистките войски излязоха в района на Воронеж, а през юли те се придвижиха към р. Чир на сталинградското стратегическо направление. На 20 юли авангардът на 6-а полева армия премина р. Чир. На 21 юли 4-а танкова армия се прехвърли на южния бряг на р. Дон по долното й течение. На 23 юли 17-а полева армия зае гр. Ростов. На немскофашисткото командуване се струваше, че съпротивата на съветските войски на юг е окончателно сломена. Това наложи на 23 юли Хитлер да подпише директива № 45. Обаче настъплението на б-а полева армия на противника срещу Сталинград на 28 юли 1942 г. беше спряно от упоритата съпротива на 62-а армия на Сталинградския фронт.^[4]

Във връзка със задържането на настъплението на 6-а полева армия Хитлер реши на 30 юли да обърне от кавказкото направление срещу Сталинград 4-а танкова армия.^[5]

От 21 юли до 30 юли 1942 г. 4-а танкова армия бездействуваше на южния бряг на долното течение на р. Дон. Немскофашисткото командуване изчакваше, като не се решаваше веднага след преминаването на р. Дон да изпрати 4-а танкова армия към Ростов.

По такъв начин окончателното решение на немскофашисткото командуване през лятото на 1942 г. се свеждаше към това: основните усилия да бъдат настъпление по сталинградското стратегическо направление със силите на ударната групировка — 6-а полева армия от запад през Калач, а 4-а танкова Схема 34. Окончателният вариант на плана на немскофашисткото командуване през лятото на 1942 г. (по директивата от 30 юли 1942 г.)

армия от югозапад по направление на ж.п. линия Тихорецкая—Сталинград; да прекъсне волжката воднотранснортна магистрала, да лиши главната групировка на съветската армия, намираща се в района на Москва, от кавказкия петрол и през лятото на 1942 г. да осъществи близките цели на войната (схема 34).

Едновременно към Кавказ се насочваха две армии: 17-а полева и 1-а танкова армия с цел да завладеят петролните източници на Кавказ.^[6] Тези армии също решаваха близките цели па войната. През лятната кампания на 1942 г. хитлеристите смятаха да създадат само предпоставки за постигане на главната цел на войната.

Главната цел на войната се състоеше в това да разгромят главната групировка на съветската армия и с това да завършат в най-кратко време войната в своя полза. В директива № 41 направо се посочва необходимостта от провеждането на летните операции през 1942 г., „придържайки се преди всичко към първоначалните си принципи относно похода на Изток“. Ето защо ударната немскофашистка групировка беше насочена към Сталинград, а не към Кавказ. Завземането на Кавказ не решаваше изхода на войната, а хитлеристите през 1942 г. още не бяха заинтересовани да водят продължителна война.^[7]

Предприемайки ново настъпление, немскофашисткото командуване не отчиташе всичките възможности на съветската държава. В плановете си хитлеристите както по-рано изхождаха главно от наличието на своите сили и средства, недооце-нявайки нарасналата мощ на съветската държава, ръста на международния й авторитет. Немскофашисткото командуване не отчиташе факта, че съветската армия се закали в боевете, стана по-организирана и силна, че се измени съотношението на силите и средствата в полза на Съветския съюз.

През пролетта на 1942 г. вътрешното положение на Съветския съюз укрепна още повече. С героичните усилия на съветските хора във всички евакуирани па изток промишлени предприятия към февруари 1942 г. започнаха да дават военна продукция. Започнаха да работят нови предприятия в Урал и Сибир. От декември 1941 г. престана да спада промишленото производство, а от март 1942 г. фронтът започна да получава повече военна продукция.

По такъв начин в огъня на най-тежките изпитания на войната се проверяваше силата на съветската социалистическа система. Трябва да се каже, че съветската политическа и икономическа система с чест издържаха най-трудното изпитание въпреки големите трудности през началния период на войната.

Като съсредоточи южно от Курск огромно количество войски и бойна техника и като създаде на южното крило на съветско-германския фронт голям превес в сили и средства, на 28 юни 1942 г. врагът премина в настъпление срещу войските па Брянския фронт, на 30 юни — срещу войските на Югозападния фронт, а на 7 юли — срещу войските на Южния фронт. Съветските войски бяха принудени да отстъпят зад р. Дон на фронт от Воронеж до Ростов.

Съветското върховно главно командуване правилно разкри замисъла на висшето немскофашистко командуване през лятото на 1942 г., а също и правилно оцени първостепенното значение на района на Сталинград за бъдещите стратегически планове на Хитлер. Това му позволи да вземе мерки не само за да провали плановете на немскофашисткия генерален щаб, но и да създаде необходимите условия за пълния разгром на противниковата ударна групировка (6-а ползва, а след това и 4-а танкова армия), настъпващи срещу Сталинград.

Срещу настъплението на противниковата ударна групировка на сталинградского направление съветското върховно главно командуване противопостави активните действия и упоритата съпротива на съветските войски. В района на Сталинград бяха изпратени силни резерви от щаба на върховното главно командуване (62-а, 63-а и 64-а армия). На 12 юли щабът сформира Сталинградския фронт.

На 17 юли започна отбранителният период на борбата на съветските войски при Сталинград, който продължи до 19 ноември 1942 г.

Едновременно се провеждаха отбранителни операции на съветските войски в Северен Кавказ, където действуваха 17-а полева и 1-а танкова армия на противника.

Пред съветските войски, действуващи при Сталинград, бяха поставени задачите да спрат противника, да защитят Сталинград, да изтощят и обезкръвят ударната групировка на противниковите войски, да спечелят необходимото време за съсредоточаване на сили и подготовка за контранастъпление.

Висшето немскофашистко командуване смяташе да овладее Сталинград от движение. Но мина август, септември и октомври, а целта не беше постигната. От 4 октомври до преминаването на съветските войски в контранастъпление продължи ожесточената борба за заводите „Красный Октябрь“ и „Баррикады“. В Северен Кавказ хитлеристките орди също бяха спрени.

Съветската армия в тежки отбранителни боеве изтощи и обезкръви немскофашистките войски и с това създаде условия за преминаване в контранастъпление и разгромяване на немско-фашистките войски при Сталинград.

По немски данни, общите загуби на немската авиация през втората половина на 1942 г. възлизаха на 5240 самолета.^[8] От тях в Северна Африка бяха загубени 425 (246 бомбардировача и 179 изтребителя).^[9] Останалите загуби от 4815 самолета се падат на съветско-германския фронт и в Северния Атлантик. Не е трудно да се разбере, че почти всички загуби хитлеристите понесоха на съветско-германския фронт (при Сталинград и Кавказ). Именно в резултат на огромните загуби на съветско-германския фронт Хитлер беше принуден „да изтегли от Средиземно море авиацията, която му беше нужна на руския фронт“^[10].

Понасяйки непоправими загуби, противникът беше принуден през първата половина на ноември 1942 г. да премине при Сталинград към отбрана. Стратегическият план на немскофашисткото командуване се провали.

Най-голямата стратегическа отбранителна операция на съветските войски при Сталинград продължи 4 месеца. През тези дни с името „Сталинград“ трудещите се от цял свят свързаха своята бъдеща съдба. Генералният секретар на френската компартия, Морис Торез, писа, че „французите добре помнят онези тежки дни, когато участта на Франция и на целия свят се решаваше под стените на Сталинград“^[11].

По такъв начин провалянето на хитлеристките планове през есента на 1942 г. на съветско-германския фронт не позволи на италиано-немското командуване да продължи настъплението към Суецкия канал. Ромел имаше много малко механизирани войски и чакаше подкрепления, за да започне по-решителни действия. Обаче „германските загуби в Русия лишиха немците от резерви“^[12].

Съветско-германският фронт погълна всички резерви на германското върховно командуване.

През септември 1942 г. от запад бяха прехвърлени на съветско-германския фронт 15 пехотни дивизии „без всякакъв ред“. За немския африкански корпус Хитлер не можеше да отдели нищо дори и от тези резерви, които бяха специално подготвени за действия в тропически условия.

В случай на успешно завършване на „светкавичната“ война срещу Съветския съюз Хитлер имаше предвид да изпрати моторизиран експедиционен корпус през Закавказието в направление на Персийския залив, Ирак, Сирия и Египет, т.е. в тила на английските войски в Близкия Изток и в Северна Африка.

През есента на 1942 г. управлението на моторизирания експедиционен корпус „Ф“ с корпусни части беше прехвърлено в Северен Кавказ. Беше набелязано тук да се прехвърлят и специално подготвени за този корпус съединения. За това се говори и в заповедта на Хитлер от 13 септември 1942 г. в точка 5: „От януари 1943 г. осем механизирани съединения, подготвени за служба в тропически условия, трябва да бъдат прехвърлени от Запад на Изток, на Кавказкия фронт.“ Тези 8 механизирани съединения несъмнено бяха предназначени за моторизирания експедиционен корпус. Те бяха също и онези резерви, които Ромел напразно очакваше в Северна Африка.

В състава на моторизирания експедиционен корпус „Ф“, както и в състава на корпуса на Ромел влизаха части от африканския корпус, който бе формиран в Германия още в 1936 г. за осъществяване на авантюристичните планове на Хитлер в Африка и Близкия Изток. Заповедта на Хитлер от 13 септември 1942 г. позволява да се твърди, че в Северна Африка се намираше незначителна част от африканския корпус.

Показанията на пленените през октомври 1942 г. войници от частите на моторизирания експедиционен корпус „Ф“ говорят, че този корпус трябваше да се движи след армиите на Клайст в Кавказ, а след предполагаемата победа над Съветския съюз да започне поход към Иран, Арабия и Индия. Именно с този корпус италиано-немските войски, действуващи в Северна Африка, трябваше след завладяването на Суецкия канал през 1942 г. да се съединят в Близкия Изток.

Механизираните съединения на моторизирания експедиционен корпус „Ф“, които се движеха след немскофашистките войски на Кайтел, представляваха ударен щурмови отряд, предназначен за война в Близкия Изток и Индия.

Съветската армия разгроми в Северен Кавказ немскофашистките войски на Клайст, в това число и предните части на моторизирания експедиционен корпус „Ф“. На 16 октомври 1942 г. германското командуване въведе в боя специалните части от този корпус, но и те бяха разбити напълно. Останалите механизирани съединения на корпуса, подготвени за служба в тропически условия, бяха унищожени от съветската армия през време на контранастъплението при Сталинград през ноември—декември 1942 г. и в настъпателните операции в Северен Кавказ през януари—февруари 1943 г.

Към средата на ноември 1942 г. войските на трите фронта — Югозападния (с командуващ генерал-лейтенант Н. Ф. Ватутин), Донския (с командуващ генерал-лейтенант К. К. Рокосовски) и Сталинградския (с командуващ генерал-полковник А. И. Еременко) — бяха готови да преминат в мощно контранастъплеиие с цел да обкръжат и разгромят немскофашистките войски при Сталинград. Съветското върховно главно командуване разработи план и извърши подготовка на войските за преминаване в контранастъпление в хода на активната и упорита отбрана на сталинградского направление.

Срещу войските на трите фронта действуваше следната групировка на противника: част от силите на 8-а армия на фашистка Италия, 3-а и 4-а армия на кралска Румъния, 6-а полева и 4-а танкова армия на хитлеристите и 4-и немскофашистки въздушен флот. В състава на тази групировка влизаха 56 дивизии, от които 36 пехотни, 4 моторизирани, 5 танкови и 4 кавалерийски дивизии и 2 пехотни бригади.^[13]

Общо съотношението на силите не даваше съществено преимущество на съветското командуване, тъй като то имаше малък превес над противника в оръдия, танкове и авиация, а в жива сила противникът превъзхождаше съветските войски с 57 000 души. Само в минохвъргачки съветското командуване имаше превъзходство два пъти повече. При такова малко благоприятно съотношение на силите се изискваше голямо изкуство, за да се осъществят решителните цели на контранастъплението.

Съветските войски нанасяха основния удар по фланговете на главната групировка на противника (6-а полева и 4-а танкова армия).

На 19 ноември 1942 г. съветските войски при Сталинград преминаха в контранастъпление.

В първите дни на настъплението противниковата отбрана беше разкъсана и в образувания пробив се устремиха подвижните съветски войски. На 23 ноември настъпващите една срещу друга войски на Югозападния и Сталинградския фронт затвориха вътрешния фронт на обкръжението около главните сили на 6-а полева армия и част от силите на 4-а танкова армия (всичко 22 дивизии).

Към края на деня на 30 ноември обкръжената противникова групировка беше притисната на територия с размери 40 км от запад на изток и приблизително толкова от север на юг. Външният фронт се намираше на разстояние от 30 до 100 км от вътрешния фронт на обкръжението.

На 10 януари 1943 г., след като войските на Югозападния и Сталинградския фронт с успешните действия на външния фронт провалиха опитите на противника да деблокира обкръжената групировка, войските на Донския фронт преминаха в настъпление със задача да разгромят обкръжената групировка на противника. На 25 януари войските от Донския фронт се втурнаха към Сталинград от запад. Обкръжената групировка се оказа разсечена на две части — южна и северна. На 31 януари капитулира южната, а на 2 февруари — северната група противникови войски. В плен се предадоха 91 000 души. Сталинградската битка завърши с пълно ликвидиране на обкръжената противникова групировка.

Великата Сталинградска битка има всемирноисторическо значение. От момента на преминаването на съветските войски в контранастъпление при Сталинград съветското главно командуване успя отново да изтръгне стратегическата инициатива от ръцете на врага. Обкръжаването и унищожаването на 22 немскофашистки дивизии при Сталинград сложи началото на коренния прелом в хода на Великата отечествена война, в хода на цялата Втора световна война.

Този факт признават дори и враговете на съветския народ. Например бившият началник щаб на 17-и армейски корпус от 6-а немскофашистка армия, Дьор, в своята книга „Походът срещу Сталинград“ пише, че „през 1942 г. Сталинград стана повратен пункт във Втората световна война“^[14].

Съветската държава и въоръжените й сили се показаха пред цял свят като несъкрушима сила. Във великата битка, разгърнала се при Сталинград, беше предемонстрирано още веднъж превъзходството на съветския обществен и държавен строй над капиталистическия строй.

Сталинград стана символ на твърдост, мъжество и героизъм на съветския народ, който спаси света от заплахата на фашисткото поробване.

Историята на войните и военното изкуство не знае друг случай някоя армия да е извършила това, което извърши съветската армия под стените на града герой Сталинград. В кратки срокове съветските войски почти при равни сили обкръжиха, а след това и ликвидираха огромната групировка на противниковите войски. В това бе показано високото равнище на развитие на съветското военно изкуство.

Съветското командуване при подготовката на настъпателните операции много сполучливо избра направлението на главните удари (по най-слабите и уязвими места в отбраната на противника — по фланговете на неговата ударна групировка) и съумя да осигури главните удари с масиране на сили и средства в участъците на пробива. Съветското командуване постигна решаващо превъзходство в сили и средства на участъците на пробива чрез рязкото отслабване на второстепенните участъци.

Съветското командуване осъществи смелото прегрупирване на своите сили толкова скрито от противника, че контранастъплението на съветските войски при Сталинград беше неочаквано за немскофашисткото командуване. Бившият началник на оперативното управление на въоръжените сили на фашистка Германия, генерал-полковник Йодъл, на разпита след завършването на войната заяви: „Ние напълно недогледахме съсредоточаването на големите руски сили на фланга на 6-а армия (на Дон). Ние нямахме абсолютно никаква представа за силите на русите в този район. По-рано тук нищо нямаше и внезапно беше нанесен удар с голяма сила, който имаше решаващо значение.“

Съветското командуване успя да скрие направлението на главните удари благодарение на грижливо организираната оперативна маскировка и едновременното нанасяне на редица съгласувани удари (пробив на шест участъка от три фронта). Основните удари се нанасяха на разстояние 170 км един от друг и извеждаха ударните групи на фронтовете в тила на главната групировка на противника при Сталинград.

Съветското командуване сполучливо избра времето за преминаване в контранастъпление. Контранастъплението започна, когато настъплението на противника издъхваше и той под ударите на съветските войски беше принуден да премине в отбрана, но не беше успял още да се прегрупира и да усили своите флангове, да построи дълбоко ешелонирана отбрана, да създаде отбранителна групировка и достатъчно силни оперативни резерви.

Съветското командуване съумя да осъществи сигурно обкръжаване на двете елитни немскофашистки армии при Сталинград чрез създаването на здрав вътрешен и външен фронт на обкръжението и организирането на въздушна блокада на обкръжения противник.

Вътрешният фронт на обкръжението беше създаден в много кратки срокове (за 4–5 дена) благодарение на по-бързите темпове на настъплението на подвижните войски (20–25 км в денонощие), отколкото при контранастъплението при Москва (8–12 км в денонощие). Един от решаващите фактори, които позволиха да се обкръжи противниковата ударна групировка при Сталинград в кратки срокове, е съсредоточаването на 60% от всички налични танкове и механизирани корпуси от състава на Югозападния и Сталинградския фронт.

По такъв начин при Сталинград беше развенчан авторитетът за военното изкуство на немскофашистката армия. Един от представителите на немския генерален щаб, Гьорлиц, беше принуден да признае, че разгромът при Сталинград е „най-голямото поражение, което някога в историята е претърпяла германската армия“^[15]. И не само Гьорлиц. Например на гореспоменатия Дьор принадлежат тези думи: „За Германия битката при Сталинград беше най-тежкото поражение в нейната история; за Русия — нейната най-голяма победа.“^[16]

След Сталинград международният авторитет на Съветския съюз още повече порасна. Свободолюбивото човечество по цялото земно кълбо посрещна великата победа на съветската армия при Сталинград с ликуване. Обикновените хора от цял свят възлагаха своите надежди на съветската държава като на единствена реална сила, способна да отстрани заплахата от фашисткото поробване. Много чуждестранни наблюдатели бяха принудени да признаят, че съдбата на човечеството се решава на съветско-германския фронт, а не на другите фронтове на Втората световна война, че „Червената армия изнася основната тежест на борбата“^[17].

Народните маси, въодушевени от победата на съветската армия при Сталинград, усилиха борбата за укрепване единството на антихитлеристката коалиция, за обединяването на общите усилия във войната против фашистките агресори.

Окриляни от победите на съветската армия, народите на европейските страни, окупирани от немскофашистките войски, също усилиха националноосвободителната борба против фашистките агресори. Бившият началник щаб на немскофашистката група войски „Запад“, Блументрит, признава, че „трудностите през 1943 г. се увеличиха, защото движението на съпротивата във Франция по това време стана много страшно и повлече след себе си много жертви от наша страна и сериозно напрежение“.^[18]

Когато завърши Сталинградската битка, белгийското министерство на информацията, намиращо се в Лондон, издаде следното съобщение:

„6-а армия изчезна при Сталинград, който тя се опита да обкръжи, завземането на който самохвално беше обещано от Хитлер. 6-а армия! Белгийците имат особена причина да се радват на нейното унищожаване, защото именно на тази армия на 10 май 1940 г. беше възложено да нахлуе в нашата страна и тази армия с хитрост и груба сила победи нашите войски при канала Алберт. Тя премина през Белгия подобно на буря, сееща навсякъде опустошение и смърт и в борбата с нея паднаха легиони наши храбри войници. Полковете, с които така се гордееше Хитлер, обгърнати с тайнственост, опиянени от собствената мощ и високомерие, триумфално маршируваха по нашите опустошени градове като победители. Сега те лежат под дълбоките руски снегове на хиляди мили от нашите граници. Но не те завоюваха Сталинград, а Сталинград ги завладя. За тези, които бяха безсилни очевидци на угнетяващата им гордост, замръзналите им трупове са символ на неизбежния съд, на започващото се възмездие…“^[19]

Победата на съветската армия при Сталинград предизвика в лагера на фашистките агресори паника и объркване, унижение и безнадеждност.

На 18 декември 1942 г. Чано пристигна в Гьорлицката гора, в щаба на Хитлер. В щаба цареше атмосфера на безнадеждност и обреченост. Чано описва своето впечатление така: „Когато пристигнах, никой дори не се опитваше да скрие от мене или от моите сътрудници гнетящото настроение, предизвикано от съобщението за пробива на руския фронт. Беше направен опит да се хвърли вината върху нас.

Панса (италиански дипломат — В. С.) има следния разговор с Хевел, който беше много близък на Хитлер:

Панса: Нашата армия понесе големи загуби?

Хевел: Никакви загуби, те бягат.

Панса: Както вие при Москва през миналата година?

Хевел: Именно.“^[20]

Успехите са наши, а неуспехите — на съюзниците — такава беше политиката на всяка империалистическа държава. Но тъй като нямаше успехи, на Чано се наложи да слуша само обвинения. Като се завърна в Рим на 22 декември 1942 г., той записа в дневника си: „Върнах се в Рим. Тук заварих голяма паника във връзка със съобщението от руския фронт.“^[21]

Въпреки отстъплението на италиано-немските войски от Триполитания цялото внимание на италианските и германските управляващи кръгове беще приковано към съветско-германския фронт. В дневника на Чано изобилствуват бележки само за събитията на съветско-германския фронт. Например „19 януари — много тежък ден… Отстъплението в Русия продължава и на някои участъци се превръща в разгром. 22 януари — разгром при Сталинград, отстъпление по целия фронт.“^[22]

В лагера на германската коалиция започна объркване. Моралният дух катастрофално падаше. Изпари се вярата в непо-бедимостта на немскофашистката армия. Именно разгромяването на 8-а италианофашистка армия от съветската армия при Сталинград ускори излизането на Италия от хитлеристката коалиция.

Контранастъплението на съветската армия при Сталинград постави началото на масово изгонване на немскофашистките окупатори от съветската земя. Всичките усилия на германското върховно командуване бяха насочени за прехвърлянето на нови резерви, за да затворят огромния пробив, широк повече от 300 км, който се образува във фронта им. Ето защо североафриканският театър на военните действия още по-малко започна да привлича вниманието на германското върховно командуване. За британските войски се създадоха условия, изключително благоприятни за развитието на по-нататъшните военни действия в Северна Африка.